Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (15)

14

Дзюба се събуди пръв и когато Антон отвори очи, Ромка вече седеше пред компютъра и разпалено търсеше нещо.

— Тоха, дай да хапнем нещо — помоли той, без да се откъсва от работата си. — Измъчих се да чакам кога ще се наспиш.

— Ами да си беше взел нещо — учуди се Антон. — Хладилникът е пълен с храна. Ще ти изсъхнат ръцете ли?

— Разбира се, че ще изсъхнат. Не е редно човек да тършува в чужда къща. Виж какво изрових: началник на службата по безопасност във фирмата на Вадим Орехов е някой си Усиков, в миналото служител на икономическа полиция, полковник в оставка.

— Ясно — кимна Антон, моментално отхвърлил от себе си остатъците от съня. — И какво друго?

— Освен това порових в официалния сайт на „Файтър Трейд“ и намерих списъка на отделите с посочените имена на ръководителите им, техните заместници и старши мениджърите. В отдела, в който работи малкият Орехов, има един старши мениджър на име Химин. Спомняш ли си, че срещахме веднъж това име в личната кореспонденция на Орехов?

— Не си спомням — призна Антон. — Наистина ли сме я срещали?

— Наистина, наистина! — разпали се Роман. — Веднъж е писал на някого, че Химин го изтормозил с нещо, втори път пак нещо подобно. Тоест можем да направим извод, че с този Химин Филип е най-тясно свързан в работата. Вече го издирих по базата и според тези сведения той бил нормален човек, никъде за нищо не е бил уличаван, има и адрес. И телефонче, то се знае. Виж, ако ти днес успееш да се срещнеш с Олга Виторт, а аз открия този Химин, ще можем да подходим към проблема от две посоки. Ако между Орехов и Власов има конфликт, свързан с работата, тогава един от тези двамата непременно ще е в течение. Ако не единият, другият. Покрай това можем да опитаме да поговорим и за отношенията между Филип и баща му. Освен това нали ни трябват всички телефонни номера на младия Орехов? Трябват ни. И Химин може да ги знае, а Олга — едва ли, най-вероятно тя знае само официалния му номер.

— Ами по принцип да — съгласи се Антон. — Да вървим да закусваме и ще започнем да ловим свидетели.

С Химин на Роман му провървя, откри го по телефона от първия опит. Вярно, Химин не изрази и най-малък възторг от перспективата да си губи времето в своя законен почивен ден за разговори със служител на полицията, но и не отказа, само помоли срещата да се състои максимално близо до дома му.

Но Антон не можеше и не можеше да намери Олга Виторт. Отначало тя не вдигаше домашния телефон, после от мобилния се чу равнодушното съобщение, че „абонатът е временно недостъпен или се намира извън обхват“.

— Ромич, обещал съм на децата днес да прекарам времето си с тях — взе да се облича Антон. — И без това почти не ги виждам. Ти тръгвай към Химин, а аз ще отида у Еля, ще взема децата и поне ще ги заведа на сладолед, щом не намирам никъде тази Олга Виторт. За нас най-важното е да научим всички възможни телефони на Орехов, та да имам с какво да се хвърлям в краката на Кузмич.

Той закара Дзюба до метрото и се отправи с колата си извън града. В съботната майска сутрин имаше доста желаещи да прекарат времето си сред природата или на вила, шосето беше много натоварено и пътуването до къщата, където живееше Елвира, му отне много време. Когато видя Стьопка и Василиса, седнали на външното стълбище и напрегнато загледани във всички минаващи автомобили, Антон почувства как сърцето му се свива. Обещал е — и децата му вярват. Те не искат да знаят, че работата на баща им е такава, че той не може да се разпорежда нито с времето си, нито със себе си. Тате е обещал — и няма нужда от повече думи. Това безусловно и задължително ще се изпълни.

Тъкмо беше слязъл от колата и децата вече тичаха към него през зелената поляна… когато звънна телефонът.

— Олга Виторт — чу се в слушалката студен делови глас, сякаш лишен от каквито и да било емоции. — Намерих в телефона си няколко ваши повиквания. С какво мога да помогна?

