Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (7)

6

Отвори им чернокосо тъмнооко момиче на дванайсетина години.

— Тамила! — извика тя някъде към дъното на апартамента, който инак се стори на оперативните работници някак бездънен. — Търсят те ченгетата.

Дзюба тихичко изпръхтя и се разсмя.

— Покани ги тук — чу се дрезгав глас на пушач, но в никакъв случай старчески.

— Последвайте ме, господа офицери — насмешливо пропя момичето и поведе гостите по дългия коридор покрай многобройни врати.

„Голямо комунално жилище, от някогашните — помисли си Роман. — Странно, че са направили само козметичен ремонт, никакви разширения. Знам ги аз тези апартаменти, влизал съм в такива.“

По коридора се разливаше миризма на нещо вкусно — вероятно една от вратите водеше към кухнята. Дзюба, който вечно беше гладен, подуши и определи два основни аромата — на горещ кашкавал и ванилия.

Тамила Варламовна седеше пред компютър и доста пъргаво печаташе някакъв текст. Дзюба си спомни снимките и неволно погледна покритите с бръчки и тъмни петна ръце на журналистката: нито един пръстен. И веднага видя купчинка накити в поставената близо до компютъра плитка вазичка или пък пепелник. Дори нахлуващият през широко отворения прозорец майски прохладен ветрец не помагаше да се скрие просмукания във всичко наоколо тютюнев дим: стопанката на този кабинет беше закоравяла пушачка.

Пръв заговори Антон Сташис:

— Здравейте, Тамила Варламовна.

Журналистката с лек тласък завъртя стола, стана и подаде ръка:

— Просто Тамила. Дори моята правнучка ме нарича така. А е само на единайсет години. Вие явно сте по-възрастни — разсмя се тя, — затова може да не се обръщате към мен по име и бащино.

Тя изключи компютъра и бавно, някак необикновено грижливо надяна на пръстите си всички пръстени. На дъното на вазичката пепелник, под купчинката пръстени, се откриха и две масивни гривни.

Като забеляза погледа на Дзюба, Тамила поясни:

— От младини съм свикнала да ги нося, имам много роднини в Кавказ, винаги ми носеха сребърни накити. Но ми пречеха да работя, започнах да се трудя още тогава, когато имаше само пишещи машини, и то дори не електрически, а само механични. Никакви компютри. Първия компютър си взех, когато вече бях на повече от шейсет, но бързо свикнах с него, понеже клавиатурата е същата като на машината. И навиците ми останаха същите: когато сядам да работя, свалям дрънкулките, свърша ли — пак ги слагам. Разбира се, сега печатам не както на младини, скоростта не е същата, обяснимо, нали.

Тя весело тръсна късо подстриганата си сивокоса глава, от което висящите на шията й гердани и бижута глухо прозвъннаха, а дългите й обеци се разлюляха.

— Сядайте, не се притеснявайте — покани ги Тамила. — Ще се постарая да отговоря на всички ваши въпроси. Освен на един, естествено.

— Освен на кой? — бързо и напрегнато попита Антон.

— Няма да мога да ви кажа кой всъщност е убил Миша Болтенков — усмихна се журналистката. — Това сигурно е единственото, което наистина не знам за света на фигурното пързаляне.

По лицето на Антон можеше да се прочете, че той не повярва твърде на това. Но Дзюба няколко часа бе чел нейните материали в интернет и знаеше, че Тамила Варламовна не преувеличава.

— Знам, че всички смятат, че Валера Ламзин е убиецът — подзе тя без излишни предисловия. — И за това има солидни основания. Случи се онази история със сбиването, после с двойката, която Миша Болтенков му отне по хитър начин, после онази отвратителна случка със Света Вашченко, която умишлено извади състезателите от строя точно преди изпълнението, за да „вдигне“ другата двойка, и в замяна да получи по-високо място за своята спортистка. Интересуват ли ви някакви подробности от тези събития?

— Кажете, Тамила, двойката, за която става дума, може ли да е таила злоба срещу Ламзин?

— Може, разбира се. Защо не? — Веждите на Тамила Варламовна леко се повдигнаха. — Но само теоретично може да се предполага, че те биха се хванали да отмъщават на Валера именно сега. Те научиха, че Света Вашченко е действала, подучена от своя бивш треньор Ламзин, преди пет години. Между другото, от мен. Тогава можеха да се вбесят, да се разярят направо и да му сторят нещо. Но оттогава мина време, в живота им станаха много промени и повярвайте ми, сега изобщо не им е до глупости като разни отмъщения.

— А какви са тези промени? — живо се поинтересува Роман.

Отвори се вратата и отново се появи хубавичкото тъмнооко момиче.

— Тамила, баба пита: тук ли да ви поднесем почерпката, или в трапезарията? Пита също: господа офицерите ще обядват ли с нас, или само ще пият чай със сандвичи?

Тамила Варламовна прехвърли въпросителния си поглед от Роман към Антон в очакване на отговор.

— Не, не, много благодарим, нищо не е нужно — най-сетне произнесе Дзюба, като с усилие преодоля желанието си да се съгласи. Ако съдеше по миризмите в коридора, щяха да ги нагостят с нещо вкусно…

— Това не е приказка — категорично отсече журналистката. — Никой не ви пита „да“ или „не“, защото е ясно, че е „да“. Инак не може и да бъде в моя дом. Питат ви какво именно. От моя дом никой никога не си е тръгвал, без да опита фирмените ни ястия. Ние спазваме свято законите на кавказкото гостоприемство. Снаха ми, бабата на моята правнучка, е рускиня, но се учеше да готви още под ръководството на мама, а по-добър познавач на грузинската кухня от моята майка не е имало и няма. Какво е сготвила баба ти? — обърна се тя към момичето.

— Хачапури и торта — рапортува то без сянка на усмивка.

Тя изобщо беше много сериозна, тази правнучка на Тамила Варламовна Аласания.

— Значи така — реши Тамила Варламовна, — приготви масата тук и донеси хачапурито. А после господа офицерите сами ще решат искат ли да опитат нашата прочута медено-орехова торта.

Хачапури и медено-орехова торта. Значи обонянието не бе излъгало Дзюба, той беше уловил безпогрешно миризмата на горещ кашкавал и ванилия.

Момичето мълчаливо кимна и се скри зад вратата.

Антон сякаш не се вслушваше много в разговора, вниманието му бе приковано към гръбчетата на книгите, плътно наредени на рафтовете от пода до тавана.

— Та какво, значи, стана със спортистите, които от спорта се прехвърлили към бизнеса? — повтори въпроса си Дзюба, недоумявайки защо Антон не проявява никаква активност. По кратките погледи, които Тамила Варламовна от време на време хвърляше към майора от полицията, личеше, че и тя бе забелязала странното безразличие на втория гостенин.

— Младежите завършиха виеше образование, захванаха се с бизнес. По-точно те се захванаха с бизнес веднага щом напуснаха пързалката и успоредно с това следваха. Преуспяха, кариерата им потръгна. Родиха си дете, макар че не са сключвали брак. Но после се случи нещастие, детето загина и след някое време те се разделиха. Както виждате, крайно тежки обстоятелства, в такава ситуация хората не биха се хабили за разни глупости.

Интересно разсъждава тази старица! Убийството за отмъщение или заради лична омраза било глупост. Ако кажеш на някого — ще се скъса от смях. Впрочем знае ли човек. Тя може и да е права. Може би от нейната позиция, от позицията на осемдесет и три годишен спортен журналист, това изглежда именно така. Но на старши лейтенант Дзюба, оперативния работник от „Петровка“, всичко му се струва съвсем различно. В никакъв случай като глупост, а като тежко престъпление, което трябва да бъде разкрито.

— Но вие трябва да разбирате — продължи междувременно Тамара и запали вече втората поред цигара, — че Болтенков, както и всеки треньор, особено треньор с име, има безброй врагове, и то не от далечното минало, а от близкото настояще.

— Кои например? — веднага се включи в разговора Антон.

— Ами не е трудно да се каже, ето например имаше един Николай Никитич Аникеев, вече на години, отдавнашен прекрасен треньор, много уважаван човек. На Болтенков не му стигаше ледът, а освен това Никитич имаше двойка добри спортисти, на които Миша беше хвърлил око. Отначало се опита да ги подмами и вземе при себе си, но децата не предадоха треньора си. И тогава знаете ли какво направи той? Инициира анонимно писмо до Федерацията, в което Николай Никитич бе обвинен в педофилия. А сега това е модна тема, там веднага се хванаха за нея, още повече че ледът наистина беше нужен на по-млади треньори, които Федерацията смяташе за перспективни. Никой не можеше да закача току-така Никитич, защото той имаше заслуги и някои функционери във Федерацията го подкрепяха. Други пък обратното — подкрепяха младите и перспективните и те с радост се хванаха за възможността да отстранят стария треньор от работа. Знаете ли как се прави това? Никой никого не обвинява пряко. Просто идват дейци, например от Московския спортен комитет, и започват да разговарят на четири очи с родителите: „Вашето дете да ви е разказвало нещо? Да се е оплаквало от нещо? Например от треньора?“. И по всякакъв начин намекват за какви именно оплаквания става дума. Е, родителите биват различни. Има такива, които са доволни от успехите на детето си и смятат, че треньорът прави за него всичко, каквото трябва, но има и други, и те са горе-долу половината, които смятат, че треньорът не отделя достатъчно внимание на тяхното дете, повече се занимава с другите спортисти и изобщо обича само онези, които му плащат в пликче, а хората, за които получава просто заплата, фактически не ги тренира. Такива родители винаги са недоволни, оглеждат се къде да преместят детето си, та по-скоро да стане шампион. И те с радост биха съсипали Никитич, особено ако някой им намекне, че в случай на неприятности групата ще поеме друг треньор, който се слави с умението си да създава шампиони. Или може да им кажат, че групата ще бъде разформирована и разпределена между други треньори, но „ние знаем колко е талантливо вашето дете, затова, естествено, ще го включим в група при много силен треньор, който бързо ще го направи шампион“. Горе-долу така се действа. Има страшно много начини да убедиш родителите.

— А вие откъде знаете, че инициатор на тормоза е бил именно Болтенков? Със сигурност ли знаете това? — попита Роман и веднага получи в отговор насмешлив и същевременно укорителен поглед от журналистката.

Антон сякаш отново изгуби интерес към разговора, очите му разсеяно сновяха по картините и снимките по стените. През безшумно отворилата се врата все същото момиче внесе поднос с чинии, салфетки в красива поставка и огромно блюдо с излъчващо изумителен аромат хачапури. Тя бързо и сръчно подреди всичко на широката ниска масичка и също тъй безшумно изчезна, без да размени с прабаба си и нейните гости нито една дума.

„Как само са школували хлапачката! — с уважение си помисли Дзюба. — Изглежда, при Тамила непрекъснато идват някакви посетители и момичето се е научило, че не бива да прекъсва разговорите на възрастните. Златна съпруга ще получи някой дръвник след десетина години!“

— Ама моля ви се, откъде мога да знам със сигурност?

— С движение на ръката Тамила Варламовна покани гостите да опитат гощавката.

Роман плахо погледна Сташис и си сложи в чинията едно хачапури. Така де, нищо страшно, ако изяде едно-едничко само.

