Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (10)

9

Не беше трудно да се съберат всички жалони от спорната биография на Владимир Власов. Родил се през 1980 година, през 1984-а баба му за пръв път го завела на ледената пързалка. Живеел с майка си, баба си и по-голямата си сестра, бащата напуснал семейството практически веднага след раждането на Володя. Майка му била киновед, преподавала във ВГИК^[1], сфера на интересите — английско и американско кино от трийсетте-петдесетте години.

На десет години го взел в групата си Михаил Валентинович Болтенков, на тринайсет Володя станал юношески шампион на Русия сред индивидуалните фигуристи и заел доста високо за възрастта си място на един от международните турнири. Заедно с него в групата на Болтенков тренирал и Женя Зеленов, синът на актрисата Ала Томашкевич.

Ала кой знае защо Володя не останал при Болтенков.

— Преместил се в групата на Людмила Волинец, известна спортистка, шампионка — с тържествуващ вид съобщи на Антон Дзюба. — Така че повече няма смисъл да ровим за инфо, по-лесно е ти отново да се видиш с нея и да я попиташ за този Власов. Нали каза, че тя говорела охотно.

Този път Людмила Всеволодовна определи среща на Антон на летището: отлитала за Унгария, за да работи един месец с унгарска двойка. Не можела да намери друга възможност и друго време за оперативния работник. Антон изруга наум: пътуването до летище Домодедово и обратно означаваше цял изгубен ден. Но нямаше избор.

— Нямам много време — веднага го предупреди Волинец, когато Антон я намери на летището. — Преди пет минути обявиха регистрирането за моя полет, така че се постарайте да бъдете кратък.

„Ти се постарай — мислено се сопна Сташис. — Аз бързо ще си задам въпроса, но ти ще отговаряш.“

Още от сутринта беше в лошо настроение и се гневеше на всички наред, включително на Волинец, която нямаше никаква вина за настроението му.

Седнаха на пластмасовите столове близо до прозореца. Беше доста шумно и на всяка половин минута звучаха съобщения на два езика. Трудно можеше да се измисли по-лошо място за разговор със свидетел.

— Володя Власов? Да, имах такова момче — веднага отговори Людмила. — Какво ви интересува? И защо изобщо ме питате за него?

— Защото той е бил ученик на Болтенков, преди да се прехвърли във вашата група — обясни Сташис.

— Да — кимна тя, — при Миша той стана шампион на Русия в младшата възраст, но не успя да повтори успеха си. На следващия шампионат остана едва ли не последен. Получи болки в колената, стана му трудно да изпълнява някои елементи, включително скокове. В пързалянето по двойки скоковете са по-малко. Всъщност именно затова взех Володя в групата си: той беше високо момче, с атлетична фигура, отдавна го бях харесала при Миша, а ми трябваше партньор за едно много добро момиче.

Партньорката на Володя, момиче от Уляновск, била много талантлива, но нервна, за такива казват: „старт минус“. На тренировки правела всичко, а не се представяла добре на състезания. Всичко проваляла. Володя се отнасял нежно към нея, грижел се, защитавал я, обичал я. Три-четири години тренирали заедно — и тя си заминала, разбрала, че нищо няма да излезе.

След това той извадил късмет: Людмила Волинец успяла да му „издейства“ много силна партньорка, връстничка на Власов, но много дребничка и лека за възрастта си. Володя взел да изравнява силите си с нейните, получила се добра двойка и бързо се изстреляла нагоре — от ниските места доста нависоко. Двамата били по на осемнайсет-деветнайсет години и се състезавали вече в старшата възраст.

И ето че на първенството на Русия те се борели за третото място, за да влязат в националния отбор. Представили се много добре, били сигурни, че са влезли в тройката, и изведнъж се оказало, че остават на четвърто място. Разбира се, ужасно се разстроили, но спортният характер си е спортен характер и младежите започнали да се готвят за следващия сезон.

Но тогава се обадило травмираното и несполучливо лекувано коляно на Володя. Трябвало да се оперира. След операцията коляното се възстановявало трудно, времето минавало, а Власов не можел да тренира. И тогава партньорката му казала: „Извинявай, но не мога да чакам, губя форма“. Намерили й нов партньор. По-точно тя сама си го намерила.

За случилото се по-нататък в живота на Владимир Власов Антон вече и сам знаеше: Роман Дзюба се бе постарал да намери максимум информация. На двайсет и две години Власов влязъл да учи във физкултурния институт и едновременно работел като втори треньор при Михаил Валентинович Болтенков, после станал втори треньор в друга група, след което изобщо напуснал спорта, известно време стоял без работа, а в течение на последната година и половина работел като мениджър в отдел „Снабдяване с промишлени стоки“ във фирма „Оксиджин“, където попаднал очевидно с помощта на любовницата си Олга Вигорт. Но Людмила Волинец внесе в тази схематична картина допълнителни краски, като добави някои любопитни подробности.

— Володя завърши института, взе диплома и реши да напусне Миша и да опита да работи самостоятелно, но много скоро разбра, че не всичко е толкова лесно и той не може така бързо да направи треньорска кариера. При Болтенков не се върна, стана втори треньор при бившия си колега по отбор, Коля Носуленко, който бе напреднал в професията. Поработи с него, но започна да попийва и напусна и тази работа. Именно тогава се изгуби от полезрението ми и нищо повече не съм чувала за него.

— А защо не се е върнал при Болтенков, когато е разбрал, че самостоятелната работа не му върви? Развалиха си отношенията ли? — попита Антон.

— Не, отношенията им винаги са били прекрасни, но Володя работеше с него, докато беше студент, а когато взе диплома, сметна, че за него, вече дипломирания специалист, е унизително да е само помощник на бившия си треньор. И после, Михаил Валентинович е треньор с добра репутация и ако негов спортист се изявява добре, никой няма да се усъмни, че това е заслуга именно на Болтенков, никой дори няма да произнесе на глас името на втория треньор. Володя мечтаеше за бързо издигане, за слава и реши, че ако работи с не толкова известен треньор, ще има шанс да бъде забелязан. Ето защо предложи услугите си на своя бивш колега по отбор. Не знам каква точно е работата, с него общувах съвсем малко, когато престана да тренира, получавах информация предимно от трета ръка, но като познавам Володя, мога да предположа, че се е чувствал некомфортно да работи е човек, който е бил негов учител, много по-възрастен. Това е възпирало Володя, пречело му е да изразява мнение и да проявява самостоятелност. По-лесно му е било да работи и общува с връстници, с хора, на които може да каже: „Ама ти да не си луд?“. Е, нали разбирате.