— Казвам се Сташис, от полицията съм, криминални разследвания. Трябва да поговоря с вас.

— Добре, слушам ви.

— Не по телефона. Трябва да се срещнем.

И отново спокойното, без никакво запъване:

— Добре. Пак ли относно картините и Володя Власов? В течение съм, че сте се интересували от това. Трябва да дойда някъде ли?

Антон се стъписа. Оказа се, че не се е подготвил за такъв прост въпрос, защото, след като сутринта не бе намерил Олга, вече се бе настроил за една събота с децата. Но не можеше и да отлага срещата.

— Сега съм извън града — започна неуверено — и ще прекарам тук поне три часа.

— Но въпросът ви е спешен, така ли? — все така спокойно и делово попита Виторт. — Или ще почака до довечера?

— Спешен е.

— Кажете адреса, аз ще дойда.

— Знаете ли къде е детският комплекс „Мечо Пух“? На петнайсетия километър е.

— Знам го. — Антон долови в гласа на събеседничката си някакво подобие на усмивка. — Ще дойда там и ще ви звънна пак. След около час.

— Има тежки задръствания — предупреди я Антон.

— Значи след час и половина.

Ей така, кратичко и без излишни приказки. Делова дама е тази Виторт. Лара Крофт, дявол да я вземе.

Децата стояха малко настрана и напрегнато и уплашено се взираха в лицето на баща си, ловяха всяка негова дума, изречена по телефона. Те много добре знаеха как най-често свършват такива разговори, особено ако някой се обадеше на баща им в момент, когато всички заедно са се приготвили да тръгнат нанякъде.

— Няма ли да ходим за сладолед? — потиснато попита или направи извод Василиса.

— Ха, че защо? — Антон вдигна на ръце Стьопка. — Отиваме, непременно, само малко да си почина от пътя.

— Ас кого си уговаряше среща? — взе да разпитва Вася. — Кой има спешен въпрос?

— Аз — усмихна се Антон. — Аз имам спешен въпрос и една леля ще бъде така любезна да дойде, за да ми отговори на него.

— Красива ли е? — ревниво попита момиченцето.

Антон сви рамене.

— Нямам представа, никога не съм я виждал. А теб какво те засяга? — подкачи той Вася. — Нямам намерение да се женя за нея, само ще си поговорим. Да вървим в къщата, трябва да кажа добър ден на Еля.

В къщата вкусно миришеше на нещо сладко: Еля бе дала на Василиса поредния урок по домакинстване, чиято тема ако се съдеше по миризмите, е била десертът.

— Ще пробвате ли, Антоне? — весело предложи бавачката и постави пред него купичка с крем.

Той загреба пълна лъжица, но дори не бе успял да преглътне, когато отново звънна телефонът. Дзюба.

— Имам телефоните на Орехов — бързо изрече Роман. — Вземай лист й записвай, много са, променял ги е едва ли не на всеки три месеца.

„Ето на — мислеше си Антон, загледан в изписания с молив лист. — Сега ще добавя тук още два-три номера. И ще се обадя на Кузмич. И това ще бъде последното, което ще направя в краткия си живот. Защото Сергей Кузмич няма да ме остави жив.“

— Стьопка, дай тука таблета — поиска той.

Момченцето опита да се съпротиви: гледаше на него анимационен филм и прекъсването му не влизаше в плановете му за момента, но за учудване на Антон се намеси Василиса.

— Стьопка, веднага дай на тате таблета — строго му нареди тя. — Не виждаш ли? На тате му трябва за работата, а ти си играеш. Голям си вече, трябва сам да се сещаш.

„Наистина Анастасия Павловна е права — помисли си Антон. — Васка е много по-зряла, отколкото си представям.“

Взе таблета от сина си, влезе в пощата си и написа дълго писмо, цялото състоящо се от телефонни номера. Телефоните на Филип Орехов. Телефонът на Юрий Шокин. Телефонът на Игор Журихин. До всеки номер посочи периода, който го интересуваше. При Орехов тези периоди бяха четири — според броя на убийствата, в които бе заподозрян. При Шокин и Журихин — по два: за момента на убийството на Ина Викторовна Ефимова и за вечерта, когато Антон получи във входа си „строго и засега меко предупреждение“. Антон на никого не бе казвал за този странен случай и искрено се надяваше Кузмич нищо да не забележи.

