Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (6)

5

Роман Дзюба отдавна бе забравил, че съществуват такива чудесни топли майски дни. Кой знае защо петият месец на годината бе залегнал в паметта му като дъждовен и кишав, със задължителни мразове именно когато имаш чувството, че лошото време вече е свършило и предстои само лято. Пътят от мотрисата до блока на улица „Дубравная“, за който се бе запътил, трябваше да му отнеме около петнайсет минути, във всеки случай така му бяха казали, когато му обясняваха маршрута. Поначало Роман не беше никак плашливо момче, но сега не че му трепереха краката от страх, но все пак изпитваше известна неувереност.

Беше му се обадил Виталий Кирган и беше казал, че с него, с Рома, иска да се срещне частният детектив, който работи по заданието на адвоката. Това веднага смути оперативния работник: прекалено добре помнеше как реагира Антон, когато чу, че в случая се е включил Виталий Николаевич и че това е станало с участието на Дзюба. А сега трябвало и да се среща с частния детектив. Ами че той ще задава въпроси, а Ромка ще трябва да отговори някак така, че от една страна, да не наруши тайната на следствието, а от друга — да помогне на човека да постигне целта, към която всъщност самият Дзюба се стремеше. Но това хайде, както и да е. Роман още не беше се успокоил след първите думи на адвоката, когато той каза името на човека, с когото трябвало да се срещне. Тогава вече оперативният работник се почувства съвсем зле.

Анастасия Павловна Каменская. Човекът, за когото толкова бе слушал и от Сергей Кузмич Зарубин, и от Антон Сташис, а още по-рано — от своя най-любим преподавател, доцента от катедрата по оперативно-издирвателна дейност Назар Захарович Бичков. Веднъж дори беше виждал тази Каменская, когато тя дойде в катедрата при Бичков. Рома тогава беше още зелено слушателче и застаналата до прозореца с доцента жена с панталон и възшироко яке, с дълга, стегната в опашка светла коса не му направи никакво впечатление. И дори после, когато Бичков му каза, че тя е негова ученичка, която е станала прекрасен детектив, Дзюба не изпадна в някакъв възторг. Някак визуалният образ не се връзваше с високата оценка на професионалиста. Но после, след години, Ромка се запозна с Антон Сташис и тогава вече името Анастасия Каменская често започна да изплува в разговори, а когато се премести на „Петровка“, и ден не минаваше без Кузмич да спомене „Настя Пална“ по един или друг повод.

И ето че сега на Дзюба предстоеше лично да се запознае с нея. Вярно, тя нямаше да го ухапе, но все пак му беше някак притеснено. Кирган му беше продиктувал номера на мобилния й телефон и му бе заръчал да й се обади, което Роман направи и получи покана да посети Каменская в дома й, ей в този извънградски квартал, на улица „Дубравная“.

Докато пътят от перона беше прав, Роман вървя по него, без да се замисля. Но на кръстовището се спря и взе да върти глава. Каменская му каза нещо за това кръстовище, ама сега той по никакъв начин не можеше да си спомни какво именно. Надясно или наляво? Описанието на маршрута му се бе сторило толкова просто, че го бе домързяло да си го запише, беше си казал, че и без това ще го запомни, голяма работа. А не го бе запомнил.

Реши да действа напосоки и свърна наляво. Пред него се мержелееше тромава, бавно придвижваща се фигура. Роман забърза, за да настигне, както си бе помислил, пълната възрастна жена и да я попита за пътя към улица „Дубравная“. Но когато се изравниха, с учудване разбра, че това е младо момче. На рамото на дебеланкото висеше чанта за лаптоп, в ръката му се люшкаше обемиста торба с логото на мрежа за бързо хранене.

— Прощавай, братле — обърна се към него Роман. — Търся улица „Дубравная“. Правилно ли се движа? Или трябваше да свърна в другата посока?

Младежът го погледна много сериозно, но някак странно, на Дзюба дори му се стори, че не е разбрал въпроса.

— Аха — замислено отговори дебеланкото. — И аз греба нататък. Значи се тътриш правилно. Защото аз абсолютно сигурно гилам правилно.

„Логично“ — позасмя се вътрешно Дзюба.

— Там живееш ли? — попита той.

— Не, имам авер там, съратник и брат по дух.

— Стига, бе?

— Ами да — все така сериозно кимна дебеланкото. — Рядък мейт, много е печен в програминга и готините железа. Истински визард. Аз денем и нощем вися при него.

— Да нямате там клуб на чалнати по комповете фенове? — сети се Дзюба.

Наложи се да позабави крачка, за да върви редом с неочаквания събеседник. Момчето пристъпяше бавно, тежко, с поклащане и когато говореше, долавяше се, че се задъхва.

— Аха — отново кимна дебеланкото. — Клуб. Само че малък, от две персони.

— И какво, казваш, твоят визард сам ли живее?

— Ами да, практически. Антиквариатът временно духна в чужбинско.

— Куул е, види се — въздъхна Роман. — Никой не ти се меси, не ти висят над главата.

— Абе куул щеше да е, ако не беше една баба задръстена, парентите са я аднали на моя авер да го бройка. Пенсионерка, няма си друга работа, та сега спами Саня. Пак добре, че мене не ме закача.

— Ама той да не е малолетен твоят авер? Що да го гледа?

— Ми аз к’во ти пея?! — В гласа на дебеланкото за пръв път от началото на диалога се появиха някакви живи емоции.

— Нормално копеле, учи в инст, а тая дъртофелница го спами с разни каши, супички, лекарства. И не спира да му рипийтва, че било вредно да седи дълго пред компа.

— Ама няма ли начин да я сендне нанякъде?

„Да я сендне“ на компютърен жаргон означаваше „да я прати“.

— Да бе, друг път ще я сендне. Дано по-скоро се връщат предните!

Количеството синоними, които владееше дебеланкото, просто смайваше. И на глагола „вървя“, и на съществителното „родители“ намираше жаргонни изрази, които никога не повтаряше.

— Ама предците какво, не го ли бройкат? — учуди се Роман. — Според мен предците винаги са по-кофти от бабите, повече ти мелят на главата. Когато бях малък, и мен ме оставяха с баба ми, ама тя всичко ми разрешаваше. И дядо не ми опяваше много, за нищо не му дремеше.

— Не, олдовете на Саня са делови, работят, по цели дни ги няма вкъщи. И после вечер и през уикендите често им идват гости, купони разни, така че не ни барат. Е, това е, аз съм дотук.

Дебеланкото спря пред порта, на която висеше табелка Ул. № 12. Точно този адрес бе продиктувала на Дзюба Анастасия Павловна Каменская. Странно се получаваше някак: уж това беше нейният адрес, но същевременно в тази къща живееше някой си Саня, студент, чиито родители били в чужбина, тоест Каменская не можеше да бъде неговата майка. И някаква стара баба.

„Вероятно семейството е голямо — помисли си Дзюба. — Анастасия Павловна вероятно е сестра на някой от родителите на този Саня, а бабата е нейната майка. Ами разбира се, щом Каменская на петдесет години се е пенсионирала, както каза Кузмич, а това е било преди две-три години, значи майка й е от седемдесет и пет нагоре. Тя ще да е бабата.“

— Ами ти какво стоиш? — мнително попита дебеланкото, който вече бе натиснал копчето на домофона и чакаше отговор.

Дзюба понечи да обясни какво търси в тази къща, когато ОТ високоговорителя се чу весел глас:

— Влизай, Петручо! Горе съм, давай. Отворено е.

Забръмча електронната брава и младежът със странното име блъсна с рамо портата. Дзюба влезе след него.

— И аз съм за тук — каза бързо, като улови недоумяващия поглед на компютърния запалянко.

— При Саньок ли идваш?

И отново Роман не успя да отговори. Погледът му бе привлечен от стройно младо момиче с бейзболка и огромни тъмни очила, което седеше на люлка в едната ръка с книга, в другата — с цигара. Да, наистина голямо семейство. Сигурно това е сестричката на въпросния Саньок.

— Ами тази коя е? — обърна се Дзюба шепнешком към Петручо. — Сигурно е сестра му?

— Къде?

— Ами ето, на люлката.