— Разбирам. А защо Власов е напуснал… извинете, забравих името на треньора, при когото е отишъл, след като е получил диплома.

— Носуленко. Коля Носуленко. Трудно е да се каже. Сигурно не са се сработили. Коля се оплакваше, че Володя Власов започнал да си позволява да идва на тренировки отначало дъхащ на алкохол, а после и не съвсем трезвен. Вероятно заради това е било.

— И последен въпрос: да знаете случайно имал ли е Власов някакви конфликти с Ина Викторовна Ефимова от Московския спортен комитет?

В очите на Людмила Всеволодовна за пръв път от началото на разговора просветна интерес.

— Ама разбира се. Точно него тя не пусна да замине за чужбина. Спомняте ли си, разказвах ви за това? Сигурна съм, че Володя Власов не е бил единственият, на когото тя заради пари е попречила да направи кариера.

Много любопитно… Изглежда, че все пак трябва да зареже версията за убийството на чиновничката от Държавната дума заради пожара на „Рубльовка“. Жалко обаче. Красива версия беше. Впрочем това е и за добро, като се има предвид каква странна реакция предизвика работата на Сташис в това направление и у ръководството, и у неизвестния човек, който го заплаши. Оставаше само да уточни някои подробности.

— Власов знаеше ли, че именно Ефимова му е попречила?

— Знаеше — кимна Волинец. — Казах му аз, когато научих.

— И как реагира той?

— Никак. Той беше уморен, веднага след тренировка, не му беше до емоции. Смотолеви само нещо като „каква кучка“ или „гадина“. И никога повече не заговори за това. Още повече че и той, и всички ние прекрасно знаехме, че Ина Викторовна не ме обича, първо, не обича моите ученици, второ, и от чиста лошотия и алчност гледа да направи всичко, та да не пусне в чужбина хора, които не могат да й платят. Макар че и без това те плащаха не на нея, а на лица от Федерацията, но тя получаваше своя хубав пай от тях. Всички прекрасно знаеха, така че в тази ситуация всъщност нямаше нищо неочаквано. Разберете, активно трениращите спортисти изобщо не са по силните емоции и страсти, за това не им остават нито сили, нито време. Тъкмо тогава Володя вече бе загубил партньорката си, която не пожела да чака той да долекува оперираното си коляно, но се възстанови някак и продължи да тренира, винаги е бил много упорит. Тренираше и се надяваше, че ще му подберат нова партньорка. И ето че му предложиха момиче, но за това трябваше да се получи разрешение от Федерацията да се състезава за другата страна. Не получи разрешение и това бе краят му като състезател. Той вече не виждаше перспективи пред себе си. Беше само на двайсет и една години, но с приключена кариера и практически инвалид. Тогава влезе да учи и започна по малко да тренира други деца.

Сигурно вече за пети или шести път обявяваха продължаването на регистрацията за полета, с който трябваше да замине Волинец, и Людмила Всеволодовна започна да се притеснява. Антон учтиво и помогна да занесе багажа си до гишето и се сбогува с нея. Беше научил всичко, което го интересуваше. Вярно, можеше още да поразпита и тогава сигурно щеше да научи някакви любопитни факти, но притесненият свидетел е лош свидетел, на това го бяха учили още в университета на МВР.

Бързо се разбраха кой с какво ще се занимава в близките часове: Каменская ще търси и проверява бившата партньорка на Власов, която не пожелала да чака той да долекува коляното си; Дзюба ще отиде при Николай Носуленко, треньора, с когото Власов работил, докато окончателно напуснал спорта; а Антон Сташис трябваше да посети самия Владимир Власов и да провери възможно ли е той да е имал нещо общо с убийствата и на Михаил Валентинович Болтенков, и на Ина Викторовна Ефимова.

— А каква е връзката с Ефимова, ако той е отмъщавал за колегата си Женя Зеленов? — попита Дзюба. — Ако пък е отмъщавал за себе си, каква е връзката с Болтенков, който го е направил шампион на Русия? Или ти смяташ, че този Власов изобщо се е развихрил и е започнал да мъсти на всички, които по един или друг начин са съсипвали съдби на фигуристи?

— Е, не на всички фигуристи, а само конкретно неговата и на Зеленов — отговори Антон. — Ще видим.

Когато оперативни работници започнат да се занимават със самодейност зад гърба на следствието и на собственото си ръководство, това винаги предизвиква маса усложнения.

„Ех, деца, деца, не гледайте полицейски сериали — мислеше си Антон по пътя към блока, където живееше Владимир Власов. — Там не казват истината. Ако можех да обоснова действията си така, че да не предизвикам гнева на следователя или на своя началник, аз щях предварително да пусна хора да следят Власов, да науча къде ходи, с кого се среща и поне щях да се запътя към него, когато със сигурност знам, че си е вкъщи. Би могло да проконтролирам и телефонните му обаждания, вярно, не да ги прослушам — досадна работа е да врънкаш разрешение от съдията за това, — но поне да поискам от мобилния оператор да ми изпрати и да получа информация за обажданията и есемесите от неговия номер и от номера на Олга Виторт. Наистина момчетата на Каменская са безумно храбри, нагли, кадърни и нали са млади и лекомислени, от нищо нямат страх, но все пак не успяха да хакнат базата на мобилния оператор. Слава богу, там имат мощна защита, която те не успяха да пробият с кавалерийска атака. Добре, остава само да се надявам, че с Власов ще извадя късмет.“

Сградата, в която според получените данни живееше Владимир Власов, беше съвсем близо до Околовръстното, в покрайнините на „старата“ Москва. Типичен многоетажен блок с много входове, навярно съпоставим по броя на населяващите го хора с малък град. Опасенията на Сташис не се оправдаха, отвориха му още след първото позвъняване. Пред Антон застана висок, снажен, млад мъж с неизразително, някак безцветно лице и недоумяващо вдигнати вежди.