Още веднъж свери всяка цифра с бележките си, запази писмото в „Чернови“, мислено се прекръсти и набра телефона на подполковник Зарубин.

Кръстенето не помогна. По-точно помогна, но не напълно, защото през първите две-три минути Антон трябваше да изслуша от Зарубин много ярки изрази по свой адрес. Пак добре, че всички те не бяха нови и не носеха никакви неочаквани откровения.

Най-важното беше да изтръгне от Кузмич заветните думи:

— Добре, пращай, само не затваряй телефона, първо ще прегледам какво пращаш.

Антон натисна бутончето „изпрати“. Сергей Кузмич недоволно сумтеше в слушалката, щракаше с мишката и май нещо сърбаше от чаша.

— Е?… — взискателно попита Зарубин. — Къде е писмото ти?

— Сега, Кузмич, почакай три секунди, сега ще го получиш.

— Ами ти къде си?

— С децата съм — честно отговори Антон.

— Чувам, не съм глух — с кисела усмивка каза Зарубин. — Къде конкретно?

— У Еля, извън града.

— Сигурно е хубаво там, а-а? — замечтано проточи подполковникът.

— Хубаво е. Много зеленина, птички пеят.

— О! Ето, и писмото пристигна. Я да видим в каква авантюра се опитваш да ме въвлечеш този път… — замърмори Сергей Кузмич. — Така, това го разбрах, това е сибирският гастрол… Между другото, ти провери ли полетите?

— Не съм още. Дзюба обеща да го направи днес.

— А защо още не е? Наближава обяд, а ти само обещаваш — недоволно отбеляза Зарубин.

— Ами той търсеше телефонните номера. Ето, тъкмо тези — забързано обясни Антон.

— Ааа, добре тогава. Да продължим… Кой е този?

— Масажистката.

— Аха, аха… Ами там май вече са прибрали някого, нали така ми каза?

— Казах — потвърди Антон. — Но трябва да се провери.

— Добре. Така. Този и аз го знам… И това го знам… Ами това какво е?

Явно Сергей Кузмич бе стигнал до телефона на Юрий Шокин.

— По Ефимова.

— По Ефимова ли? И от къде накъде… — започна да се възмущава Зарубин.

— Кузмич, после ще ти обясня всичко. Просто те моля, помогни, ако обичаш.

— По Ефимова имаш такива сили и такава техника, дето можеш да разкриеш цял световен заговор, а ти товариш мен — продължи да мърмори подполковникът. — Опитваш се да играеш на тъмно, а?

— Слушай! — внезапно избухна Антон. — Лъгал ли съм те някога? Излагал ли съм те някога? Нали ти казах, всичко ще ти обясня, но не и сега по телефона! Можеш ли просто да ми повярваш?

— Като нищо, бе — неочаквано се развесели Зарубин. — Добре, това, значи, е по Ефимова, това също, излиза, че по Ефимова имаме два номера. Ами това какво е? Номерата са същите, а времето с какво е свързано?

Тъкмо това беше, което Антон се опитваше да скрие от Зарубин: времето за случката във входа. Вече можеше и да го разкаже на подполковника, но не сега, когато край него бяха децата. Особено Васка с нейния стремеж всичко да чува и контролира.

— Трябва ми — отговори уклончиво. — Имам тука една мисъл.

— Умна мисъл ли е поне? — позасмя се Сергей Кузмич.

— Знам ли. Но има смисъл да се провери.

— Добре. Номерата са много, местата са много, така че шишето ще е от теб. Е, сам разбираш — предупреди го подполковникът.

— Разбирам, Кузмич, всичко ще е тип-топ — с облекчение обеща Антон.

