Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (16)

15

Бяха се разбрали да се видят на „Петровка“, там беше удобно на всички. Фьодор Улянцев поглеждаше Сташис и Дзюба с недоверие, те постъпваха някак странно за оперативни работници: фактически убеждаваха Фьодор да си присвои всички лаври за разкриването на няколко престъпления, и то не на някакви си апашки истории, а на истински убийства.

— Та нали ти обиколи местата, където е възможно да се преправи травматик, но първо си търсил хора, които може да са видели там Ламзин, и не намери нищо. Не намери, нали така? — напористо каза Дзюба.

— Ами да — съгласи се Фьодор, — не намерих.

— А после си се насочил към друг човек, към Власов. — Антон постави пред Фьодор снимка. — Бивш ученик на Болтенков, който е имал основания да отмъсти на своя учител. Научил си, че навремето Болтенков е продал за пари своя най-добър ученик, шампион на Русия, на друг треньор, на Людмила Волинец.

— Откъде съм го научил това?

— Ето, тук е написано всичко. — Дзюба хвърли на бюрото дебела папка. — Учи думите. Срещнал си се с първата съпруга на Болтенков и тя ти е разказала. Не се съмнявай, така си беше в действителност. Ако има нещо — може да бъде разпитана, тя ще потвърди за протокол. И си започнал да проверяваш Власов. Но в началото пак неуспешно. А после си получил оперативна информация, че хора, които по някакъв начин са пакостили на Власов, докато той е градил спортна кариера, са пострадали — също по един или друг начин. Така си достигнал до неразкритото убийство на полицай от Перм, който срещу голям подкуп е участвал в комбинация по замяна на неудобен съдия с удобен. Точно така, си стигнал и до Галина Носуленко. И на тази мисъл те е навело покушението срещу бизнесмена Ханджумян, чийто син се занимава с фигурно пързаляне. Копнал си по-надълбоко, поговорил си с хора и си изяснил, че заради Ханджумян се е провалила кариерата на Власов като треньор. Тук Баглаев няма да ти възрази, защото за Ханджумян ние вече говорихме с него и той май се съгласи с нас.

— И пак не върви — опъна се отново Улянцев. — Ахмедич прегледа експертизата на куршума и гилзите по Ханджумян, там оръжието е друго. Пак преправен травматик, но друг.

— Етооо! — На това място Дзюба направи многозначителна физиономия. — И ти, умен и амбициозен детектив, си започнал да работиш с разрешителната система, и то не само по Власов, но и по неговото най-близко обкръжение, тъй като Власов има непробиваемо алиби. И знаеш ли какво си открил? Открил си някой си Филип Орехов, с когото Власов се познава и с когото контактува служебно. Те са приблизително на една възраст и като нищо може да са намерили общ език и да са се сприятелили. И ето че въпросният Орехов изведнъж получава разрешение за придобиване на травматично оръжие и с това разрешение легално купува два травматика. Два месеца по-късно убиват полицая в Перм, а след още някое време — Галина Носуленко. И в двата случая е използван преправен травматик, и в двата случая той не е намерен. И двете жертви са имали пряко отношение към спортната кариера на Власов. Тоест ти имаш всички основания да подозираш, че Власов е наел Орехов за осъществяването на широкомащабното отмъщение. За пари ли, по приятелски ли — това ще изясниш по-късно. Ето ти всички материали, чети, изучавай ги.

Улянцев погледна с опасение дебелата папка, не смееше да я отвори. Тук май имаше нещо гнило. Но какво?

— Момчета — попита той, — а на вас това за какво ви е? От къде накъде ми давате разкритието? Какъв е вашият интерес?

Ето това беше главният въпрос, на който трябваше да отговорят правилно.

— Ние искаме престъплението да бъде разкрито и в затвора да не отиде невинен човек, това е ясно — като претегляше всяка дума, започна Антон. — Но има и още редица допълнителни обстоятелства. Твоят следовател е човек с характер, ние никога преди не сме работили с него, не знаем как да подходим, трудно контактуваме с него. А вие работите заедно отдавна, от един район сте, постоянно имате общи задачи. И само ти можеш да намериш правилния подход, за да го накараш да разгледа новата версия и при това да не засегнеш самолюбието му. Ние няма да можем да направим това. А не искаме да се караме с него. Той никога няма да забрави, че ето тези двама оперативни работници от главното управление са го посрамили. И няма да се свърши никаква работа.

— Само това ли е? — недоверчиво присви очи Улянцев.

Според него аргументът беше слабичък. Сигурно имаше още подводни камъни.

— Не — усмихна се Сташис, — това не е всичко. Съществува и адвокатът Кирган, Виталий Николаевич. Ти някога имал ли си работа с него?

— Не ми се е случвало.

— А на нас се е случвало и ще се случва още неведнъж. Та ти разбираш, нас ни пращат да разследваме сериозни, шумни убийства, а Кирган е опитен адвокат, с реноме, именно за такива дела го канят. И тепърва с него има да изяждаме не един чувал сол. Знаеш ли с какво е опасен добрият адвокат? С това, че ти носиш на следователя три купчини доказателства, а добрият адвокат разпилява тези купчини по признак допустимост, това като минимум, че и по достоверност или по достатъчност. Ето защо с такъв адвокат е по-добре да си в лош мир, отколкото в добра война. В делото „Болтенков — Ламзин“ съвършено случайно намерихме доказателства тъкмо в полза на адвоката. И искаме да направим така, че твоят следовател да го послуша. И да пусне Ламзин колкото може по-бързо. А без твоята помощ няма да го постигнем.

— И това е всичко? — отново недоверчиво попита Улянцев.

— Не е всичко — въздъхна Сташис. — Има и още един момент. Убийството на Носуленко. Ние проверихме всичко, по него излежава присъда някакъв тип, абсолютен рецидивист, за него и с Носуленко, и без нея присъдата е все доживотен затвор. Някакво младо момиче, съвсем неопитна следователка, била дежурна, когато я пратили при трупа на Носуленко и й възложили делото. Оперативните работници — стари кучета, закоравели типове, взели да я притискат и тя се поддала. Между другото, после тя се омъжила за един от тях, сега вече чакат дете. Оформила делото като бонбонче, после, когато се оказало, че престъпленията на задържания с лопата да ги ринеш, разбира се, предали делото на друг следовател, но по трупа на Носуленко всичко вече било свършено идеално. На никого и през ум не минало… Нито вторият следовател, нито прокурорът, нито съдията — никой не се усъмнил.

— И с какво са притиснали тоя тип? — поинтересува се Фьодор.