— Мен ли търсите? Какво обичате?

След като погледна удостоверението на оперативния работник, Власов май никак не се учуди, но и не се уплаши. Просто едва забележимо сви рамене и кимна.

— Ами заповядайте.

Антрето в апартамента само условно се наричаше антре — две крачки след прага Антон се озова в стая, доста просторна и сякаш разделена надве. В едната част всичко беше „като при хората“: диван, телевизор, малка масичка с компютър и още една пред дивана, която по немитите чаши и чинии върху нея можеше да се оцени като маса за хранене. Другата част на стаята пък според преценката на Антон приличаше на художническо ателие, каквото всъщност и беше. На пода — покрай стените имаше подредени картини — съвършено еднотипни, според Антон те дори не можеха да се нарекат живопис, представляваха просто тънки многоцветни орнаменти на различен фон — черен, небесносин, червен, жълт.

Нарушавайки всички правила на приличието, Сташис бързо мина през жилищната част на стаята към статива, на който стоеше незавършена картина. Пак някакви цветни линии на черен фон, но не като на другите картини. Не беше ходил в дома на Ала Томашкевич, но Каменская беше описала много подробно работите, окачени на неговите стени. И дори му бе дала разпечатка на кадрите от филма, в която бе видяла рисунки на фигурите на Панин-Коломенкин.

Явно стопанинът на това жилище бе въпросният художник. Само че беше абсолютно неясно защо Томашкевич не беше казала името му и бе твърдяла, че изобщо не се интересува от личността на автора на картините. Власов и Зеленов са тренирали в една група и са били приятели, така че майката на Женя Зеленов едва ли не е знаела това. Обаче се е оправдала е Олга Виторт, която уж й носела тези картини незнайно откъде. Но може и наистина да не е знаела? Може Олга да е криела любовника си от Ала Владимировна? От неизвестно какви съображения.

Антон отвори бележника си и извади сгънат на четири лист с разпечатана рисунка. Обърна се — Власов припряно прибираше от масата пред дивана неизмитите съдове. Стасов бързо разгъна листа и сравни рисунките от разпечатката и от картината и отново го прибра в бележника. Гледай ти, колко интересно става понякога!

Рязко се извърна и почти се сблъска с Власов — оказа се, че той вече стоял зад гърба му.

— Значи сте художник? — престори се Антон на учуден и озадачен.

— А, че какъв ли художник съм аз — небрежно отговори Власов. — Жалка работа. Така, забавлявам се с най-простата техника. Не съм учил живопис.

— А каква е тази рисунка? Означава ли нещо?

Власов сякаш се смути, почуди се малко.

— Това са фигури от фигурното пързаляне. Защото някога тренирах това.

Явно темата беше неприятна за Власов. Странно. Защо ли? Какво лошо има във факта, че един човек се е занимавал с фигурно пързаляне? Или той наистина има връзка с убийството на треньора и не иска да разкрива, че има нещо общо с този вид спорт?

— Знам, че сте бивш спортист — каза с неутрален тон Антон, сякаш темата за спорта изобщо не беше важна в разговора. — Между другото, знаете ли, че вашият бивш треньор беше убит?

— Михаил Валентинович ли? — запази пълно спокойствие Власов. — Разбира се, знам. И по новините съобщиха, и колеги ми се обадиха. Ужасно. Кой го е направил? И защо?

— Е, ние засега не знаем отговора на въпроса „кой“, а на въпроса „защо“ бихме искали да получим отговор от вас.

Владимир извърна поглед, но не притеснено, а някак замислено и тъжно.

— Слушай, да минем на „ти“ — предложи той. — Защото се получава някак, тъпо.

— Добре — съгласи се Сташис. — Та за какво, значи, може да са убили твоя треньор Болтенков, а?

— Нямам представа за какво може да са убили Михаил Валентинович — бавно отговори Власов — и изобщо нямам представа по каква причина може някой да убие треньор по фигурно пързаляне, още повече ако той не тренира спортисти, които ще се борят за олимпийски медали. Ако беше някой топтреньор, който тренира претенденти за олимпийската стълбица, би могло някак да се пофантазира. Там има вътрешни игри, мръсна кухня. Но Болтенков… Не, не мога да си го представя. Така ли ще стоим до статива? Дай поне да седнем.

Антон го последва в „жилищната“ половина, където можеше да се седне само на дивана — там нямаше нито фотьойл, нито дори стол или поне табуретка. Диванът беше корав и според Антон страшно неудобен. Той веднага се ядоса, както впрочем си беше ядосан напоследък: и за седене неудобно, и за разговор. Трудно е да разговаряш с човек, който седи до теб, а не отсреща.

Стана и се огледа. Не, тук нямаше никаква друга мебел, на която можеше да се седне.

— Имаш ли някакъв стол? — обърна се към Власов.

— Да, сега.

Владимир излезе и се върна със сгъваем стол, тапициран с изкуствена кожа. Столът се оказа още по-неудобен, но поне можеше да се постави така, че разговорът да протече нормално.

— А какво е твоето отношение, тоест беше, към Болтенков? — зададе Сташис следващия въпрос. — Имахте ли конфликти помежду си?

— О, моля ти се! Че какви конфликти? Той ме направи шампион на Русия, призьор от етап на гранпри младша възраст, а когато престанах да тренирам и влязох в института, ме взе за втори треньор в групата си, даде ми възможност да бъда полезен, а и да придобия опит. Никога не съм изпитвал към него друго, освен благодарност.

— Да, но си го напуснал — каза Антон. — Отишъл си при Людмила Всеволодовна Волинец. Значи не ти е било чак толкова хубаво при Болтенков. Или? Нали каза: направил те е шампион на Русия. А ти си го напуснал. Защо?