Тамара Варламовна му се усмихна одобрително, кимна и продължи:

— Но аз се занимавам с фигурно пързаляне повече от седемдесет и пет години, първо аз спортувах, после започнах бързо да раста, станах истинска върлина и се наложи да изоставя активния спорт. Затова пък после шейсет и пет години стоях около пързалката. Шейсет и пет години са напълно достатъчно време, за да си що-годе наясно със задкулисния живот и механизмите, които управляват постъпките и решенията, не намирате ли? Е, много хора имат основания да смятат, че е било именно така. Тоест тормозът спрямо Коля Аникеев е започнал по инициатива на Миша Болтенков. Защото как разсъждават хората? Който получи леда — значи в негов интерес е било. Който е получил силни спортисти — именно той е бил заинтересован. А всичко това — и допълнителния лед, и добрите спортисти — получи именно Болтенков. И после, всичко е толкова очевидно: отначало Миша постоянно наобикалял директора и молел за повече лед, а директорът все гледал да свива леда на другите треньори.

— Да го свива? — с интерес попита Дзюба. — Не ми е съвсем ясно, как може да свива леда на другите треньори, след като съществува график.

— О, какво говорите! Ето например, от един треньор си тръгва силен спортист, после втори, викат треньора и му казват: „Групата ти е слаба, не даваш резултати, и без това имаш три часа сутрин и два и половина вечер, ще ти отрежем половин час от сутрешните, стигат ти толкова, и без това не работиш за медали“. И толкоз. С по-малко време за тренировки треньорът по-малко успява да отдели внимание на всички, на които трябва, следователно недоволството расте, все повече стават онези, които се смятат за ощетени, значи още някой ще пожелае да напусне. И това ще се превърне в нов повод да отрежат на човека още малко от времето на леда. То е верижна реакция: по-малко резултати — по-малко лед, по-малко лед — по-малко резултати. Порочен кръг.

— Е, добре, Болтенков наобикалял директора и искал лед. И какво станало после?

— Ами после Миша отишъл във Федерацията да навести свой стар приятел, който винаги много го подкрепял, и се оплакал от директора. И точно след два дни пристигнали проверяващи и започнали да задават въпроси. Разбира се, той бил ходил във Федерацията само за да навести приятеля си. И това нямало никакво отношение към довтасването на чиновниците с въпросите само след два дни. Но никой не вярва, че това е било просто съвпадение.

Тамила Варламовна отново се разсмя и отпи няколко глътки вода направо от пластмасовата бутилка на масата. Дзюба с огорчение си отбеляза паузата в разказа: журналистката беше родена актриса, тембърът на гласа й и интонациите постоянно се променяха в зависимост от това от свое име ли говореше, или предаваше чужда реч, така че Роман, който никога нямаше време да ходи на театър, се чувстваше като зрител на майсторски спектакъл.

— А вие откъде точно знаете кога Болтенков е ходил при приятеля си във Федерацията? — зададе той поредния въпрос.

— Видели са го — поясни Тамара Варламовна. — По-точно, видели са ги заедно как излизали от кабинета на този чиновник едва ли не прегърнати, как вървели по коридора и се смеели. Същия ден имало заседание на треньорския съвет, а старши треньорът на школата за олимпийски надежди, където работеше Миша, беше член на този съвет. Още на другия ден той ми разказа, че видял Миша с Шнитов.

„Дали пък този чиновник от Федерацията на име Шнитов не е задействал всичко, та делото за убийството да се разследва от «Петровка»? — помисли си Роман и бързо записа името «Шнитов» в бележника на коленете си, където вече беше записано името на споменатия от Тамила треньор Николай Никитич Аникеев. — Защо пък толкова на дребно? Да бяха го пратили направо в МВР нали се смята, че там са още по-големи спецове. За този Шнитов вчера ми говори и Каменская, значи можем да не се съмняваме в съществуването на близки приятелски отношения между него и убития Болтенков.“

— Тамила, знаете ли къде е сега Аникеев? Как да го намерим?

Лицето на журналистката стана тъжно.

— Николай Никитич почина почти веднага след онзи скандал. Обширен инфаркт.

— И кога се случи всичко това?

— Съвсем наскоро, миналата година.

Значи трябва да се провери. Треньорът Аникеев може да е оставил големи деца и големи ученици, които са жадували за отмъщение.

Блюдото с хачапури опустя някак отведнъж. Съвсем неочаквано за Дзюба. А Тамила Варламовна разказваше толкова интересно, толкова живо и артистично. Май споменаха нещо и за медено-орехова тортичка.

Когато оперативните работници излязоха от дома на гостоприемната журналистка, се оказа, че се е мръкнало. Кой знае защо, докато бе седял в стаята до широко отворения прозорец, Дзюба не бе забелязал това. Сигурно се е бил заплеснал в разговора.

— Тоха, ти какво така — като чужд? — нахвърли се той на Сташис. — Мълча през цялото време, не задаваше въпроси, разглеждаше си книжки и разни други работи. Разбирам, зле си с настроението, но това все пак е работа, а не лукова глава. Защо така, а?

Антон се позасмя и примирително тупна Роман по рамото.

— Спомням си, ти ме молеше да те уча. И ето на, уча те. А ти запомняй. Има два типа жени: едните ценят всякакво внимание към тях, другите негодуват и беснеят, когато не го получават. Съответно начините на общуване с тях трябва да бъдат различни. С първия тип трябва да бъдеш внимателен и да ги слушаш, тогава те ще ти разкажат всичко от благодарност. С втория тип методът е друг. Онзи, който аз използвах за Тамила.

Роман впери в него недоверчив поглед.

— Какъв метод, Тоха? За какво говориш?

Сташис седна зад волана на паркираната до входа кола и бавно и внимателно изведе автомобила от двора на платното.

— Когато разговарях с Тамила по телефона, аз не знаех на колко години е тя. А по гласа си личеше, че това е жена, свикнала с мъжко внимание, която автоматично включва флирт в разговора. После ти ми каза, че била на осемдесет и три години, и аз си направих съвсем простия извод, че тя е запазила навика да бъде в центъра на вниманието, особено мъжкото, независимо от почтената си възраст. И ако й откажеш това внимание, тя земята ще преобърне, за да те накара да я слушаш. В нашия случай тя виждаше, че разговорът не ми е интересен, по-точно аз направих всичко, та тя да си помисли това. И Тамила започна да разказва все по-любопитни и скандални неща, за да постигне целта си. Искаше да ме накара да я слушам и гледам. Съвършено подсъзнателно, разбира се, защото инак аз изобщо не я интересувам. Просто през годините си е създала определен стереотип на поведение. Ако се държах като тебе, тоест ако попивах зяпнал всяка нейна дума и си записвах в бележника разни факти и имена, друг път щеше да ни разкаже толкова много. Ето защо трябваше да се правя на равнодушен и невъзпитан. Дори хачапурито не опитах, за да не изляза от ролята. Поне вкусно ли беше?

— Безумно вкусно — призна Дзюба. — А как се определя какъв тип е жената, та да я разприказва човек?

— Ще те науча — обеща Антон. — Но не сега. Сега давай да решаваме. От всичко, което разказа Тамила, за нас може да бъдат интересни две линии.

— Може ли аз да взема Аникеев? — помоли Роман. — Струва ми се, че именно той ни трябва. По негова линия може да се намери цяла тълпа желаещи отмъщение.

— Готово — съгласи се Антон. — Тогава аз ще взема танцьорчето, около него със сигурност няма да има никаква тълпа, така че предварително ти благодаря, Рома, задето даваш по-лекото на своя обременен от семейство по-възрастен другар.

— Е, нали аз съм млад — разсмя се Дзюба. — Зелено сукалче, както всички вие ме наричате. Имам повече сили.

Извади телефона и намери в активните контакти номера, който му трябваше.

— Сега ще проуча този Аникеев и неговото семейство. Ще ме хвърлиш ли до адреса?

— Без проблеми — кимна Сташис. — Смятай, че така ще изразя дълбоката си благодарност. Хайде обаждай се.

След пет минути Дзюба имаше адреса, на който живееше вдовицата на Николай Никитич Аникеев.

Ключът едва се завъртя и вратата се отвори. Значи Вардан си е вкъщи и пак не е заключил отвътре, както е редно. Е, какво да го правиш? Момчето е на дванайсет, вече трябва да бъде съвсем самостоятелен, отговорен, а още не може да се научи да заключва.

Хрант Артурович Ханджумян събу и грижливо намести в специалната дървена поставка обувките си, надяна домашните пантофи и отиде в кабинета, за да остави там чантата с документите. Той почиташе реда във всичко. Чантата, дори да е съвсем празна, не бива да се търкаля където ти падне, мястото й е в кабинета на втория етаж.

На стълбището Хрант Артурович едва не се препъна: синът му пак бе оставил на площадката сака със спортния екип и кънките. Ей, странен навик има това дете: занася сака точно до средата на стълбището и го хвърля на площадката.

„Сигурно толкова се уморява от тренировката, че няма сили да изкачи вторите стълби с тежкия сак в ръка“ — с усмивка си помисли Хрант Артурович.

Когато имаше възможност, той се стараеше да отиде до Ледения дворец и да вземе сина си след вечерната тренировка. Но невинаги можеше да го прави.

Той много обичаше по-малкия си син, който му подари Гоар, втората му съпруга. И името му избра той: на арменски Вардан означава „награда“.

Хрант Артурович остави чантата на бюрото в кабинета си и надникна в стаята на сина си. Вардан се беше проснал на дивана със затворени очи и слушалки в ушите, а телевизорът с огромен екран работеше без звук. Нищо чудно, че момчето не бе чуло нито как тропна входната врата, нито как баща му влезе в стаята. Хрант Артурович тихичко докосна ръката на сина си и подръпна шнура на слушалките. Очите, обрамчени с гъсти черни ресници, моментално се отвориха, радостна усмивка огря личицето му.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, сине. Днес си се прибрал рано. Случило ли се е нещо?

— Завършихме тренировката половин час по-рано — обясни момчето. — Имат някакво събрание.

— Научи ли си уроците?

— Още следобед, между тренировките.

— А къде е майка ти?

Гоар не пожела да си седи вкъщи, макар че Хрант Артурович спокойно можеше да издържа неработеща съпруга: бизнесът му процъфтяваше и макар и доста скромен, за да носи свръхдоходи, беше стабилен и безопасен. Единственото, за което настоя Ханджумян, беше непълното работно време: искаше му се, когато се прибира от офиса, любимата му съпруга да го чака вкъщи. Сега беше вече почти девет вечерта и той се почуди защо Гоар още я нямаше.

— Изтича до леля Люба от третия етаж за червен пипер, нещо ти готвеше за вечеря, а пиперът й се свършил.

Хрант Артурович облекчено си пое дъх. Слава богу, нищо не се е случило, никакви изненади. Прекрасно познаваше Люба от третия етаж и определено знаеше, че Гоар няма да се прибере оттам скоро: заприказваха ли се двете жени, времето за тях вече не съществуваше.

Отиде в спалнята, съблече и окачи в гардероба костюма и ризата, облече си домашните дрехи и се върна в кабинета. Обади се на Гоар по мобилния.

— Прибрах се — съобщи с усмивка, когато чу уплашения глас на жена си, която вероятно едва сега бе усетила, че се е заплеснала в разговора с приятелката си, а мъжът й вече си е вкъщи и чака вечерята си.