Остави телефона на масата, върна на Стьопка таблета и отново посегна към лъжицата в купичката, но опитът отново беше неуспешен. Телефонът звънна: пристигна съобщение от Дзюба: „С кого приказваш толкова? Не мога да те хвана. Момчето е отишло до Перм с влак, върнало се е със самолет“.

Да! Конструкцията, която бе изглеждала толкова въздушна и невъзможна, се сдоби с първата си реална опора. Разбира се, ако именно Филип Орехов е застрелял полицая в Перм, дотам е трябвало да пътува именно с влак: в самолет не би могъл да прекара оръжие без съответните разрешителни документи. Само че защо се е върнал в Москва със самолет? Отговорът е ясен: защото оръжието вече не е било у него. Не му се е досвидяло, изхвърлил го е. Или го е продал на някого.

Антон пъхна в устата си още една лъжица от приготвения от дъщеря му „учебен“ десерт и набра номера на Дзюба.

— Ти къде си сега?

— Отивам да покажа портрета. Имам едно подозрение, че всичко ще се получи бързо и безкръвно — съобщи Ромка. — А, Каменская те е търсила, но ти си давал заето, та ми звънна на мен.

— И какво каза?

— Каза, че нейните момчета изровили нещо. Става дума за някаква сложна схема и аз разбрах само наполовина, но те са сигурни, че пак нашето момче е написало писмото на бизнесмена. Ти видя ли се с Виторт?

— Не още, чакам я, скоро трябва да дойде.

— Аха, добре, тогава аз тръгвам. Ако има нещо — ще ти звънна.

Антон отново остави слушалката и с опасение погледна купичката. Интересно, как ли може да свърши третият опит? Дали съвсем да не зареже тоя десерт? Фатален е някак си.

— Тате, ти защо не ядеш? — веднага чу гласа на Василиса. — Не ти ли харесва? Не съм ли се справила?

— Много е вкусно — усмихна се Антон. — Вече ставаш истинска домакиня.

— Видя ли! Нали ти казах, че Еля ме научи вече на всичко, не ни трябва никаква Лиза, тате, нали ми обеща! Сами ще се справим.

— Не съм забравил, Васюша, не е нужно да ми напомняш. Ето сега, пред теб, ще си доям всичко.

Направи страшна физиономия, нещо като закана, грабна с едната ръка чинията, с другата — лъжицата. Вася се заля в щастлив смях.

И отново иззвъня телефонът.

— Виторт съм — прозвуча в слушалката. — Ще бъда на паркинга след десет минути. Къде да ви чакам? Как ще ви позная?

— Заведението „Малкият Ру“, ще бъда с деца, на десет и на шест, момиче и момче. Няма да сбъркате. И не се тревожете, ще ви позная аз.

Нали не можеше да й каже, че вече се бе нагледал на снимките, поместени в личните страници на Олга Виторт.

— Деца, напред към колата! — високо изкомандва той. — Отиваме в „Мечо Пух“ да преяждаме със сладолед!

— Уррааа! — радостно викна Стьопка и се втурна да си обува маратонките.

— Тате, ами моето десертче? — огорчено попита Вася. — Ще го оставиш ли? Толкова се старах.

— За нищо на света! — възторжено обяви Антон, грабна обикновена супена лъжица вместо мъничката, която му бе подала Еля, и за три секунди опразни купичката.

На територията на увеселителния комплекс „Мечо Пух“ имаше много детски заведения, в които можеше да се хапне сладолед, но Антон Сташис избра именно „Малкият Ру“, в който обикновено имаше малко деца. Поначало това заведение бе замислено за родители, чиито деца са в киното или участват в забавления с професионални клоуни и аниматори. Едно такова „възрастно“ място, където е по-тихо и по-спокойно. И същевременно в менюто има всичко, което може да заинтересува деца на всякаква възраст — от съвсем малки до тийнейджъри.

Той веднага видя Олга Виторт. Беше точно като на снимките. Кой знае защо нейният делови официален тон по телефона бе накарал Антон да си представи жена, която във всяка свободна минута върши нещо важно и не може да си позволи да си пилее времето. Очакваше да види Олга с включен компютър или поне таблет, но нямаше такова нещо. Просто хубава миниатюрна млада жена на отдалечена маса. Масата до нейната също не беше заета, но на стола, както забеляза Антон, имаше някаква чанта.