— С брат му и жена му. Там цялото семейство участвало в търговия с придобити по престъпен начин стоки. Обещали му да не закачат семейството, ако поеме трупа на Носуленко. Та така, Федя, казахме ти абсолютно всичко. Ако играем честно, трябва да се разказва цялата биография на Власов, да се споменават всички хора, които са извършили подлости спрямо него, и тогава непременно ще изникне Галина Носуленко, която буквално е изхвърлила Власов от треньорската работа, за да заеме мястото му. И точно на това пикантно място и у теб, и у Баглаев може да се зародят ненужни въпроси. Особено ако той извади делото от съдебния архив и види там експертизата, в която черно на бяло пише за преправения травматик. Ще пострадат хора. А това не е желателно. Само на пръв поглед изглежда, че служителите в правоохранителните органи са твърде много. В действителност сме малко, една тясна прослойка, и постоянно се сблъскваме един с друг. Не е хубаво да се караме. Затова ние с болка на сърцето се лишаваме от похвалите за разкритията и ги отстъпваме на теб. А ти срещу това подготвяш почвата за адвоката Кирган и не споменаваш за убийството на Носуленко. Според мен напълно достоен бартер.

— Но делото се води за досъдебно производство при мен — ехидно забеляза Улянцев, — значи похвалите от всяко положение ще са за мен. Вие нещо ме будалкате, момчета.

— Тук си прав — включи се в разговора Сергей Кузмич Зарубин, който до този момент бе седял зад бюрото си мълчаливо, в нищо не се намесваше и само внимателно слушаше. — Но забравяш една малка подробност: в картата за статистически отчет задължително се отбелязва как, с какви сили и средства е разкрито престъплението. И тъкмо тук има колосално значение документът от главното управление, в който е записано каква именно оперативна информация са предоставили на следствието включените отвън сили, тоест в случая майор Сташис и старши лейтенант Дзюба. И от този документ става много ясно кой какво е свършил в действителност, а кой нищо не е свършил. Е, в наша власт е да направим така, че документът да бъде изпратен в твоя район. Или да не бъде. Каквато инициатива проявим — това ще стане.

— Ами добре — кимна Улянцев. — Да смятаме, че сте ме убедили. Какви доказателства има срещу Орехов?

— Ето, виж — постави Дзюба пред него поредния лист от разпечатката, целия изпъстрен с цифри. — Това е получената от техничарите информация на кои места е бил регистриран мобилният телефон на Орехов в моментите на убийствата. За по-сигурно е взет часови интервал. А ето я тук и разшифровката с точните координати на всяко място, където е бил регистриран. Ето ти и справка от железопътното управление и от авиокомпания „Сибир“, от която личи, че по интересуващото ни време Филип Орехов е заминал с влак за Перм и се е върнал в Москва със самолет. А това е списъкът на свидетелите, които неведнъж са виждали Орехов в стрелковия комплекс, където има голяма оръжейна работилница.

— Неведнъж? — учуди се Фьодор. — Ама той какво, преправял е оръжията на едно и също място? Да не е абсолютен кретен? Не се ли е страхувал, че ще го запомнят?

— Там, в работилницата, е голяма бъркотия, работят и с пушки, и с пистолети, никакъв ред няма. Сигурно Орехов се е надявал, че няма да го запомнят. Разбираш ли, Федя, той има една особеност — взе да обяснява Дзюба. — Дефект — не запомня физиономии. Та е отишъл в тази работилница за пръв път, просто да се огледа, да се запознае, а когато е отишъл за втори път, му се е сторило, че хората там са съвсем други. Тоест нещо като хан — много служители и много клиенти и никой не познава другите. А хората са били едни и същи и прекрасно са запомнили Филип. А той най-спокойно е носел там оръжие след оръжие. Отначало е занесъл двата, онези, които е придобил законно, после е ходил още три пъти, носел е по един травматик. Майсторът е бил един и същ, но Орехов се е разбрал с него и той няма да каже нищо за протокол, обаче свидетели, които са го видели там, има колкото щеш.

— Значи всичко пет? — уточни Улянцев. — А ние имаме четири случая с огнестрелно оръжие. Излиза, че той планира още едно убийство?

— Не, едва ли — успокои го Антон. — Имал е наум още една жертва, една лелка от Московския комитет на спорта, която навремето е попречила на Власов да замине за чужбина, но други хора благополучно са очистили дамата по друг повод. Така че оръжието просто не е влязло в работа.

— Ааа — проточи Фьодор, — ясно. Ами откъде се е сдобил с трите незаконни травматика?

— Е, приятелю сърдечни, имай малко съвест — избухна в смях Зарубин. — Остави поне нещичко и на нас, гладните сирачета. И така ще излезе, че ти като главен, тъй да се каже, шеф, си открил заподозрения и си ни възложил да намерим източниците, от които е придобито оръжието, и ние сме ти ги намерили. Но засега не казвай това на Баглаев, съгласен? Там има още някои неща за проверка. И после, нали това няма значение за следствието, Орехов и без това ще каже при разпита, че е купил оръжието от неустановено лице, и няма да си спомни датата, и мястото ще сбърка.

Улянцев събра всички предадени му материали, грижливо ги сложи в папката, погледна часовника си.

— Днес Ахмедич пак е на денонощно, седи в кабинета си, най-подходящото време за този разговор. Разбира се, ако не го дръпнат за местопроизшествие. Но времето е хубаво, топло, сухо, съботни следобед и вечер. Ако ще става нещо, то ще е в областта, в града почти няма хора. Да се надяваме, че всичко ще завърши благополучно.

Вече пред вратата той изведнъж се спря и погледна. Зарубин.

— За документчето от главното управление сигурно ли е? Да няма туй-онуй?

— Оттук да не мръдна! — закле се подполковникът.

Няколко минути те седяха мълчаливо, сякаш се страхуваха да не нарушат крехката тишина в кабинета.

Пръв заговори Зарубин:

— Забъркахте ме вие в не знам каква каша… Съвсем омотахте Улянцев. Пак добре, че той не схваща много бързо, защото инак щеше да направи на пух и прах вашите приказки. Има два много опасни момента: мотивът и петото оръжие.

— Я стига, Сергей Кузмич — весело отвърна Дзюба, който смяташе, че разговорът с оперативния работник „от района“ бе минал повече от успешно, — че какво за мотива? Нима това е най-важното? Ей го, Баглаев прибра Ламзин само заради единия мотив — и какво? Както нямаше, така и няма никакви доказателства.