— Ааа — презрително проточи дебеланкото. — Това. Ами тя е, де, бабата. Кофти донемайкъде. Добре, определяй се: ако си дошъл при Саньок, тръгвай с мен.

— Аз не при Саньок — отговори Дзюба. — Тъкмо бабата търся. Извинявай, че се получи така. Благодаря, че ми показа къщата.

Този път успя да предизвика истинска буря от емоции у Петручо. Тоест за обикновен човек това беше просто пълен с почуда и недоверие поглед, но за един, потънал в мислите си спец по програминг този поглед беше равен по сила на земетресение.

Петручо неодобрително поклати глава и продължи към входа, качи се по стълбището и се скри в къщата, а Роман тихичко приближи до люлката. Под бейзболката и очилата бяха скрити и лицето, и косата, но той нито за секунда не се усъмни, че това е Каменская.

— Е, какво се прокрадвате така, сякаш сте дошли да ни обирате — чу той насмешлив глас. — Видях ви от момента, в който влязохте в двора с Петя.

— Извинете, мислех, че не сте ме видели, не исках да ви стресна. Стори ми се, че сте се унесли в книгата. Дори глава не помръднахте.

Каменская остави книгата и се оттласна с крак от земята. Синята пейка с дюшече се залюля по-силно.

— На човек му трябват специални умения, за да уплаши тъкмо мен. Елате тук, седнете. Вие сте Роман, нали? Дали забелязахте, носеше ли Петя торбичка?

Въпросът стъписа Дзюба и с изненадващата смяна на темата, и със самия си смисъл.

— Носеше — отвърна смутено. — Чанта с компютър на рамото и торба в ръцете.

— Лошо — кой знае защо въздъхна Каменская.

Тя си свали очилата и за миг от слабичко младо момиче се превърна в жена на средна възраст с бръчици около очите. Вярно, очите й бяха весели, дори някак палави.

И Роман Дзюба веднага престана да се страхува от нея. А след час вече дори не можеше да си спомни защо толкова се бе притеснявал.

— Сигурен съм, че някой специално е насочил подозренията към Ламзин — разпалено я уверяваше той. — И на първо място трябва да търсим именно неговите врагове, а не враговете на Болтенков.

— Не знам — замислено поклати глава Каменская, — не знам. Мисля, че това е прекалено сложно: да убият Болтенков само за да натопят Ламзин. Не виждам никакъв смисъл в това. Ламзин и без това вече е бил уволнен, към друга аналогична работа пътят му е отрязан, какъв смисъл има да се саморазправят с него? И без това е загазил лошо. Най-вероятно умисълът е бил насочен към отстраняването конкретно на Болтенков, а стария му неприятел Ламзин просто са използвали като подходяща фигура с оглед неотдавнашното му уволнение. Ако не бяха уволнили него, щяха да намерят друг, когото да натопят. Така че трябва да търсим враговете не на Ламзин, а именно на Болтенков.

Ала не беше толкова лесно да разколебаеш Роман Дзюба, той твърдо вярваше в своята версия. Валерий Ламзин е бил натопен и трябва да се търси човек, който би искал да му навреди. Да му отмъсти жестоко.

— Ако знаехте само какво змийско гнездо е това! Там не само се пързалят красиво, там се плетат такива интриги, че пази боже! Аз още не съм се ориентирал добре, но онова, на което се наслушах, ми стига, за да разбера: сред тези хора главното са амбициите, на второ място са парите, а спортистите не интересуват изобщо никого, те са просто мускули, месо, нещо като пешки в играта.

Той виждаше, че Каменская се съмнява, но кой знае защо не спори открито.

— Колко души работят по случая? — попита тя.

— Освен мен още един оперативен работник от района и моят колега.

— А кой е старши? При кого се води на отчет делото?

— При оперативния работник от района.

— Аха, ясно — въздъхна тя. — А твоят колега какъв ти е? Старши ли?

— Ами общо взето… — смотолеви Роман. — Общо взето, да. Наставник ми е. Познаваме се още от времето, когато работех в района. Той ме взе на „Петровка“. Дълго убеждава Сергей Кузмич.

— Мога да си представя — разсмя се Анастасия Павловна. — Да придумаш Кузмич за нещо, си е цял херкулесов подвиг. Сигурно твоят наставник много се е старал. Между другото, той знае ли, че се виждаш с мен?

— Не — призна Роман. — Честно казано, много ми се кара, когато научи, че съм посъветвал Наталия Ламзина да покани защитник. А най-вече задето съм я насочил към Виталий Николаевич. С една дума, не му казах. Защо, трябваше ли?

Въпросът остана без отговор. Вместо това Каменская зададе следващия си въпрос:

— В какви отношения си със Сергей Кузмич?

— В нормални, защо?

— Не, нищо. Във вашия отдел работи и Антон Сташис, спомням си, че веднъж работихме по един случай. Убийство в театър. Това се казваше змийско гнездо! А ти ми разправяш за фигурното пързаляне. Антон не ти ли е споменавал?

— Ами тъкмо той… — подзе Дзюба и се сепна.

По принцип нямаше нищо страшно да каже на Анастасия Павловна Каменская имената на оперативните работници, които се занимаваха с убийството на треньора Болтенков. Нямаше да се свърши светът. Това, от една страна. А от друга — не биваше. Не беше редно. Тя беше частно лице, забранено беше да се разгласява служебна информация пред такива.

— Ами тъкмо той работи с тебе по този случай — с усмивка довърши вместо него Каменская. — И тъкмо на него не си казал, че се виждаш с мен. Не се изчервявай, нормално е, аз самата ще му се обадя. Значи така, давай да си споделяме информацията, за да не губим време и да не си слагаме пръти в колелата. Тъй като не сте постигнали взаимно разбиране със следователя, ти ще трябва да се преструваш, че работиш на страната на обвинението. Ето защо твоята задача са враговете на Болтенков. Ти не търсиш доказателства, че Ламзин е невинен, ти просто се опитваш да провериш всички възможни версии. Те може да са няколко — хората, които са замислили да убият Болтенков, и Ламзин е само един от тях, а ти искаш да извадиш на светло цялата група. Разбра ли? Отстоявай това и не се предавай. А аз ще се заема с Ламзин. Дай ми списъка на хората, които работят в Двореца на спорта, където е работел Ламзин, и с които вече си разговарял. Аз ще се заема с останалите, после ще продължа по веригата. Съгласен?

— Съгласен — с облекчение отговори Роман. — Но когато тръгвате за Ледения дворец, вземете си някаква дебела дреха и топли обувки, защото там е кучешки студ. Тоест в помещенията е нормално, но където е ледът, е просто страшно.

Той извади от чантата си бележник, откъсна лист и преписа имената на свидетелите, с които вече бе разговарял. Роман си тръгна от улица „Дубравная“ № 12 съвършено успокоен, макар че Каменская не му каза нищо чак толкова специално и той не получи никаква нова важна информация. Но наистина: когато те гледат с такива весели очи, е някак глупаво да се тревожиш.

 

 

Жана Травина, треньорка по спортни танци на лед, слабичка изящна жена с необикновено меки, пластични движения, се съгласи да разговаря с Настя Каменская по време на тренировката на младшата група.

— Аз имам своя школа за юноши, които вече са оформени в двойки, работя с тях заедно с хореограф, а малките още не се пързалят по двойки и с тях се занимава предимно втори треньор, мой помощник и бивш ученик, така че ще мога да ви отделя време — обясни Травина. — И все пак трябва да бъда на пързалката. Няма да имам друго време, веднага след младшите започва тренировката на юношите и тогава цялото ми внимание ще бъде насочено към тях.

Когато се озова на пързалката, Настя с благодарност си спомни за Дзюба, който я бе посъветвал да си вземе топли дрехи. Как ли щеше да мръзне в тоя студ без якето и зимните маратонки с дебела подметка?

Жана Травина не беше първата, с която разговаряше Каменская, но досега Настя не бе успяла да научи нищо съществено. Врагове? Валерий Петрович Ламзин наистина имал такива, но кой ли във фигурното пързаляне ги няма? Такива обаче, които биха го натопили толкова лошо, че да отиде в затвора? Само един от хората, които се съгласиха да разговарят с Настя, каза нещо любопитно, което би трябвало да се провери. Валерий Ламзин се държал с учениците си крайно грубо и невъздържано. Можел дори да удари някого. Нещо такова разказа и Дзюба, когато описваше родителската сбирка, организирана от Наталия Ламзина.

