Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (5)

4

Е, тогава е ясно, ловките пръсти и незнайно откъде валящите пари при липса на работа — явно момчето е постоянен посетител на нелегални казина. Нима Филип е толкова тъп, че не разбира това? Веселба му дай на него! Да, лош късмет е извадил Орехов-старши със сина си, от Филип няма да излезе достоен наследник и продължител, пак добре, ако не се пропие още млад.

Бащата и синът спориха още известно време, Орехов-старши настояваше Филип да остане, а Филип вяло, но същевременно весело го парираше, от плановете си за почивните дни обаче въобще и не мислеше да се отказва. В края на краищата ядосаният Вадим Константинович отиде при гостите, а Филип остана още няколко минути в беседката, обади се на някого по телефона и си уговори среща в някакъв нощен клуб.

„Сигурно разговаря с новия си приятел“ — равнодушно си помисли Олга, загледана с отвращение в чинията с недоядените тарталетки: храната я стопли, но остави в устата й отвратителен вкус.

Откак живее на този свят, не престава да се учудва на многообразието на човешките характери и варианти за взаимоотношения между хората. И през ум не би й минало да разказва на родителите си такива неща за своите приятели. Сигурно цялата работа е в конкретните взаимоотношения с родителите. По всичко личи, че Вадим Константинович и синът му са в много близки отношения, имат си доверие. Сигурно така са се създали още от детството на Филип.

А тя, Олга Виторт, е твърдо убедена, че е неправилно да разказва на родителите си за прегрешенията на приятелите си. Първо, това е грозно, дори да е истина, и второ, родителите може да й забранят да дружи с тях, случвало се беше няколко пъти, когато Олга бе още съвсем мъничка и ходеше на детска градина, а после на училище. Как можа да й хрумне да каже на майка си, че Алка Васнецова научи нея, шестгодишната Оля, на разни смешни думи, които значели нещо неприлично!

Тогава майка й не само й забрани да дружи с Васнецова, ами и я напляска по дупето, а на другия ден отиде при директорката на детската градина и помоли да преместят Оля в друга група. Градината беше ведомствена, от работата на баща й, единствена в цяла Москва, беше препълнена с деца — имаше по три големи и средни групи, а малките групи бяха цели четири. По-късно, във втори клас, Олга още веднъж направи такава грешка. И оттогава твърдо си научи урока: родителите трябва много да се обичат, но не бива нищо да споделяш с тях.

Ако родителите й бяха живи сега, те със сигурност не биха разбрали и одобрили отношенията й с актрисата Томашкевич. Родителите изобщо рядко разбират защо децата им се сближават с хора, които те не харесват.

А Филип явно никак не се страхува от баща си. И не може да се каже, че не го уважава — репутацията на Вадим Константинович е известна на всички, никой не би го нарекъл мекушав. Значи между бащата и сина съществува истинско приятелство или поне взаимно уважение и Филип, колкото и да е некадърен в работата, все пак е честно, открито момче. Без второ дъно.

Време беше да „провери“ шефа. Олга със съжаление стана от мястото си до печката и с бърза крачка отиде в залата, където гърмеше музика и избухваха конфети.

Треньорът на име Гулин се оказа мрачен и напрегнат човек, дребен на ръст, жилав и подвижен. Съпругата на Гулин беше пълна негова противоположност, само му подхождаше по ръст: пухкава и весела, тя още от прага взе да кани Настя на масата, предложи й пирожки и домашни сладки. Някъде откъм дъното на апартамента се чуваха гласове — детски или юношески: звънливи високи тонове се смесваха с мутиращо басче.

„Сигурно са внуците“ — помисли си Настя в първия момент и веднага се присмя на себе си: Гулин и жена му бяха на около петдесет, може би мъничко повече.

Ако имаха внуци, те сигурно бяха съвсем малки. Съпругата на Гулин улови погледа й към посоката, откъдето идваха гласовете.

— Това са нашите възпитаници, днес нямат тренировка.

— У вас ли живеят? — попита Настя.

— Ами почти — усмихна се Гулина. — В нашата група тези са най-малките, а инак ние тренираме по-големи, тези обаче ги взехме наскоро, от други градове са, родителите им с общи пари им наеха жилище, но нали разбирате как се справят сами деца с бита. Трябва винаги да са ни под око. Не умеят да готвят, купуват разни глупави продукти, пък и време нямат за това, уморяват се, а нали трябва да ходят и на училище. Така че прекарват свободното си време у нас. Ние с мъжа ми можем да не се тревожим поне за храненето им. Пък и да ги изпера, да им огладя дрехите, не ми е трудно. Хайде де, защо стоите? Влизайте, влизайте в хола.

Настя отказа почерпката и съпругата на треньора кимна разбиращо и затвори вратата към коридора, като остави мъжа си и гостенката насаме.

— Онзи стар конфликт между Валера и Миша Болтенков на младини не остана единствен — замислено каза Гулин, когато Настя зададе първия си въпрос. — Съдбата ги сблъска още веднъж, и то жестоко. Така че по принцип аз не бих се учудил, ако Миша Болтенков бе убил Валера, а не обратното. Те бяха върли врагове.

И веднага се сепна, недоволно се намръщи. Не беше ясно какво именно предизвика недоволството му.

— В какво се състоеше този конфликт? — попита Настя.

Внезапно Гулин сякаш дори се ядоса. Веждите му строго се свиха, в очите му блесна решимост.

— Нищо няма да ви разказвам — рязко отговори той и се извърна, насочи поглед към тъмния екран на телевизора.

— Защо? — Каменская се постара гласът й да прозвучи колкото може по-кротко.

— Защото после ще ме накарат да повторя всичко това за протокол, ще ме викат при следователя, после пред съда, ще трябва да давам показания и всички ще научат, че съм ви го разказал. А аз тепърва трябва да работя в тази сфера, рано ми е за пенсия. И никак не желая заради вашето празно любопитство да си разваля отношенията с колегите и ръководството в Спортния комитет и във Федерацията по фигурно пързаляне.

Сега Гулин дори не се опита да скрие, че се ядосва и се страхува. Такава, значи, била работата. Да, изглежда, че идеята да се събира информация от треньорите, поначало е обречена на провал. Може да се разговаря само с хора, оттеглили се от работата и вече независещи от могъщите ръководители и коварните колеги. Но пък може да се окаже, че онези, които вече не се занимават с треньорска работа, не са в течение на неотдавнашните конфликти между Ламзин и Болтенков. Впрочем… Има смисъл да потърсят спортни журналисти с дълъг стаж. Те обикновено знаят много интересни неща, но за разлика от действащите треньори, обикновено не се страхуват да говорят за тях.

Да, май може да остави този Гулин на мира, че гледай колко се нервира, целият се сви, вкамени се. Затвори се. Жалко обаче за изгубеното за път време. Все пак трябва да опита да изстиска от него поне малко информация.