— Така като гледам, Рома, ти се учиш да лъжеш буквално пред очите ми — с шеговито неодобрение му се закани е пръст Зарубин. — Внушаваше на Улянцев, че Власов и Орехов се познават добре и при тях може мотивът да е паричен, а може и да е от чисто приятелство. Приятел отмъщава за приятеля. Красиво изглеждаше, чак и аз се заплеснах. Но нали всички ние тук прекрасно знаем, че няма нищо подобно. Не са никакви приятели и дори не е доказано, че се познават, няма нито един контакт помежду им извън „Оксиджин“. Власов няма и пари да плати толкова много поръчкови убийства. И Орехов кой знае защо залива Власов с помия в интернет. Вие, между другото, премълчахте и че именно Орехов се е опитвал да рекетира Ханджумян. Не, както щете, но с мотива сте изпаднали в пълно объркване. По-точно изобщо не намирате мотив.

— Тъй да бъде — намеси се Антон. — Нека Баглаев се заеме с Орехов, да започне да го разпитва и тогава мотивът ще се изясни. За нас сега е важен резултатът: Баглаев трябва да повярва на Федя и да поиска материалите по делото от Перм. Делото е спряно, значи куршумът и гилзата се намират в материалите и можем да предадем на балистиците за нова експертиза веществените доказателства по случая в Перм, по Болтенков и по Ханджумян. А по убийството на Носуленко и без това няма да има резултат, защото съдът се е произнесъл и веществените доказателства са унищожени, както гласи законът. Така че ние правилно решихме да не закачаме това дело.

— Слушай — изведнъж разтревожено заговори Роман, — ами ако Орехов си признае? Така де, представете си, че се окаже толкова слаб и глупав, та да започне да разказва всичко, включително и за Носуленко?

— Е, приятелю любезни, ти оперативен работник ли си, или не си? — разпери ръце Зарубин. — Ами поговори си с него пръв, веднага след задържането, и си поговори както трябва. Ето, и Тоха ще си поговори с него. И също сериозно. Всичко е във вашите ръце. Да не сте деца! С какви хора се налага да работя, а?!

— И изобщо до задържането има много време — продължи Антон. — Не сме наред с петото оръжие. Идеално би било да заловим Орехов в момента на поредното покушение, тогава ще има по-малко врътня, а повече доказателства.

— Тоха, но нали ние с тебе сметнахме, че петото оръжие той е купил за убийството на Ефимова. И то просто не му е потрябвало. — Ромка завъртя глава, разроши с длан косата си и се намръщи. — По дяволите, време е да се подстрижа.

Антон внимателно изучаваше някакъв списък, въздишаше и клатеше глава.

— Че сметнахме, разбира се, сметнахме, но все пак… Докато нямаме резултати от нова експертиза, не знаем дали Орехов всеки път е използвал едно и също оръжие, или различни. Да, купувал е травматици, да, преправял ги е, но не е сигурно, че ги е използвал. Може всеки път да е стрелял с един и същ.

— А защо тогава ги е купувал и преправял? — резонно отвърна Ромка. — Ами че това е глупаво! И е харч. И после, Тоха, от Перм той със сигурност се е прибрал без оръжие, летял е със самолет. Значи е изхвърлил оръжието там.

— И това не е сигурно. Може да е помолил някого да пренесе пистолета от Перм до Москва с влак, а той да се е прибрал със самолета.

— Да… всъщност може и това — съгласи се Дзюба. — И какво излиза?

— Гледай. — Антон се въоръжи с флумастер и сложи пред себе си два календара — за 2012 и 2013 година. — Ето приблизителното време, по което Орехов купува първите два легални пистолета. — Той обиколи с тънкия флумастер седмицата. — Ето кога приблизително е занесъл двата в оръжейната работилница за преправяне за стрелба с бойни патрони. Никой не си спомни и точната дата, минало е много време, но приблизително. И ето че имаме точното време на убийството в Перм. Да предположим, че е изхвърлил оръжието там. Значи му е останал още един травматик. Всичко точно ли излиза?

— Засега да — кимна Роман, като се взираше напрегнато в ситните цифри на джобните календарчета.

— Ето точната дата на убийството на Галина Носуленко. По това време трябва да му е останало второто оръжие от придобитите легално. Но! Имаме оперативна информация, в която точно е посочено, че в началото на септември, а именно в Деня на града, Филип Орехов купува нелегален травматик. И в средата на септември отново отива в същата оръжейна работилница. Защо, след като още разполага с другото оръжие?

— Като резерва, за в бъдеще — бързо отговори Ромка. — Плановете му са били грандиозни! Размах! Макбет ряпа да яде!

— Да допуснем — съгласи се Антон. — И тъй, към момента на убийството на Носуленко през ноември миналата година Орехов разполага с поне два травматика. Фиксира ли това?

— Тъй вярно! — бодро рапортува Ромка.

— При убийството на Носуленко единият е бил използван. Тук имаме два варианта: или Орехов е изхвърлил и него, или си го е оставил. Така че след убийството му е останал поне един пистолет. Но може и два. Възможно е дори да са били три, ако по някакъв начин все пак е върнал оръжието от Перм в Москва. По-нататък навлизаме в областта на предположенията. Следващата жертва е Ина Ефимова. Орехов започва да я следи, но Ина Викторовна не е обикновена дама като масажистката, повечето се придвижва с кола и слиза от нея на многолюдни места. С нея не се е получило толкова бързо, колкото с пермския полицай, който просто е излязъл късно вечерта на двора си, за да изхвърли боклука, и е бил застрелян. За подготовката на убийството на Ефимова отива много време. Нали Орехов трябва да води обичайния си начин на живот, да ходи всеки ден на работа, в свободното време да купонясва с приятели из клубове, така че задачата се придвижва бавно. Няма как да бяга от работа — татенцето бди, както, Ромич, ти е докладвал твоят свидетел Химин. А ето че се появява и неизвестен доброжелател с ножче марка „Самура“, извършва сам цялата мръсна работа. Облекчение за Орехов. Но — внимание! — ако поръчителят на убийствата е Власов, защо той не е знаел, че Ефимова е била убита? А той със сигурност не е знаел, главата си залагам.

— Ох, Тоха, запази си главата — скептично забеляза Зарубин. — Напоследък аз не разчитам на нея. Множко издънки ти се натрупаха, все мислиш за други неща. По-рано напълно се доверявах на изводите ти, а сега нещо взех да се съмнявам.

Антон стисна зъби, пребледня, но се въздържа от избухване и дори намери в себе си сили кротко да се усмихне. Какъв смисъл да избухва, след като Кузмич е прав? Вярно, неприятно е да го чуе, но и няма какво да възрази.