Тя реши да започне именно с въпрос за грубостта на треньора. Устните на Травина веднага се разтеглиха в кисела усмивка, която загрози до неузнаваемост нейното симпатично лице.

— Кой ви каза това? — попита презрително Жана. — Сигурно Шнитов от Федерацията? Защо го слушате! Просто Шнитов не обича Валерий Петрович, винаги предпочиташе Болтенков, вече отдавна имат някакви парични отношения. Шнитов винаги поддържаше Михаил Валентинович и всестранно му помагаше, това всички го знаят. Помагаше и на приятели на Болтенков, за които той ходатайстваше. А враговете на Болтенков автоматически ставаха врагове на Шнитов, той буквално ги загробваше. Нали знаете, има си такива хора, дето са готови да прегризат нечие гърло заради „своите“, а „несвоите“ да третират като изтривалка за краката си, и то с наслада. Та какво, казвате, ви наговори Шнитов?

Настя за пръв път чуваше това име и мислено си го отбеляза. Трябва да попита за него, но не сега.

— Е, има ли значение — отговори уклончиво — какво са ми казали. За мен е важно дали е истина, или не е.

Травина помълча, замислено разглеждаше Настя.

— Знаете ли, ако тренирах двойки или индивидуални състезатели, щях нагледно да ви демонстрирам това, което ще ви кажа сега. Но аз тренирам танцьори, при нас всичко е различно. Така че ще трябва просто да ми повярвате. Всяка тренировка е един невероятен стрес.

— Защо? — не разбра Настя.

— Защото е много страшно. И много болезнено. Когато спортистите разучават тройни скокове, изхвърляния и поддръжки, те трябва да преодоляват огромния си страх и силната болка от постоянните падания. Да се научиш да изпълняваш тези елементи, е извънредно трудно и докато децата ги усвоят, те изпитват такива болки, че могат да ги издържат само ако нервната им система е притъпена. Именно затова в двойките при тренировки се получават толкова конфликти. Та те не разбират, че зависят един от друг: дали ще паднеш, или не, ще те удари ли другият с кънката, или не. От това как всеки в двойката ще свърши своята работа, зависи дали например партньорката ще си счупи крака, или не. Дали ще падне надолу с главата, или не. Ако изиграе елемента технически неправилно, тя може да удари партньора си с кънка по коляното или в слабините. Ето защо те влизат във всяка тренировка като в битка. Затова отношенията им се изострят. Например по време на завъртането момичето е ритнало партньора си с кънката или случайно го е ударило с лакът в носа и той е прокървил — момчето веднага й кресва: „Глупачка!!! Идиотка!!! Какво правиш?!?!“. И още по-груби думи употребяват. С нея е същото. При изхвърлянето с три оборота например. Двойката разучава този елемент, партньорката трябва навреме да се разгърне, за да се приземи в обратна посока на един крак, и това е много сложен момент, защото, ако избърза дори с една крачка, тя ще се пребие, разбирате ли? Тук не може елементът да не се изпълни изцяло. Може да се направи „пеперуда“, тоест партньорът да я изхвърли, да й придаде ускорение и въртене, това е достатъчно за един оборот и тя решава да направи единичен скок. Но решила ли се е на три оборота, съсредоточила ли се е за тях, тя задължително трябва да ги направи и да изпълни елемента докрай, защото разгърне ли се и избърза ли с една крачка — ще се пребие. И всеки път при изпълняването на елемента трябва максимално да концентрира вниманието си и да преодолява страха. Извънредно много зависи от начина, по който я е изхвърлил партньорът. Извие ли се при изхвърлянето — край, момичето полита с наклон и се просва на леда по очи. Оттук идва изостреното възприемане на всичко. Почти винаги на пързалката има сълзи, дори тренировката да е минала благополучно. Почти винаги има конфликти. И не всички могат да преминат заедно през тази ежедневна стресова ситуация.

— Вие ми обяснихте защо между спортистите могат да избухват конфликти по време на тренировката, но аз не разбрах какво общо има тук грубостта на треньора — каза полувъпросително Настя.

Травина сви рамене.

— Че какво неясно има тук? Треньорът също е тренирал тези елементи навремето и прекрасно разбира всички рискове. Разбира какъв страх и болка изпитват децата. Нещо повече: той ги разбира много по-добре, отколкото те самите, защото оценява възможната опасност. Ето защо и той е в страшно напрежение, и неговият адреналин скача до небето. Има и друго: в такова състояние спортистите понякога не могат да разберат какво им говори треньорът, какви указания им дава, ако тези указания са произнесени със спокоен тон. Той ги изрича един, два, три пъти, после избухва и започва да крещи. Нещо обичайно е. Един момент.

Травина се отдалечи, за да обясни нещо на светлокосо момиченце на около седем години, после каза няколко думи на своя помощник, висок слаб младеж, който едва ли бе надхвърлил двайсет, години, и се върна при Настя, която седеше на първия ред на зрителските трибуни.

— Изобщо фигурното пързаляне е нещо, при което всичко се прави с преодоляване, с ограничения, с болка — продължи треньорката. — На тренировка е болезнено и страшно. Ами докато омекне кожата на новите кънки? Та това е истинска драма! За две-три години тренировки и състезания чифтът кънки напълно излиза от строя, но това е при вече оформените спортисти, а на онези, които още растат, кънките им са здрави, но кракът е пораснал и им трябват нови. И този нов чифт трябва да се разпързаля само между края на състезателния период и началото на летните лагери. През това време тренировките не са толкова интензивни, треньорите започват да подготвят за спортистите нови програми за следващия сезон. Друго време за това няма, защото през лятото са лагерите, после започват състезанията, които продължават до края на март, а понякога и до средата на април, и за тях кънките вече трябва да са напълно готови.

Така че те могат да се разпързалят само в края на пролетта. А знаете ли какво значи това? Това са кървави мехури всеки ден и болка всяка секунда. И не можеш да си починеш вкъщи с меки пантофи и бинтовани крака, трябва да пъхаш тези крака в кънките и да тренираш. Всеки ден, само един е почивен в седмицата. И да търпиш, да търпиш, да търпиш. И това добавя стрес. Защото, ако кънките ти станат удобни за една седмица, можеш да смяташ това за голям късмет. Някои се мъчат по два-три месеца. Наистина, има и късметлии, които слагат новите кънки — и напред, всичко им е като излято, нито един мехур. Но това са само късметлиите. В огромното болшинство случаи това не се случва. На леда фигуристът почти винаги изпитва болка, трябва да разбирате това. Ето защо по време на тренировките усещанията му са изкривени и той може да възприеме обикновена шега като обида, а изискване на треньора, изречено със строг глас, може да му прозвучи като крясък и грубост.

— Тоест вие искате да кажете, че всички приказки за грубото поведение на треньорите не са верни? — недоверчиво попита Настя.

Травина откъсна поглед от малките спортисти, които разучаваха на леда някаква стъпка под ръководството на младия помощник, после се обърна към Каменская. В нейните очи Настя прочете нещо средно между съжаление и горчивина.

— Не че не са верни — тихо каза Жана. — Треньорите и крещят на спортистите, и удрят понякога, вярно е. Не всички, разбира се, не бих клеветила никого. Но много от треньорите. И те крещят не само на леда.

— Господи! — ужаси се Настя. — Но за какво може да ударят спортист?