— Тичам! — бързо изрече Гоар.

Опитният Хрант Артурович пресметна колко време ще трябва на Гоар да се придвижи от апартамента на Люба: около пет минути ще ахка и ще се вайка, задето е изтървала часа, когато се прибира мъжът й, още около пет минути Люба ще я съветва как да постъпи и какво да каже за свое оправдание, после около три минути дамите ще се наговарят за нещо „за утре“, плюс самия път от третия до петия етаж. Общо поне петнайсет минути. Напълно достатъчно, за да включи компютъра и да прегледа пощата.

Да се чудиш просто колко писма успяват да се натъпчат в електронната пощенска кутия само за час и половина, които човек прекарва по пътя от работата си към къщи! Хрант Артурович, който обичаше реда във всичко, винаги в края на работното време преглеждаше пощата си. И когато се прибереше, неизменно намираше купчини нови съобщения. Повечето от половината бяха разни глупости, можеше дори да не ги отваря — разнообразни реклами и информация от фирми, които не представляваха никакъв интерес за бизнеса му. Три писма от роднини, които отвори и прочете, а щеше да им отговори след вечеря — без бързане, с удоволствие щеше да откликне на въпросите им. Ханджумян имаше много роднини, разпилени из целия свят, и с всичките водеше оживена кореспонденция.

Още няколко писма имаха делови характер, към тях бяха прикрепени файлове с текстове на договори, проекти, бизнеспланове и предложения.

И още едно писмо. Адресът на изпращача му беше непознат. Хрант Артурович прочете краткия текст и се намръщи. Поръчан сте. Но това може да се поправи. Ако сте готов да преговаряте… Следваха някакви сложни указания, които Ханджумян дори не дочете. Такова писмо получава вече за четвърти път през последните три месеца. Поръчали го били! Хайде де. Как пък не е повярвал. Обикновен рекет, за да му измъкнат пари.

На първия етаж тропна врата, чуха се тежки забързани стъпки: прибра се Гоар. След като роди Вардан, пухкавото момиче доста напълня, но на Грант това му харесваше и той категорично забраняваше на жена си да пази диети. Забраната бе посрещната с ентусиазъм — Гоар обичаше да си похапва вкусни неща.

Изключи компютъра и слезе да вечеря. Щом прегърна жена си, настроението му, леко развалено от анонимното писмо, отново стана превъзходно. А тъй като Гоар готвеше просто прекрасно, към края на вечерята Хрант Артурович Ханджумян напълно забрави за странното писмо.

Вдовицата на Николай Никитич Аникеев, заподозрения в педофилия и починал от инфаркт треньор, посрещна Дзюба извънредно нелюбезно.

— Това е омерзителна история, която струваше живота на мъжа ми — рязко изрече тя дори без да покани оперативния работник в стаята или поне в кухнята.

От нея го лъхна гъста вълна тъмна лепкава омраза. Широкоплещестият Роман пристъпваше от крак на крак в малкото тясно антре и мечтаеше само за едно: по-скоро да научи каквото му трябва и да си тръгне. Аникеева отговаряше кратко и едносрично, при това очите й бяха пълни с презрение, сякаш именно той, Роман Дзюба, беше виновен за случилото се с Николай Никитич.

Аникееви имали две деца, но те били твърде далеч и от спорта, и от Москва, синът със семейството си живеел и работел в Далечния изток, дъщерята била омъжена в Амстердам и живеела там. След погребението на баща им децата не били идвали в Москва. Ученици? Да, разбира се, семейството на треньора е второто семейство на спортиста, понякога дори и повече, та нали треньорът и спортистът прекарват страшно много време заедно.

— Ние с мъжа ми ставахме почти втори родители за някои от децата — леко омекна при тези думи гласът на Аникеева. — И някои ученици на мъжа ми и до днес често ме навестяват, помагат ми с каквото могат.

Ето на, откъм децата — пълна нула, едва ли те имат нещо общо с убийството на Болтенков, но пък има смисъл да се поинтересуваме от учениците по-подробно. Замислена за нещо, Аникеева изреди четири имена на хора, които най-често я посещавали. Трите бяха женски. Едно — мъжко. Гера Марченко.

— Виж ти, и момче идва — престори се на много учуден Дзюба. — Обикновено на момичетата е по-присъщо да се грижат за учителите си, да не ги забравят. Момчетата сигурно са неблагодарни, нали?

— Гера е много добро момче — топло изрече Аникеева, — винаги се старае да направи нещо за мен и между другото, идва при мен по-често от момичетата. Макар че винаги му казвай: вече си голям, време ти е да мислиш за момичета, да ходиш на срещи, а ти си губиш времето за мен, старата жена.

— На срещи? А на колко е години?

— На двайсет и две.

Ето сега Дзюба истински се изненада. Как така на двайсет и две? Преди година, когато се е случила тази история, Гера Марченко отдавна вече не е бил в група младша възраст, а Аникеев не е имал и не е можел да има старша.

— Нима Николай Никитич е тренирал и групи старша възраст?

— Гера отдавна не кара кънки, напусна спорта на четиринайсет години, след сериозна травма, но никога не забрави учителя си. Момчето има рядко предано сърце, в наше време малко хора имат такива.

„Което е вярно, вярно е — помисли си Роман. — Предаността към учителя изобщо е рядко явление, а особено сега и особено при мъжете. Изглежда, този необикновен Гера Марченко е тъкмо човекът, който ни трябва.“

— Кажете, моля, Гера опитвал ли е да обсъжда с вас причините за случилото се с Николай Никитич? Може би е обвинявал някого — зададе той въпрос, който не биваше да задава.

Но Роман Дзюба разбра това твърде късно. Изпълнилата малкото антре атмосфера на омраза и презрение от тъмна и лепкава моментално стана люта.

— Да не сте полудели?! — превърна се в крясък гласът на Аникеева. — Как смеете да подозирате Гера? Прекрасно виждам какво си мислите, цяла Москва говори само за убийството на този мерзавец и вие се каните да обвините в него Гера! Няма да успеете, да знаете!

Дзюба се опита да намери път назад, но кой знае защо не съумя да произнесе нищо свързано: под натиска на тази немлада, пламнала от ярост жена съвсем се стъписа.

— Вън оттук!

Аникеева се оказа доста силна и не без усилие, но все пак изтласка Роман настрани, за да изщрака силно с бравата на входната врата и демонстративно да я отвори широко.

— И кракът ви да не е стъпил вече тук! И да не сте посмели да закачате Гера!

Вярно, не можеше да се каже, че е провалил работата — нали бе научил всичко, което му трябваше. Но въпреки това настроението му беше отвратително.

„По-добре да бях отишъл в блока на Ламзин, да бях обиколил още веднъж апартаментите, да бях потърсил свидетели, видели с какви дрехи е бил Ламзин, когато е изтичал подир Болтенков — тъжно размишляваше Роман, докато се друсаше в маршрутката, която трябваше да го закара до метрото. — Ами ако ми беше провървяло и бях намерил такъв свидетел? Вярно, още не се знае какви показания би дал той: такива, които ще са от полза за моята версия, или други, които ще харесат на следователя. Но все щеше да е някакъв резултат. И има шанс този резултат да ме зарадва.

А сега? Чувствам се като пребито краставо куче, което се е опитало да излапа хляба на стопанина си и заради това са го напердашили.“

Но Гера Марченко — това е добре, има перспектива. Може би. Утре още сутринта трябва да опита да го издири.

След като се раздели с Дзюба, Антон реши да се заеме плътно с информацията за младежа, който се бе занимавал с танци и бе имал известно отношение към убития Болтенков, но внезапно го извикаха на съвещание на следствено-оперативната група, която се занимаваше с убийството на Ина Викторовна Ефимова. Още няколко часа, хвърлени на вятъра! След това майор Сташис вече нямаше никакво настроение за работа, така че целият бе гняв и раздразнение. Поговори по телефона с бавачката Еля и научи, че тя може да остане с децата до сутринта, после се обади на Лиза и се запъти към нея.

Лиза нагости Антон с вкусна вечеря и с удоволствие изслуша разказа му за необикновената стара журналистка Тамила Варламовна. В някакъв момент на Антон дори му се стори, че Лиза искрено се интересува от работата му и изобщо от всичко, което се случва с него. Толкова умна, толкова разбираща, толкова сексапилна. Какво, какво липсва? Защо той не може да направи последната, решителната крачка? Нима наистина заради баща й, защото Антон смяташе, че не е правилно да си разваля отношенията с него? Или е нещо друго?

След вечерята решиха да си легнат рано, за да се наспят добре.

— Антоне, изключи мобилния — поиска Лиза, когато той излезе от банята и вече мислеше да се пъхне под одеялото.

— Ами ако ме търсят? Още не е късно, може да се обади някой — възрази той.

— И все пак го изключи. Не искам никой да ни безпокои. Вечно някой ни пречи — сърдито каза Лиза. — Ти трябваш на всички, а аз искам да принадлежиш само на мен. Нали знаеш, аз съм дъщеря на детектив и прекрасно знам какво представлява вашето свободно време. Всеки момент може да те грабнат за работа. Никога не можем нормално да останем насаме. Понякога ми се струва, че поддържаш отношения с мен само за да не те смятат за самотен темерут, а всъщност не съм ти нужна за нищо, дори за леглото.

Антон се опита да заглади ситуацията и кротко се усмихна.

— Е, Лиза, прояви мъдрост и здравомислие, та ти ги имаш в такива количества! Кой може да ме потърси в десет вечерта? Само от службата, ако наистина има нещо спешно. Или Еля, ако се случи нещо с децата. Не мога да допусна в някой от тези случаи да не ме намерят. Ела при мен — отметна одеялото като покана, — ела, докато никой не е звъннал.

И разбира се, именно в този момент телефонът иззвъня.

— Не вдигай — поиска Лиза, вмъкна се под одеялото и силно се притисна до Антон.

Той посегна към телефона на нощното шкафче.

— Поне да видя кой е. Представи си, че е Еля.

— Добре, ако е Еля, вдигни, но на никого другиго, чу ли? — прозвуча метална нотка в гласа на Лиза.

Ала не беше Еля. На дисплея светна името Каменская. По принцип можеше и да не вдига — не беше от службата и със сигурност не можеше да е нещо спешно. Ала кой знае защо не му се искаше много да постъпи, както го молеше Лиза. И дори не го молеше, а настояваше. Дали беше духът на противоречието, дали пък самолюбието… Абе дявол знае какво беше! Антон няма да й стане послушко, няма — и толкоз!

— Слушам ви, Анастасия Павловна — каза сухо в слушалката.

Не чу нищо ново, защото вече знаеше от Роман, че Каменская е била наета от адвоката Кирган. Анастасия редеше някакви задължителни, добре подбрани думи, в смисъл че няма намерение да пречи и да слага пръти в колелата, че високо цени професионализма на Антон Сташис, че е открита за всякакво сътрудничество и че от съвместната им работа преди две години и половина е запазила най-приятни спомени. Той отговаряше хладно и сдържано, с кратки, нищо незначещи реплики и по нейния тон и думи разбираше: тя усеща, че му е досадно.