— Добре — продължи спокойно. — Да речем, че съм сгрешил и Власов е знаел за смъртта на Ефимова. В сметките за оръжията това не променя нищо. При убийството на Ефимова не е бил използван травматик, така че към този момент у Орехов трябва да е останал минимум един, максимум три пистолета. През това време, докато Ефимова е още жива, през февруари тази година Орехов купува поредния незаконен травматик и в неделя, на трети март, го занася в същата оръжейна работилница за същото преправяне. Ефимова е убита на двайсети март. Тоест по това време Орехов разполага вече с четири пистолета. Той какво, да не ги събира? Колекционира ли ги? Дори ако сметнем, че след всяко убийство ги изхвърля, което би било правилно и разумно, към март тринайсета година той е извършил само две убийства, а пистолетите му са четири. Вярно, предстоят му още две жертви — Болтенков и Ханджумян. Така че в този смисъл всичко щеше да се връзва, ако не беше едно неприятно обстоятелство: през април тази година той купува още един пистолет и отново го занася на същия оръжеен майстор. Въпросът е: защо?

— Значи има и друг човек, който е отровил живота на Власов — отговори Дзюба. — Но на мен ми се струва, че преровихме биографията му от край до край. Намерихме и проверихме всички. Николай Носуленко е загинал в автомобилна катастрофа, Ина Ефимова е била убита по друга причина, по всички останали е стреляно с травматик. Не остана никой друг.

— Може нещо да сме пропуснали — поклати глава Антон.

— Имаше много информация, буквално ни заливаше, ние едва се измъкнахме изпод тази камара. Може да сме пропуснали нещо важно.

— Тоха! — внезапно пламнаха очите на Дзюба, както ставаше винаги щом му хрумнеше поредната невероятна версия.

— Само не ме удряй по главата, първо ме изслушай.

— Давай, давай — намести се по-удобно Зарубин зад бюрото си. — Аз ще те изслушам. Обичам в събота да слушам приказки, щом не можах да отида на вилата.

Дзюба възбудено взе да кръстосва малкия кабинет, при това размахваше ръце.

— Власов наистина нищо не знае, ти не си сгрешил. Орехов иска да го натопи. Той извършва убийства именно на хора, на които Власов иска да отмъсти. А после ще насочи всички улики към Власов. И гадната информация в мрежата е част от комбинацията. Аз не разбирам твърде каква именно и как тази помия ще помогне Власов да бъде уличен в убийствата, но определено ще помогне да го заподозрем. Орехов наистина не контактува с Власов, та да не би той случайно да си го спомни. Някъде някога Власов много лошо е препънал Филип Орехов. При това ситуацията е била такава, че Власов дори не е знаел на кого е навредил, кого е обидил и нито името, нито лицето на Орехов му говорят нещо. Но Орехов много добре знае кой е бил виновен. И сега си отмъщава.

— И петият преправен травматик… — подзе Антон.

— Ами да, именно! Петият пистолет му е бил нужен, за да го пробута на Власов. Със сигурност с него е било извършено поне едно убийство и сега Орехов го пази като зеницата на окото си, така че в нужния момент ние да намерим този пистолет у Власов.

— И пак сметките не излизат — забеляза Зарубин. — Четири огнестрелни оръжия, трите е изхвърлил, едното е оставил, за да го използва в нужен момент. За какво му е пети?

— Е, Сергей Кузмич! — От досада Роман изпъшка, дори тропна с крак. — Човекът, който може да е измислил и осъществил всичко това, по определение не е дебил. Пипето му сече. И със сигурност е прочел закона за оръжието. А там е написано, че след придобиването на оръжие собственикът е длъжен на всеки пет години да го пререгистрира, тоест да го занася в полицията и да го показва. Орехов е придобил легално два пистолета, те са регистрирани официално. Когато минат около четири години от момента на закупуването им, той тихо и кротко ще се яви в полицията и ще напише заявление за изгубването на единия травматичен пистолет. На единия, разбирате ли? А втория ще трябва да го покаже. Опасно е да пише две заявления, може да събуди подозрения. А едно е много добре, травматици се крадат постоянно. Така че петият пистолет си стои в дома му.

Ромка изведнъж угасна и ядосано удари с юмрук по бюрото.

— Преправен — смотолеви едва чуто. — И още при първата проверка това ще се види. Той не може да занесе за пререгистриране преправен пистолет. Значи схемата не е такава. Пък има и проверки. Участъковият има право всеки момент да отиде при собственика на регистрирано оръжие и да провери дали се спазват редът и условията на съхранение, наличието на метална заключваща се каса и тем подобни. И какво ще стане, ако той отиде да проверява това, а Орехов разполага само с един вместо с два травматика, че и той преправен за бойни патрони, а пък за загубване или открадване на втория не е съобщавал. Не, изтърсих големи глупости тук. Не става.

Антон внезапно се усмихна и приятелски потупа по гърба извънредно разстроения Дзюба.

— Ромка! Ти си гений! Всичко, което каза, беше правилно!

— Ама не става бе, човек! — отчаяно възкликна Роман.

— Напротив, всичко си става! Спомни си какво ни каза за Орехов, след като се запознахте в клуба! Спомни си, де! Та нали…

За малко щеше да каже: „Та нали Анастасия Павловна те помоли да приведеш пример“, но навреме си прехапа езика. Едва ли щеше да е разумно да кажат пред Зарубин, че плътно си сътрудничат с частен детектив от страната на защитата.

— Така де, нали те помолих да приведеш пример и ти каза за яхтата. Каза, че Орехов не вижда далечната цел, само близката. Нали, а?!

Очите на Дзюба отново грейнаха, той разкърши рамене.

— Искаш да кажеш, че той изобщо не се е сетил за това?

— Може и да се е сетил, но си е казал: „Карай да върви“. Пет години — че това е огромен срок! А дотогава той вече ще си е разчистил сметките с Власов — и край! По-надалече той не мисли и не вижда.

— Ами проверките на участъковия?

— Е, за това той се надява на татко си и на Усиков. Не може да бъде собственик на разкошна къща в близкото Подмосковие и да не подкупва местната полиция. А Усиков винаги би защитил свой човек. Така че — никакви неочаквани проверки и неканени гости.

— Усиков ли? — изведнъж се навъси Зарубин. — Да не би Олег Семьонович?

— Същият — кимна Роман. — Познавате ли го?

— Че как! — самодоволно отговори подполковникът. — Вярно, аз цял живот бях в криминалната, а Мустака се бореше според силите си с престъпления в сферата на икономиката, но заедно сме свършили много работа, дори сега ми е приятно, като си спомня! Много грамотен оперативен работник беше, просто рядко грамотен. А сега, казвате, какъв е?

— Ръководител на службата по безопасност във фирма „Файтър Трейд“, чийто собственик е бащата на нашия Филип Орехов — докладва Дзюба.

— Е, поне в нещичко ни провървя — философски изрече Зарубин. — Да, между другото, и Пална прекрасно го познава. Мустака дори беше влюбен в нея цели три дена. Или пет. Какво ме гледате така? Мислите, че не знам колко души сте били снощи в клуба? Вие изобщо за какъв ме имате? За вчерашен хлапак? Не гледайте, че съм дребен, очите ми са зорки и ушите — големи. И ръцете ми, между другото, са дълги. За укриване на информация от старши по длъжност ще наказвам безпощадно. Клоуни такива!