— Много добре ви разбирам — тихо и отмерено подзе тя — и щом отказвате да разговаряте с мен, ще си тръгна. Но първо искам да ви обясня, че в съда и при следователя искат показания за това кой днес е убил Болтенков, а не защо са се скарали Ламзин и Болтенков преди много години. Фактът за техните враждебни отношения е много важен, вярно е, но ако конфликтът, за който не искате да разкажете, е можел да стане причина за убийство, то щеше да се случи отдавна. Ето защо просто ми разкажете какво е станало, за да мога да си създам представа за степента на взаимната им неприязън и за характерите им, за постъпките им. Ако знам как по принцип би могъл да постъпи Болтенков, ще ми е по-лесно да намеря хората, с които той е можел да постъпи по подобен начин съвсем наскоро. Именно сред тях ние ще търсим престъпника.

Лицето на Гулин се разкриви в недоверчива усмивка.

— Но нали сте арестували Валера Ламзин? Значи и без това сте сигурни, че той е престъпникът.

— Не ние сме го арестували, а следователят — меко го поправи Настя. — А аз работя за адвоката, който се съмнява във виновността на Валерий Петрович. Така че трябва да разбера какъв е бил характерът на убития, на какви постъпки е бил способен или обратното — неспособен, за да търся други хора, които му се сърдят. Обещавам ви, че в материалите по следствието няма да попадне нито една казана от вас дума. И изключвам диктофона.

— Но нищо няма да подписвам!

— Не е и нужно — още по-обаятелно се усмихна Настя.

— И изобщо нямам право да искам от вас някакви подписи, аз съм неофициално лице. Ако така се чувствате по-спокоен, и в бележника няма да си записвам думите ви, просто ще ви чуя.

„Слава богу, паметта още не ми изневерява — помисли си тя. — Разбира се, дословно няма да запомня разказа, но нищо важно няма да забравя.“

Гулин се поколеба и след няколко минути Настя Каменская успя все пак да сломи съпротивата му.

След онова сбиване и прекратяването на делата Валера Ламзин и Миша Болтенков прекарали още няколко години като активни спортисти, завършили физкултурния институт и станали треньори. Времето минавало, Болтенков работел по-успешно, от време на време учениците му ставали победители в големи юношески състезания и дори печелели медали в международни турнири. Валерий Ламзин нямал чак такъв късмет, както впрочем и много други треньори, от които доста бързо отнемали истински талантливите деца. Но и на неговата улица дошъл празник: голям шеф от Федерацията харесал работата на Ламзин и му дали възможност да тренира юношите старша възраст, състезаващи се по двойки. Ламзин отдавна искал да тренира двойки, но тъй като все не успявал да излезе извън рамките на младшите възрастови групи, бил принуден да се ограничава с работа само с индивидуални състезатели: момчетата се поставят в двойки не по-рано от 15–16 години, когато укрепнат и формирането на физическите им данни позволява съответните натоварвания. Виж, момичетата трябва да са доста по-малки — докато са дребни и слабички, с тях елементите се изпълняват по-лесно.

И ето че в групата на треньора Ламзин се оформила една много добра двойка — способна, трудолюбива, много честолюбива. Как я били пропуснали от погледите си по-маститите треньори — не е ясно. Но фактът си оставал факт: Ламзин ги направил шампиони на Русия в младшата възраст. Увеличили му заплатата, започнали да се отнасят с уважение към него, дори му добавили лед. И други спортисти започнали да търсят място в групата на Ламзин.

И тогава Михаил Валентинович Болтенков решил да заграби чуждото съкровище. Разбрал се с една много известна дама, именита треньорка, която по онова време тренирала спортисти в Америка, а в Русия идвала от време на време. Тъкмо едно нейно посещение в родината съвпаднало с провеждането на някакви състезания в Двореца на спорта в Одинцово, в Подмосковието, в които трябвало да участва талантливата двойка на Ламзин. Михаил Валентинович подарил на дамата скъп пръстен и двамата се разбрали за всичко.

Болтенков завел почетната гостенка на състезанията и й показал родителите на младите спортисти. По-нататък всичко станало лесно и по отдавна отработена схема.

Треньорката отишла при родителите, представила се (изключително проформа, защото не било нужно тя да се представя — и без това обществеността, която се интересувала от фигурно пързаляне, я познавала по физиономия) и казала:

— Имате прекрасни деца, много талантливи, но при този треньор те вече са стигнали тавана си, а трябва още да растат. Жалко, за мен са прекалено млади, ако бяха три години по-големи, аз щях да ги взема в групата си. Щом поотраснат, непременно ще ги взема, ще тренират при мен в САЩ. А сега не е зле да поработят при Болтенков — точно това им трябва. За три години Болтенков ще ги подготви до нивото, на което аз ще ги приема и ще ги направя олимпийски шампиони. Имам доверие на Миша, след него спортистите бележат големи успехи, просто невероятни. Така че помислете.

Родителите на младите състезатели не мислили много, а веднага се въодушевили и започнали да внушават на децата да се преместят при Болтенков.

Гулин млъкна и отново хвърли на Настя напрегнат поглед. Сякаш очакваше нещо.

— Вероятно искате да попитате коя е била тази дама, треньорката? — каза той хем с опасение, хем с предизвикателство в тона. — Но имайте предвид: няма да назовавам никакви имена!

— Ама моля ви се, в никакъв случай — успокои го Анастасия. — Не ми трябват никакви имена. В случая името няма значение, нали това е било отдавна и не може да има отношение към сегашното убийство. За мен просто е важно да схвана механизма. Нищо не разбирам от вашата работа, затова всичко трябва да ми се обяснява подробно.

— Но аз няма да ви кажа и имената на спортистите — продължи да натъртва треньорът.

— Не е и нужно. Продължавайте, моля, много ми е интересно — усмихна се Настя.

Точно тогава от антрето се чуха гласовете на съпругата на Гулин и на децата.

— А кой ще си учи уроците? И без това днес не ходихте на училище, но нали все пак трябва да си ги научите!

— Абе има време — отговори мутиращото басче. — Какво сега, и на кино ли да не отидем?

— Ами обядът е след час! Какво ти кино! Бързо в стаята да си напишеш домашното по математика, ще проверя! И ти, Катерина, не ме гледай така, вече втора година носиш тройки по руски, срамота! Тьомка ви подкокоросва, а вие го гледате в устата. Хайде, сваляй маратонките, обувай пантофите и тръгвай да учиш правилата. Бързо, бързо!

— Добре де, ще хапнем нещо в града, не е проблем — отговори звънливо момичешко гласче.

На Настя неволно й направи впечатление този израз „в града“, толкова нехарактерен за жител на Москва.

— Знам аз какво ще хапнете там, в града — не се предаваше Гулина. — Просто забравете. Бързо да учите, след час ще изядете каквото трябва. А после може да отидете на кино.