— Спортистка — с усмивка я поправи Травина. — Например заради лакомия. И дори не за лакомия, аз наистина преувеличих. Просто заради изядена кифла. Разбирате ли, при момичетата във фигурното пързаляне, особено които участват в двойки, теглото е много важно. Нали партньорът трябва да я повдига, да я изхвърля и лови, да я върти. Момичетата трябва много да внимават с килограмите си, а те растат, на по тринайсет-четиринайсет години са, на тази възраст никак не могат да си отказват храна, за една кифла са готови родината да продадат. Ето, ще ви разкажа за себе си. — Жана се усмихна, този път весело. — Бях на тринайсет години, когато отидох на спортен лагер в Томск. В приземния етаж на хотела, където живеехме всички, имаше сладкарски цех и пекарна и там можеше да се купят пресни и невероятно вкусни кифлички с крем. Впрочем ние постоянно бяхме гладни и всяка проста курабия ни изглеждаше като връх на кулинарното изкуство. И веднъж в асансьора не щеш ли, срещам треньорката, а в устата ми — току-що купена кифла. Треньорката ме сграбчи за ръката и ме помъкна при главната треньорка, а тя, без изобщо да губи време за приказки, просто ми удари шамар. Изобщо за момичетата фигуристки, освен страха и болката има още два проблема: гладът и теглото. Ако спазваш режима на хранене според предписанията, постоянно си гладна, особено на възрастта от тринайсет до седемнайсет години. А нарушиш ли го, на кантара веднага си проличава. Така че момичетата започват да спазват режима три дни преди претеглянето, а щом се претеглят — веднага започват отново да го нарушават. Обикновено претеглянето се прави веднъж седмично, но ако на треньора му се стори, както се казва, на око, че спортистката е напълняла, той има право да я качи на кантара във всеки един момент. И ако кантарът покаже нещо неприятно, тя може да отнесе някой шамар, вярно си е. Както стана с мен. Но и тук има изключения.

— Какви?

— Ако момичето е слабичко и не напълнява дори когато яде всичко наред, за някоя кифла или паста може и да му простят. Но ако е склонна към бързо натрупване на грамове, прерастващи в килограми, за нарушаването на режима на хранене наказват безпощадно. А момчетата отнасят наказания за пушене например или за пиене. Но и едните, и другите може да бъдат наказани и за несъобразителност — когато треньорът десет пъти е обяснил какво трябва да направят, а те не го правят.

— И Ламзин ли го е правил?

Травина извърна очи и неопределено сви рамене, от което Настя си направи абсолютно еднозначен извод: да, Валерий Петрович е можел да посегне на свой спортист. Ето, сега можеше да попита и за Шнитов: Травина явно не иска да продължава на темата за грубостите на треньорите по отношение на юношите и ще се зарадва на възможността да поговори за нещо друго. Толкова ще се зарадва, че от радост ще разкаже всичко, което знае, дори онова, което може би не е добре да разказва.

— Жана, а какво можете да ми разкажете за Шнитов?

— За кой Шнитов? За Игор Едуардович или за Олег?

Настя трябваше да се престори, че общо взето е в течение за кой точно Шнитов пита. Но тя изобщо не беше в течение, затова тръгна по най-лесния път: бяха нарекли единия Шнитов по име и бащино, а втория просто по име. Следователно единият беше по-възрастен, а другият — по-млад, или пък единият беше човек уважаван, тоест беше истински Игор Едуардович, а вторият — по-обикновен, просто Олег. Имаше смисъл да започне с по-уважавания или по-възрастния.

— Интересува ме преди всичко Игор Едуардович — предпазливо отговори тя. — Е, и Олег, естествено.

Анастасия Каменская твърде дълго бе работила в криминалната полиция и бе опознала много хора и съдби, за да се изненадва от каквото и да било. Беше виждала две и двеста. Имаше представа, че и спортът предоставя същото поле за интриги, както всяка друга сфера на човешката дейност. Но подробностите, разказани от Жана Травина, се оказаха неочаквани дори за полковника в оставка.

Братята Шнитови, по-големият Игор и по-малкият Олег, израснали в спортно семейство, майка им тренирала спортна гимнастика, баща им — скокове във вода. Дали и двете момчета в секция по фигурно пързаляне. По-малкият, Олег, се оказал по-способен и с партньорката си в спортните танци стигнал до първата десетка на световното първенство, Игор пък имал по-малки способности за този вид спорт и доста рано напуснал пързалката, решил да направи кариера на спортен функционер, в което напълно преуспял. Днес Игор Едуардович Шнитов бил влиятелен чиновник, член на изпълкома на Федерацията по фигурно пързаляне, а брат му Олег станал доста известен треньор и напълно успешно работел в САЩ. Братята от малки били много близки и се подкрепяли стабилно.

Ярък пример за проява на братски чувства станала историята на успеха на една танцова двойка. Състезателите в Русия имали много добър треньор, но им се струвало, че той отделя много повече внимание на друга двойка. Онази, другата двойка била шампионска и треньорът наистина се занимавал усилено именно с нея, но така става винаги, във всички групи и при всички треньори. Шампионите приключвали спортната си кариера, състезавали се за последен сезон, всички знаели това, никой не превръщал този факт в тайна и след тяхното напускане цялото внимание на треньора и хореографа щяло да се насочи към младите перспективни спортисти. Всички разбирали и тях. Всички, освен самите спортисти, които сметнали, че са лишени от треньорски грижи, и не пожелали да чакат още един сезон, докато омразните конкуренти най-сетне си отидат. Към вземането на решение ги тласнал печалният факт, че те получили крайно ниски оценки на състезанията, след като предишните години били постигнали значителни успехи и заели престижни места. Спортистите не пожелали да признаят, че сами са направили гафове, много по-удобно им било да смятат, че е виновен треньорът, който недостатъчно работил с тях и изобщо правел всичко неправилно.

И майката на партньора започнала активно да ги настройва да напуснат треньора си и да заминат за САЩ, да ги тренира Олег Шнитов, който непременно щял да ги направи шампиони, ако не световни, поне европейски. Ала само желание не е достатъчно — за да тренираш в чужбина, са нужни пари. Спортистите отишли във Федерацията и естествено, за тях били отпуснати пари. Игор Едуардович Шнитов се постарал, помогнал на танцьорите: много искал перспективната двойка да отиде при брат му, пък и братът ги искал. Младежите заминали, започнали да тренират при Олег, готвели се за първенството на Русия, според резултатите от което щял да се сформира националният отбор за участие в световното.

А после започнали игричките. Нали трябвало да се покаже, че парите не са похарчени напразно, че Федерацията е постъпила правилно, като е избрала перспективна двойка и е намерила правилния треньор за нея. За целта трябвало да се направи така, че двойката, тренирана от Олег Шнитов, да получи добри места на първенството на Русия и да отиде на световното първенство. Лошото било обаче, че съществувала и друга танцова двойка, която била спечелила етапите на гранпри, и тази двойка била определено по-силна от спортистите на Шнитов. Дори учениците на Олег да влезели в националния отбор и да получели правото да участват в световното първенство, по никакъв начин не можели да победят тези силни танцьори. Виж, ако конкурентите ги нямало, ако не ги оставели да влязат в националния отбор и не ги пуснели на световното, двойката на Шнитов щяла да има шанс да получи достатъчно висока оценка.

Ето защо Федерацията по фигурно пързаляне направила всичко, та двойката, която спечелила етапите на гранпри, да не влезе в националния отбор. На първенството на Русия съдиите провалят силната двойка, като й поставят занижени оценки, а двойката на Шнитов издигат до призово място, което им позволява да влязат в националния отбор.

В чужбина всички били в шок: ама как така? Двойката, която печели етапи на гранпри, не отива на световното първенство, а там отива абсолютно неизвестната двойка на Олег Шнитов. Но на Федерацията по фигурно пързаляне и особено на члена на изпълкома й Игор Едуардович Шнитов изобщо не му дремело за общественото мнение, защото важният за него резултат бил постигнат. Името на неговия любим брат звучало като име на треньор, възпитал призьори от първенството на Русия, членове на националния отбор на страната.

Изводът от тази доста типична, както се разбрало, история звучал крайно тъжно: печели не по-силният, не онзи, който е по-добър в пързалянето, а онзи, когото подкрепя Федерацията. А тя може да подкрепя някого по всякакви причини, като се започне от банален подкуп и се свърши с кариерни съображения (оправдание за правилността на взетото решение) или от съвсем простото „харесва ни — не ни харесва“.

— Наистина ли просто така могат да се ощетяват спортисти? — смаяно попита Настя.

Не можеше да повярва в това, което бе чула.