„От какво съм недоволен всъщност? — ядосано си помисли Антон, след като затвори и се настани по-удобно на възглавницата. — Или е обратното, радвам се, че и Каменская работи по този случай? И аз не разбирам, дразня ли се, или не? И изобщо не схващам какво е целесъобразно в тази ситуация: да се тормозя ли, или да се радвам? Няма ред в мислите ми, няма ред в емоциите, вътре в мен е някакъв хаос…“

— Ама Каменская ли се обади? Леля Настя? — попита Лиза.

Той мълчаливо кимна.

— За мен ли ти говори? Втълпява ти, че не бива да се жениш за мен, така ли?

Антон се понадигна от възглавницата и я погледна смаяно.

— Откъде ти хрумна? И изобщо тя в течение ли е?

— Че как! Та тя работи в агенцията на татко. Той вече я прати при мен, тя ми изнесе една сърцераздирателна беседа. Сега е насочил стрелите й към теб, така ли? Но браво на теб, държа се като кремък, не се оправдава, нищо не й обяснява, само „да“, „не“, „ясно“. И правилно, не е нужно да се впускаме в никакви обяснения, с теб въпреки всички ще направим каквото искаме, нали?

Лиза се присламчваше към него като ласкаво коте, целуваше го по рамото и шията и за известно време Антон забрави обърканите си мисли. В някакъв момент дори му хрумна: „Така де! Какво ни интересува чуждото мнение. Ще направим каквото ние искаме!“.

Ала това „известно време“ в края на краищата премина и той отново, докато прегръщаше Лиза, почувства как лошото настроение пак го притисна. И това изобщо не беше свързано с Каменская. Лиза, която беше сигурна, че Анастасия Павловна се бе обадила по молба на баща й, се мъчеше да измъкне от Антон какво точно му е казала тя и всеки неин въпрос го ядосваше все повече. Абе каква ти Каменская! Лиза има само един проблем: да се омъжи за Антон. А проблемът на Антон е съвсем друг, а и не е единствен.

Мислите му непрекъснато го връщаха към конското, което му чете днес ръководителят на оперативно-следствената група, която се занимаваше с убийството на Ина Ефимова. Антон дори не бе успял да гъкне за подозренията си за палеж на къщата на Маклигини, когато ръководителят на групата отсече: тази версия е безплодна, няма смисъл да си губим времето с нея, това се е случило отдавна. И Сташис да не е посмял да занимава с нея следователя и оперативните работници от Раздори, да не губи и тяхното време с празните си подозрения.

Охо, бързо са действали! От деня, когато Антон отиде да си поговори със следователя, който бе водил делото за пожара, беше минало съвсем малко време, а той вече се беше оплакал пред своето ръководство и ръководството вече бе спуснало команда „не пипай“, а „пипне“ ли някой, да му отсекат ръцете. Е, ясно тогава, и началството на онзи следовател е било в играта, няма как да е другояче, щом всичко е станало толкова бързо. Ако следователят е взел подкуп от Ефимова без знанието на началството си, сега щеше да му трябва много повече време, за да организира нападението срещу своенравния оперативен работник от „Петровка“.

Не, не е била алчна покойната Ина Викторовна, я вижте колко щедро е раздавала сухото, зарадвала е дори експертите. И оперативните работници. Участъковия обаче е забравила. Ощетила е момчето. И плачевният резултат, както се казва, е налице.

След като се прибра от Ала Владимировна към четири и половина сутринта, Олга Виторт рухна в леглото, без да се съблече, спа само два часа и отиде на работа със сенки под очите. Заспиваше както вървеше, с огромно усилие успяваше да се съсредоточи върху служебните въпроси. Момичетата мениджъри се преструваха, че нищо не забелязват: знаеха, че тяхната началничка Лара Крофт не обича да говори за проблемите си и не се нуждае от съчувствие. И само един човек, Володя, изчака всички да отидат на обяд и я попита какво се е случило.

Олга имаше специално отношение към него, затова благоволи да отговори:

— Една приятелка ми се обади през нощта и ме помоли да отида. Докато стигна до нея, докато постоя, докато се върна… Нищо страшно, обикновени неща.

— Обикновени? — учуди се Володя. — Ами щом са били обикновени и не е станало нищо катастрофално, ти не можа ли да откажеш? Или тя да почака до сутринта? Тя какво, не разбира ли, че след нощта настъпва работен ден? Що за безочливост? Впрочем, щом се държат така с теб, значи ти самата позволяваш да го правят.

Естествено, Олга веднага взе да защитава и оправдава Ала Владимировна, намери много извинения за поведението й:

— Ти нищо не знаеш! Тя е много нещастна жена, нервите й са на скъсване, неотдавна погреба мъжа си, а преди това живееше в някакъв ад. Мъжът й се държеше зле с нея, унижаваше я, буквално му беше изтривалка. А сега тя остана съвсем сама, страда от самотата, не може да я понася. Зле се чувства, разбираш ли? И аз не мога да я оставя без подкрепа, щом ме моли да отида. Не е човешко.

— Е, ами всъщност, щом мъжът й се е държал зле с нея, тя сега трябва да се радва и да цъфти, а не да страда — каза мениджърът Володя. — Какво, биел ли я е? Или е водил пред очите й други жени вкъщи? Или какво?

Олга въздъхна. Какви примитивни представи има този Володя! Бой и изневери — това според него е най-лошото, а всичко останало е допустимо и не може да се оценява като лошо.

— Той например я е принуждавал да мисли, че е глупава, че забравя, че не е никакъв професионалист. Лъжел е, обърквал я е, а после й е внушавал, че е забравила нещо и за нищо не я бива.

— Ааа — разбиращо проточи мениджърът. — Позната история.

— В какъв смисъл? — учуди се Олга.

— Ами имаше един такъв филм, казва се „Газова светлина“, е, преди сто години. Разпространен похват за манипулиране на хора, и в семейството, и в работата.

— „Газова светлина“ ли? Не съм го гледала. Дори не бях чувала за такъв.

Володя мълчаливо кимна и заби поглед в компютъра си. Олга отиде зад преградката, включи своя компютър и въведе в търсачката заглавието на филма. Резултатът доста я озадачи: режисьорът Джордж Кюкор бе заснел „Газова светлина“ още през 1944 година. Тоест излизаше, че скромният и незабележим мениджър Володя говори за филм, създаден много години преди раждането му. Дори да са го прожектирали в съветско време, това сигурно се е случило, когато момчето още не е могло да го гледа. Странно. Откъде ли Володя изобщо знае за този филм? Някак не личи той да има в този живот някакви интереси, освен онези, за които Олга е прекрасно осведомена.

— Интересува те старото американско кино, така ли? — попита, като отиде до бюрото му.

— По неволя — позасмя се и кимна Володя. — Мама се занимава с това професионално, та и аз прихванах. Между другото, тези стари холивудски филми са нещо много ценно. Отначало ми се струваше, че са някаква вехтория, а после се загледах и дори започнаха да ми харесват. Във всеки случай направени са много по-солидно и професионално от онези, които се снимат сега.

Кой знае защо думите на мениджъра Володя я засегнаха, тя не ги забрави през целия ден и твърдо реши вечерта да свали филма от интернет и да го гледа. Към края на работния ден сънливостта й май поотмина, Олга се ободри.

Когато се прибра, тя си свари силно кафе, насипа си в паничка сладки бисквитки и седна пред компютъра. Но търсачката й предложи не само линкове с информация за филма и възможност да го гледа онлайн, но и към странната дума „газлайт“, образувана, както се разбра, от транслитерацията на английското заглавие „Gas Light“ — „Газова светлина“. Новият термин се използвал в психологията за описание на определен вид домашна тирания, насочена към принизяване и в крайна сметка към унищожаване на самооценката на жертвата и на нейната самоидентификация.

Забравила и за съня, и за намерението си да гледа филма, Олга се зачете във всичко наред, зарови се в позовавания на литературни източници, в научни статии, във форуми за тяхното обсъждане.

Оказа се, че това, което се случвало в семейството на Ала Владимировна, не само ставало в много други семейства, но имало и свое название и дори било описано в научни трудове. И съществували добре анализирани способи и методи, препоръчвани от психолози: как да разпознаеш газлайтер и да му противостоиш, за да не допуснеш саморазрушаване. Ах, ако тези изследвания й бяха попаднали по-рано, докато мъжът на Ала Владимировна беше още жив! Сега вече нищо не може да се направи.

Особено болезнено нарани Олга фразата: „На човека може да помогне само друг човек“. Но кой друг е можел да помогне на Ала, ако не нейната предана почитателка? А тя бе пропуснала всичко. И не можеше да си прости това.

Тя продължи да рови в интернет и да търси отговор на въпроса: може ли да се направи нещо, може ли някак да се поправи, да се възстанови това, което е разрушено? Защото Олга едва сега разбра защо съдбата й бе поднесла такъв подарък, като й бе дала възможност да бъде край обожаемата Ала Томашкевич. Нейната мисия е била да спаси актрисата, своя кумир, да й помогне. Но как? Как?

Олга продължи да се рови в научни и научнопопулярни статии, докато изведнъж не се натъкна на материали за невротичната любов като проява на „постгазлайтинг стрес“. Ето, това е! Всяка дума й изглеждаше като преписана от днешните й отношения с Ала Томашкевич, сякаш някой бе ги следвал по петите, бе слушал, гледал и подробно запечатвал всяка дума, всеки поглед, всяка постъпка.

Още когато беше съвсем малка, Олга се влюби в актрисата Ала Томашкевич. Ала Владимировна изигра ролята на Вълшебницата в един популярен детски филм и тогава на десетгодишната Оля й се стори, че актрисата е ангел на красотата и добротата. Момиченцето изрязваше нейните снимки от всички вестници и списания, в които ги намираше, и ги лепеше в албум. И все чакаше кога Томашкевич отново ще играе във филм. По телевизията често излъчваха стария, но никакви нови филми с участието на тази актриса не се появяваха.

Петнайсет-шестнайсетгодишна Олга научи, че Ала Томашкевич играе в театъра, и оттогава започна редовно да ходи на спектакли с нейно участие. Спектаклите не бяха много, а самата Томашкевич се появяваше в тях епизодично — нито една главна роля, само второстепенни. Но Оля старателно пестеше пари и на всеки спектакъл ходеше с цветя: понякога с букет, а понякога и само с едно цвете — според възможностите.

В началото на двайсет и първи век пищно разцъфна интернет и тогава Олга, вече студентка, получи възможност да влезе в контакт със своя кумир. Започна да пише възторжени отзиви за спектаклите, в които играеше Ала Владимировна, като при това непременно отделяше специално внимание на самата актриса и задаваше един и същ въпрос: защо тази изключителна актриса изобщо не се снима в киното? Отговорът беше, за съжаление, прост и банален: едра и снажна на младини, изиграла ролята на Вълшебницата на двайсет и четири години, към своите трийсет Ала Томашкевич бе много напълняла и просто нямаше какво да играе в киното. Всички героини са млади и стройни красавици, а нейната фигура не беше подходяща, макар че лицето й бе все така гладко и красиво, а възрастта все още не й позволяваше да играе майки. Всички отдавна бяха забравили за ролята на Вълшебницата, а беше трудно да я забележат в мъничките й второстепенни роли в театъра.

Ала Владимировна живееше в напълно щастлив брак с мъжа си, директор на научноизследователски институт, отглеждаше сина си. Имаше съвсем малко работа в театъра, така че беше домакиня, примерна съпруга и образцова майка.