Иззад вратата се чуха звуци, които показваха, че младите спортисти се преобуха и неохотно, но послушно тръгнаха към стаите, където им наредиха да си учат уроците. Виж ти, колко добре се справя с юношите съпругата на треньора! Да можеше и тя да се научи така да надвива племенника си. Впрочем той, вярно, е по-голям, а тези, ако се съди по гласовете, са между 12 и 14-годишни и все още се чувстват зависими от треньора. А Саня за нищо не зависи от леля си. Той, изглежда, е зависим само от приятелчето си Петручо, по-точно не от него самия, а от неговото мнение и желания. Ех, да можеше Саньок да е послушен като тези хлапета, тогава тя щеше да е спокойна поне за язвата му: момчето щеше да яде каквото му готви и нямаше да нарушава диетата.

— Изглежда сте строги с храненето? — попита тя треньора.

— Много — кимна той. — Особено с момичетата от двойките. Партньорите трябва да ги поддържат, да ги изхвърлят. При тях всеки грам е от значение. Всъщност аз тренирам индивидуални фигуристи, но и при тях момичето трябва да внимава за теглото си. А и момчетата не бива да ядат каквото им падне. Вярно, с тях е по-лесно.

— Е, и как завърши историята с отнетата от Ламзин двойка?

— Да завърши? — Гулин се позасмя някак ядно. — Ами че тая история тогава едва започна.

Двойката победители на юношеския шампионат се преместила при Болтенков и на Валерий Петрович Ламзин му отнели части и от леда, и от заплатата. С напускането на група и отиването при друг треньор, спортистите дават много лош пример, защото другите гледат и си мислят: „Щом тази двойка напусна, значи нашият треньор е некадърен, слаб е, с него няма да направим кариера, и ние трябва да напуснем“. Напускането на талантливите деца било страшен удар за Ламзин, защото това била неговата първа шампионска двойка. Омразата на Ламзин към Михаил Валентинович Болтенков вряла и кипяла, изливала се навън в многократни и съвършено недвусмислени изказвания, които Валерий Петрович правел не само в тесен семеен кръг.

И работата била не само в личната обида. Докато треньорът работи с така наречен „върхов спортист“, никой не го закача. Щом обаче спортистът го напусне (и например отиде при друг треньор или изобщо прекрати тренировките си) и засега няма друг върхов, се започва тормоз спрямо треньора, отнемат му лед, спортисти, не го пускат в чужбина. Всички веднага забравят, че той е възпитал този спортист и го е извел до пиедестала. Именно треньорът прави от едно дете шампион, а не обратното, но спортистът се стреми към резултати и започва да гледа треньора си отвисоко.

Така че треньорът е много зависим от утвърдения спортист и се страхува да не го загуби. Напусне ли го такъв спортист — заплатите намаляват два-три пъти. В резултат треньорът е принуден да удържа шампиона със зъби и нокти — ако той го напусне, не е възможно за една година да обучи нов шампион, нужно е време, за да тренира малките, а заплатата му е паднала, при това и други са последвали напусналия шампион. Трябва от нещо да се живее. И тогава треньорът, когото спортистът е напуснал, започва да примамва фигуристи от други групи.

А точно тогава и чиновникът от Федерацията, който покровителствал Ламзин, преминал на друга работа и напълно изгубил влиянието си върху ситуацията. Валерий Петрович Ламзин много се ядосвал и нямал намерение да прости на своя стар неприятел. Ето защо обиденият треньор не изпуснал още първия удобен случай. Михаил Валентинович Болтенков сериозно се бил заел с новата двойка и я подготвял за участие в международни състезания. Когато до старта оставало малко повече от седмица, „Бърза помощ“ откарала Болтенков в болница със сериозно заболяване. В такива случаи останалите без треньор спортисти се поставят под грижите на друг треньор, чиито ученици не участват в дадената дисциплина.

Децата били предадени на Светлана Вашченко, която щяла да участва в същите състезания с индивидуална състезателка. Когато научил това, Валерий възкликнал: Светочка Вашченко навремето била негова ученичка и до ден-днешен имала много топло отношение към наставника си, често искала съвети от него и всячески демонстрирала уважението и предаността си. Ламзин бил сигурен: Света ще направи всичко както трябва. Дори не заради своя бивш треньор, а просто заради себе си и собствената си кариера. Та нали и тя била заинтересована нейната ученичка да бъде класирана на по-високо място.

Тук обаче била необходима многоходова комбинация. Като преценил мислено всички членове на руската делегация, която заминавала за тези състезания, Валерий Петрович се спрял на кандидатурата на треньора на силната двойка младша възраст, която съвсем реално се конкурирала с неговите бивши ученици, а сега — ученици на Михаил Болтенков. Ако двойката на Болтенков се представела зле, двойката на треньора, избран от Ламзин за ролята на посредник в комбинацията му, щяла да получи прекрасен шанс да заеме по-високо място.

— Но какво мога аз? — разперил ръце неволният посредник. — Аз нямам никакви връзки в журито на двойките.

— Но имаш хора в журито, която ще оценя индивидуалните състезатели — коварно отбелязал Ламзин. — И специалистът по техниката ти е приятел, и контрольорът, доколко то знам, също се е хранил от ръцете ти. Ти спокойно можеш да направиш така, че да оценят по-високо момичето на Светка и да му дадат по-високо място.

— И какво? За какво ми е… — подзел посредникът и се сепнал. — Смяташ ли, че Светка ще се навие?

— Ами опитай — тънко се подсмихнал Ламзин. — Света винаги много добре разбира изгодата си. И момиче, което за пръв път излиза на международно ниво и попада в петорката на най-силните, не е никак дребна работа.

Задачата на треньора, който извежда спортиста на леда, е да го инструктира за изпълнението, да го окуражи, да му внуши увереност. Но треньорът може също да дестабилизира спортиста точно преди изпълнението.

— Само че имайте предвид: не съм ви казвал това — отново й напомни Гулин. — Ако стане нещо, аз ще отричам всичко.

— Разбира се, разбира се — с готовност закима Настя, като си отбеляза, че Гулин не бе споменал не само имената на спортистите, но и името на треньора, избран от Ламзин за комбинацията му.

Треньорката Светлана Вашченко обаче назова абсолютно спокойно. И това не можеше да се смята за нещо случайно изтървано, та нали той вече няколко пъти спомена името на ученичката на Ламзин. Странно беше всичко това.

И тъй, Светлана Вашченко заминала за състезанията със своята индивидуална състезателка и двойката на Болтенков. Михаил Болтенков бил подготвил двойката си много сериозно, с амбиции за европейски медал, та дори и за световния пиедестал, така че бил включил в програмата им изхвърляне с четири оборота. Това бил много сложен и опасен елемент, който понякога не бил по силите дори на спортисти от старшата възрастова група, но състезателите от младшата по принцип били по-добре технически подготвени от старшата, по-лесно им било да изпълняват елементи от сложност висша категория. Като следвала указанията на Болтенков, Светлана Вашченко подготвяла двойката за изпълнение на този елемент на състезанията и това било отразено в протокола със заявките.