— Ами той самият ме изгони! — разсмя се Власов. — Аз бях млад, нафукан, глупав, дори не млад, а още съвсем дете. Не разбирах, че целият, от главата до петите, съм творение на треньора, негова заслуга, казах си, че мога всичко сам, надух се, престанах да го слушам. Знаеш ли как треньорите подбират децата за своите групи? Два са критериите им: способности за пързаляне и покорност. За треньора е много важно спортистът да е послушен, само така от едно дете може да се направи нещо свястно. Опърничави не вземат. Така че със своята пубертетска глупост станах неудобен за Болтенков. И един прекрасен ден той ми каза: „Вова, ти си много способно момче, имаш всички данни да растеш още. Ако се преместиш при друг треньор, ще успееш. Повярвай ми, за теб ще е по-добре да се преместиш при Волинец“. Тогава, разбира се, не схванах защо ще съм по-добре там, просто му повярвах. Та ние нищо не разбирахме от треньорската работа, нашата задача беше да се пързаляме, но пък още от деца много добре знаехме израза „ще съм по-добре при друг треньор“. От десет-единайсетгодишна възраст постоянно говорехме за това по един или друг повод. И ние, и нашите родители. Така че, когато Михаил Валентинович ми каза това, аз дори не се учудих, обратното, възприех го като нещо най-нормално: че как, аз съм звезда, шампион на Русия в младшата възраст, разбира се, че трябва да ме тренира най-добрият треньор. Волинец беше олимпийска шампионка, цялата страна я знаеше, а кой познаваше Болтенков?

Антон го наблюдаваше внимателно, преценяваше позата, жестовете, мимиките, интонациите му. От една страна, уж никакви признаци на напрежение и лъжа или поне на неискреност. Но от друга страна, това беше човек, отдал много години на фигурното пързаляне. Тоест човек, който се владее прекрасно. Каквото и да ти се случи, излязъл ли си на леда — ще се усмихваш! Нито съдиите, нито зрителите не бива да видят колко черно и страшно ти е на душата.

— Ами защо тогава не се върна при Болтенков, когато не ти провървя в самостоятелната работа?

— Ех, и ти сега! Нали си мъж! — насмешливо проточи Власов. — Как може да не разбираш? Нима можех да се върна и отново да работя като „момче за всичко“ при човека, когото напуснах заради самостоятелната работа? Ясно е защо не се върнах при Болтенков. Самолюбие.

— Ясно. Ами историята, когато не са те пуснали в чужбина?

— Е, какво — разпери ръце Владимир. — Не ме пуснаха и толкоз. Много хора не пускат, не бях само аз. Не разбрах какво искаш да ме попиташ. И после нали не Болтенков ме спря, а оная кучка Ефимова… имаше в онези времена една такава деятелка в Московския спортен комитет. Но знаеш ли, честно ще ти кажа — вярно, че много исках да замина, но после разбрах, че така стана по-добре.

— Защо? — с интерес попита Сташис.

— Ами поговорих си с някои хора. Е, така де, с едно момче, на което разрешиха да замине за Италия, той се занимаваше с танци, там му намерили добро момиче. Всъщност го купил бащата на това момиче, голям бизнесмен, човек с пари, а на момичето все не му вървяло с партньорите. Ами това момче се прибра след година и дълго не можа да се съвземе. На нас оттук ни се струва, че там животът е по-сладък и изобщо, че всичко върви по мед и масло, а в действителност… Като „купят за чужбина“ някой младеж, те го смятат за своя собственост, поемат му издръжката, а после започват да му натякват това и да искат да живее както те му наредят. Момчетата се чувстват безправни и унижени: платили сме за теб, ще правиш каквото ти кажем. Тоест отначало всичко е приказка, сладко хапвам и меко спя. А после, започне ли той да проявява самостоятелност, му казват: „Ние те храним и поим, живееш у нас, така че спазвай режима и тренирай, ние имаме дъщеря, заради нея сме те купили, така че ще си неин приятел, а не на други“. Много често родителите искат двойката да бъде двойка и в другия смисъл, тоест в купения за дъщеря им партньор виждат потенциален съпруг за нея. Европейските и американски родители обикновено искат момчето да се свърже с момичето официално — вложили са пари и искат дъщеря им да се омъжи за вложението им. Момчетата, естествено, опитват да се бунтуват: „Аз какво, да не съм роб? Да не сте ме купили случайно?“. А те отговарят: „Да, купили сме те“. Да, но момчето смята, че са го купили само за тренировките и има пълни права над целия си живот извън пързалката. Оказва се, че няма такива права. И много момчета не издържат. Вярно, има такива, които се съгласяват с поставените условия, но има и такива, които бягат. Някои остават там или се местят в друга страна, някои се връщат в Русия. Така че Ефимова, може да се каже, ме спаси от такова унижение, нали и мен ме бяха намерили родителите на момиче, така че и аз щях да бъда принуден да ставам заврян зет.

Колко добре направи Власов, че сам заговори за Ефимова! Но от друга страна, ако я е убил той, едва ли щеше да спомене името й и да се издаде, че добре си спомня чиновничката, съсипала кариерата му като спортист.

— Именно за Ефимова исках да си поговорим. Ти какво си правил в деня на нейното убийство?

Власов замря, лицето му изразяваше пълно, абсолютно недоумение. Веждите му леко се свиха, очите се стесниха в съсредоточен опит да разбере и осмисли чутото.

— За кой ден… За деня на какво?… Не разбрах… Повтори какво каза…

Абсолютно натурална, естествена реакция.

— Казах, че Ефимова е била убита, и те попитах какво си правил в деня на нейната смърт. Ами ако си решил да й отмъстиш, задето ти е спряла кислорода, и си я убил?… — весело каза Антон.

Челото на Власов се опъна, гънките, появили се от напрежението, изчезнаха и цялото му лице сякаш просветна.

— Убили са Ефимова? — попита изумено. — Я стига, не може да бъде! Ама сериозно ли?

— Сериозно. Прилича ли ти това на шега?

— И кога? Отдавна ли?

— Ами доста отдавна, преди около два месеца. За да бъда точен, на двайсети март. Е, та какво си правил ти на двайсети март?

Известно време Власов го гледа в пълно недоумение, после, вероятно осъзнал, че всичко е сериозно, уточни:

— Какъв ден от седмицата е било?

— Сряда.