И не щеш ли, в един миг всичко се промени: поканиха я за роля на възрастна героиня в евтин, но безкрайно дълъг сериал. Според замисъла на създателите му героинята трябваше да бъде красива, младолика, но много пълна и през целия филм старателно да се опитва да отслабне, и макар да не постига успех в отслабването, за сметка на това среща своята вечна любов в лицето на своя лекар диетолог. Освен Ала Томашкевич други подходящи кандидатки за ролята просто не се намериха: тя идеално отговаряше на замисъла на сценаристите и режисьора — и като възраст, и като външност, при това не беше звезда, тоест (което беше много важно!) нямаше да поиска прекалено висок хонорар. А понеже снимачните дни на главната героиня са много, те именно до голяма степен определяха бюджета на сериала.

Един месец след началото на излъчването му цялата страна познаваше Ала Томашкевич, на улицата започнаха да я спират за автографи, а в магазините я пускаха, без да чака до касата. Поканите да се снима, започнаха да се сипят една след друга и Ала Владимировна, която през двайсетте години творчески застой се бе затъжила за актьорската работа, не отказваше никакви роли, дори малки, дори при много лоши сценарии и откровено слаби режисьори. До безкрай пътуваше ту за Украйна, ту за Беларус — сериалите най-често се снимаха именно там, за да се използват прекрасните производствени мощности и високопрофесионалният персонал на киностудии „Довженко“ и на „Беларусфилм“. Вкъщи тя оставаше все по-рядко, а славата и парите все повече я заливаха.

В интернет се появи неин официален сайт, на който можеше да се остави лично съобщение, от което Олга Виторт незабавно се възползва. Много скоро и абсолютно неочаквано тя получи кратък, но твърде дружелюбен отговор от актрисата и макар да не смееше да повярва в щастието си, плахо й писа отново. Само след месец двете започнаха активна кореспонденция, а след два се срещнаха и запознаха лично, или както е прието да се казва, „в реала“. Оказа се, че Ала Владимировна постоянно се нуждае от помощ за разни дребни грижи, като се почне от плащане на сметките за ток, вода и други услуги и се свърши с обновяване на сайта в интернет, така че Олга с радост предложи да прави вместо нея всичко, което може. Откарваше я до гарата и до летището и я посрещаше, изпълняваше различни нейни поръчения, придружаваше я на премиери на филмите, в които играеше Томашкевич, грижеше се за актрисата, когато тя боледуваше, търси из цяла Москва строители, когато Ала реши, че е време да ремонтира вилата си, после се занимава с този ремонт и предаде работата на стопанката „до ключ“. Олга Виторт стана незаменима помощничка, опора и подкрепа на своя кумир.

А после „поканиха“ съпруга на Ала Владимировна да се пенсионира. И той, който до вчера беше всесилен директор на огромен институт и пътуваше навсякъде със служебен автомобил с личен шофьор, изведнъж стана никой. Ненужен никому и много бързо забравен от всички. Но пък жена му беше изключително нужна и търсена.

Всичко започна с мърморене по повод на занемареното домакинство и Ала Томашкевич реагираше на забележките на мъжа си със смях, като смяташе, че това са просто невинни шеги. Та нали един толкова умен човек не може да не вижда колко работи тя, колко печели и колко се уморява! Това не може да бъде сериозно! Тя не забеляза как упреците прераснаха в заяждания, а заяжданията — в претенции.

Последва строга и нелицеприятна критика по адрес на творческата дейност на Ала, която също доста бързо измина пътя от лека ирония до сарказъм и се превърна в преки оскърбления. Съпругът не можеше да се примири с обстоятелството, че си бяха разменили ролите: по-рано той преуспяваше във всяко отношение и издържаше семейството, а сега си седи вкъщи, ненужен никому, а жена му е кинозвезда, която печели парите в семейството. Звъннеше ли телефонът, значи търсеха не него, а нея, а по-рано беше обратното. И на нейния рожден ден вратата на апартамента не се затвори — куриери един след друг носеха букети и кошници с цветя, пакети с подаръци. А по-рано той дни наред пренасяше от работата си кутии с подаръци и букети, поднесени му за рождения ден: институтът беше голям, всички искаха да се харесат на директора, а и колегите му от другите институти го уважаваха.

Пенсионерът не можа да се примири с това положение и започна планомерно да мачка психически своята талантлива и преуспяла съпруга, омаловажаваше постиженията й и раздуваше многократно всеки недостатък или случайна нейна грешка. Покрай съпруга, която не само е бездарна, но и вечно виновна за всичко и изобщо е пълна глупачка, той започваше да се чувства по-значим.

Особено смайваше Олга неговото коварство. Когато жена му учеше роля, той често й казваше:

— Дай да ти помогна. Дай ми сценария.

Доверчивата Ала му подаваше текста и започваше да декламира репликите. Мъжът й одобрително кимаше, като следеше с поглед редовете, после в някой момент я поправяше.

Ала машинално повтаряше след него „поправения вариант“, продължаваше, после спираше и озадачено казваше:

— Но това не може да бъде. Получава се нелогично. Трябва да е именно така, както го казах първия път.

И повтаряше своя първоначален вариант.

Мъжът й недоволно се мръщеше:

— Не го каза така! Ти каза… А тук пише ето това и аз те поправих!

Влизаха в спор и във всички случаи без изключение се стигаше до извода: паметта и вниманието на Ала я подвеждат и тя е професионално неадекватна. Мъжът й винаги се оказваше прав. А Олга, която като истинска почитателка задължително четеше сценариите на всички филми, в които играеше Ала Владимировна, и пазеше изпратените й по електронната поща текстове в своя компютър, всеки път проверяваше откъсите, за които двамата бяха спорили, и с ужас се убеждаваше, че Ала е била права.

Защо той постъпва по този начин? Защо? Та нали Ала Владимировна запомня правилно всичко и го казва, а той я поправя, после я обърква и й внушава, че тя се е объркала. Олга дълго събира смелост да поговори за това с Томашкевич.

В отговор чу:

— Ама какво говориш, дете! Той е прав, аз наистина сбърках тогава.

— Но той не е прав! — разпалено я убеждаваше Олга. — Та аз следях текста и видях това с очите си! Хайде аз да ви помагам да учите ролите.

Актрисата уморено въздъхна:

— Олюшка, мило мое момиче, на него му е много трудно да свикне с новото си положение, огорчен е от чувството за собствената си безполезност, затова се старае да бъде полезен. Та той сам предложи да ми помогне, значи искаше да направи нещо за мен. И ако започна да прибягвам до твоята помощ, ще се почувства съвсем ненужен.

— Но той ви мами! Вие казвате всичко правилно, а той ви обърква!

— Не ме мами — поклати глава Ала Владимировна, — той просто иска да бъде полезен. Ето, когато забележи грешка, и я поправя — това е реална полза. И той намира грешката. Дори в действителност да не я е имало. Аз играя по неговите правила. Нали не мога да зарежа работата си и отново да се превърна в домакиня, за да му е по-лесно да се справя с накърненото си самолюбие. Само с неговата пенсия не можем да живеем. И после, в много отношения той е прав, аз не се подмладявам, паметта ми вече не е същата като някога и ми е все по-трудно да уча ролите си. Наистина много неща забравям и обърквам.

Олга Виторт беше умно и деликатно момиче, не беше нужно да й се повтаря. Ясно схвана нежеланието на Ала Владимировна да критикува любимия си съпруг, затова повече не заговори на тази тема. В края на краищата това беше личният живот на самата Ала и Олга нямаше намерение да се бърка в него.

След премиерата на всеки нов филм с участието на Ала Томашкевич съпругът й подлагаше нейната работа на най-унизителен разбор, който завършваше с един и същ извод:

— Кой идиот е измислил, че ти изобщо ставаш за киноактриса! Да беше си играла кротичко в твоето затънтено театърче — и никой нямаше да те вижда и чува, там няма едри планове. А в киното цялата ти бездарност е налице. Кога най-сетне ще ти омръзне да се излагаш пред цялата страна? Невъзможно е да те гледа човек!

От Олга той не се притесняваше, отдавна беше свикнал с нея и я смяташе практически за член на семейството, затова говореше много неща в нейно присъствие. И Олга всеки път потреперваше, щом видеше как се прегърбва Ала Владимировна и на устните й се появява виновна усмивка. Тя не разбираше защо Ала не отговаря на мъжа си рязко и агресивно, защо не се съпротивлява на потисничеството, защо търпи цялото това безобразие. Веднъж събра смелост да попита и чу в отговор: „Обичам го“. Олга не повтори този въпрос. Любовта е нещо, което… Какво да каже човек?

А Ала Владимировна добави тъжно:

— А и защо да крия — той е прав. Аз съвсем не съм велика актриса. Просто красива надничарка, много издръжлива. Но все пак занаятчийка. Не съм надарена с голям талант.

Олга категорично не беше съгласна с това, но всички нейни доводи, всички думи на възхита и похвалите срещаха само усмивката на Ала:

— Просто ти си добро момиче и искрено ме обичаш, затова не виждаш обективната реалност. А той е прав.

Миналата година съпругът й внезапно почина, сърцето му изигра лоша шега. И Олга Виторт стана за Ала Томашкевич най-близкият и най-необходим човек.

И тъй, съпругът на Ала Томашкевич е решавал проблемите за укрепването на собствената си самооценка, като е унижавал и унищожавал човека до себе си, тоест своята съпруга. И останала сама, Ала се е опитала да „излекува“ своята разрушена самооценка, привличайки към себе си една абсолютна любов. По този начин се е изградила веригата „Съпругът — Ала — Олга“.

Стана й неприятно и кой знае защо дори се засрами. У нея се породи гадното усещане, че е била използвана. Всъщност тя отдавна забелязваше, че понякога молбите и изискванията на Ала Владимировна носят странен или пресилен характер. Но Олга искрено смяташе, че геният има право на ексцентричност и за низшите е недостъпно разбирането как гениите разсъждават, чувстват и изживяват всичко.

Ала можеше например да й се обади в три часа през нощта:

— Олюшка, ела, моля ти се, чувствам се много зле.

Олга ставаше от леглото, бързо се обличаше, скачаше в колата, прекосяваше целия град, пристигаше — и заварваше напълно идилична картина: Ала Владимировна седи по пеньоар и реди пасианс.

— Нещо не мога да заспя след снимачния ден — казваше тя, сякаш нищо не е било. — Поседи с мен, направи ми чаец.

След половин час Ала Владимировна започваше да се прозява и отпращаше Олга.

Разбира се, Олга се чувстваше засегната от тези неща, но си втълпяваше, че е била наистина полезна, отзовала се е на вика за помощ, та човекът не се е почувствал самотен и изоставен. А дето Ала Владимировна е постъпила егоистично, като е разигравала работеща жена посред нощ — ами нали е гений, има право.

Още сутринта Дзюба отиде в блока, където живееше Валерий Петрович Ламзин. Не разчиташе на бърз резултат, най-малко пък на положителен, защото обходът на апартаменти е досадна и продължителна работа, която изисква няколко дни. Разбира се, ако всичко се прави умно и не се оставя без внимание нито един човек, който в интересуващия следствието час се е намирал у дома си. Някъде ти отварят, някъде — не. А там, където ти отварят, често казват:

— Тогава всички си бяхме вкъщи, но сега другите ги няма, само аз съм.