— Честно казано, никой от нас не вярваше, че Миша ще поеме този риск — замислено си припомняше Гулин, — но когато видяхме протокола, разбрахме, че всичко е сериозно. Ако състезателите изпълнеха изхвърлянето чисто или поне без съществени грешки, щеше да е много трудно някой да ги изпревари по точки. Разбира се, после те можеха да направят много гафове и да получат минуси за падания, но практиката показва, че ако изпълнението започне със сполучлив сложен елемент, спортистът се окуражава, израстват му крила и той прави много по-малко грешки, отколкото в случаите при провал на първия елемент. И — което е важно — опита им да изпълнят извънредно сложен елемент, ще видят и забележат съдии, които после ще оценяват на шампионати от най-високо ниво. Състезателите на Болтенков изпълниха кратката програма много добре и ето че преди волната, точно преди началото, Света им наредила да не рискуват и да не изпълняват изхвърлянето с четири оборота, да изпълнят само тройно. Но естествено, ние научихме това чак после, а в онзи момент просто видяхме, че тя много строго говори нещо на състезателите, говори го напористо и момчето слуша и кима, а момичето е просто като изопната струна. С една дума, беше ясно, че е страшно притеснена.

— Почакайте — прекъсна го Настя, — какъв е бил проблемът? Щом изхвърлянето с три оборота е по-лесно от четворното, защо момичето е било притеснено? По принцип тя би трябвало да се радва.

— Ето, личи си, че никога не сте спортували и не сте участвали в състезания — въздъхна Гулин. — Пълен невежа сте. Ще трябва да ви обяснявам и най-елементарното. Най-трудните, изискващи най-много енергия елементи обикновено се поставят в самото начало на програмата, докато спортистите още имат сили. И изхвърлянето с четири оборота също е било планирано за първите трийсет секунди. За трийсет секунди е много трудно да се пренастроиш за изпълняване на друг елемент, та дори и да е по-прост. Това е възможно, но повтарям, трудно и не всеки спортист би съумял да го направи, за толкова млад и неопитен пък да не говорим. Партньорът не си пресметна добре силата и направи всичко така, както го е правел на тренировките, тоест придаде на партньорката си такава мощ на въртенето, че тя спокойно можеше да направи четири оборота. А бяха получили указание да направят три. И тя се постара, не направи четири, а след третия се разкри за приземяване. Но инерцията на въртенето се оказа прекалено силна и момичето не можа да я тушира. Не, не падна, удържа се на крака, но забележимо се люшна и моментално загуби увереността си. Това веднага се предаде на партньора й, започнаха да правят дребни грешки, а при второто изхвърляне момичето все пак падна. И то падна твърде лошо, получи сериозна травма в рамото. Изпитала е невероятна болка, но си довърши програмата. Естествено, всичко се правеше криво-ляво. Е, и оценките на съдиите съответно бяха кошмарни. Та така стана, че двойката на Болтенков получи по-ниско място от двойката на треньора посредник. Посредникът удържал на думата си, възползвал се от връзките си и спортистката на Светлана Вашченко получи добър резултат.

— И аз пак не разбирам: как е възможно това? — настоя Настя. — Не разбирам механизма. Можете ли да ми обясните?

Гулин отново извърна поглед и стана ясно, че не му се иска да говори на хлъзгавата тема.

— Повтарям, не ми трябват имена — увещаваше го Настя.

— Искам само да разбера технологията.

И отново трябваше да изгуби известно време, за да успокои треньора и да го убеди, че неговите откровения няма да имат никакви последствия.

— Съдиите поставят само втората оценка, а първата се поставя от техническия специалист, техническия секретар и двама помощници — говореше Гулин бавно, сякаш подбираше думите, за да не каже нещо излишно. — Техническият специалист отбелязва само факта на изпълнението на конкретни елементи в програмата. Или обратното, че те не са изпълнени. Той не оценява качеството. Само констатира, че даден елемент е бил изпълнен. Или не е бил. Например троен скок, недоизпълнен с четвърт оборот, вече не се смята за троен, оценяват го като двоен. А ако го е довършил, но е паднал при приземяването, оценката е като за „троен минус една точка“. Всеки елемент има свое ниво на сложност. Например въртенето в зависимост от броя на оборотите ще се смята за елемент, да речем, от второ, трето и четвърто ниво. Довършил ли си необходимия брой обороти при въртенето във всяка позиция — получаваш трето ниво, ако ли не — зачитат ти само второ или дори първо, ако елементът е изпълнен много лошо. Техническият специалист трябва да констатира: ето този елемент от четвърто ниво е изпълнен, този елемент от трето ниво не е изпълнен и така нататък по цялата програма. Техническият контрольор проверява след него. Той трябва да има същата висока квалификация или дори още по-висока. Нали всички са живи хора, всеки човек може да сбърка и да не види нещо, а и на леда всичко става много бързо. Някой ще забележи недовършения четвърт оборот, а друг — не. И с техническия контрольор или техническия специалист е дори по-лесно да се разбере човек, отколкото със съдиите, защото съдиите са много. Поиска ли той — ще види например недовършването, а не поиска ли — така и няма да го види.

Настя завъртя глава в опит да не се удави в стоварилата се върху нея информация.

— Почакайте, почакайте, нали ми казахте, че там са и контрольор, и специалист, тоест те са двама, а сега излиза, че трябва да се разбереш само с единия.

— С единия е напълно достатъчно — авторитетно заяви Гулин. — Обикновено те работят в комбина и после ще се разберат помежду си.

— Ами ако не се разберат?

— Случва се — съгласи се Гулин. — Това се нарича „конфликтна двойка“. Тогава, разбира се, за всички е лошо. Но дори те да се разберат, пак трябва да се спази привидното приличие, тоест да се демонстрира демократична процедура. Те ще гледат повторенията на видео и ще се преструват, че спорят за нещо, разглеждат нещо, да речем, дали е било чисто излизането, дали не е имало докосване на леда с кънката, колко не е довършено. С една дума, там всичко е предвидено, можете да не се съмнявате.

— Разбрах. И после какво?

— Ами после… При техническия специалист и техническия контрольор седят двама помощници, които бързо извеждат цялата информация на компютрите на всички съдии. Съдиите трябва да се примирят с това, което е казал специалистът, дори самите те да са видели нещо друго. Думата на техническия специалист е закон. Дори съдията да е видял, че е имало недовършване, и скокът трябва да се смята за двоен, а не за троен, той не може да направи нищо. Съдии те получават в компютрите си списъка на елементите, които техническият специалист и техническият контрольор смятат за изпълнени и неизпълнени в дадена програма. Всеки елемент си има стойност в точки. Към тази фиксирана стойност съдията може да добави точки или да ги намали в зависимост от качеството на изпълнението. Например при завършен, но нисък и изпълнен с ниска скорост аксел могат да отнемат еди-колко си точки от базовата стойност на скока. За добро качество може да се добави доста и така силно да се увеличи окончателната стойност на елемента. Но и това не е всичко. Има и втора оценка: съдиите оценяват качеството на пързалянето, изразителността на музиката, интерпретирането на музиката, артистизма, с една дума — цялостното представяне на програмата. Ето с това съдиите реално могат да повлияят на крайния резултат, това е тяхната епархия. Онази част от съдийството, от която до голяма степен зависи какво място ще получи спортистът. Всичко това се нарича „компоненти на програмата“ и с тези компоненти може да бъде изтеглен нагоре дори фигурист, който доста пъти е падал на леда.