— Значи, сутринта на работа, а вечерта — вече не си спомням. Може да съм отишъл някъде с приятели, а може и да съм се прибрал. Можеш ли да ме ориентираш по-точно? Е дали в този ден е имало някакво събитие? Тогава ще ми е по-лесно да си спомням. Така ми проверяваш алибито, нали.

Общо взето, това никак не беше необходимо, защото Ина Викторовна Ефимова беше убита между петнайсет и шестнайсет часа. Значи трябваше да възстановят работния ден на Власов минута по минута. Но дотук, както личеше от репликите му, той наистина не знаеше в колко часа е било извършено престъплението.

— Да започнем от работния ден — предложи Антон. — И колко часа отиде в офиса, кой те видя там, къде си излизал… С една дума, всичко подробно.

— Сега ще погледна в бележника си.

Власов извади от джоба си телефон и започна да натиска копчета.

— Ето, намерих. Сряда, двайсети март. Този ден шефката ме включи в подготовката за преговори с един доставчик и до момента на срещата трябваше да подготвим аналитична таблица. Да, да, спомням си тази таблица, целият отдел я правихме от сутринта, нямаше време човек да иде до тоалетната, а шефката ни висеше над главите и ни припираше, защото партньорите трябваше да пристигнат към два часа следобед. И ние се надявахме тя да отиде на преговорите, а ние да прескочим да обядваме. Направихме таблицата, тя обаче ни замъкна в залата за преговори. Хем се и закани: „Ако сте объркали данните, направо там ще разбера кой от вас е виновен и ще го убия на място“.

Да, Антон вече бе чувал от Дзюба, че Олга Виторт е безжалостна към подчинените си. Роман също му беше разказал за някакво момиче, което се оплаквало, че Лара в напрегнати ситуации не го пускала дори до тоалетната.

— Какво, шефката ти май е много строга? — позасмя се той.

— Ужас е — каза Власов. — Най-добре е да си нямаш работа с нея.

— Но ти явно не си се уплашил да си имате работа?

— Аз? Не разбрах. Какво имаш предвид?

Отново леко доближените до носа вежди изписаха на лицето на Владимир искрено неразбиране.

— Чух, че си бил в романтични отношения с нея.

— А, това ли! — високо се разсмя Власов. — Глупости, хич не ги слушай. Нищо подобно.

— Така ли? Ами тогава как си се озовал в „Оксиджин“? Там не назначават просто така, както си дошъл от улицата. Още повече че в твоето сиви не може да е имало нищо, освен фигурното пързаляне. Или си съчинил някакви лъжи?

Антон задаваше въпросите весело и доброжелателно. Сега вече беше напълно сигурен, че това момче няма отношение към убийството на Ефимова. Но предстоеше да провери и алибито му за момента на убийството на Болтенков.

— Наистина ли ти е интересно защо ме взеха в „Окси“?

— Наистина.

— Шефката ме уреди.

— Това го разбирам. Но за какви твои качества? Защо те е взела? Нима не защото имате връзка с нея?

— Абе какво си заповтарял: връзка, та връзка — с досада махна с ръка Власов. — Ще изкараш, че жените вземат на работа само своите любовници. Майката на мой приятел я помоли. Майката на Женка Зеленов, с когото навремето тренирахме заедно. Много отдавна. Той умря. — Лицето на Власов помрачня. — А неговата майка ме харесва и тъй като е близка с моята шефка, я помолила да ми помогне за работа. Така че никакъв секс из прериите, чисто по приятелски.

Значи са назначили Власов в „Оксиджин“ с протекцията на Ала Томашкевич… И значи Володя Власов е бил приятел на нейния син, Женя Зеленов, който се е самоубил. И картините на същия този Власов висят в жилището й. А тя се преструва, че не е в течение кой рисува тези картини. Ама че кълбо от лъжи! И най-важното: не е ясно защо. Сега трябва да изясни въпроса как Власов приема смъртта на своя колега по отбор.

— Ти каза, че приятелят ти умрял. Нещастен случай ли? Или е боледувал? Та той е бил млад, сигурно твой връстник — каза съчувствено Сташис.

— Женка се самоуби — мрачно отговори Власов. — Нещастна любов и разни такива.

— Отдавна ли се случи това?

— Отдавна, има вече десет години.

— Талантлив фигурист ли беше?

— Кой, Женка ли? — отново лицето на Владимир се изостри. — Той беше бог на кънките. Ето, ти ме попита за картината… Това са прочутите фигури на Женка, само той можеше да изпълни такава последователност на стъпките технически грамотно.

Власов се оживи, стана, отиде до статива, взе отвертка и започна да сочи отделни фрагменти от рисунката.

— Гледай — светнаха очите му, — венде, гегенвенде, скоба, туизъл, гилинге, още едно гилинге, после стягане, отново туизъл, отново венде и отново гегенвенде.

Той леко докосваше острието на отвертката до дъгите, примките и наклоните, които оформяха непрекъсната верига на рисунката.

— И половината от тези стъпки Женка изпълняваше на един крак, без да се оттласква с другия! — възбудено говореше Владимир. — А какви стръмни дъги правеше преди завъртанията! Хем с каква скорост! Изпълняваше фигурите на Панин, а това малко хора в света го могат. Ако все още зачитаха задължителните програми на състезания, както беше, когато ние с Женка едва започвахме да тренираме, той щеше да стане олимпийски шампион, защото по точки за задължителните фигури никой не би могъл да го надмине, можеш да ми вярваш. А фигурите на Панин дори не са задължителни, а специални, в началото на миналия век е имало такава отделна дисциплина: специални фигури. На състезания са оценявали задължителните фигури, специалните и волната програма. Всеки фигурист сам е измислял специалните си фигури, а после е давал рисунката с тях на съдиите, та те да следят точността на изпълнението му. После са отменили тази дисциплина, премахнали са я от състезанията, оставили са само задължителните фигури. А в края на осемдесетте премахнаха и тях. Така че Женка изпълняваше фигурите на Панин само на тренировки, да им се радва сам.

— Фигурите на Панин ли? — отново се престори на учуден Антон. — Какво е това?

— Ами погледни — посочи Власов наредените до стените картини. — Именно това са фигурите на Панин-Коломенкин. Когато ги изпълнявал на световното първенство, самият Улрих Салхов изпаднал в истерия. Ти поне за Салхов чувал ли си?