— И още как! — без ни най-малко колебание потвърди Травина. — При съветската власт например голямо значение имаха личните вкусове на нашите партийни ръководители. Харесало им едно лице или начина му на танцуване — край, смятай, че шампионското звание е в джоба на спортиста, независимо как е скачал или правил гафове. Според правилата за подбор, в националния попадаха класираните на първите две места, а за трети вземаха млад спортист по усмотрение на треньорския съвет. И треньорският съвет можеше единодушно да препоръча един човек за трети член на националния отбор, но въпреки това да вземат друг. И сега правят същото. А пък ако индивидуалният състезател или двойка наистина заеме призово място на първенството на Русия, тогава няма и проблеми. Друг е въпросът как го заема, благодарение на изпълнението си или по указание отгоре. Но най-трудното е треньорът да обясни това на своите млади състезатели: та децата не разбират какво става, те знаят, че са се представили по-добре, и искрено не разбират защо не отиват на първенството, а отиват други, които са направили маса грешки.

— Но нима треньорът не може да им обясни каква е истината? — учуди се тя.

Травина погледна Настя с нескрито възмущение.

— Ама какво приказвате! Това е треньорска етика. Негласна договорка. Може ли да се обясняват такива неща на спортист, докато той тренира и се състезава, нали ще изгуби мотивация. Недопустимо е младият спортист да си помисли: „Защо трябва да се старая, щом всичко вече е предопределено? И добре да се представя, пак ще ми намалят оценките, и зле да се представя, ще ми ги вдигнат, мога да не се трепя много“. Всички обяснения, особено пред деца, трябва да бъдат много предпазливи и внимателни, та не просто да не убият у тях желанието да тренират, а обратното — да ги мотивират да се стараят още повече.

— Но аз все пак не разбирам, защо всички са премълчали? Защо не са вдигнали скандал?

— Скандалът нямаше да има резултат — безнадеждно махна с ръка Травина, — всички само щяха да се озлобят и срещу треньорите, и срещу спортистите.

Всичко това беше много интересно, но тя би искала да разбере дали Шнитов е можел да предприеме някакви действия във вреда на Ламзин. Той има ресурс за това, ами мотивация? Да, Ламзин открай време е бил в конфликт с Болтенков, сблъсквали са се дори неведнъж, а два, може и повече пъти… Но това са просто конфликти! И двата — не от днешния ден, след историята с двойката, която примамил при себе си Болтенков, са минали няколко години. Едва ли Валерий Ламзин е можел да бъде реална заплаха за треньорското благополучие и кариерата на Михаил Болтенков, пък и нивата им са различни. И после, за да бъде така натопен Ламзин, е трябвало да убият Болтенков, а за какво му е било на Шнитов да убива свой приятел? Не, не може да е било така, не може. И все пак Шнитов като нищо може да се окаже източник на ценна информация. Щом толкова не обича Ламзин, той ще разкаже много любопитни неща, така че непременно ще изникнат имена и на други недоброжелатели и врагове на Валерий Петрович.

— Тоха, не мога да те прикривам повече — примоли се Дзюба. — По телефона гласът му звучеше неуверено и жално.

— Тоя следовател Баглаев всеки ден ме пита къде си. А ти се появи веднъж-дваж и не се отбиваш при него. Аз се измъквам някак си, ама кой съм за него? Той изобщо не ме смята за човек. Наканил се е да се оплаче, че полицията гледа през пръсти на помощта си за следствието.

— Ромка, за последен път, кълна се! — Антон говореше абсолютно искрено, беше сигурен, че планираното за днес пътуване до Раздори ще даде окончателен отговор на главния въпрос, който го измъчваше. И тогава той ще може изцяло да се отдаде на работата по случая с убийството на треньора по фигурно пързаляне. — Ама разбери ме, натоварен съм с Ефимова.

— Но и с Болтенков си натоварен — ядосано възрази Дзюба. — Добре, ще те прикрия някак си. Но не гарантирам резултат, защото тоя Баглаев е много злобно човече.

„Защо съм се запътил натам? — отново и отново се питаше Антон Сташис, докато си проправяше път по двулентовото Рубльово-Успенско шосе, което ставаше много бавно. — Какво искам да науча? Защо е тази тревожност у мен? И аз не знам. Но нещо ме безпокои. Ситуацията е проста и очевидна, в нея няма никакви подводни камъни. Преди две години е изгоряла къща, инсталацията в нея е била лоша, не го отричат самите собственици, същото е потвърдила пожаротехническата експертиза, в чиято обективност нямам никакви основания да се съмнявам. Загинало е младо момиче. Да подозирам убийство и умишлен палеж, с цел да се прикрие престъплението, също нямам основания, защото е налице заключението на съдебномедицинската експертиза, установила причината за смъртта на потърпевшата. Имало е богата съседка, която е искала да купи парцела, предлагала е за него прилична цена и след пожара покупката се е състояла, при това цената не е била намалена. Това говори, че съседката, Ина Викторовна Ефимова, няма връзка с пожара, в противен случай тя непременно е щяла да купи дворното място много по-евтино. Човек, способен да подпали пожар, с цел да принуди собствениците да продадат парцела, едва ли ще е толкова благороден и великодушен, че да не се възползва от безизходното положение на продавача и да не намали предложената по-рано цена. Ако пожарът е бил дело на Ефимова, цената на парцела е щяла да бъде много по-ниска. И ето че са минали две години. Ина Викторовна е убита. Тя се е занимавала с такава работа и е водела такъв начин на живот, които са й давали извънредно широко поле за различни конфликти и разчистване на сметки. Какво съм се втренчил в тоя отдавнашен пожар, дето явно няма нищо общо с убийството?“

И отново му се стори, че някъде в неговия вътрешен монолог се мярнаха думи, които го тревожеха и го караха отново и отново да се връща към изгорялата къща в Раздори. Но кои бяха тези думи — Антон така и не разбра.

Намери участъковия от Раздори в канцеларията му, разположена на първия етаж на двуетажна къща. Младото момче с остър циничен поглед на малките тъмносиви очи разговаряше отначало неохотно, но после омекна, като разбра, че майорът от „Петровка“ се интересува не от криминалната обстановка в селището и няма намерение да го обвинява, че не познава добре територията си, че не владее обстановката и не защитава както трябва обществения ред и безопасността на населението.

След петнайсетина минути Антон разбра, че участъковият дори много добре си знае работата и разполага с достатъчна информация. След още десет Сташис си направи извода, че това момче си е намерило постоянен източник на доходи: поне половината от собствениците на парцели тук са заможни хора, строят, наемат строителни бригади и така няма как да се мине без нарушения. А където има нарушения, там има и пари — за да не забележи никой тези нарушения. Ето защо участъковият трябва да знае всичко за всички. Вярно, неприятен човек, но пък знае много.

Младото момче изслуша Антон с кисела усмивка, след което изрази собственото си мнение: лъжи са това.

— Ина Викторовна Ефимова не беше човек, който би изпуснал изгодата си, алчна беше — заяви той.

Охо, така значи! А ето че Борис Илич твърди тъкмо обратното, пък и Маклигини не се оплакаха. Явно причината за това разминаване в оценките е, че Ефимова не е подкупвала този участъков. Интересно как ли е успяла да не го прави? Доколкото Антон знаеше, днес при всяко строителство на територията на Москва и областта се допускат огромен брой нарушения — не само инженерно-технически и архитектурни, но и такива, които се следят от участъковите полицаи. И е абсолютно невъзможно да строиш нещо, без да другаруваш с тях. А да „другаруваш“, в случая означава само едно: да им плащаш, за да си затварят очите за някои неща.

Ала от по-нататъшния разговор стана ясно, че на парцелите на Ина Викторовна Ефимова (сега вече два) няма и не е имало нито един гастарбайтер, техническият ръководител е московчанин със своя бригада, цялата от жители на столицата или на Подмосковието, всичките законно регистрирани. Така че не е имало за какво да се заядат със собственичката.

— Ето на, а ти ми казваш — алчна била! — отбеляза Сташис. — Ако е била алчна, би наела бачкатори мигранти, на които да плаща много по-малко.