Сергей Кузмич говореше весело и дружелюбно, като същевременно приготвяше чай в керамичния чайник, който някой му бе подарил за Нова година. Чайникът беше толкова грозен, че Зарубин не посмя да си го занесе вкъщи и да разкрасява с него кухнята си. Същевременно за използване в служебен кабинет въпросната съдина беше много подходяща: вместимостта й беше точно три големи чаши.

— Подложете кофите си — изкомандва подполковникът. — И разкажете на мен, старото немощно ченге, историята с писмата на Орехов. Доколкото разбирам, момчето е решило между другото да спечели и кинти, но не е успяло. Тоест не е успяло в случая с Ханджумян. А с останалите пробвало ли е?

— Изглежда, не е — поклати глава Антон. — Сигурно е искал да опита с Ефимова, но не е успял. А останалите са бедни хора, от тях не можеш да вземеш много, пък и едва ли биха повярвали, че са жертва на поръчково убийство.

— Ама защо?! — възрази Зарубин. — Полицаят като нищо би могъл да повярва, сигурно много хора са му имали зъб. Впрочем опасно е да се заяждаш с ченгета, така че ти сигурно си прав: Ханджумян е бил единственият му опит от този род. А сигурно ли е, че писмото е написал Орехов? Нали май ми казахте, че момчетата са проверявали всички нередовни адреси, употребявахте разни сложни думи, като „анонимайзери“ и други глупости. Пак ли нещо криете от мен?

Дзюба и Антон старателно разбъркваха захарта в чашите си, сякаш в този момент в живота им не съществуваше нищо по-важно от това.

— Разбрах — доволно кимна Зарубин. — Пална сега живее у брат си, а нейното братле Александър, на когото знам и майчиното мляко, има синче на подходяща възраст и със съмнителни компютърни наклонности. Значи той ви е открил Орехов.

— Скучно е с тебе, Кузмич — отрони Антон, загледан през прозореца. — Човек не може нито да те учуди, нито да те излъже. Мъка.

— Ако беше весело — отдавна вече да са ви уволнили — отговори Сергей Кузмич. — И мен покрай вас. Скучните хора, ще знаете, са хора солидни, в смисъл че седят солидно на шефските си столове. Именно защото са скучни. Нито да ги учудиш, нито да ги излъжеш. Защо седим? Кого чакаме? Плюйте си на петите и бегом да разравяте биографиите на Власов и Орехов до детската градина и яслите включително. Ромич е прав: цялата тази история много прилича на отмъщение и опит за натопяване, при това човекът, който отмъщава, знае на кого и за какво отмъщава, докато неговата жертва дори не подозира, че някога е настъпила по опашката именно този отмъстител. Ако намерите мотива, като нищо може да намерите отговора на въпроса за какво му е трябвал петият пистолет.

— А може ли да си допием чая? — насмешливо попита Антон.

— Не може! — кресна неочаквано силно Зарубин.

Но те все пак си допиха чая и дори изхрупаха последните няколко бисквити от кръглата тенекиена кутия.

— Сташис! — извика Зарубин, когато Антон и Роман вече излизаха от кабинета.

Антон се обърна и въпросително погледна подполковника.

— Помниш ли какво беше казал Мюлер на Щирлиц?

Антон мрачно кимна. Фразата „Щирлиц! А вас ще помоля да останете“ беше се превърнала едва ли не в поговорка, знаеха я дори малките деца. Значи Кузмич беше скрил в пазвата си лоша новина.

— Ромич, почакай ме в коридора, ей сега ще дойда — каза той на Дзюба, затвори вратата отвътре и облегна гръб на нея. — Ако смяташ, че аз като опитомен папагал изпълнявам молбите ти, без да вниквам в същината им, много грешиш — продължи Зарубин весело и спокойно. — Ти ми даде да проверя телефоните на Орехов и на още две типчета, вероятно свързани с убийството на Ефимова. Та така, погледнах какво излезе. Тези двама красавци в момента на убийството на Ефимова са се намирали именно в района, където е намерен трупът. Това е добре. Но кой знае защо мобилните им телефони са били регистрирани близо до твоя блок. Късно вечерта. Искаш ли да ми кажеш нещо?

— Не исках — мрачно отговори Антон. — Но сега явно ще трябва.

Анастасия Каменская и Виталий Кирган седяха в колата на адвоката, паркирана на около половин километър от сградата на следствието, където се намираше кабинетът на Баглаев. Фьодор Улянцев влезе в тази сграда преди около три часа. Беше обещал след разговора със следователя веднага да се обади на Антон Сташис и ако резултатът от разговора беше удовлетворителен, Антон трябваше да се обади на Настя или на самия Кирган, а той вече щеше да действа според ситуацията. Вечерта по време на денонощно дежурство е най-удобна за разговор в кабинета на следователя: за тези часове не се предвиждат никакви следствени действия и ако не стане нужно да се излиза на местопроизшествие, никой и нищо не пречи на събеседниците.

Настя се беше запознала с Кирган съвсем наскоро, нямаха общи теми за разговор, а отдавна вече бяха обсъдили всичко, което бе важно за делото, и сега седяха, всеки забил поглед в своя таблет. Кирган пишеше писма, Настя редеше пъзел и размишляваше за американското и английското кино от трийсетте-четиресетте години. По-точно не за самото киноизкуство, а че например тя не знае абсолютно нищо за него и от режисьорите от онзи период може да назове без мислене само Алфред Хичкок. А ето че Владимир Власов знаел режисьор като Кюкор, за когото Настя не беше чувала. Какъв е изобщо кръгът от интереси и знания на този Власов? Неочаквано за всички е станал художник, но рисува само строго ограничен брой фигури и стъпки от фигурното пързаляне. Познава американското и английското кино… Какво друго? Може би нещо съвсем необичайно, но именно това необичайно ще го свърже с Филип Орехов, който не щеш ли, просто така изведнъж е измислил дълга и сложна комбинация, с цел да прати Власов в затвора, и то до живот.

Тя натисна на „пауза“, затвори пъзела, излезе в търсачката и без сама да знае защо, затърси информация за англоезични режисьори, четеше биографиите им, заглавията на филмите, имената на актьорите, които бяха играли в тези филми.