Така се получава, че уж вратата е отворена, но потенциалният свидетел не е разпитан. Случва се и да казват:

— Тогава имахме гости…

В такъв случай, ако работиш както трябва, е необходимо да установиш всичките тези гости, да ги намериш и разпиташ… Знае ли човек… Може именно някой гостенин, а не домакинът, да е видял това, което интересува оперативните работници.

С една дума, Роман не разчиташе на нищо особено, просто добросъвестно обиколи всички апартаменти, намиращи се на по-долен етаж от апартамента на Ламзин, тъжно констатира, че ще трябва още неведнъж да се връща тук, и отиде да търси Гера Марченко, чийто адрес до обяд вече му бяха намерили.

— Ами Гера е в болница — делово съобщи на Дзюба момиче на около осемнайсет години. — Пак кракът.

— И отдавна ли е там? — с надежда попита Роман.

Много му се искаше да чуе, че Марченко е в болница съвсем отскоро, само от няколко дни.

— Вече втори месец — отговори момичето.

Но той продължи да се надява. Първо, вдовицата на Аникеев твърдеше, че Гера не се среща с момичета, от което можеше да се направи извод, че личният му живот е „празен, празен“, а ето че има някакво момиче, и то в неговото жилище. Значи Аникеева не знае важни неща за живота на Гера. И ако той е имал някакви лоши намерения, тя може да не знае нищо и за тях. А второ, хора, които толкова дълго лежат в болница, много често имат възможност да се придвижват свободно. Кризата отдавна е минала, болният се възстановява, на крака е и при много заболявания в такава ситуация може като нищо да напусне болничната стая. И то задълго. И особено вечер или нощем.

— А вие каква сте му? — попита Дзюба. — Годеница ли?

— Ха, какво приказвате! — реагира момичето. — Каква годеница? Гера няма годеница. Аз съм сестра му.

Тук не уцели. „Но нищо — даде си кураж Роман, — не уцелих само в една позиция, има и втора.“ Попита момичето в коя болница се намира брат й и тръгна за Института по травматология.

Но и тук го очакваше несполука. Гера Марченко, бившият ученик на Николай Никитич Аникеев, лежеше на екстензия. И дума не можеше да става той да ходи и да стигне дори само до тоалетната, да не говорим за пътуване до другата част на града и връщането обратно. Не, това момче по никакъв начин не можеше да бъде изпълнителят на убийството на Михаил Болтенков. Но все пак имаше смисъл да си поговори с него.

— Как мислиш, възможно ли е някой от бившите ученици на Аникеев да се опита да отмъсти за смъртта на треньора си?

Гера се замисли, после смутено се усмихна.

— Едва ли.

— Защо? Откъде тази увереност?

— Ами виж: онези спортисти, които Никитич тренираше по времето, когато се случи всичко, са още деца, тях веднага ги отхвърляме. Онези, които отдавна напуснаха спорта, съвсем са забравили Никитич, не им дреме за него.

— Но нали ти не си го забравил — забеляза Дзюба.

— Е, аз… Аз не съм точният пример — още повече се смути Гера. — Онези, които напуснаха Никитич, но не напуснаха спорта и продължават да тренират при други хора, също не стават за отмъстители.

— Защо? — настойчиво повтори въпроса си Дзюба.

— Защото спортистите изобщо не са по тази част, докато спортуват активно. При нас мислите са съсредоточени само върху пързалянето, ние не можем да мислим почти за нищо друго. Разбери, постоянно ни отсяват, фигурното пързаляне е тежко занимание, травмиращо, много натоварващо. И онези, които не могат да издържат това или нямат способности, рано напускат леда. Ако човек продължава да тренира на осемнайсет-двайсет години, това вече е спорт с високи постижения, а там обемът на тренировките е такъв, че си благодарен, ако изобщо успяваш да дишаш. В главата ти няма почти нищо, освен лед и кънки. Знаете ли какво казват самите фигуристи за себе си? „Учим се да пишем с краката, а да четем, изобщо не се учим.“

— Ти постоянно казваш „ние, нас“ — забеляза Роман. — Но нали отдавна не тренираш?

— Е, и какво от това? — спокойно отговори Марченко. — Пак съм наблизо до леда, поддържам връзка с всички спортисти. С всички, с които се пързаляхме заедно. Така че напълно съм в течение на всичко.

Преди окончателно да признае поражението си по линията „Гера Марченко и отмъщение за тормоза над Аникеев“, Дзюба се отби да поговори с лекуващия лекар на Гера. Той потвърди, че момчето при никакви обстоятелства не би могло да излезе нито вчера, нито преди седмица, нито дори преди две седмици.

Роман въздъхна, отби се в близката гостилница, бързо хапна и се върна в блока, където живееше арестуваният по подозрение в убийство Валерий Петрович Ламзин.

Когато подаваше на следователя Баглаев искането за разпит на двама нови свидетели — вдовицата на Николай Никитич Аникеев и неговия ученик Гера Марченко, адвокатът Виталий Кирган не разчиташе особено на успех. И се оказа прав.

— За какво могат да дадат показания тези лица? — недоволно попита Тимур Ахмедович. — Могат ли те да потвърдят алибито на Ламзин? Или са видели с очите си кой е стрелял по потърпевшия?

— Нито едното, нито другото. Те могат да разкажат за една много грозна история, чийто главен герой е бил именно нашият потърпевш, Михаил Болтенков. И има хора, които много биха искали да му отмъстят.

— Уважаеми — потърси с очи следователят визитната картичка на Кирган, която бе пъхнал някъде между страниците на настолния ежедневник — Виталий Николаевич, по тази земя ходят стотици, ако не и хиляди души, които имат основания да не обичат и мен, и вас. Някои от тях вероятно биха искали да си разчистят сметките с нас. Но аз нямам, никакви основания, а ги разпитвам за каквото и да било.

— Не съм готов да се съглася с вас — бързо възрази Кирган. — Ние имаме потърпевш. И имаме версия, че той е бил убит заради лични неприязнени отношения. Вие разглеждате само един-единствен конфликт с участието на Болтенков, аз пък се опитвам да докажа, че такива конфликти, дори може би по-сериозни, има доста, и предлагам на следствието да разгледа и други версии. С лъжливи обвинения в педофилия Болтенков е докарал до смъртно заболяване треньора Аникеев. Така че аз внасям искане за разпит на вдовицата на Аникеев, както и на негов ученик, който е останал предан на семейството на своя треньор и постоянно общува с неговата вдовица.

Кирган знаеше, че ще получи отказ. Но за него беше важно да види в каква форма и с какъв тон ще му го поднесат.

— Добре — кимна Тимур Ахмедович, — дайте исканията, аз ще ги разгледам и какъвто е редът, в тридневен срок ще ви съобщя решението си. Но, уважаеми Виталий Николаевич, аз няма да хабя вашето време и силите ви, затова ви казвам веднага: ще отговоря с решение за отказ. Вашето искане няма да бъде удовлетворено.

Кирган подаде на следователя по два екземпляра от всяко искане, тъжно се усмихна и поклати глава.

— Както би казал незабравимият Юлиан Иларионович Меринг, „лошо обаче“. Жалко, жалко, че по този въпрос не стигнахме до разбирателство.

Очите на Баглаев внезапно блеснаха, безизразното му лице се оживи.

— И на вас ли е чел лекции? Невероятен старец! Разправят, че още излизал пред аудитория.

Юлиан Иларионович Меринг, най-старият професор от юридическия факултет, който четеше курс по история на държавата и правото, беше старец с прекрасно чувство за хумор и постоянно украсяваше своите лекции с цитати от Островски, чиито пиеси вероятно знаеше наизуст. Беше пленен от музиката на битовата реч от деветнайсети век и много словосъчетания, употребени неведнъж, стабилно бяха залегнали в главите на студентите.

— Чете ни, чете ни — потвърди адвокатът. — Оттогава ми е останал любим изразът „нашите обстоятелства са в упадък“. Тъкмо като за нашия случай, не намирате ли?

— Намирам — отново стана безизразно и сериозно лицето на Баглаев.

По един екземпляр от всяко искане той сложи в папката с делото, на вторите се подписа и ги върна на адвоката.

— Не се опитвайте да ме привлечете на своя страна с припомняния за наши общи преподаватели. И щом ще си припомняме цитатите, които уважаемият професор Меринг употребяваше най-често, аз ще ви кажа един, който всеки студент е чувал поне веднъж, предимно при зачоти и изпити: „Не само да ме придумате — невъзможно е и в хаван да ме счукате“. Надявам се да си го спомняте?

— Спомням си го — разсмя се Кирган. — Между другото, исках да ви попитам: защо изобщо не ме викате? Никакви следствени действия ли не се провеждат с участието на моя подзащитен?

Въпросът беше риторичен: Виталий Николаевич редовно посещаваше Ламзин в следствения изолатор и прекрасно знаеше отговора. Но все пак трябваше да опипа почвата.

— Когато е необходимо, ще ви извикам — сухо отговори Тимур Ахмедович. — Засега не е имало такава необходимост. Провеждат се оперативни мероприятия.

— Ами запознаването със заключенията на експертите? За гилзата, за облеклото. Нима още не сте ги получили?

— Заключения има — не скри следователят, — но без изследователската част, само изводи. Вие сигурно разбирате, че подготовката на пълния текст на едно заключение, с което аз съм длъжен да запозная вашия подзащитен, изисква доста време. И когато то стане готово — заповядайте.

— Разбрах — весело каза адвокатът. — Значи няма?

— Значи няма — твърдо изрече Баглаев. — Това ли беше?

— За днес — да. След което позволете да се сбогувам.

Настроението на Кирган ни най-малко не се развали.

Отказът на следовател да удовлетвори искания на адвокат, е нещо толкова обичайно, та понякога се учудваш, ако стане обратното. Роман Дзюба е умно момче, има хватка и щом той каза, че реални кандидати за ролята на отмъстител по конфликта между Болтенков и Аникеев няма, не е нужно и да се ядосва, тази версия най-вероятно е загубена кауза. Но от краткия разговор със следователя Виталий си направи някои полезни изводи. Първо, Баглаев някак особено настойчиво тачи наказателнопроцесуалния кодекс. Второ, не се стреми да показва кой е главният тук, а кой е нещо като просяк. Трето, Тимур Ахмедович явно не е от хората, които се опитват да създават илюзия за активна работа по случая и при липса на реално движение тъпчат папката с многобройни документи, от които не ти става нито топло, нито студено, но пък делото има солиден вид и веднага става ясно, че следователят не си клати краката, а се трепе заедно с оперативните работници. Ако началството попита — дето се казва, „има какво да покажеш без свян“. Четвърто, не е склонен към фамилиарничене и към съкращаване на дистанцията по всякакъв повод. Пето, има добра памет. И шесто, явно не му е чужд вкусът към истинския руски език. Блясъкът в очите на следователя и оживлението му при споменаването на цитатите от Островски говореха за това напълно еднозначно. Какво пък, информация, напълно достатъчна, за да гради бъдещите отношения помежду им по-продуктивно.

Младият висок широкоплещест мъж се засили и с лекота прескочи стобора, ограждащ увеличения парцел в селището Раздори. Нощем строителите не работят, техническият ръководител строго спазва правилата: след 23 часа не бива да се шуми. Разбира се, в оттатъшния край на парцела има фургонче, в което нощува пазачът, но той не се напъва много: засега от тук още няма какво да се краде, както и да се поврежда, още не се е стигнало до докарване на скъпите материали за довършителните работи.