Участъковият изсумтя:

— Ти какво, да не падаш от небето? Тя си имаше на разположение целия депутатски корпус, а сред тях има много хора, които пък разполагат с проверени строители. На нея тези работници са й излизали изобщо безплатно, сигурен съм. Знаеш ли с какви работи се занимаваше тя в Съвета на Федерацията? Който бутне сухо — той заминава в делегация. Ако ръководителят на делегацията й напълни гушата, ще получи хубав хотел, хубави коли, удобни полети. А не бутне ли — ще живее в покрайнините и ще лети посред нощ. Или няма да получи виза навреме. Или ще получи, но не каквато е искал. А депутатите не пътуват сами, водят си цяла сюрия помощници, така че депутатите подават списъците за оформяне на дългосрочна многократна виза, а тези списъци са пълни с какви ли не хора! И с братя, и със сватове, и със съседи, и с приятели, и изобщо с хора от кол и въже — които са сложили нещо в джоба на самия депутат. А депутатът съответно заделя за Ефимова. Така че всички са я гледали в устата и са размахвали опашки пред нея.

Антон и без това отдавна знаеше за тези неща, но с тях се занимаваха колегите му от ФСБ. Но осведомеността на този участъков полицай привлече вниманието му. Щом знае толкова много, може да измъкне и нещо полезно от него?

— Добре де — каза примирено, — защо смяташ, че е била алчна? На Маклигини е дала добра цена за парцела им, макар че е могла да плати и по-малко, нали те самите са отишли при нея след пожара и са казали, че са съгласни да продават. А тя не се е възползвала.

Участъковият присви очи.

— Кой ти каза това? Самите Маклигини ли?

Антон понечи да отговори, но се спря. Не беше попитал Маклигини за това. Някак си разговорът бе тръгнал в друга посока, пък и не бе го сметнал за важно. Та нали съседът на име Борис Илич му беше казал ясно: след пожара Ина Викторовна съвсем мъничко намалила цената, практически незабележимо, била свястна жена, почтена.

— Не — отвърна, — точно за това не съм питал Маклигини.

— А кой ти каза? — продължи да пита участъковият.

— Техният съсед, Борис Илич. Той смята, че Ефимова е била честна и почтена.

— Да бе, слушай го ти него! Чичо Боря е един от първите ни пияници. Вярно, не е алкохолик, няма да го клеветя, до алкохолизъм още не се е докарал, но здравата надига чашата. Ефимова е ходила при него, молила го е да повлияе на съседите си да й продадат парцела. Знаеш ли това?

— Знам го — кимна Антон.

— Ама че след продажбата на парцела пак е ходила при него — това със сигурност не го знаеш — доволно се усмихна участъковият.

— Не го знам. А защо е ходила?

— Молила го е да не казва на никого за колко пари всъщност е купила този парцел. Нали е знаела, че Маклигини и чичо Боря са приятели, значи ще му кажат, а самите те, след като са продали парцела, повече няма да се вяснат насам, обаче чичо Боря ще остане, а пък знае истината.

Антон си представяше какво приблизително ще чуе сега, но въпреки това попита:

— И каква е истината?

— Ами такава, че Ефимова е платила много по-малко, отколкото е предлагала преди пожара. Друг е въпросът, че и тази сума е била достатъчна на Маклигини, за да подобрят условията си на живот, но ако е платила честно, те биха живели сега в центъра на Москва, а не до околовръстното. Ти имаш ли поне представа колко струват сто квадрата в нашето Раздори? Луди пари! Та затова ти казвам, че беше алчна. Възползва се от чуждото нещастие, не й беше неудобно. Но при това искаше и да си запази репутацията, така че е помолила чичо Боря да разказва на всички колко е добра и почтена. Естествено, не безплатно. И ето, чичо Боря, макар и пияница, честно си заработва парите. Пее на всички каква чудесна била Ефимова. Нали разбираш, откак я убиха, ти не си първият, който обикаля и разпитва тука. И от ФСБ идваха, и от полицията — и нашите, местните, и вашите, от „Петровка“, от икономическата полиция също. Само че не са имали с кого да говорят, освен с чичо Боря. Ефимова изобщо не общуваше с местните жители, че това е под достойнството й, а не беше се опознала добре с хората, които накупиха парцели наоколо, тъй като още строеше, не живееше тук. С Маклигини се запозна, понеже искаше да купи парцела им, а с чичо Боря — защото той им е приятел и можеше да им повлияе. Така че тук никой нищо не знае за Ефимова, а който знае, имам предвид чичо Боря, той лъже.

Антон внимателно гледаше участъковия и по някои движения на очите и устните му разбра, че той иска да каже нещо, но не може да реши трябва ли да го прави. А пък Антон целеше тъкмо това, за да провери подозренията си. Оставаше само мъничко да го подтикне.

— Ти, изглежда, никак не си се учудил, когато е станал пожарът? — тихо продума той.

Лицето на участъковия неволно потрепна. Значи Антон бе улучил слабото място. Всъщност на Сташис и не бяха нужни повече думи. Всичко беше ясно: този участъков е сигурен или има сериозни основания да подозира, че причината за пожара в къщата на Маклигини далеч не е изхабената електрическа инсталация. За това Антон си бе помислил още когато за пръв път дойде в Раздори, но разговорът с Борис Илич, неговите думи, че Ина Ефимова не намалила цената на парцела след пожара, не говореха за подобна възможност. И пожаротехническата експертиза бе потвърдила версията за инсталацията, и всички материали по бързо приключеното дело. Ох, не биваше да се успокояват с това!

„Какъв глупак си, Сташис! Доверчив глупак, който прекалено много мисли за личния си живот и прекалено малко — за работата“ — наруга се наум Антон.

Следователно хората, които толкова ловко бяха приключили делото за пожара в къщата на Маклигини, не бяха бутнали нищо на участъковия. Или бяха, но според него малко. Той е затаил обида и сега по принцип дори не би възразил тази грозна история да изплува. Какво пък, не е лошо.

— Доколкото разбирам, днес пак няма да имаме щастието да видим твоя Сташис — недоволно се навъси Тимур Ахмедович Баглаев, когато Дзюба запъхтян нахълта в кабинета на следователя. — Ами добре, той ще страда.

„Точно така, кани се да се оплаче — с ужас си помисли Роман. — Горкият Тоха, и без това си има притеснения.“

Направи опит да каже нещо за оправдание на Антон, но Баглаев само завъртя глава — сиреч млъквай.

— Дойде отговорът от балистиците — каза той и извади от касата папката с материалите по делото. — Четете.

Фьодор Улянцев грабна закрепените с кламер листове, но Баглаев отгатна маневрата му, взе документа от ръцете на оперативния работник и демонстративно го сложи на бюрото.

— Четете — спокойно повтори той, като скри усмивката си. — Глаголът е в множествено число, а не в единствено.

Трябваше двамата да застанат един до друг, глава до глава, рамо до рамо и наведени над бюрото, да прочетат заключението на балистичната експертиза. Ромка всъщност нямаше нищо против, но на Фьодор това кой знае защо не му харесваше особено.

— Защо да не го прочета на глас? — миролюбиво предложи Дзюба, защото никак не обичаше някой от хората, с които работеше, да се ядосва или просто да е недоволен от нещо.

— Да бе, само ти си грамотен тук — ядосано се тросна Фьодор, без да откъсва поглед от текста. — Никой друг не може да чете.

— Аз исках за по-лесно.

Добре де, щом не иска — няма. И така ще го прочетем. „… гилзата, иззета при огледа на местопроизшествието… май 2013 година на адрес… е съставна част от стандартен 9 мм патрон 9х18 (ППО) местно производство (Тулски патронен завод). Въпросният патрон принадлежи към щатните боеприпаси към пистолетите «Макаров ПМ», «ПММ», «Стечкин АПС», пистолет-картечници «Кедър», «Клин», «Кипарис», «ПП-90» и друго нарезно огнестрелно оръжие, конструирано за дадения патрон. Изстрелът с патрона, чиято гилза е представена за експертиза, може да е бил произведен от самоделно или преправено огнестрелно оръжие, приспособено за стрелба с 9 мм патрони към пистолетите «Макаров» и «Стечкин».“ Улянцев потърка с длан бръснатото си теме.

— Сега поне е ясно какво да търсим — констатира той.

Дзюба мълчеше. Разбира се, в акта пишеше „изстрелът може да е бил произведен“, но тази формулировка в случая никого няма да измами, твърде много подробности в текста на експертизата потвърждават: не само „може да е бил произведен“, но и „е бил произведен“.