Думата му беше позната, Сташис бе чувал словосъчетанието „троен салхов“ в телевизионни репортажи, макар че никога не гледаше специално състезания по фигурно пързаляне, но майка му и сестра му бяха луди по тях. Излиза, че скокът е наречен на името на известен фигурист. Виж ти.

Престори се, че внимателно разглежда многоцветните рисунки.

— Чувал съм нещо — отговори разсеяно. — А наистина ли е трудно да се изпълнят тези фигури? Та аз нищо не разбирам от това.

— Не просто е трудно — практически е немислимо. Когато преди началото на състезанието Панин давал на съдиите рисунките на хартия, те били сигурни, че няма да може да ги повтори на леда, и то от един тласък, че и по три пъти на всеки крак, хем така, че в крайна сметка линиите от снопчето да се разпръсват най-много на двайсет сантиметра. Идеалът е линиите напълно да съвпаднат. При Панин съвпадали, представяш ли си? Той чертаел линиите си на леда с математическа точност дори при движение назад, а не можеш да се извръщаш! И после, гледай… — Със същата отвертка Власов посочи точката в рисунката, където линиите се събираха под много остър ъгъл. — Ти можеш ли да си представиш как се изпълнява това чудо?

Антон се опита мислено да си припомни своите детски опити на пързалката. Ако се движиш напред… Не, остър ъгъл по никакъв начин не се получаваше, ако запазваш посоката на движение.

— Видя ли! — тържествуващо възкликна Власов.

Личеше, че разказът за таланта на неговия приятел му доставя неизразима наслада.

— А Женка го можеше! Когато изпълняваше блок сложни завъртания на един крак, той спираше, сякаш замираше в равновесното движение напред, а после започваше без тласък движение назад със същия крак и продължаваше серията завъртания.

Антон отново взе да разглежда рисунките на статива.

— А това какво е? — попита, като посочи един съвсем прост според него елемент.

— Това е чоктау. Това е моухок. Това е тройка — подробно и очевидно с удоволствие обясняваше бившият фигурист.

— Какви страшни думи — учуди се Антон.

— Идват от имената на индиански племена. Някои стъпки от техните ритуални танци са преминали във фигурното пързаляне. Още през деветнайсети век.

А за болното сърце на Зеленов — нито дума. Дали не е знаел? Или мълчи умишлено, за да не стане дума за Болтенков?

— Да, трудничко е при вас — проточи Антон. — Аз никога не бих запомнил всичките тези имена.

— Ами — усмихна се Владимир. — Когато тренираш, не с трудно. Така изглежда само отстрани.

— Значи майката на Женя ти е помогнала за работата? — уточни Сташис и отново седна на сгъваемия стол. — Но защо? Все пак са минали десет години. Или ти поддържаш връзка с нея?

— Е, ние с Женка бяхме приятели от десетинагодишни, тренирахме при един и същ треньор. — И отново Антон си отбеляза, че той пропусна името на Болтенков. Случайно ли? Или нарочно? — После, когато го закараха в болницата, аз седях там с Ала Владимировна до края. Дълго се опитваха да го спасят, две денонощия. Не успяха. И после я посещавах, обаждах й се. Затова ми помогна, беше ме запомнила с добро.

Владимир грижливо покри статива с недовършената работа с голямо парче плат и се върна на дивана.

„Не ми изглежда притеснен — мярна се в главата на Антон. — Ако се притесняваше, щеше да ходи напред-назад или да пристъпва от крак на крак на място. А той седна.“

— Добре, ами къде беше ти в деня на убийството на Болтенков?

— Ти какво, да не откачи напълно? — взе да се ядосва Власов. — Да не ме подозираш, че съм убил Михаил Валентинович?

— Че защо не? — широко се усмихна Антон, който никак не искаше да плаши бившия спортист. — Теоретично, докато престъпникът не е намерен и вината му не е доказана, убиец може да се окаже всеки. Защо да не си ти?

— Ама за какво ми е да го убивам? Какво съм имал да деля с него?

Това беше вярно. Владимир Власов и Михаил Болтенков не са имали абсолютно никакви причини за търкания. Но редът си е ред. Въпросът е зададен — трябва да се получи отговор.

— И въпреки това: къде беше и какво прави вечерта на четиринайсети май?

— На четиринайсети ли? — с явно облекчение каза Власов.

— Пфу, господи, мама имаше юбилей, стана на шейсет години, честваха я в института, после ходихме на ресторант. Пристигна сестра ми от Англия, специално по този случай беше си взела десет дни отпуск.

— Много хора ли бяхте там?

— В ресторанта ли? Ами… имаше поне двайсетина души.

— Ще ми кажеш ли кой беше ресторантът?

— Без проблеми — усмихна, се Власов. — Провери.

Антон си записа името и адреса на ресторанта. Така, можеше да приключи тук. Само в името на реда трябваше да уточни още едно обстоятелство. Ина Викторовна Ефимова е била убита с нож, който след откриването на трупа е бил изваден от тялото. Обикновен кухненски нож от японската фирма „Самура“.

— Време ми е — престори се той, че е готов да си тръгне. — Сега ще си проправям път през задръстванията чак до другия край на града. Кучешка е нашата работа, не успявам да хапна, в седем сутринта изядох един сандвич — и сега не се знае кога отново ще видя храна. Слушай, няма ли да ти се намери филия хляб с парче кашкавал? Или някакви бисквити?

Власов стремително скочи от дивана.

— Без проблеми, разбира се, да вървим в кухнята.

Кухнята съвсем очевидно говореше, че Власов няма никакви тежнения към онова, което е прието да наричаме уют. На прозореца нямаше пердета, на перваза бяха наредени празни стъклени буркани от консерви, абажурът на тавана явно никога не беше мит, както и повърхността на печката. Разнородни мебели, на пода — протрит линолеум. Хем и „Оксиджин“, доколкото знаеше Сташис, плащали много прилично дори на обикновените мениджъри. Впрочем телевизорът в кухнята, както и в стаята, бяха от скъпите. Ами ясно, един истински мъж не жали парите за техника, а кухнята е нещо второ- или третостепенно.