— До такава степен ли са важни?

— Да, точно до такава.

— Когато бях малка, мама гледаше фигурно пързаляне по телевизията и ми обясняваше, че ако един спортист е паднал, това е катастрофа — каза тя недоверчиво.

Гулин й хвърли критичен поглед и поклати глава.

— Ако съдим по възрастта ви, това е било много, много отдавна — доста нетактично заяви той. — Сега всичко е различно. Какво, като е паднал? Нали има една блестяща комбинация от стъпки и обръщания? И за нея ще му добавят толкова точки, че „минус едната точка“ за падането ще се компенсира.

Гледай ти! На Настя Каменская, която беше твърде далече от вътрешния живот на спорта, й костваше доста усилия да повярва в тези неща. Впрочем защо не? Какво, треньорите и съдиите не са ли и те хора? Същите като всички останали, с абсолютно същите желания и потребности. Защо полицай или чиновник да могат да бъдат купени, а спортен съдия да не може? Всичко се продава, всички се продават. За съжаление.

А сега може да се върне към споменатата Светлана Вашченко, чието име Гулин кой знае защо не се побоя да назове. Не изтърва нито едно име, само нейното!

Но отговорът на треньора на въпроса къде е сега Вашченко и с какво се занимава, обясни всичко. Миналата година Светлана починала от тежко бързотечно заболяване.

— А двойката, на която тя е попречила да се представи добре? Какво стана с тях?

— Веднага след онзи шампионат те изоставиха фигурното пързаляне, момичето дълго лекува травмата, но и двамата бяха още съвсем млади, навреме се преориентираха, учиха, завършиха институти. Бяха, разбирате ли, много упорити деца, много трудолюбиви, перфекционисти, ако се захванеха с нещо, непременно го довеждаха до бляскав край. Чувах, че процъфтявали в някакъв бизнес и скоро щели да се женят. Във всеки случай вече имали дете. Няма да се учудя, ако след някое време прочетем за тях във „Форбс“, че са най-богатите хора в руския бизнес.

— Знаете ли защо още не са женени, щом имат общо дете?

За пръв път от началото на разговора Гулин си позволи да се отпусне и дори да се разсмее.

— Ами фигуристите изобщо си имат тази особеност. Не се наемам да обяснявам защо, но е факт. Момчетата, минали през пързалянето в спортни или танцови двойки, много трудно встъпват в законен брак, предпочитат да живеят във фактически. Живеят така с години, раждат деца, но не отиват в гражданското. При индивидуалните фигуристи тази особеност я няма.

Виж ти, колко интересно! Колко много нови неща успя да научи Настя Каменская само за половин ден работа. И колко ли още изненади ще й поднесе светът на фигурното пързаляне? Тя наистина нищо не разбираше от този вид спорт, освен едно — когато го гледаше по телевизията, й се струваше безумно красив. И ето, сега се оказва, че зад тази парадна красота се криела непроходима кал.

Спортистите, които се преместили при Болтенков и изгубили състезанията, разбира се, може да са таили злоба срещу Ламзин и да са се опитали да отмъстят, но за това е била нужна цяла поредица от условия. Та нали на пързалката ги е извела Светлана Вашченко и също тя е давала указанията си за изпълнението, така че, ако е имало кого да винят за несполуката си, това е тя. А Вашченко е починала.

За да винят Ламзин, е трябвало поне да научат за интригата, която е заплел той. Възможно ли е да са научили това едва сега? Възможно е. И да се е появил мотив да отмъстят на Ламзин. Ами тогава какво общо има Болтенков? Защо да убиват треньор, който им е отделял много внимание, занимавал се е с тях усилено, подготвял ги е за пиедестала? Михаил Валентинович не им е сторил нищо лошо. Не, няма логика. Пък и интересите им сега са съвсем други, те напълно са преуспели на новото поприще и сигурно са доволни от живота.

А дето Гулин така и не назова имената им — това е поправимо, няма да е трудно тя да ги научи, защото разполага с името на треньорката Вашченко, на която е било възложено да се грижи за спортистите на онзи шампионат. Значи не е трудно да се намери и останалата информация. Вярно, може да попритисне Гулин, но защо? Той и без това е притеснен, макар да е сигурен, че не е казал нищо излишно. Тя прекрасно може да научи всичко сама и да не къса нервите на човек, който толкова се страхува да не изгуби своето място под слънцето на фигурното пързаляне.

Докато се качваше с асансьора към десетия етаж, където се намираше новият, купен с парите, спечелени от продажбата на парцела на „Рубльовка“, апартамент на Маклигини, Антон Сташис така и не успя да си отговори докрай на въпроса защо изобщо е дошъл тук. Какво иска да научи? В какво да се убеди? Че убитата преди два месеца Ина Викторовна Ефимова е уредила пожара, за да ги накара да продадат парцела? Добре, да речем, че е било така. И какво? Това е станало преди две години. Антон, преди да тръгне за Маклигини, събра за тях някаква информация и вече знаеше, че Павел Анатолиевич Маклигин е историк, доктор на науките, професор, а жена му Валентина Яковлевна Маклигина е управител на научната библиотека в същия институт, където професорства мъжът й. Двамата са спокойни, отдадени на работата си хора, ползват се с огромното уважение на колегите си, необикновено добри са, готови са да свалят последната риза от гърба си за благото не само на ближния, но и на почти непознат човек. Малко хора от друго измерение. Може ли да се предположи, че такива хора цели две години ще кроят планове за страшно отмъщение, а после и ще ги осъществят? Сигурно може. Всичко се случва в този живот.

— Извинете ни, за бога — виновно повтаряше Валентина Яковлевна Маклигина, докато непохватно лавираше между кашони и чували.

Антон трябваше внимателно да гледа в краката си и едновременно настрани, за да не се спъне в неразопакованите предмети.

— Ето, преместихме се преди няколко месеца, а още не успяваме да подредим. Хем и отпуск си взех специално, за да довършим работата с тези неща, и пак не ми стига времето.

Антон намери Павел Анатолиевич седнал до перваза, на който стърчаха купчини книги и лаптоп. Шнурът бе извървял криволичещ и сложен път от удължителя почти през цялата стая, за да стигне до контакта, скрит зад огромен отворен кашон с книги. Насред стаята се намираше импровизирана маса — свалена от пантите врата, поставена върху друг голям кашон.

— Тук се и храним — смутено поясни Валентина Яковлевна, като посочи съоръжението. — Цялата кухня е задръстена от мебели. Неприятна гледка, да. Още веднъж моля да ни извините.

Антон я увери, че не е нужно да се извиняват пред него, а същевременно с вътрешна усмивка си помисли: „Е, с какво толкова може да се занимава тя по цели дни, та да не намери време да подреди?“. Маклигина сякаш прочете мислите му.