— Ами хубаво, че ти е ясно — удовлетворено се усмихна следователят. — Твоето издирване на източника, от който е било придобито оръжието, даде ли някакви резултати?

Улянцев мрачно поклати глава.

— Засега нищо.

— Аз от самото начало ти казах, че това направление в издирването е пълна глупост — стана рязък и неприятен гласът на Баглаев. — Ако Ламзин е преправил травматик, той най-вероятно е действал по свои канали. Нали е човек от света на спорта, значи — какво?

— Значи, стрелкови клубове, и това е спорт — бързо и радостно подзе Фьодор, — така че може да има приятели в тях, а във всеки клуб има оръжейници, които в своите работилници могат да изработят какво ли не.

— Правилно. Ето защо, Федя, сега слагаш снимката на Ламзин в джоба — и напред по клубове, стрелбища и стендове, търсиш оръжейник, когото той може да е помолил да му преправи травматик. А него откъде е взел — това ще изясним, той със сигурност не го е купил официално, вече получих отговор на запитването си, не е оформял дори разрешение за покупка, тоест сдобил се е с него по незаконен път. А ти, Дзюба, ще търсиш откъде може да се е сдобил с него, задействай агентурата си, е, няма да те уча, знаеш си.

До този момент Роман бе стоял и се бе старал да не помръдва и да не привлича вниманието на следователя към себе си с надеждата всички задачи по оръжието да бъдат адресирани само към Улянцев. Дзюба не искаше да се занимава с издирване на оръжието. Искаше да търси друг заподозрян. И уж всичко щеше да мине гладко — Баглаев гледаше само към Фьодор и се обръщаше към него, та му се стори, че торпедото ще го подмине. Не го подмина.

Но Роман Дзюба не е човек, дето се предава и веднага отстъпва.

— Тимур Ахмедович, ами мотивът? Нали ми бяхте възложили да търся врагове на Болтенков и възможни мотиви за убийството. Нали се бяхте съгласили с моята версия, че може да е имало няколко престъпници.

Очите на следователя се присвиха, погледът, насочен към старши лейтенанта, стана студен и враждебен.

— Ти мен за идиот ли ме смяташ, Дзюба? Не врагове трябва да търсим, трябва да доказваме вината на Ламзин. Всички улики сочат към него. Така че действай.

— Но нали по ръцете и по дрехите му не се намериха никакви следи! — все още се хващаше Роман за всяка възможна сламка.

— Сто пъти ти казах: в този случай отрицателният резултат нищо не доказва, Ламзин може да е сложил кожени ръкавици, които после спокойно да е изхвърлил заедно с пистолета. Или той самият, или жена му и дъщеря му.

Нищо, този аргумент не може да стъписа Ромка, той има още резервни патрони. И сега не смята да се предава, ще се бие до последно.

— Добре де, ами дрехите? Нали е валял проливен дъжд, дрехите, с които е бил навън, трябва да са били мокри и вие сте иззели за търсене на следи от барут, нагар и смазка именно мокрите дрехи, които са съхнели в банята. И по тях не се откри нищо. Той какво, да не е обличал скафандър, който е изхвърлил заедно с ръкавиците и оръжието?

Баглаев го погледна някак странно и в този поглед Дзюба намери нещо като одобрение или уважение. С една дума, нещо, което никак не можеше да се очаква от Тимур Ахмедович. Ето защо Роман реши, че просто му се е сторило.

— Ами ти, между другото, какво си се разположил тук? — внезапно се обърна следователят към Фьодор Улянцев.

— Получи ли си задачата? Получи я. Хайде бягай.

И докато вратата не се затвори след Улянцев, Баглаев не продума повече.

— Рома, ти си свястно момче — започна той, когато останаха сами в кабинета, — искрено се вълнуваш от работата си, затова няма да ти се сърдя, а ще ти обяснявам. Ламзин изскача на улицата след Болтенков, това е факт, който никой и нищо не оспорва, тоест това е несъмнен факт. Така ли е? Така е — отговори сам Баглаев на въпроса си и с изразителен жест сгъна един пръст на ръката си. — Преди това те са се карали, а още по-рано са имали два извънредно сериозни конфликта. Така ли е? Така е. И след уволнението Ламзин е крещял, че ще убие Болтенков. Така ли е? Така е. Самият ти ми намери тези свидетели и аз вече ги разпитах. А после Ламзин е ходил при Болтенков в работата му и в треньорската стая е крещял и се е заканвал да го убие. И пак именно ти ми намери свидетелите на тази сцена.

Тимур Ахмедович направи дълга пауза и вдигна пред себе си лявата си китка с четири подгънати пръста.

— Всичко това говори против Ламзин — продължи той.

— Сега виж какво имаме „за“. Чистите ръце? За тях има ръкавици. Липсата на оръжието? Той е имал възможност да се отърве от пистолета и ръкавиците веднага след убийството. Чистите дрехи? Вярно, това е сериозен аргумент, но! Колко време е минало от момента на убийството до момента, когато ние влязохме в жилището на Ламзин? Повече от два часа. През това време той спокойно се прибира вкъщи, преоблича се, взема дрехите, с които е бил в момента на изстрела, и ги отнася където си иска, ако щеш, и на тавана на блока, и ги скрива там временно, или у някой съсед, с когото са приятели. Да не говоря, че е могъл просто да излезе и да ги занесе къде ли не, а после да се прибере. Сега му остава само да свали дрехите, с които е излизал за втори път, да ги окачи да се сушат и спокойно да чака да го посетят за обиск. Да, излизах, целият подгизнах, ето ги и дрехите ми, мокри са, вземете ги, защо не. И е кристално ясно, че ние не можем да намерим по тях следи от барут, нагар и смазка. Но това абсолютно — чуваш ли ме? — абсолютно по никакъв начин не доказва невинността на Ламзин. Да, двайсет минути след убийството групата вече работеше на мястото и ние видяхме всички, които влизаха или излизаха от близките входове, но Ламзин не живее в блока, до който бе намерен трупът, и дори не в съседния, а през един от него. Момчетата спираха всички, които живеят в пети и шести вход, близо до мястото, където бе открит убитият, защото търсеха свидетели, възможни очевидци, такива, които биха видели или чули нещо. И Ламзин е могъл спокойно и да излезе, и да се върне после, и никой да не види това. Да, ние не намерихме свидетели, които да са го видели как излиза за втори път. Но си спомни каква беше ситуацията: полунощ и проливен дъжд. Кого изобщо можехме да намерим навън? Ясно е, хора нямаше. Не намерихме изобщо никого, който можеше да е видял нещо.

Това Дзюба си го спомняше прекрасно и без лекцията на Баглаев. Беше чел рапортите на полицаите, които внимателно бяха огледали всички паркирани наоколо коли в търсене на случаен свидетел, който би могъл да даде показания. И бяха намерили само един мъж, който бил пиян, страхувал се да се прибере при жена си, която не одобрявала злоупотребата с алкохол, и бил потънал в праведен сън. А единственият минувач, който, прибирайки се от работа, открил трупа на Болтенков и извикал полиция, в момента на убийството все още пътувал с метрото.

— Така че уликите срещу Ламзин са тежки — завърши Баглаев, — а онова, което говори в негова полза, лесно се опровергава дори на нивото на обикновения здрав разум.

Да, какво да кажеш на това.

— Разбрах — кратко отговори Роман.

Няма какво да каже човек… Засега.

Трябва още веднъж да се поговори със съседите на Ламзин, които чули как на два пъти тропнала вратата на неговия апартамент и дали показания. Може някой да е погледнал през шпионката? И може да опише с какви дрехи е бил Ламзин, когато е изтичал след Болтенков. Ламзин твърди, че не е използвал асансьора, винаги слизал и се качвал до своя пети етаж пеша. Значи може да са го видели от апартаментите, покрай които е минал. Ами ако се окаже, че описанието на дрехите напълно съвпада с онези, които са били иззети за експертиза? Тогава ще може да се твърди, че именно с тях Ламзин е излязъл от къщи след жертвата на убийството, и обстоятелството, че по тях не са били намерени никакви следи от барутни частици и нагар, еднозначно ще говори в негова полза.

— Може ли да видя материалите по първичния обход на апартаментите? — попита Роман с най-невинния глас, на който бе способен.