Антон с всички сили се преструваше, че не иска да затруднява домакина.

— Къде са ти ножовете? Дай хляба, аз сам ще си отрежа.

Кухненските ножове се намираха заедно с приборите и специална съдинка в чекмеджето.

„Една добра домакиня никога не държи готварските ножове заедно с приборите за хранене — спомни си обясненията на покойната си майка. — Ножовете се слагат отделно, на специална стойка.“

Да, бившият спортист Владимир Власов нямаше нищо общо с добрите домакини. Ножовете бяха само два: по-голям и по-малък.

— Ами нож за хляб? — попита Антон. — Имаш ли?

— Ние сме прости хора — с неразбираема горчивина каза Власов, — режем хляба с обикновени ножове. Не бъди толкова префърцунен.

— Ама ти какво, само два ножа ли имаш?

— Достатъчни са ми — невъзмутимо отговори Владимир.

— Че колко трябва да бъдат?

Сташис отряза филия от доста засъхналата франзела.

— Защо ножовете ти са толкова тъпи? — забеляза неодобрително. — Купи си японски, „Самура“ например, казват, че дълго не се затъпявали.

Нито един мускул не трепна по лицето на бившия фигурист. Дали се владееше великолепно и предвиждаше всяка реплика на оперативния работник, дали пък наистина никога не бе чувал за тези ножове…

Какво пък, или Владимир Власов наистина нямаше нищо общо с убийството на Ефимова, или полицаите си имаха работа с истински опасен и силен противник. И при всички случаи трябваше много внимателно да се провери алибито на този човек за момента на убийството на Михаил Болтенков. Защото версията за отмъщение заради смъртта на Евгений Зеленов все още изглеждаше доста убедителна.

След като се качи в колата си, Антон първо се обади на Дзюба.

— Рома, бързо провери алибито на Власов за вечерта на четиринайсети май — нареди му той. — Власов твърди, че се е намирал в ресторант, празнувал юбилея на майка си. Запиши си адреса. А аз сега ще се върна в службата и ще направя запитване за оръжието.

— Почакай, ами нали аз работя по Носуленко — стъписа се Роман. — Ти нали ми каза в коя спортна школа работи, та тъкмо съм се запътил натам.

— Обръщай — изкомандва Сташис. — Твоят Носуленко никъде няма да избяга. Преди всичко трябва да се провери алибито на Власов. Били са приятели с Евгений Зеленов, още поддържа връзки с майка му, така че в ръцете ни е, кажи-речи, заподозрян номер едно. Ако се изясни, че е получавал разрешение за травматик и че алибито му не е стабилно, ще празнуваме пълна победа.

— Както кажеш — разстроено въздъхна Дзюба.

На Антон му стана чоглаво. Дожаля му за момчето. Но какво да се прави, работата си е работа. Той добре си спомняше себе си като двадесет и пет годишен оперативен работник, когото дръпваха от едно задание и го хвърляха в друго, местеха го като пешка по шахматна дъска. Често му ставаше много обидно. Но с времето това минава. И на Ромка ще му мине.

Следващото обаждане — на Каменская.

— Намерих бившата партньорка на Власов — съобщи му тя. — Жива и здрава, никой не е посягал на живота й. Антоне, имам към вас една молба.

— Слушам ви — отвърна той недоволно.

Ето на, започва се. Използване на административния ресурс. „Чисто по приятелски“, както се бе изразил Владимир Власов.

— Ще ми се да видя сводките — помоли тя. — Не искам нищо секретно. Само откритото за всички. Нали подавате новини и в средствата за масова информация.

— Но за какво ви са? — учуди се Антон.

— Просто така. Понякога помага. Навежда на някакви идеи. Това често ме е спасявало. Всяко престъпление е като камък, хвърлен във вода. Кръговете се разширяват. Предимно некриминалните кръгове, но се случва в някоя точка, в някоя своя част един от кръговете да е такъв, че да го забележат.

Антон не разбра много от това обяснение. Но в края на краищата Каменская е свой човек и реално помага. Защо да не и направи услуга?

— Добре, ще ви ги донеса — обеща. — Или ще ви ги пратя на имейла.

Още щом затвори вратата след оперативния работник, Власов се втурна при компютъра. „Кога, каза той, са убили тая кучка Ефимова?“ Взе да прехвърля новините отпреди два месеца и да търси познатото име. Ето го! Ина Викторовна Ефимова, апаратът на Държавната дума… началник на отдел „Протокол и външни връзки“…

Значи не го е излъгал. Наистина вече я няма. И никой никога повече няма да чуе нейния режещ, неприятен глас. И тя никога повече няма да се напръска с този отвратителен тръпчив сладък парфюм. И на никого повече няма да направи гадост, няма да подложи крак, за да си напълни джоба. И никого повече няма да нарече идиот и изрод, и на никого вече няма да „помогне“ да изхвърчи от отбора. Край. Може да не мисли за нея.

Може само да се радва. Радостта, както и тогава, най-първия път, се появи някъде в областта на слънчевия сплит и бавно, като приятна вибрираща топлина плъзна в различни посоки, взе да затопля и да изпълва със сила отслабващото сърце и велия мозък. Той отново и отново се взираше в екрана на компютъра, с наслада препрочиташе текстовете на информационните съобщения. За убийството на Ина Ефимова интернет изданията бяха писали цяла седмица, после, както става винаги, се бяха появили по-актуални и по-интересни новини и всички бяха забравили за откриването на трупа на служителката от апарата на Държавната дума.

Ама защо?… Как е станало така, че той, Владимир Власов, не е научил това? Та той трябваше да научи. Трябваше.

Добре, това винаги може да го проучи. Важното е, че Ефимова е мъртва. Жалко, че вкъщи няма принтер, откога се кани да купи, но все отлага. Утре в службата трябва да намери този материал, да издебне момент, когато е сам в офиса, и да го разпечата. Да го сгъне внимателно и да го прибере в стария си бележник до онова, най-първото съобщение: „Трагично загина…“. Тези редове са неговото спасение, неговите котви в бушуващото море на яростта, смисълът на всичко, което ще става в живота му занапред.