— Разбирате ли, аз страдам от болестта на деветнайсети век, така я наричам аз. Щом видя книга, непременно трябва да я отворя, а отворя ли я, зачитам се и забравям за всичко. Тези кашони — тя направи широко движение с ръка, сякаш се опитваше да обхване всичко, намиращо се в стаята — са пълни с книги. Всеки ден се заричам, че няма да отворя нито една, докато не ги подредя, но нищо не излиза. И така седим с Павел по цели дни, и двамата с книги в ръцете.

Професор Маклигин се откъсна от работата си и прескачайки с дългите си крака кашоните, се добра до Антон и му подаде ръка. Дланта му беше корава и суха.

— Много ми е приятно, заповядайте — прозвуча приветливо ниският му глас, но погледът изглеждаше разсеян.

„Вярно, хора от друга планета“ — мярна се в главата на Антон.

— Сигурно сте дошли по въпроса за Ефимова? — попита професорът. — Видяхме информация за смъртта й в интернет. Но мисля, че това беше отдавна.

— Ама, Паша, остави човека да седне някъде! — плесна с ръце Валентина Яковлевна. — Ето, изберете си кой да е кашон… или да ви донеса табуретка от другата стая? Да не мислите, че нямаме столове, не, имаме, но всички са затрупани с дрехи. Нали знаете, вземаме, обличаме, после ги хвърляме на някой стол, намираме нещо друго и пак го хвърляме там. А сме четирима — с нас живеят и дъщеря ми и нейният съпруг — и всички ходим на работа, така че за нищо не намираме време. Лоша домакиня съм, вярно, извинявайте.

Антон отказа табуретка и приседна на здрав наглед, неотворен, облепен с тиксо кашон, натъпкан догоре с нещо твърдо. Сигурно с книги.

На въпроса за пожара Маклигини отговориха дружно и без видими колебания. Електрическата инсталация отдавна била изхабена, бушоните непрекъснато гърмели, на няколко пъти нещо пръскало искри. И за това не намирали време. Щом лампите светят, котлонът работи, чайникът завира — бива! Те не били капризни хора.

Нито Павел Анатолиевич, нито Валентина Яковлевна познавали загиналото по време на пожара момиче, не го били и виждали.

Дъщеря им се омъжила за добро момче от малък провинциален град. И ето че веднъж, в началото на лятото на 2011 година, на зет им се обадил приятел от детинство и го помолил за съвет за по-малката си сестра: тя завършила гимназия с медал и искала да кандидатства в институт в Москва, та дали зетят можел да провери ще я приемат ли в общежитие, защото не познавали никого в Москва. Зетят обещал да разучи, казал това на тъста и тъщата си и те сами предложили: нека момичето живее на вилата им в Раздори, нищо страшно, ако те не отидат там един месец, биха я взели и в апартамента, макар че той бил много малък, но въпросът не бил, че щяло да им е тясно, а че момичето трябвало да учи, а те можели да му отделят място само в кухнята. Какво ти учене в кухнята? Трябвало и добре да се наспива, а как става това на походно легло в кухнята?

Зетят се зарадвал, горещо благодарил, обадил се на съученика си и му казал, че не е нужно никакво общежитие, там и без това няма никакви условия за учене, че там е абсолютен бардак, пълен с живеещи срещу заплащане гастарбайтери, така че момичето ще живее в тяхната вила. Когато тя пристигнала, той я взел от гарата и я завел в Раздори. Тя загинала още първата нощ. Маклигини дори не я видели.

Така значи. А Борис Илич, бившият съсед по вила на Маклигини, уверяваше, че момичето им било някаква далечна роднина. Едва ли е излъгал умишлено, най-вероятно просто не е знаел подробности.

Значи, зетят посрещнал и закарал гостенката в Раздори… Интересно. Може пък този зет да не е толкова добро момче, за каквото го смятат родителите на жена му? Да е изнасилил момичето и да го е убил. После, за да скрие престъплението, да е предизвикал пожара, знаел е за проблемните жици и е направил нещо съвсем дребно, но със сигурност водещо до подпалване, така че никаква експертиза после да не намери нищо.

— Добро момче е зет ви — каза Антон. — Днес рядко някой ще се захване да помага на землянка.

— Ами да, да — размаха ръце Валентина Яковлевна, — нашият Юрка е чудесен човек, много добър, обича нашата Катюша, уважава ни. И наистина е изключителен човек.

— С какво се занимава?

— Шофьор е, на дълги разстояния — отговори Павел Анатолиевич.

— Често ли отсъства за дълго време?

— Ами разбира се — разсеяно кимна професорът. — Такава му е работата.

Колкото и да се вслушваше в гласовете на съпрузите Маклигини, Антон не успя да забележи и най-малки признаци на недоволство или дори на пренебрежение към професията на зетя. Докторът на историческите науки и управителката на научна библиотека, и двамата кореняци московчани, не виждаха нищо особено във факта, че единствената им дъщеря, студентка в престижен университет, се е омъжила за тираджия от малко градче. Кой знае защо Маклигини, за разлика от бащата на Лиза, не се бяха опасявали, че бракът ще съсипе живота на момичето. Вероятно и те са искали Екатерина да се омъжи за момче от добро семейство, с висше образование и прилична професия. Или не са искали? Антон за пореден път се наруга, задето мислите му дори по време на работа неволно прескачат към неговия собствен личен живот.

— Ами искате ли чай? — внезапно предложи Валентина Яковлевна. — Хайде да пийнем чай със сандвичи, тъкмо сутринта купих пресен салам.

Без да изчака съгласието на гостенина, тя излезе от стаята. Павел Анатолиевич, изглежда, потъна в размислите си и изобщо забрави, че до него седи външен човек. Възцари се неловко мълчание.

— Апартаментът ви сигурно е голям — предпазливо попита Антон. — Валентина Яковлевна е в кухнята, а дотук не долита нито звук.

— Голям е, да — все така разсеяно кимна Маклигин. — По-рано живеехме много натясно, две мънички стаи, едната преходна, а от другата можеше да се излезе само в първата. И така младите минаваха през нас с Валя. Ужасно притеснение, особено вечер. Нали разбирате. И на нас ни беше неудобно. Но живеехме задружно, макар и трудно. Затова пък сега имаме истински палат. Всеки си има кът, никой на никого не пречи.

Изведнъж погледът му се проясни, очите му станаха ярки и остри, закачлива усмивка преобрази издълженото слабо лице.

— По-точно — никой на никого няма да пречи, когато най-сетне въведем ред тук. Сигурно ви е страх да гледате цялото това тържество на хаоса, нали? — весело се разсмя Маклигин. — Четирима големи здрави хора. Бременността на Катюшка не я броим, тя ще излезе в майчинство чак след месец — и никой няма достатъчно силна воля да отложи своите работи и да разопакова багажа. Не, към Юрка аз нямам претенции, точно той е готов, прибира се от рейс и всеки път казва: „Хайде, мамо Валя, командвайте — кое къде“. Валюша пет минути разтоварва кашоните с него и забива нос или в някоя книга, или в папка с документи и ръкописи. Юрка постои, постои над главата й двайсетина минути, махне с ръка и я остави на мира.