Олга стана, подаде ръка отначало на Антон, после на Василиса и накрая на Стьопка.

— Олга Виторт — представи се три пъти тя, — много ми е приятно.

— Василиса Сташис — без капчица смущение каза Вася и стисна протегнатата ръка.

Антон си помисли, че сигурно момичето е свикнало от спорта да казва пълното си име, така че в това за нея няма нищо необичайно.

Стьопка, естествено, се попритесни, не се сети веднага как трябва да се държи — нали с него никога не бяха се здрависвали като с възрастен. Но Васка не се забави — наведе се към брат си и му пошепна нещо. През цялото време Олга търпеливо стоя с протегната ръка и чака мъничката длан на Стьопка да докосне нейната.

— Степан Сташис — важно изрече момченцето и веднага се покатери на стола.

— Две менюта, моля — каза Антон на сервитьорката с костюм, стилизиран като кенгуру, както изискваше дизайнерската концепция на заведението.

— Четири менюта, ако обичате — невъзмутимо каза Олга.

Антон й хвърли учуден поглед. Според него на децата изобщо не се полагаше меню. Обикновено той го четеше сам и предлагаше на сина си и дъщеря си да изберат от нещата, които смяташе приемливи за тях, а те или се съгласяваха, или молеха да продължи да чете.

Олга улови погледа му, после погледна Стьопка.

— Защо, нима Степан не може да чете?

— Мога! — гордо заяви Стьопка. — Отдавна вече сам си чета книжки.

— Тогава ще можеш да прочетеш и менюто — каза Олга.

Вася смутено взе донесеното от сервитьорката меню с обложка със смешно кенгурче и въпросително погледна Антон.

— Избирай си — кимна той и погледна чантата, която все така стоеше на стола до съседната маса.

Вярно, в Москва отдавна не бяха се случвали терористични актове, но все пак безстопанствената чанта будеше у него чувство на тревога, особено когато наблизо имаше деца.

— Случайно да сте видели кой е оставил тази чанта? — попита той Олга.

— Моята е — отговори тя, без да откъсва поглед от менюто. — Заех съседната маса, за да могат децата да седнат там. Хем да са до вас, та да ги наглеждате, хем да не слушат нашите разговори.

Антон изпита леко недоволство от себе си. Защо ли той не се бе сетил за това? Наистина нямаше намерение да задава на Виторт някакви особени въпроси — за секс или за кървави подробности, но все пак. Тя беше права. А той — не.

— Тате, може ли за мен щрудел? — попита Стьопка. — И три топки сладолед.

— Може.

— Аз пък искам ето това — посочи Вася един ред. — Ти… ра… тирамису. Да. Вкусно ли е?

— Опитай и ще научиш — усмихна се Антон. — Ами сладолед?

— Естествено. С ядки.

Когато сервитьорката дойде отново, за да вземе поръчката, Антон по навик понечи да поръча вместо децата, но срещна погледа на Олга и премълча. Оказа се, че децата спокойно се справиха самостоятелно, обясниха добре какво искат. Само Стьопка се поколеба, докато отговаряше на въпроса какъв сок да му донесат. Накрая избра от ананас.

— И на младежите сервирайте на съседната маса, ако обичате — с нетърпящ възражения тон каза Олга. — Те ще седят отделно.

— Тате, защо ще седим отделно? — попита Василиса, когато сервитьорката прие всички поръчки и си тръгна.

— Защото вече сте големи — обясни Антон. — И спокойно можете да седите отделно и да си говорите за ваши неща. А ние с Олга ще си поговорим за неща, които са интересни на нас.

Със самочувствието, че е важна, Вася веднага стана и се премести на съседната маса, Стьопка я последва, а Олга протегна ръка, взе си чантата и я сложи до себе си. После се извърна към Вася.

— Василиса, ти имаш много силна ръка — каза. — Спортуваш ли?

— Да, тренирам айкидо. А вие?

— Само фитнес. Но пък редовно и отдавна.