„Търся нещо — бръмчеше в главата й натрапчива мисъл. — При това моето подсъзнание знае какво именно, а на ниво съзнание то не излиза. Защо чета това? Какво искам да намеря тук? Хем определено искам нещо да намеря, само че не мога да разбера какво именно.“

Ядосваше се на себе си и въпреки това продължаваше методично, файл след файл да отваря информацията и да я преглежда, дори без да се опитва да я осмисли или запомни. Накрая стигна до Хичкок, на екрана на таблета се появи списък на филмите му. Настя знаеше повечето от тях — преди няколко години Льошка й беше подарил колекция дискове с филмите на Хичкок в дебели кутии и когато се пенсионира, тя успя да изгледа петнайсетина филма на майстора. „Дамата изчезва“, „Подозрение“, „Небезизвестните“, „Север — северозапад“, „Психо“, „Набеден за виновен“, „Непознати във влака“…

Звънна телефонът. Антон Сташис й каза, че Улянцев е успял. И дори доста лесно, защото Баглаев все пак е голям професионалист, макар и с характер. И самият той вече, ако се съди по разговора с Федя, отдавна бил усетил, че се движи в погрешна посока, но просто не виждал друга.

Настя пъхна телефона в джоба на якето си и се обърна към адвоката.

— Май всичко е наред. Поне Фьодор е излязъл от кабинета на следователя жив и без телесни повреди.

— Това е добре — кимна Кирган. — Ще изчакам за приличие двайсетина минути и ако Баглаев не излезе за произшествие, ще рискувам да му се обадя по телефона. Ако се съгласи да ме приеме сега, значи сме успели и тогава… — Той не успя да завърши фразата си, когато иззвъня телефонът му. — Сигурно Антон е решил да съобщи и на мен за по-сигурно — предположи Виталий Николаевич, прие разговора и веднага веждите му подскочиха: — Баглаев е.

Той заговори, сякаш нищо не е било:

— Слушам ви, Тимур Ахмедович. Не, не, моля ви, разбира се, не спя, че то е още детско време, няма дори десет. Защо, какво се е случило? Разбира се, ще дойда, без проблеми. Един момент, да видя как е със задръстванията. Е, навигаторът ми обещава, че ще стигна до вас за двайсетина минути. Ще ме изчакате ли? Аха, вие сте на дежурство. Ама разбира се, Тимур Ахмедович, ако ви се наложи да излезете за произшествие, ще ви чакам да се върнете. Не, не се тревожете, ако ви няма, ще почакам в колата, тук е удобно. Разбрахме се.

Кирган изключи телефона и замислено потърка с пръсти мястото между очите си.

— Някак неочаквано се обръщат нещата. Бях се готвил за друго. Но при всяко положение фактът, че Баглаев сам ми се обади веднага след разговора с Улянцев, говори, че мозъкът му е буден и работи бързо. Какво пък, Анастасия, вие можете да си тръгвате. Благодаря ви, че дойдохте и успяхте да споделите с мен цялата информация и съображенията си, сега ще отида при следователя добре въоръжен. Изглеждате уморена, та вие не сте спали миналата нощ.

— Ще остана — продума през зъби Настя. — Знам ли как ще потръгне разговорът ви. Тогава ще имам време преди сутринта да предложа някакъв нов план. Не се тревожете за колата, аз ще се преместя в своята, а вие вървете.

Кирган весело се разсмя.

— А, не! Ще тръгнем заедно с моята таратайка. Ами ако се наложи да чакам Баглаев, в случай че го извикат на местопроизшествие? Ще ми правите компания, та времето да мине по-леко.

Изчакаха обещаните двайсет минути, след което отидоха пред сградата на следствения комитет. За всеки случай Кирган звъннала Баглаев, който, за щастие, се оказа все още в кабинета си.

— Е, ще тръгвам, с Господа напред — усмихна се той на Настя, макар че очите му оставаха сериозни и в тях се бе притаил опасният блясък на готвещ се за скок звяр.

— Късмет!

Тя гледаше как адвокатът влиза във входа, после бавно премести погледа си върху таблета, на чийто екран все така се четеше списъкът на филмите на Хичкок. „Непознати във влака“. Господи, колко било просто.

Детските и училищни години на Владимир Власов и Филип Орехов, уви, бяха минали през предкомпютърната ера, затова, докато чакаха да дойде понеделникът и следователят Баглаев да започне да изисква другите наказателни дела за престъпленията, извършени вероятно от Орехов, Антон Сташис и Роман Дзюба старателно събираха сведенията, които бяха достъпни, през неделния ден. До вечерта се разбра, че по този начин детективите няма да постигнат много.

Власов и Орехов никога не бяха живели не само в един и същи блок или на една улица, но дори не и в един район, бяха посещавали различни ясли и детски градини и бяха учили в различни училища. Нещо повече, пътищата на майката на Власов и бащата на Орехов също никога и никъде не бяха се пресичали. Съпругата на Вадим Константинович Орехов, майката на Филип, бе починала много отдавна, оттогава Орехов-старши не беше се женил официално, но естествено, бе имал връзки. Тези дами също бяха проверени, макар и доста повърхностно. Изобщо не успяха да открият бащата на Владимир Власов — както се разбра, той от дълги години не живеел в Москва.

— Край, Ромич, аз се скапах — честно призна Антон към края на деня. — Вече не съм способен да мисля. Хайде да те хвърля до вас и ще вървя да се наспя. А ако искаш, ела вкъщи.

— Ами децата? Еля сигурно вече ги е докарала, нали утре е понеделник, Васка е на училище.

— Ех ти, бездетен бекярин такъв — разсмя се Антон. — Какво училище? Започна ваканцията. Еля се обади днес и предложи да задържи децата при себе си извън града, само ще води Васка в спортната школа, когато трябва. Разбирам я, така й е по-удобно, там Трушчов й е подръка, нали й е съсед, живеят през една къща. И може да не става толкова рано. Аз се съгласих, нека седмица-две поживеят в екологични условия. Вярно, децата ще ми липсват — добави той тъжно. — Надявам се, че и аз на тях. Но обективно при Еля са по-добре.

— Значи и ти си ерген? — зарадва се Дзюба. — Тогава да вървим у вас. Защото вкъщи вече ме тормозят, не ме оставят да си почина.

— За какво е конфликтът? — без никакъв интерес попита Антон, просто от учтивост.

— Заради Дуня.

— Стига, бе! — не повярва Сташис. — Недей да лъжеш! Никога няма да повярвам, че твоята Дуня може да не хареса на някого. Та тя е същински ангел, вече не произвеждат такива момичета, още от края на деветнайсети век.

— И все пак — мрачно потвърди Роман. — Мама смята, че по-добре от мен знае как трябва да живея, как да се обличам, колко да спя и с какво да се храня, а Дуняша смята, че това е хиперопекунство, че мама ми отнема свободата като личност и се опитва да ме мачка, като ми пречи да се развивам и вземам правилни решения. Хем не само смята така, но го и казва в очите на мама. Наистина, извънредно вежливо, коректно, без грубиянство, но твърдо.