Мъжът бавно крачеше през двора, докато стигна до мястото, където някога се бе издигала къщата на Маклигини. Ето тук. Точно на това място той се сбогува с момичето, което познаваше още от раждането му. Той, Юрка Шокин, и неговият пръв приятел Игор живееха на една и съща улица в малкия провинциален град, ходеха в една детска градина, после учеха в един клас и през всичките десет години седяха на един чин. Когато на Игор му се роди сестричка, тя стана тяхна обща сестричка. Родителите на Игор бяха големи работари, и двамата бачкаха по на две, че и на три места, та в семейството да има всичко необходимо, на децата да не им липсва нищо. Те често оставяха момиченцето на грижите на по-големия му брат, а всъщност и на грижите на Юрка, защото момчетата се срещаха рано сутрин и се разделяха едва когато родителите им ги викнеха да си лягат. Всичко правеха заедно: и малката завеждаха в яслите, и уроците си учеха, и футбол играеха, и храната от детската кухня вземаха, и в гаража майсторяха нещо, и пелените събираха в пералнята. Памперси в техния град не се намираха лесно, често нямаше изобщо, така че се налагаше да действат по старите бабешки методи, добре че старите пелени на Игор, че и на Юрка, многократно прани и гладени и затова мекички, се пазеха в двете семейства.

Момиченцето растеше слабичко, беше дребно и болнаво, така че момчетата се грижеха за него, защитаваха го, не даваха косъм да падне от главата му. А то сякаш се опитваше да компенсира невъзможността да се разхожда и да тича с приятелки, по цели дни седеше и четеше, учеше се най-добре от всички в класа си. Още в детската градина възпитателката често подреждаше групата в кръг, даваше на сестричката на Игор книга и й нареждаше да чете на децата, а тя изтичваше в кухнята да пие чай и да си бъбри с готвачките и лелките, дори успяваше да иде до магазина или да посети лекаря в поликлиниката в същата сграда. На пет години момиченцето четеше свободно и изразително, хлапетата го слушаха зяпнали и се вълнуваха от приключенията на Дороти, Тото и техните приятели, които търсеха Изумрудения град, или на Оля и Яло, които попаднали в Царството на кривите огледала. Книгите бяха стари, но за нови, написани за децата от последното десетилетие, детската градина нямаше пари, справяха се с онези, които донасяха родителите, бабите и дядовците.

Сестрата на Игор завърши училище, то се знае, с медал и с огромна купчина грамоти от победи в областни олимпиади по различни хуманитарни предмети. По това време Юрка Шокин отдавна беше взел книжка и караше тирове, срещна хубаво момиче, московчанка, ожени се за нея и спокойно и щастливо живееше в семейството на родителите на жена си, прекрасните и добри Павел Анатолиевич и Валентина Яковлевна Маклигини, които приеха зетя като роден син. И тогава се обади Игор: сестра му искала да кандидатства в институт в Москва. Помоли Юрка да провери има ли в този институт общежитие и дават ли там места на абитуриенти.

Юрка, естествено, първо поиска съвет от тъста и тъщата, но Валентина Яковлевна веднага размаха ръце.

— Какво приказваш, Юрка, какво общежитие! Дори да имат в този институт, какви ти там условия за подготовка за изпити? Да, момичето има медал, но все пак ще трябва да държи поне един изпит. Знам ги аз тези студентски общежития, тамошните коменданти какви ли не хора настаня — ват за пари! Не, не и не! Да дойде да живее у нас.

— Ама къде? — разпери ръце стъписаният Юра. — Ние и без това сме четирима в две малки стаички, а нали тя трябва и да спи някъде, и да учи.

— Ами в Раздори — обади се Павел Анатолиевич. — Там е спокойно, никой няма да й пречи.

— Ама как?… — мънкаше трогнат едва ли не до сълзи младият шофьор. — Та вие толкова обичате тази къща, вилата де, нали там прекарвате всички почивни дни.

— А, нищо страшно, ако не ходим там един месец — решително отговори Валентина Яковлевна. — Там всичко е засадено, трябва само да се полива, е, и да се пооплеви тук-там, ако трябва, но това и твоята приятелка ще може да го направи, мисля.

— Ама аз, аз ще го направя! — радостно заповтаря Юрий. — Аз всеки път след пътуване ще отивам в Раздори да правя всичко. Благодаря ви, ох, колко съм ви благо дарен!

Сестрата на Игор пристигна, а Юра по това време имаше три свободни дни между пътуванията, та посрещна момичето и го заведе с мотрисата на вилата. По пътя тя не спираше да говори, че ще се постарае никого да не притеснява, че няма да харчи ток — щом се събуди, ще започва да учи, щом се мръкне — ще ляга да спи, нито за копейка ток в повече няма да изгори. И водата ще се постарае да пести, няма да разлива напразно. Дори си е взела чинии за еднократно ползване, та да не мие съдове и да не хаби вода. Това звучеше трогателно на Юрий, той й повтаряше да не говори глупости, да използва всичко каквото й трябва, те няма да обеднеят, но тя упорстваше и през целия път повтаряше едно и също. Юрий се постара да я разбере, самият той бе свикнал да живее така, нали цял живот преди женитбата си бе мъкнал вода от помпата и бе броил изгорените киловати. Остави гостенката в къщата, показа й кое къде е и как се включва и се сбогува, като твърдо бе решил на другия ден да отиде и да й занесе храна, защото тя инак щеше да гладува.

А на другия ден вече нямаше на кого да носи продукти.

Тъстът и тъщата — чисти души, нито за миг не заподозряха нещо съмнително. Впрочем инсталацията в къщата наистина бе страшно остаряла — и бушоните постоянно изгаряха, и искри се появяваха тук-там. Нито Павел Анатолиевич, нито Валентина Яковлевна допускаха мисълта, че пожарът може и да не е бил случаен. Юрка лично ходи при следователя, опита се да стигне дори до ръководството, и до прокуратурата писа, моли да проверят всичко внимателно: беше странно това съвпадение — Ефимова искаше да купи парцела, а на стопаните им бе мила къщата и не го продаваха, а ето че сега къщата я няма и те са готови да го продадат. Прекалено гладко се получи всичко. Ала никой не пожела и да чуе Юрий Шокин. Завряха му в носа заключението на експертизата, а там всичко бе написано черно на бяло. И никакъв палеж.

Никой не е виновен.

Но той все не можеше да се успокои. Юрий Шокин се чувстваше виновен. Нали той предложи на Игор сестричката му да поживее на тяхната вила, лично я заведе там. Ако не й беше предложил това, ако я бе закарал в общежитието — пък там, ако ще, и да се пиянства, ако ще, и шум да се вдига до сутринта, поне момичето щеше да е живо. А той я заведе в Раздори. Излиза, че не я е опазил.

Тая кучка Ефимова си получи заслуженото. На кого какво е платила и колко или пък е обещала нещо — никой не знае, но резултатът е налице: направиха заключение, че пожарът е избухнал поради неизправна инсталация. Бог намира виновния. Сега Ина Викторовна е в гробищата. И на Юрий Шокин му олекна на сърцето.

Обаче у Маклигини е идвал някакъв полицай от „Петровка“, питал е за Ефимова. И Шокин изпита тревога. Маклигини не интересуваха никого, никой не им беше задавал никакви въпроси ето вече колко време и не щеш ли… Нима в полицията са решили, че смъртта на Ефимова е свързана с пожара? Лошо е, че ченгетата са започнали да ровят в тази посока. Защото кой ще е първият заподозрян? Ясно е кой. Кой може да е поискал да отмъсти за момичето? Пак е ясно кой. Такива са само двама. И да им се прикачи това убийство, е от лесно по-лесно. Юрка добре разбира това. Защо трябва да търсят някой високопоставен чиновник, който може да е поръчал убийството на Ина Викторовна заради мръсни парични афери, който ще натиска всички копчета, за да се измъкне, когато без никакви главоболия могат да пипнат за яката работаря тираджия, за когото никой няма да се застъпи и никой няма да плати и копейка.

Трябва да престане да идва тук. От момента, когато загина сестричката на Игор, Юра често прескачаше до Раздори. Дойде нощем, застане на мястото, където беше пепелището, и стои, мисли, спомня си. Представя си как горкото момиче се е задушило от дима. Пак добре, че поне не е изгоряло живо, не е усещало болка. После, след време Маклигини продадоха парцела и новата собственичка веднага вдигна ограда, сега вече не можеш влезе толкова лесно до мястото, където беше къщата. Но за Юрка Шокин тези стобори са нищо работа, с неговия ръст и мускулатура му трябват три крачки засилване и две секунди прелитане. Той пак идваше нощем, стоеше и мъчително преживяваше чувството си на вина за смъртта на момичето.

Повече не бива да идва. Ако ченгетата наистина са решили, че Ефимова е била убита заради пожара, забележи ли някой тук зетя на Маклигини — върви, че се оправдавай после. И нищо не можеш да докажеш.

Антон успяваше с голямо усилие да се съсредоточи върху ситуацията на пътя. Чувстваше се много уморен. Просто смъртно уморен. И не беше ясно от какво повече — от работата или от невъзможните за решаване, някак стигнали до задънена улица лични проблеми. Вече се бе обадил на Еля и й беше обещан, че след час ще си тръгне за вкъщи. По принцип времето позволяваше той да свърши още нещо полезно за работата, още нямаше десет, но никакви сили не му бяха останали. Денят бе напрегнат, а началото му — просто ужасно…

Сутринта началникът на отдела извика Сташис и Зарубин и почти дума по дума повтори онова, което предната вечер му казал ръководителят на следствено-оперативната група, само че с още по-остри думи. Общият тон на речта му се свеждаше до призива да не имитират активност, като разработват безперспективна версия, а да действат по същество, защото убийството на треньора виси неразкрито, а за него тормозят, между другото, не ФСБ, както за Ефимова, а МВР, тоест тях.

— И защо при теб реално работи само Дзюба, тебе назначих за старши, а ти се мотаеш! — мъмреше той Антон. — И ти, Сергей Кузмич, къде гледаш?

По време на тази тирада Сергей Кузмич гледаше в тавана. Но когато се върнаха в своя кабинет, който деляха трима — Зарубин, Сташис и Дзюба, изприказва на Антон всичко, което мислеше. В това число и защо младият и не особено опитен Рома е бил оставен сам в делото за убийство. Оперативният работник от района, Фьодор Улянцев, не се старае особено за това дело, защото районът си е район, в него всеки час се случва по нещо, така че той няма време.

Антон разбираше, че Зарубин е прав. Сташис наистина се бе включил в делото за Болтенков едва снощи, когато подробно разпита Дзюба за всичко, което той бе изяснил до момента, и отиде с него у спортната журналистка Тамила Аласания. След срещата с журналистката те си поделиха посоките, Ромка се зае да разработва линията на обвинения в педофилия покоен Аникеев, а Антон — с търсенето на информация за споменатия от Тамила млад спортист, който се занимавал с танци.