Тя премести погледа си върху Антон и се усмихна леко смутено.

— Не сте могли да ме намерите по телефона, защото бях в спортната зала, после в басейна. Та за какво искахте да поговорим? За Власов ли? Защо полицията толкова се интересува от картините му?

— Полицията вече не се интересува от картините, с тях всичко е ясно. Полицията се интересува защо вие държите в отдела си такъв служител.

— Но нали вече всичко ви обяснихме. — В гласа на Олга нямаше нито възмущение, нито яд. Сякаш нищо не можеше да я изкара от равновесие. — Володя ми каза, че сте ходили при него и сте го питали как е попаднал в „Окси“. И той ви е казал, че го взех, защото за него ходатайства Ала Владимировна Томашкевич. Бил приятел на покойния й син и на Ала Владимировна не й беше безразлична съдбата му. Това е. Володя дълго време стоял без работа, пиел много и затова Ала Владимировна искаше да му помогне. Да, не споря, Володя не го бива за тази длъжност. Но той има работно място и твърда заплата, а това е важно. И после той все пак върши нещо, най-прости неща, но върши.

— Освен вас и Томашкевич, знае ли някой, че Власов е бивш спортист?

Олга отрицателно завъртя глава.

— Това е много болезнен момент за Володя. Той веднага ми каза, че има условие: никой не бива да знае, че е спортувал в миналото.

— Защо? Какво престъпно има в това? Разбирам да крие, ако е съден или има три развода и пет изоставени деца, или пък проблеми с наркотици. Но спортът? Обикновено хората се гордеят със спортното си минало и никога не го крият, а обратно, вадят го на показ. Това не ви ли се стори странно?

Олга сви рамене.

— Явно е психологическа травма. Володя не обича да говори за това, но когато Ала Владимировна ни запозна, той още доста пийваше и невинаги се контролираше добре, веднъж-дваж спомена, че няма да понесе, ако някой още веднъж го попита защо нищо не е излязло от него: нито спортист, нито треньор. Сестра му много го тормозела на тази тема. Всъщност това не е моя работа. Аз просто приех като даденост, че това е болезнен за Власов въпрос. Ала Владимировна ме помоли — значи трябваше да й услужа, дори да не разбирам нещо.

Донесоха поръчките, децата лакомо се нахвърлиха на десертите си, Антон и Олга бяха поискали само кафе.

— Кажете, Олга, вашият отдел често ли работи с фирма „Файтър Трейд“?

— Постоянно. Защо?

— Познавате ли Филип Орехов?

— Разбира се, точно той отговаря за доставките за нашата верига.

— Как ще оцените неговите делови качества?

Олга внимателно погледна Антон и едва забележимо се усмихна.

— Мислех, че ви интересува Володя, защото са убили неговия треньор и вие май подозирате него. Какво общо има Филип?

— И все пак — настойчиво каза Антон. — Какво можете да кажете за Орехов-младши?

— Нищо хубаво. И той е нищожество, в смисъл на работата, като Власов. Но Власов много добре разбира мястото и нивото си. А Филип е недоволен от своето положение, иска да бъде значим, макар да няма никакви данни за това. Нехранимайко и разсипник. И все пак: защо ме питате за Орехов?

— Интересува ме дали Власов може да е имал някакви конфликти с Филип Орехов, свързани със сътрудничеството между вашите фирми. Работни конфликти.

— Работни конфликти? — Олга се загледа в Антон, напълно смаяна. — Никога. Заявявам го най-категорично. Нито Власов, нито Орехов-младши са фигури, които вземат решения. Тоест по длъжност те, разбира се, трябва да ги вземат, но поради личностните им качества никой не им поверява това задължение. Те и двамата са абсолютно некомпетентни. Решенията вземам аз като началник на отдела и началникът на отдела по работа с ВИП клиенти от „Файтър“. В краен случай — старши мениджърът на този отдел. Власов и Орехов са просто пешки, работни кончета, които определено нямат какво да делят. Нещо повече, Филип дори не забелязва Володя. Според мен дори не му знае името. Много ще е дори само ако разпознава физиономията му.