Види се, добро момче е този Юрка. Но роднините именно така говорят за много от насилниците. Колко прекрасни били, колко добри, колко кротки — на мравката път правели.

— А загиналото момиче красиво ли е било? — попита Антон.

Павел Анатолиевич сви рамене и понечи да отговори, но не успя: върна се съпругата му, понесла прост пластмасов поднос с чаши, чайник, хляб и голямо парче салам. Пак там, на подноса, имаше и дървена дъска и нож, който привлече вниманието на Антон: беше съвършено бял — и дръжката, и острието, и изглеждаше като пластмасов, някак детски, неистински.

Валентина започна да реже с този, приличащ на играчка нож хляба и салама.

— Ех, жалко, нямаме вестник — оплака се, скрил усмивката си, професорът. — Иначе спокойно можехме да аранжираме натюрморт от миналия век. Вие, младежо, вероятно вече не сте заварили такъв? На вестник сандвичи с малотраен колбас, типична картина от седемдесетте години. Може да се добавят и бутилка кефир със зелена капачка и две бири.

— И доматче — весело подзе Валентина Яковлевна. — Забрави доматчето.

Антон не откъсваше поглед от ножа, недоумяваше как с това парче пластмаса може толкова ловко и тънко да се режат филии.

— Интересно ножче имате — каза.

— Подариха ни го — отвърна Маклигина. — Отдавна го имаме. Много е удобен.

— От какво е направен?

Валентина Яковлевна го погледна учудено.

— Какво говорите, керамика е. Честно казано, и аз страшно се изненадах, когато видях този нож. Гледаш и не вярваш, че с него изобщо може да се отреже нещо. А ето че го използвам вече трета година… или четвърта.

Не, и все пак този нож е някак неистински. И самите Маклигини не са истински. По-точно истински са, разбира се, но такива, каквито вече отдавна няма. Освен във филмите.

— Валюша, младежът пита красиво ли е било момичето, което загина — каза професорът, след като сдъвка първата хапка. — Спомняш ли си, брат й дойде, показа ни нейни снимки.

— Спомням си, спомням си — закима Валентина Яковлевна. — Толкова ми беше мъчно за него! Целият беше почернял от мъка, не беше на себе си, помоли Юрка да го закара до мястото, където се е случило всичко. В Раздори, де, при нашата вила. Беше донесъл цял албум със снимки на сестра си и все ги гледаше, гледаше. И плачеше.

— Е, та красива ли беше? — повтори въпроса си Антон.

— Не бих казала — премести поглед към мъжа си Валентина Яковлевна, сякаш преадресираше въпроса към него.

Мъжът й чу въпроса и отговори:

— Най-обикновена. Дори май грозничка. Не, младежо, неправилно се изразих. Има жени с неправилни черти на лицето и непропорционални фигури, но в тях има толкова чар, че… А има жени без чар и тогава вече не е важно какво лице и каква фигура имат. Те не могат да бъдат привлекателни. Та това момиче, землячката на Юра, беше именно такава, момиче без чар.

— Но нали не сте я виждали — възрази Антон. — По снимките не може да се съди. Може пък да е била много обаятелна.

— По снимки може прекрасно да се съди — категорично отсече Маклигин. — Повярвайте ми, младежо.

И отново Антон, без да иска, се върна в мислите си към Лиза. Красива ли е? Да, разбира се. Обаятелна? Безспорно. Умна? Дори много. Е, защо тогава той не иска да се ожени за нея? Причината съвсем определено не е в нейната кариера и в отношението на баща й, Владислав Николаевич. Причината е някъде другаде. Но къде е? И какво да прави с това сега? Как да постъпи?

Тръсна глава и се насили да се върне към работата. Попита какво е станало после, след пожара. Разказът на Павел Анатолиевич по нищо не се различаваше от това, което бе разказал на Антон съседът им от Раздори, Борис Илич. Маклигини нямали пари за възстановяване на къщата и отишли при Ефимова да поговорят за продажбата на парцела. Сумата, предложена от Ина Викторовна, била достатъчна за съществено разширяване на жилищната им площ. И те се решили.

Антон шофираше към „Петровка“, изпълнен с досада и ядосан на себе си. Няколко часа бяха отишли на вятъра. Защо трябваше да ходи при тези Маклигини? Какво смяташе да научи там? В какво да се увери? Дали тези хора може да са били убийци? Глупости, пълна идиотщина! Вярно, версията за някаква връзка на зетя Юрий Шокин със смъртта на момичето и евентуалния палеж на къщата имаше право на съществуване, но пък със сигурност не можеше да има отношение към убийството на Ефимова. Пак си загуби времето за безсмислици, а Роман Дзюба се трепе там с убийството на треньора.

„Напълно съм загубил чувството си за реалност — каза си сърдито Антон Сташис. — Трябва някак да реша проблемите с Лиза, да взема някакво решение, инак ще направя такива глупости, че…“

Натрупаното от сутринта раздразнение и злост се изляха като мощна вълна върху горкия Роман Дзюба, когато Антон научи, че за адвокат по делото за убийството на треньора Болтенков е бил поканен Кирган. Хем са го поканили неслучайно, а по съвет на Дзюба.

— Ти какво, да не си откачил? — скара се той на по-младия си колега. — Не разбираш ли, че ако в това дело имаме насреща си Кирган, ще го изгубим? Не разбираш ли с кого си имаш работа? Виталий е добре да го имаш само като партньор и съмишленик, както беше в делото на Наташа Аверкина, а като противникова страна той ще ни изяде с парцалите.

Роман се оправдаваше, обясняваше как станало всичко и защо се включил Виталий Кирган.

— Просто отидох у Надежда Игоревна, за да се посъветвам за Баглаев, а там беше Виталий. И той сам предложи да се възползваме от услугите на адвокат. И изобщо, Тоха, по-добре да се издъним с разкриването, отколкото в затвора да влезе невинен човек.

— Ами невинният и без това няма да влезе в затвора! — развика се Антон. — Бъди спокоен, глупаци няма! Обаче ти ще си развалиш отношенията с всички. Върви и се моли следователят да не научи за твоите мирни инициативи.

— Между другото, той попита за теб — каза Дзюба. — Защото са му казали, че от „Петровка“ са включени двама души, а той видя само мен. Днес попита кой е вторият. Тоест ти.

— Аз проверявам някои неща във връзка с Ефимова от Държавната дума — тросна се Антон. — Всеки момент може да ме извикат и да ми поискат отчет, това убийство ми е на главата от два месеца. Ти пък сякаш не знаеш! И ми стоварваш нови главоболия.