Всеки разговор с потенциален свидетел носеше резултати, които се изразяваха във все нови и нови имена: на спортисти, треньори, функционери от Московския спортен комитет, Федерацията по фигурно пързаляне на Руската федерация и Министерството на спорта, на журналисти и администратори от спортни комплекси. Свидетелската база се разширяваше не с дни, а буквално с минути. А освен за мотива за убийството оставаше неразрешен и въпросът за оръжието, с което е бил застрелян Болтенков и което така и не бе намерено. Ако убиецът е Ламзин, откъде го е взел и най-важното — къде го е скрил? До момента Улянцев, както каза Дзюба, не бе успял да намери нито един свидетел, който да потвърди, че Ламзин наистина е искал да купи пистолет и е търсел възможност за това. И нито в една оръжейна работилница, дори с най-лоша репутация, не разпознали Ламзин на снимка като човек, който да я е посещавал дори само веднъж. А в края на краищата той не би могъл в собствената си кухня сам да пригоди травматичен пистолет за стрелба с бойни патрони! Горкият Роман всъщност се скъсваше от тичане, пак добре, че част от работата по свидетелите бе поела Каменская, която адвокатът бе привлякъл в качеството на частен детектив.

През деня Антон успя да разпита няколко души и до вечерта се очерта поредната история за Болтенков, която би могла да изглежда извънредно любопитна, ако не бе завършила трагично. Преди много години в групата на Михаил Валентинович Болтенков тренирало момче на име Евгений Зеленов. Добро момче било, старателно, с изумителни качества за пързаляне, в „школата“, тоест в задължителните програми нямало друг като него. Той бил един от малкото, ако не и единственият, който можел да повтори фигурите на Панин-Коломенкин. А това говорело много. Но уви… Нямал скок. Пластичен, артистичен, изразителен спортист, но докато до тринайсет-четиринайсетгодишен вече бил подготвен технически, после, към шестнайсетата си година, той изведнъж много бързо се източил на ръст, мускулите му се издължили и вече не можел да изпълнява тройни скокове. Нищо не се получавало. Той загубил скока. И когато Евгений навършил седемнайсет и се разбрало окончателно, че никога няма да направи кариера като индивидуален състезател, треньорът Болтенков го посъветвал да се прехвърли в друга група и да се заеме с танци на леда.

Зеленов много обичал фигурното пързаляне и послушал съвета на треньора. Сложили го в двойка, дали му много добра партньорка, младежите бързо прогресирали и както се казва, се изстреляли — от самото начало печелели доста високи за нова, неоформена още танцова двойка места на състезания, както на руски, така и на международни за младша възраст. Сменили треньора си и сякаш всичко вървяло към успех. А после нещо се объркало, тръгнало на зле, не се получило.

Историята била печална, но несполучливият опит на момчето да направи кариера в танците на леда с помощта на новия треньор, не бил най-важното в нея. Най-важното било, че за съжаление, опитът за самоубийство на Женя Зеленов завършил със смъртта на младежа. Въпреки че лекарите направили всичко възможно да го спасят. Сърцето му не издържало. И за това се оказал виновен не кой да е, а Михаил Валентинович Болтенков.

За да си разясни това, Сташис трябваше да намери и да предразположи за разговор още трима души. Но в края на краищата получи доста цялостна картинка.

По времето, когато тренирал при Болтенков, Женя не се бил възстановил след тежка ангина пекторис, но треньорът, Михаил Валентинович, го накарал да се яви на състезания. Това, както се разбра, се правело доста често, та спортист, който не е в особено добра форма, да бъде „подложен“ под някого: или ако другият спортист трябва да получи звание „майстор на спорта“, а за целта е необходимо да победи в състезания двама, вече действащи майстори на спорта, или ако трябва да набере точки. Предварително било ясно, че още неоздравелият след ангината и пропуснал почти месец тренировки петнайсетгодишен Евгений Зеленов ще се представи зле, но пък покровителстваният от някого човек ще заеме по-високо място и съответно ще вдигне рейтинга си. Женя не искал да участва в състезанията, повтарял, че не е във форма, че няма да се представи добре, че не е готов. Но Михаил Валентинович настоял, смъмрил го и го заплашил, че ако се прави на интересен, няма да отиде на международни състезания. Или го сплашил с други неща. Момчето отишло и излязло на пързалката, наистина не се представило добре, пуснало пред себе си откровено слабия спортист, тоест изпълнило функцията си. После Женя останал на легло с усложнения в сърцето. След това, разбира се, оздравял, започнал отново да тренира, но проблемите със сърцето останали, след онзи случай то очевидно отслабнало. По принцип след опита да се самоубие, той можел да оцелее, ако сърцето му е било в ред.

Ето че се появиха и други кандидати за ролята на убиец на Болтенков. Със сигурност Женя Зеленов има родители, приятели, може би братя и сестри. Вярно, не е ясно защо е трябвало да чакат толкова години, та нали тази история започнала, когато Женя бил на петнайсет, и завършила четири години по-късно, така че оттогава бяха минали повече от десет години. Впрочем… ако става дума например за по-малък брат, като нищо би могло… Момчето е пораснало. Или момичето, сестрата.

На първо място трябва да се намерят родителите на Женя Зеленов и да се разговаря с тях. Да се види какво представлява семейството, имал ли е Женя приятели, готови да отмъщават. Защото и приятелите не бива да пренебрегваме: когато се е случило всичко, те още са били спортисти, градили са собствена кариера, а ако не са спортували, учели са в институти, получавали са образование, професия. И ето че са минали години, бившите момчета са пораснали, превърнали са се в силни млади мъже, защо да не отмъстят за смъртта на приятеля си?

Да, всичко това е хубаво. Само че Антон е останал съвсем без сили. И трябва да се прибира, да освободи бавачката. И при родителите на Зеленов трябва да отиде. Макар че… Той вече бе успял да направи справки по телефона и знаеше, че бащата на Женя е починал преди няколко месеца, а майка му ще бъде на работа до късно. Дори сега да отиде при нея, а не вкъщи, при децата си, никой няма да отвори на Антон. Ала има един човек, когото може да помоли за помощ. И няма нищо страшно, ако леко изхитрува. Хитруването не е лъжа, а само втората страна на истината. Той извади телефона и бързо намери номера на Каменская.

— Анастасия Павловна, ще помогнете ли? Днес се пребих от работа, а намерих един свидетел, който може да бъде полезен за оправдаването на Ламзин. Само че при него трябва да се отиде късно вечерта. А аз имам деца, нали знаете.

Както се бе надявал, Каменская веднага се съгласи да отиде у майката на Женя Зеленов, народната артистка на Русия Ала Владимировна Томашкевич.

— Аз пък вече си помислих, че ме отбягвате — позасмя се Каменская. — Защото ви се обадих след срещата ни с Роман и ясно ви дадох да разберете, че съм открита за всякакво сътрудничество и в никакъв случай няма да ви преча. А вие не се обаждате. Вече помислих, че ме игнорирате.

— Ама как може да говорите така! — дори се задави от негодувание Антон.

В името на справедливостта трябва да отбележим, че негодуванието му беше престорено и всъщност той не изпитваше нищо подобно. Ала следващите му думи бяха искрени.

— Щастлив съм отново да работя с вас! Просто, честно казано, едва днес се заех истински с делото „Ламзин-Болтенков“, преди това се занимавах с друго убийство.

— Прощавам ви — засмя се Каменская. — Значи казвате, че Томашкевич сега е на снимки? Къде, не знаете ли случайно? В павилион или някъде навън?

— Не знам — призна Антон. — Но как може да научи човек? Казаха ми само, че до края на месеца тя всеки ден, освен неделя, била заета от седемнайсет часа до късно вечерта, играела в някакъв безкраен сериал.

— Ще науча — обеща Каменская. — И още днес ще се опитам да я хвана. В краен случай — утре рано сутринта.

Антон въздъхна с облекчение. За днес — край. А утре сутринта ще отиде във Федерацията по фигурно пързаляне и ще си поговори с чиновника, който толкова трогателно се грижел за треньора Болтенков, помагал му във всичко и разчиствал недоброжелателите по пътя му.

При Игор Едуардович Шнитов, члена на изпълкома на Федерацията по фигурно пързаляне, Антон Сташис отиде без предварителна уговорка. Името на Шнитов Дзюба бе научил от Каменская и вече бе ходил при него, но естествено, не бе постигнал никакъв резултат: млад беше още да разговаря с чиновници от подобно ниво. Или с подобен характер. Трябваше да се направи втори опит, още повече че освен характеристика на Ламзин, от Шнитов можеше да се получат и подробности от историята за тормоза, който Болтенков упражнил над Аникеев.

Разбира се, Антон не тръгна съвсем неподготвен, предварително бе научил по свои канали в колко часа може да бъде открит на мястото му Игор Едуардович, но пак се наложи да изгуби известно време, докато осъществи срещата си с него. Естествено, Игор Едуардович, пълен и дори леко подпухнал мъж на около четиресет и пет години, не изрази никаква радост от посещението на оперативния работник. За Валерий Петрович Ламзин се изказа негативно и дори не си подбираше много-много изразите.

— Ами че той е пълен боклук и като нищо може да е убил човека, още от младини е склонен към насилие и много агресивен — безапелационно заяви Шнитов.

Антон се престори, че за пръв път чува това, макар че Роман му бе разказал всичко, и то не само онова, което бе чул с ушите си, но и споделеното от Каменская.

— Агресивен ли? А в какво се изразява това?

— Ами да! Счупи челюстта на Болтенков, какво, това не е ли насилие?

— Но това се е случило преди много години, и то само веднъж, всъщност тогава и двамата са били хлапета, деца — възрази Антон.

Гласът на Шнитов стана назидателен и лицето му придоби подобаващ израз.

— Знаете ли, детството на спортистите приключва на пет години. А на петнайсет те вече са големи, самостоятелни хора и между другото, много силни физически, на тази възраст много от тях вече печелят парите си и помагат на родителите си, а вие ми говорите за деца! — Той започна да се ядосва и заговори вече с нескрито раздразнение: — Аз изобщо не разбирам защо отново дойдохте при мен! Вече идва едно рижаво момче, сега пък вие и всички питате за Ламзин, сякаш два-три дена по-късно мога да ви кажа за него нещо друго! Какво, друга работа нямате ли си? Обикаляте тук, питате едно и също… Напразно съм се надявал, че на „Петровка“ детективите сте по-добри от местните в Москва. Излиза, че сте същите безделници. А може би и още по-лоши. Извинете, трябва да вървя, имам съвещание.

Надявал се бил той. Значи именно Шнитов е вдигнал вълната около убийството на Болтенков и се е обаждал в Министерството на вътрешните работи с искане в разследването да се включат най-добрите им служители.

Добре, значи, на съвещание. Коридорът също не е лошо място за продължаване на разговора. Антон излезе от кабинета заедно с Шнитов и продължи да му задава въпроси, на които Игор Едуардович трябваше все пак да отговори. Впрочем той говореше за Ламзин на драго сърце:

— Да го бяхте чули как крещи на всички, включително на спортистите, как ги обижда! Кранти, крави, глигани, прасета, кокошки — това хем е най-мекото от неговия богат лексикон. С една дума, не си подбира приказките.

Затова пък, когато Антон го попита за Аникеев, Шнитов раздразнено отговори:

— Какво общо имат тук Болтенков и Ламзин? Това няма никакво отношение към тях. Естествено.

Следователно Шнитов нямаше намерение да каже каквото и да било.