— Тоест вие смятате, че между тях няма никакви контакти?

— Ами много ще се учудя, ако има.

Антон обърна внимание, че докато отговаряше на въпросите му, Олга току поглеждаше към децата на съседната маса. Поглеждаше ги внимателно, зорко, но при това не и строго.

— Значи според вас Владимир Власов съвсем за нищо не го бива?

— Само като служител в моя отдел. Във всички останали отношения той е грамотен, начетен и неглупав човек. Рисува картини. Не мога да съдя доколко е талантлив като художник, не разбирам от това, според мен са доста еднообразни. Но нали самият факт, че човекът дълги години се е занимавал с едно нещо и изведнъж се е захванал с друго, съвършено различно, говори много, съгласете се. Не всеки е способен на това. Все пак повечето от нас обикновено влизат в някакъв коловоз и се движат по него, докато не ги поканят да се пенсионират.

— Казахте: начетен е — забеляза Антон. — Нещо конкретно ли имахте предвид?

— Веднъж той много ме изненада. — В този момент Олга се усмихна слънчево и някак възторжено и напълно изгуби облика си на строга делова жена. — Именно благодарение на Володя Власов аз научих за термина „газлайтинг“ и за филма „Газова светлина“. Вие гледали ли сте този филм?

— Не. Дори не съм чувал за такъв филм.

— Ето, и аз не бях чувала! Това е американски филм от четирийсетте години, спомнят си го предимно специалисти, киноведи, кинокритици. А нашето поколение и представа няма, че той съществува. Оказа се, че Власов познава този филм, и то не просто е чувал за него. Майка му преподава във ВГИК и американското кино от трийсетте-четирийсетте години е нейна специалност, така че Володя явно е гледал тези филми заедно с нея. Антоне — внезапно сниши глас Олга и се наведе над масата, за да доближи лицето си до неговото. — Степан изпусна сладоледа си върху дънките, кажете на Василиса да вземе салфетка и да му помогне да се избърше.

Антон се извърна към децата. И наистина: на коляното на Стьопка се мъдреше голямо петно от бързо топящ се сладолед. Той скочи сам да избърше петното, но кой знае защо се сети за странните думи на Олга: „Кажете на Василиса“. Чудна работа. Но още по-чудно беше, че я послуша.

— Вася! — извика той момичето и му посочи с поглед мястото на „аварията“.

Васка веднага стана и се засуети около братчето си. Антон погледна Олга с интерес.

— Може би ще ми обясните?

— Какво?

Тя го гледаше със сияещите си тъмнокафяви очи изпод дългия бретон и от тези очи буквално изригваха и нежност, и смях.

— Своите педагогически похвати.

Тя отново се наведе над масата, този път Антон се добижи до нея.

— Никакви похвати. Просто добре си спомням себе си като малка. Не можех да понасям да се държат с мен като с малко дете. А ако ми говореха като с равна, бях готова планини да повдигна. И изобщо не обичам глезотии. Детето е личност и всяко дете е много по-умно, изтънчено и наблюдателно, отколкото мислят за него възрастните, особено неговите родители. А всяка личност е достойна към нея да се отнасяме с уважение. И във всеки случай ми се струва, че не бива да правим вместо детето неща, които то прекрасно може да свърши само.

— Включително да си избира храна от менюто ли? — засмя се Антон.

— Включително и това — много сериозно кимна тя. — Разбирам, вие се страхувате, че ако ги оставите сами, те ще поръчат цели купчини храна, с която няма да могат да се справят. Но както виждате, те направиха абсолютно нормален избор: по един десерт и по една порция сладолед. Не по десет и дори не по пет. И изобщо имате прекрасни деца!

Антон се разтопи от удоволствие.

— Наистина ли?

— Абсолютно.

При тези думи лицето на Олга Виторт така грееше и беше толкова искрено, че на Антон вече не му се вярваше, че тази жена се стреми да прилича на Лара Крофт. Ами ако я попита? Само че внимателно, за да не излезе наяве неприличното обстоятелство, че оперативните работници са се ровили в личната й кореспонденция и изобщо някак са събирали информация за нея в интернет.