Когато Антон Сташис бе помолил подполковник Зарубин да ходатайства да преместят Дзюба в техния отдел, като основни качества на младия оперативник той бе назовал необикновената му упоритост и добрата му подготовка, както и нежеланието на старши лейтенанта да се съгласява безкритично с чуждо мнение. Тогава гореизброените качества му изглеждаха привлекателни и полезни за работата. Сега обаче той беше готов да убие със собствените си ръце рижавия Рома, който проявяваше тъкмо въпросната упоритост.

— Тоха, нали знаеш колко невинни хора има по затворите?

— И какви са тия номера — да ходиш да се съветваш със следовател, който не води твоето дело? — продължи да беснее Антон. — Кой те е учил на това?

— Не ми викай — погледна го изпод вежди Роман, но очевидно не се притесни или уплаши. — Учили са ме, че едно квалифицирано мнение на страничен човек никога не е излишно. Не съм нарушавал тайната на следствието, просто казах на Надежда Игоревна какви са фактите и в какво се съмнявам.

— Да бе, казал си на Надежда, а в резултат — на Кирган.

— Но нали ти обяснявам как стана всичко! Не съм виновен, че и Виталий беше там. И после, неговото мнение е мнение на квалифициран специалист.

— И то не е излишно — сухо довърши Антон. — Вече чух това. Значи така, Ромка: тези самодейни начинания да са ти за последен път. Разбра ли ме?

— Разбрах те — мрачно отговори Дзюба и повтори: — Разбрах те.

Антон се позасмя и се завъртя със стола.

— Разбрал си, но не си съгласен, така ли?

Дзюба мълчаливо кимна. Отвори касата, извади оттам тъничка папка, бързо прегледа документите в нея и я върна на рафта. Със затварянето металната вратичка неприятно изскърца.

— Да, не съм съгласен с теб — каза накрая. — Ти си старши по звание и по длъжност и аз ще правя каквото кажеш. Но нямам намерение да крия от теб: смятам, че не си прав.

Ха така! Възпита подрастващо поколение и си хвана белята. Май не биваше да го взема от района?

— И наказателнопроцесуалният кодекс ли не е прав? — не скри злъчта си Сташис.

Роман никак не се смути.

— Да, и той не е прав. Аз съм длъжен да го спазвам и ще го спазвам, но никой никога няма да ме накара да смятам, че е справедлив.

Боже, боже. Откъде само се вземат такива? Хем в наше време. Днес на Антон Сташис му върви на неистински хора, такива, дето се срещат само в приказките. И то в детските. Защото в приказките за възрастни има много повече цинизъм и изобщо те са някак по-близо до реалността.

— Ромка, ти спомняш ли си часовете по литература в училище? — с тежка въздишка попита той. — Спомняш ли си, говореха ни за едно такова понятие „преждевременен човек“? Така де, ставаше дума за разни литературни персонажи. Че в мисленето си изпреварвали времето, в което живеят.

— Добре де, спомням си. И какво?

— Ами това. Излиза, че ти си ни един „изоставащ човек“. Новият НПК е приет преди много години, а ти още тъгуваш по стария закон. Нали са те учили вече по новия, откъде у тебе такава любов към съветското законодателство?

Сините очи на Роман пламнаха с ядна светлина, луничките изпъкнаха на пребледнялото му лице.

— А ти не си нито преждевременен, нито изоставащ, Тоха — прозвуча в гласа му неприкрито разочарование и дори някаква горчивина. — Ти си като всички. За теб „съветско“ автоматично означава „лошо“. Защото тъпо си наизустил това, на което са те учили, без да вникваш в нищо, без да се замисляш. Казали са ти: „При съветската власт нямаше демокрация, а сега има, съветските закони бяха неправилни, а новите са правилни“, и ти казваш: „Тъй вярно!“. Сигурно и през ум не ти е минавало да почетеш литература и да помислиш наистина ли там всичко е било неправилно.

Ето това е. Доживяхме. Хлапаци с жълто на устата започват да учат своите наставници. Вбеси се и аха-аха да отговори на Роман със строго наставление, но изведнъж си спомни за учебника по криминология от 1976 година, който преди време Лиза спешно бе поискала. Учебникът отпреди трийсет и пет години липсваше в интернет, не се намери и в университетската библиотека, но пък го имаше в домашната библиотека на Дзюба.

Кой знае защо на Антон му стана неприятно. Това рижаво момче го упрекваше в недостиг на професионални знания. Да, Дзюба знае повече, трудно е да не се съгласи с това, не е толкова опитен като оперативен работник, но определено знае повече като юрист. От друга страна, Роман е волна птица, живее при мама и тате, не се грижи за семейство, никога не му се е налагало да мисли за хляба насъщен и е имал време да учи с искрен интерес, а на Антон не му беше до това. Отначало той се бореше за собственото си оцеляване, след като изгуби всички свои близки, после бързо се ожени, роди се Баска, после се появи Стьопка, после загина жена му. Той нямаше нито сили, нито желание, нито време да се замисля за нещо, което излизаше извън рамките на непосредствените му задачи. Той обичаше работата си, вярно е, и ако можеше да предприеме нещо, за да подобри професионалните си умения, правеше го с удоволствие и желание. Но нещо повече — в никакъв случай. Предпочиташе да прекара половин час повече с децата си.

Днес слухът му долови казаните от някого думи „да изтръгнеш своя залък“ и паметта му моментално се вкопчи в тях, извади на повърхността на съзнанието му целия монолог заедно с акустичните подробности: тембър, сила, интонации, фонови шумове.

„Ти съсипа живота си и мислиш, че всички са длъжни да те съжаляват и да живеят като тебе? Пропиваш живота си — е, продължавай да го пропиваш, а на мен не ми пречи, аз ще се вкопча със зъби и нокти, но ще изтръгна своя залък! И да не си посмял да ме упрекваш и да ми даваш акъл какво и как да правя! Както умея, така го правя, но ще постигна своето. Най-важното е резултатът!“

Маслен пастел — черен и жълтеникавозелен, отгоре — червен акрил. Цветът на злобата, гнойта и кръвта. Тези звучащи в главата му думи му изглеждат като огромен гноен цирей, който всеки момент ще се пукне и ще залее с отвратителното си съдържание целия мозък.

Художникът усети как у него се надига неконтролирана ярост, ръцете му се вдървяват, божествено хармоничните линии стават неточни. Наложи се отново да нанесе на повреденото място червена акрилна боя и да чака тя да изсъхне, за да се опита да нанесе рисунката още веднъж.

Той знае начин за укротяване на тази всепоглъщаща ярост, която кара ръцете му да се тресат. Проверен начин, който много пъти му е помагал да се справи. Трябва да свали от рафта и да отвори стария ежедневник, да извади от него разпечатания на компютър лист, на който са написани тези вълшебни думи: „загинал трагично“. Четеше и препрочиташе тези две думи, после няколко пъти прочете целия информационен текст и почувства как се отпуска, ръцете му отново стават топли и гъвкави, пръстите уверено държат отвертката. Линията на рисунъка се получава точна и безупречна.

Именно от тези думи някога се започна всичко.