Кой знае защо Антон се развесели.

— Виж я ти Дуняша! От всяка бих го очаквал, но не и от нея. Слушай — изведнъж се сети той, — ами че ние нямаме храна. Еля беше сготвила само за два дни и ние с тебе изплюскахме всичко. Трябва пътьом да се отбием в някой магазин.

— Да се отбием. А може и да помолим Дуня да дойде и да сготви, нищо няма да й струва. А, Тоха?

— Аха — засмян кимна Антон, — и ще остане да нощува с теб. Ти кого смяташе да мамиш, а, хлапако?

Роман пламна.

— Е, стига и ти — смотолеви. — Аз исках за по-лесно.

Антон се накани да отговори нещо шеговито-ехидно, но в никакъв случай обидно, но го спря сигналът от телефона: бе пристигнал есемес.

Есемесът се оказа неочакван: „Удобно ли Ви е да говорим, ако Ви набера сега? Олга Виторт“.

И защо пита така? Не, ясно, тя е делови човек и като всеки делови човек прекрасно разбира, че невинаги е удобно отсрещният да разговаря, затова е приготвила в телефона си шаблон с такъв текст и когато трябва, предварително го изпраща на човека, с когото иска да говори. Но да постъпва така с оперативен работник, и то в десет и половина вечерта? Впрочем може да е просто навик, стандартно поведение с всички.

Той не изпрати отговор, а просто набра телефона на Олга.

— Случило ли ви се е нещо? — попита.

— Не, при мен всичко е наред — гласът беше, както и вчера, строг, хладен и неизразителен. — Вие ме помолихте да поговоря с Ала Владимировна за Володя, все пак тя го познава от дълги години, а аз практически не го познавам, просто го държа в отдела си и му позволявам да получава заплата. Та значи, аз говорих днес с нея.

— И какво каза тя?

— Нищо. Никога не е чувала Володя да споменава името на Филип Орехов. Дълго разговаряхме с нея с кого може изобщо да е другарувал Володя, с кого може да се е виждал, като се има предвид характерът му. Филип никак не подхожда за негов приятел, абсолютно никак. Но работата дори не е там. Аз закарах Ала Владимировна на снимки и непрестанно си мислех за нашия разговор с вас, за вашите въпроси. И стигнах до извода, че между Володя и Орехов не може да е имало никакви отношения. И въпросът тук не е толкова във Володя, колкото в самия Орехов. Разбирате ли…

— Почакайте, Олга — прекъсна я Антон. — Хайде да поговорим подробно и без бързане. Сега вкъщи ли сте?

— Не, още пътувам, прибирам се от приятелката си. Исках да ви се обадя преди единайсет, докато още е що-годе прилично.

— И къде се намирате?

— На Ленинския проспект, пътувам към центъра, след километър ще свърна към Третия пръстен.

— Бихме ли могли да се срещнем с вас сега? — попита Антон, без напълно да си дава сметка защо прави всичко това и защо не може да изслуша свидетелката по телефона.

— Разбира се, без проблеми, щом трябва.

В гласа на Олга не се долавяше нито учудване, нито възмущение. Интересно, изпитва ли тя изобщо някакви емоции? Или е една добре конструирана и изправно работеща машина? Антон веднага си спомни вчерашната им среща и топлите грижи и нежността, с които тя поглеждаше децата му. В онези моменти тя изглеждаше като нормална жена. А в други правеше впечатление на механизъм, изработен от метал и пластмаса.

Бързо уточниха маршрута и мястото на срещата. Олга, отдавна шофираше и прекрасно познаваше Москва.

— Е, какво, късметлия такъв — хитро се усмихна Антон, — хвърлям те до най-близката метростанция и ти поверявам ключовете от апартамента си. Можеш да се обадиш на твоята Дуняша. Сами решавайте кой ще купува продуктите, ето ти пари. — Той пъхна в ръката на Дзюба няколко банкноти. — Но докато се върна, масата да е отрупана. Между другото, вашето присъствие край нея не е задължително.

— Благодаря, Тоха — искрено се зарадва Ромка. — Ти си истински приятел!

И веднага започна да набира телефона на своето момиче. Пред входа на метростанцията Дзюба изхвърча като куршум от колата и хукна надолу по стълбите.

Антон Сташис не би могъл да отговори на въпроса защо изведнъж реши да се разходи по булевардите в района на Патриаршите езера. Беше напълно изненадващо… С децата той не се разхождаше там — твърде далече беше мястото от дома му. И с Лиза също — тя изобщо не обичаше разходките, цялото й време беше разпределено между работата върху дисертацията и срещите с Антон, при това в тези срещи нямаше нищо романтично. Разходки, театри, букети, бонбони — този вариант на отношения сякаш изобщо не съществуваше за нея.

И макар че цялото детство на Антон бе преминало в блока, където той живееше и сега, тоест далече от центъра на града, родителите му често идваха тук с трите си деца и булевардите в района на Патриаршите здраво се бяха свързали в паметта му с усещането за голямо любящо семейство. После скоропостижно, буквално пред очите на Антон почина баща му, след това в Чечения загина по-големият му брат, при нещастен случай — по-голямата му сестра, а майка му не издържа непрекъснатата поредица от загуби и взе решение да си отиде от живота. На седемнайсет години Антон остана сам. Съвсем сам. И семейството страшно му липсваше.

Пристигна преди Олга и успя да прескочи до фирмената сладкарница на ъгъла на „Малая Бронная“ и „Садовое колцо“, за да купи две кифли. Сега те бавно обикаляха езерото, дъвчеха кифлите и Олга му преразказваше случайно дочутия разговор на Филип Орехов с баща му.

— Така че виждате — каза тя, — човек като Володя Власов няма никакви шансове да заинтересува Филип Орехов с каквото и да било. Интересни са му хора като този негов нов приятел: весел мошеник, с лекота скубе пари от хората и не ги връща, лъже на карти, хазартен, лекомислен в интимния живот. Ето това е истинският кръг на Филип, сред такива хора той се чувства като риба във вода.

Всичко това беше не просто интересно. То беше повече от интересно. Отначало малкият Орехов разказва всичко това на баща си, а после повтаря същото в мрежата. Разликата е само, че в онзи момент той не е назовал името на новия си приятел пред баща си, а в мрежата е калял конкретно Владимир Власов, бившия фигурист, който не работи никъде, но ловко е пробутал трудовата си книжка в уважаваната фирма „Оксиджин“. Във всичко това сигурно имаше някакъв скрит смисъл.

— Щом звездите изгряват — значи някой от тях се нуждае — неволно промърмори Антон.

— Маяковски? — веднага реагира Олга. — Обичате стихове, така ли?