Може пък да му провърви и в тези материали да се намери информация за обитателите на блока, които е възможно да са казали нещо за шпионка. Нали се случва човек да чуе как у съседите тропва врата или стъпките по стълбището и да погледне през шпионката: кой ли слиза? При кого отива? Защо? Любопитните съседи са любимци на оперативните работници. И сега можем да се надяваме само на тях. Кой знае защо му хрумна прочетената неотдавна в интернет шега: „Господ не може да следи всички. Затова е създал баба Галя“.

Баглаев кимна, извади материалите и ги сложи пред Дзюба. Лицето му беше непроницаемо и Рома дори за няколко секунди си внуши, че е успял да надхитри следователя. Но бе сгрешил.

— Разбирам какво смяташ да правиш — тихо и спокойно каза Тимур Ахмедович. — Правилно е. Върви и намери човек, който е видял, че Ламзин не е бил с дрехите, които иззехме. Разбирам, че целта ти е друга, но ти можеш да мислиш каквото си искаш, обаче ще правиш каквото аз ти кажа.

Роман мълчаливо стисна зъби. Въпреки това ще действа както реши сам. Няма да се успокои, докато не се убеди, че се е заблуждавал. А когато се убеди — тогава моля, нека признаят Ламзин за виновен и да го осъдят. Но първо той, старши лейтенант Дзюба, е длъжен да изчерпи всички възможности да провери предположенията си. И нека те се окажат неправилни, нека. Затова пък съвестта му ще е чиста.

Роман прегледа всички материали, записа си каквото му трябваше и си тръгна, като отнесе в дълбините на душата си благодарност към следователя Баглаев, който не се захвана да го „линчува“ в присъствието на Фьодор Улянцев. И въпреки своята неприязън към твърдо застаналия на страната на обвинението Тимур Ахмедович, Дзюба не можа да не признае, че започва да изпитва нещо като симпатия към този човек.

Ех, защо човек не може да се разтрои или дори да се разчетвори? Колко само работа му се струпа, а той няма време за нищо, във всичко се препъва, защото половината нощ не спа — търси в интернет материали, написани от спортни журналисти, и търси сред тях най-големите спецове по фигурно пързаляне. Анастасия Павловна Каменская го посъветва да събира информация именно от журналисти, а не от хора, които днес се занимават непосредствено с този вид спорт. И аргументите, които приведе, се сториха на Роман Дзюба напълно верни. Та нали е ясно — хората ще се страхуват да казват некрасивата истина, защото тепърва още има да работят. А журналистите няма от какво да се страхуват.

Вече минаваше три часът, когато Роман спря избора си на Тамила Варламовна Аласания. След като прочете десетина нейни репортажа, статии и очерци, той си създаде впечатлението, че тази жена знае за фигурното пързаляне не просто всичко, а дори неща, които не знае никой, освен нея. Сутринта Дзюба научи адреса й и телефонния й номер, но кой знае защо изпита боязън да й се обади и да я помоли за среща: стори му се, че човек на такава възраст и с такъв опит просто няма да разговаря с него. Пак от интернет оперативният работник бе научил, че Тамила Варламовна е 83-годишна и преди три години, на тържеството по случай своята осемдесетгодишнина, пламенно е играла в ресторанта не само грузински, но и испански, и латиноамерикански танци. Репортажът за юбилея на една от най-възрастните журналистки в Русия бе придружен с изобилие от снимки, на които Роман видя висока жена с многобройни едри накити на шията, пръстите и в ушите. Лицето й беше грозновато, очите — с остър и внимателен поглед дори на празника, а усмивката — приветлива и леко тъжна. След като се запозна подробно с външния вид на Тамила Аласания, Роман унило констатира, че няма да се справи с нея. Тя ще го отсвири. Пак добре, че се сети да прегледа материала за нейния юбилей, защото отначало си помисли: „Баба на осемдесет и три, сигурно е самотна и безпомощна, отдавна не излиза от къщи и ще се радва на всякакво общуване и на всеки гостенин“. Хайде де, ще се радва, чакай ти! Пред вратата й сигурно се точи многохилядна опашка от такива „питащи“. И той, старши лейтенант Дзюба, няма как да си проправи път през тази опашка.

Не, без Антон определено няма да се справи.

— Какво е това? — слиса се Сташис, когато Роман му подаде мобилния си телефон с вече набран номер — оставаше само да натисне копчето „набери“.

— Това е потенциален свидетел.

— А защо не се обадиш ти?

— Страх ме е от нея — призна Дзюба. — Не знам как да говоря, та тя да се съгласи да се видим. Страх ме е да не разваля работата.

Разказа накратко коя е Тамила Варламовна и защо трябва непременно да поговорят с нея. Антон мълчаливо го изслуша, кимна и се обади. Въпреки опасенията на Дзюба, за среща се разбраха лесно. Тамила Варламовна разреши на оперативните работници да я посетят още сега.

— И защо трябваше да се страхуваш? — каза Сташис и върна телефона на Роман. — Нормална лелка, много приятно говори. Защо реши, че ще е хаплива?

— Ами ти знаеш ли на колко е години?! На осемдесет и три! Родена е преди век — взе да се оправдава Дзюба. — Моите родители още не са били родени, когато тя вече е упражнявала професията си. Като си представих това, и се стреснах. Защото мен и четиресетгодишни ме смятат за сополанко, камо ли старците.

Очите на Антон странно блеснаха.

— Осемдесет и три, казваш? — проточи той. — А гласът й никак не звучи като на стар човек. Добре, ще видим на място. Качвай се в колата, тръгваме.

Роман все не можеше да разбере настроението на своя колега. Докато се настаняваше на предната седалка и си слагаше колана, той буквално с кожата си усещаше напрежението и раздразнението, които излъчваше Антон. Защо ли се ядосва? Пак ли Дзюба е направил нещо неправилно? Или нещо не върви в личния му живот? Или началството го тормози по други дела?

— Е — заканително каза Антон, когато излязоха с колата му на широкото шосе, — и откъде у тебе такива неочаквани идеи?

Ярките сини очи на Роман изразяваха абсолютна невинност.

— Какви идеи? Защо да са неочаквани?

— Защото през цялото време, откак работим по Болтенков, нито веднъж не беше заговарял за спортни журналисти. Всички твои свидетели бяха треньори, хореографи, спортисти или административни служители от спортни школи. Откъде изведнъж те споходи мисълта да разпитваш журналисти?

— А, отникъде.

— Ясно — отсече Антон и погледна в огледалото за обратно виждане: някакъв не твърде адекватен шофьор караше една яркочервена спортна кола и той трябваше да се постарае да не му подложи задния си калник или лявата си врата. — Значи така. Баглаев предупреди всички ни, че по делото сега работят частни детективи. Естествено, по поръчка на Виталик Кирган. И си се срещал с някого от тези доморасли детективи. Какво, ще отречеш ли?

— Срещнах се — честно отговори Роман. — И какво от това? Нали ти обясних…

— Прекрасно си спомням всичко, което ми обясни — ядосано го прекъсна Сташис. — Но аз на свой ред още веднъж ти обяснявам, щом си толкова тъп и не разбираш…

Не успя да довърши, защото Дзюба с тих глас прекъсна монолога му:

— Антоне, това беше Каменская. Каза да ти предам много поздрави.

— Кой?!

Сташис едва не изтърва волана, но навреме се опомни и изправи кривналата надясно кола. Шофьорът на приближаващата по съседната лента кола сърдито натисна клаксона.

— Каменская, Анастасия Павловна — вече по-силно и уверено повтори Роман.

— Маамустара!

Десетина минути в колата цареше мълчание. Роман току поглеждаше изкосо колегата си и се опитваше да отгатне за какво мисли той. Никак не му се искаше Тоха да се ядосва.

— Казвай — най-сетне рече Сташис.

И Дзюба въздъхна с облекчение.

Докато стигнаха до сградата, където живееше Тамила Варламовна Аласания, Роман успя да разкаже на Антон и това, което бе научил през последните дни, и информацията, която бе споделила с него Каменская. Когато се качваха с асансьора към седмия етаж, Антон сигурно за десети път повтори:

— Ако научи Баглаев, ще ни убие. Внимавай, Рома!

И Дзюба за десети път го увери:

— Няма да научи.