До края на деня Антон успя да направи много неща по други дела, върна се на „Петровка“, изпълни даденото на Каменская обещание за сводките, изпрати й ги по електронната поща и дори се сдоби с информацията, че Владимир Власов никога не е получавал и не се е опитвал да получи разрешение за притежаване на травматично оръжие. Докато Сташис преценяваше как най-добре да разпредели вечерта си — да се прибере вкъщи, да се срещне с Лиза или да почака Дзюба, — звънна Роман.

— В службата ли си?

Гласът на младия оперативен работник беше разстроен и уморен.

— Все още да.

— Ще ме изчакаш ли? Вече се движа по Страстния булевард, ще бъда там след десетина минути.

— Ще те изчакам — въздъхна Антон.

Въпросът се реши от само себе си. Е, може и да е за добро. Мисълта за Лиза отново го бе накарала да се нервира и ядосва, да се чувства като последен негодник, отказващ да се ожени за добро момиче.

Дзюба наистина беше разстроен: толкова много бе научил за фигуриста Власов, но алибито му за момента на убийството на Болтенков се оказа стабилно. Същия ден, по-точно вечерта на четиринайсети май, майката на Власов е празнувала своята шейсетгодишнина, на тържеството са присъствали много приятели и познати, дори по-голямата й дъщеря пристигнала от Англия, където работела вече от няколко години, заради рождения ден на майка си взела цели десет дена отпуск, за да помогне с приготовленията и изобщо да си постои вкъщи. И естествено, Володя също присъствал, видели го десетки хора, не се е отделял от тях.

Ресторантът, където са отпразнували кръглата годишнина, се намираше много далече от мястото, където бяха застреляли Болтенков, и за да отиде дотам и да се върне човек, би му потрябвал най-малко час, а като се вземе предвид и проливният дъжд — дори час и половина, че и повече. За толкова дълго време Владимир не бил изчезвал от полезрението на присъствалите.

— Мда — обезкуражено продума Антон, — и алиби има, и разрешение за оръжие няма. Но оръжието, както и да е, хората купуват оръжие под път и над път без никакви разрешения, така че това не е критерий. Грабваш снимката — и по местата на бойната слава, по стрелбища и оръжейни магазини, както и по разни доморасли самодейци. Е, няма аз да те уча… Наличието на алиби обаче е по-лошо. Слушай, Рома, а може все пак да е Ламзин, а? Ти почти окончателно ме убеди, че той не е виновен, аз се поведох по твоите доводи, започнах като глупак да търся с тебе и Каменская други заподозрени, след срещата с Власов вече почти стопроцентово бях убеден, че сме намерили истинския убиец, а сега нещо взех да се колебая.

— Ако си спомняш, и Ламзин няма официално разрешение за оръжие — тросна се Дзюба.

— Но той няма и алиби — възрази Сташис. — А мотив има. И то доказан мотив, потвърден с показанията на сума ти свидетели.

— И Власов има мотив!

Все пак Роман е невероятно упорито момче! Извънредно трудно е да го объркаш. И Антон отново, за кой ли път си помисли, че не може да реши — хубаво ли е това, или лошо.

— Има — кимна, — но не доказан.

Той се канеше да каже още нещо убедително за позицията на следствието, но не успя — иззвъня мобилният му телефон.

— Антоне, да не се обаждам много късно? — неуверено попита Каменская. — Още ли сте на работа?

Значи пак ще иска нещо. Как пък можа Кирган да потърси услугите тъкмо на агенцията, в която работи тая досадна Анастасия Павловна?

— Защо? — попита предпазливо.

— Вие какво знаете за покушението срещу Ханджумян?

— Срещу кого?

Антон чуваше това име за пръв път.

— Хрант Артурович Ханджумян — повтори Каменская. — Огнестрелно раняване в меките тъкани на ръката, за щастие, без опасност за живота. Преди два дни.

— И какво? — не разбра Антон. — Какво отношение…

— Стреляли са по него близо до Ледения дворец на спорта. Ханджумян отишъл да посрещне сина си след вечерна тренировка, момчето тренирало фигурно пързаляне. Пристигнал по-рано, слязъл от колата и тръгнал да се разходи из парка, там около Двореца на спорта има голям парк. Та именно там са стреляли по него.

— Дайте ми петнайсет минути, ще разуча всичко — бързо отговори Сташис.

След четвърт час те с Дзюба бяха готови да споделят с Каменская първата, наистина твърде оскъдна информация: по Ханджумян стреляли от разстояние около два метра, в гърба, но улучили, слава богу, рамото. Ханджумян не видял стрелеца, защото от изненада и болка се препънал и паднал. На следователя и оперативните работници потърпевшият разказал, че от известно време получавал писма, както се изразил, с „неразбираемо и съмнително съдържание, че ме били поръчали, но можело да се разберем“. Той не тръгнал да се „разбира“, изобщо не реагирал на писмата, понеже ги сметнал за глупава шега или пък примитивен опит да се спечелят лесни пари от доверчив бизнесмен. Писмата били запазени в електронната пощенска кутия, полицаите ги видели, опитали се да установят айпито на компютъра, от който са били изпратени, но адресът се оказал някакъв фалшифициран. Самият Ханджумян не смятал, че покушението е свързано с тези писма, сторили му се много несериозни. Бил сигурен, че зад опита за убийство стои някой от неговите конкуренти. Именно това станало за днес основни версия на следствието. Като втора версия проучвали семейния и личния живот на бизнесмена: дали той имал любовница, или жена му — романтични похождения.

— Ние ще можем ли да поговорим с Ханджумян? — попита Каменская. — В болницата ли е той, или вече си е вкъщи?

— Засега е в болницата.

— Значи утре сутринта ще се видим там.

— А не смятате ли, че това е чисто съвпадение? Ако имаме убит стоматолог, нали това не означава, че всички престъпления в районите около всички стоматологични клиники в Москва непременно са свързани с това убийство — ехидно забеляза Сташис.

— Не мисля — много сериозно отговори Каменская. — Защото аз изобщо не мисля. Да се мисли, е вредно, както показва практиката. Утре в десет сутринта аз ще бъда в болницата при Ханджумян. А вие сам си решете дали да се присъедините, или не.