— Олга, Власов ми каза, че в работата ви наричат Лара Крофт. Вярно ли е?

Тя мълчаливо кимна.

— Да. И какво?

От сияйната усмивка не остана и следа, отново пред Антон седеше съсредоточена и напрегната събеседничка.

— Нищо, просто ми е интересно защо.

— Това е свързано с кариерата ми — кратко отговори тя. — Ако не си строг в бизнеса — нищо няма да постигнеш.

— А какво искате да постигнете вие? Висок пост?

Тя замислено поклати глава и неочаквано отново се усмихна — меко и сякаш дори неуверено.

— Искам само едно: независимост. А независимост могат да дадат само парите. Аз ще градя кариерата си точно до момента, когато спечеля достатъчно.

Антон не беше напълно съгласен с такава позиция, но не се захвана да спори. Какъв смисъл има? Важното беше, че научи каквото искаше да научи. И за Владимир Власов, и за неговата началничка Олга Виторт.

Поиска сметката и Олга веднага извади портмонето си и сложи в папката с касовата бележка парите за изпитото кафе. Антон оцени този жест и не възрази, макар че сумата нямаше да го разори. Жената се стреми към независимост, защо да й пречи?

Още щом излязоха от заведението, за огромно учудване на Антон Стьопка хвана Олга за ръка.

— А ще дойдете ли с нас на люлките?

Гледай ти. Стьопка дори не се доближаваше до Лиза, а ако тя се опиташе да го прегърне — старателно се измъкваше.

В днешните планове на Антон Сташис не влизаха люлки. Трябваше да отведе децата при Еля и да хуква за Москва. Изразително погледна часовника си.

— Не сме се разбирали за люлки — отговори твърдо. — Аз трябва да се върна на работа.

— Иихх, тате — захленчи Стьопка, при това кой знае защо дърпаше за ръката Олга.

— Стьопа! — строго каза Василиса. — Ти какво, не чу ли? Татко трябва да върви на работа.

— Ами нека той отива на работа, а ние с леля Олга ще отидем на люлките.

— Не, Степан, днес няма да стане — напълно сериозно отговори Олга. — Ако се бяхме уговорили с теб предварително за това — друга работа. Но нали не сме се разбирали. И аз трябва да вървя на друго място.

— А ако после се разберем, ще дойдете ли с нас да се люлеем? — не пускаше ръката й момченцето.

— Ако се разберем — непременно. Нали сме големи хора, а големите винаги първо се уговарят. Нали така?

— Да — важно кимна Стьопка и с явна неохота пусна ръката й.

Те се сбогуваха на паркинга и всеки пое в своята посока. Стьопка изглеждаше разстроен. Вася се беше замислила за нещо.

— Кога ще си дойдеш? — тъжно попита момиченцето, когато слезе от колата пред къщата, където живееше Еля. — Утре ли?

— Не обещавам — честно отговори Антон. — Нали разбираш, това не зависи от мен. Такава ми е работата.

— Разбирам, тате. Ами Олга…

Тя млъкна смутено.

— Какво за Олга?

— Тя ще дойде ли пак при нас?

Антон притисна металното кръгче на електронния ключ до ключалката и побутна портичката.

— Едва ли.

— Но нали е твоя позната?

— Не съвсем. Трябваше да я питам нещо по работа. Сигурно повече няма да се видим. Защо? Тя хареса ли ти?

Вася неопределено сви рамене и изведнъж изтърси:

— Тя е по-добра от твоята глупава Лиза! Умна и добра! А твоята Лиза е лоша! И с нея е студено.

Очите на момиченцето се напълниха със сълзи и то стремглаво се втурна към къщата, за да не се разплаче пред баща си и брат си. Стьопка гледаше подир нея объркано и се чудеше дали да ревне от солидарност, или бавно, както е редно за голям човек, да се качи по стълбището. В крайна сметка момченцето избра втория вариант и махна отгоре на баща си.

Сърцето на Антон се късаше. Но какво да се прави, щом работата му е такава…