— Не — призна Антон. — Никога не съм обичал поезия и не я разбирам. А вие?

— И аз. Вярно, имам добра памет, още не съм забравила ученото в училище. Но какво общо има тук Маяковски?

— И аз имам добра памет — усмихна се той. — Та ние с вас сме горе-долу връстници, значи сме учили по една и съща програма.

— Питахте ме също и за взаимоотношенията между Филип и баща му. И когато си спомних за онзи разговор на фирменото парти, спомних си и своите усещания. Тогава много се учудих, че Филип спокойно разказва на баща си за този свой толкова съмнителен познат. И си помислих, че сигурно отношенията им са много близки. Между мен и моите родители никога не е било така. Дори малко им завидях, честно казано.

— И сега ли не сте близки? Или след като пораснахте, отношенията ви се промениха?

— Сега сме още по-малко близки. — От Олга внезапно полъхна хлад, макар че преди малко, само преди няколко секунди, тя беше съвършено спокойна и дори сякаш отпусната. — Сама съм от четиринайсетгодишна.

— А аз от седемнайсет — неочаквано изтърси Антон, без да е имал и най-малко намерение да обсъжда с почти непознатата свидетелка своята житейска история.

— Гледай ти — поклати глава тя. — Какво съвпадение. Но сега отново имате семейство, съпруга, две дечица. А при мен нещата не се подредиха така. Казват, че имам отвратителен характер, и никой не иска да си има работа с мен. Та аз съм Лара Крофт. — Олга се позасмя, както се стори на Антон, горчиво и с леко недоумение.

— Деца — да, деца имам. А съпруга нямам. Убиха я. Застреляха я на улицата, когато беше бременна с третото ни дете.

Защо, защо говори всичко това? Какво я интересуват нея покойната му съпруга, децата му, че и изобщо самият Антон Сташис?

Олга внезапно спря, вдигна глава и го погледна с тревога.

— А с кого са децата сега? Щом нямате съпруга… Извинете, сигурно трябваше първо да изразя съболезнования, но някак веднага помислих за децата. Та вече е много късно.

Той побърза да я успокои, като й обясни, че децата са с бавачката си, грижат се за тях.

— Значи сега сте сам? А кой ви храни? Кой мие съдовете след вас? — Сега в гласа й звучаха неподправено съчувствие и грижа. Дори беше трудно да си представи човек, че някой може да нарича тази млада жена Лара Крофт.

— Ами аз мога всичко сам — разсмя се Антон. — До седемнайсетгодишен бях по-малкият син на мама, а после бързо се научих на всичко. Просто работата ми е такава, че времето за нищо не ми стига и е невъзможно да планирам каквото и да било.

— Разбирам. А сега имате ли храна вкъщи? Та вие сте гладен, видях как излапахте кифлата си.

— Надявам се, че имам. Изпратих вкъщи колегата си, той обеща да покани своето момиче, което готви прекрасно, така че, докато се прибера, вечерята ще е готова. Впрочем…

Той весело се разсмя, като си представи как Дзюба и неговата Дуняша, останали сами в празния апартамент, готвят вечеря в кухнята. Малко вероятно! Дори по-скоро от областта на фантастиката. И дори ако все пак допуснем мисълта, че двамата наистина са в кухнята, те няма как да се занимават с готвене. А най-вероятно са в хола на широкия диван и не се сещат за никаква вечеря. Имат си по-интересни занимания.

Олга сякаш прочете мислите му.

— Колега с приятелката му — каза насмешливо. — Но поне продукти има ли там?

— Трябва да има — уверено отговори Антон.

— Искате ли сега да отидем у вас и аз ще сготвя поне за три дни?

Той остана като гръмнат, но още повече се изненада, когато чу собствения си глас, който произнасяше сякаш без свое участие:

— Сигурно сте се надявали, че учтиво ще откажа? Сама сте си виновна. Аз с благодарност приемам предложението ви.

Господи, какво приказва? Защо? Защо се съгласи да заведе в дома си тази Олга Виторт, непробиваемата Лара Крофт? Та тя да му готви?! Безумие, безумие! Там са Ромка и Дуняша, те сигурно вече са сготвили страшно много гозби и го чакат като домакин, а той се накани да се появи в компанията на абсолютно непозната за тях жена, и то свидетелка по делото. Нещо повече: бивша заподозряна. Да не е откачил напълно?

Антон реши, че с подробно изучаване на психическото си състояние и мащабите на обезумяването ще се заеме по-късно. И само попита:

— Къде оставихте колата си?

— На самата „Бронная“, успях да се вмъкна. А вие?

— На „Садовое колцо“, в един двор. Тогава ви чакам пред градинката до театър „Моссъвет“.

— Добре — кимна Олга.

В антрето светеше, в кухнята също. Но ни най-малко не миришеше на готвено и изобщо в апартамента цареше мъртва тишина. В първия момент Антон дори помисли, че Ромка и Дуняша са излезли някъде, но веднага видя на пода маратонките на Ромка и до тях мънички сандали. Значи младежите вече спят. Или не спят, но са се притаили като мишоци.

— Сигурно са заспали — прошепна Антон. — Ето ви пантофи, да вървим в кухнята.

Общо взето, оказа се, че е точно както бе предполагал. Многобройни торбички с продукти стояха направо на пода. От една разтоварването бе започнато — на кухненската маса имаше хляб, пакет захар и две опаковки някакъв колбас. Но по-нататък работата явно не бе продължила.

— Имате ли престилка? — попита Олга също шепнешком.

Антон мълчаливо й подаде престилката, с която обикновено в кухнята работеше Еля. Олга започна да вади продуктите от торбичките, в които имаше доста добре подбрани неща. Вероятно в магазина Ромка и Дуняша са били в що-годе вменяемо състояние.

— Я аз веднага да ви направя чай със сандвичи, ще хапнете и ще си легнете, боли ме само като ви гледам. Мога бързо да направя кашкавалки, но това са цели петнайсет минути, по-добре да спите за това време, отколкото да чакате.

— Ами вие?

— Аз ще остана тук и всичко ще направя. Или ви е страх, че докато спите, ще ви обера апартамента? — тихичко се разсмя тя.

— Ами то няма какво да ми вземете — промърмори Антон. — Всичката техника е в хола, но там спи младежта, а в останалите стаи няма нищо ценно.

— Е, прекрасно тогава. — Тя ловко режеше хляб и правеше сандвичи, като ги украсяваше с късчета краставица, червена чушка и клонки копър. — Вие ще спите, а когато се събудите, ще имате пълен хладилник с храна, ще трябва само да я топлите.

Не му се искаше да спори. И изобщо нищо не му се искаше. Беше само гладен и му се спеше. Или искаше просто да легне, да изпружи крака и да затвори очи.