Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (12)

11

Настроението на Антон беше отвратително, той не можеше да заспи, въртеше се под одеялото и не разбираше какво става. Такова нещо през последните месеци му се случваше все по-често. Изпитваше някакво отвращение към самия себе си и от това му беше криво, чоглаво и срамно.

Минаваше два часът, когато той отиде в кухнята, за да си направи чай. По навик, докато минаваше покрай стаята на децата, тихичко открехна вратата, за да погледне сина си и дъщеря си. В мрака, едва разреден от светлината от уличните лампи, му се стори, че Василиса се размърда твърде рязко за спящо дете. Приближи на пръсти и чу глухо хлипане под одеялото. Антон приседна в края на леглото и се наведе над завилото се презглава момиче.

— Вася — повика я шепнешком. — Васенка, какво се е случило, моето момиче? Нещо страшно ли сънува?

Хлипането премина в сдържани ридания. Антон леко подхвана на ръце Василиса заедно с одеялото и я изнесе от стаята, за да не събудят Стьопка. Настани я на един стол в кухнята, уви я хубаво и седна насреща й. Вася криеше лицето си, бършеше с края на чаршафа мокрите си бузи и тихичко хленчеше. Антон търпеливо изчака тя да се успокои. Включи чайника, извади от хладилника кутия сок, преля го в пластмасова бутилка и я постави в мивката под струя гореща вода, за да го стопли.

Вася най-сетне спря да плаче, но остана мълчалива, криеше очите си.

— Ще пиеш ли сок? — подаде й чаша той.

Момичето я взе мълчаливо и я изпи на един дъх.

— Благодаря — смотолеви неясно.

— Е, какво се е случило, Васюша? — ласкаво попита Антон. — Обиди ли те някой? Или сънува нещо? Може би нещо те боли?

Тя отново извърна очи, дълбоко въздъхна. Това беше добре известен признак, че сега се готви да изрече „страшната истина“. Трудно е да се каже дали по природа, или така беше възпитана, но Василиса Сташис не смяташе, че трябва да се лъже. Тя много добре разбираше за какво може да й се карат или дори да я накажат, но въпреки това казваше истината. Ако изобщо говореше нещо, а не мълчеше.

— Татко, защо теб никой не те обича?

Антон я погледна въпросително.

— Как така никой не ме обича? Ами ти? Ами Стьопка? Вие какво, не ме ли обичате?

— Ние не се броим, ние сме децата ти. Твоите приятели не те обичат.

— Ама откъде ти хрумна това? Кой ти каза такава глупост?

— Чух как Еля разговаряше със своя Трушчов. По телефона — кой знае защо уточни тя.

Ами то и без това беше ясно, че по телефона. Александър Андреевич Трушчов беше бъдещият съпруг на бавачката.

— А ти, значи, си подслушвала? — критично примижа Антон.

— Да — смело го погледна в очите Вася.

Тя никога не лъжеше.

— Аз винаги подслушвам, защото ми е интересно.

— И какво е казала Еля? Че приятелите ми не ме обичат?

— Не, не е казала това. Тя каза, че не разбира защо се опитващ да решаваш сам всички свои проблеми, сякаш живееш в пустиня и около теб няма хора, които могат да ти помогнат. А по-нататък аз си го доизмислих.

— И какво си доизмисли?

— Че щом около теб няма хора, които могат да ти помогнат, значи нямаш приятели. А нямаш приятели, защото хората не те обичат.

— Много интересно — поклати глава Антон. — И заради какво не ме обичат? Толкова ли съм лош?

Василиса го погледна сериозно и дори някак замислено.

— Ти си много лош, тате. Винаги от всичко си недоволен, караш се на Стьопка, и на мен се караш. И гласът ти е станал злобен. И лицето ти е сърдито. Със Стьопка ни е страх от теб. По-рано ти беше друг. Ако се ожениш за Лиза, ние със Стьопка ще се махнем от къщи. И тя е лоша, ние не я обичаме и изобщо вие двамата ще ни отровите живота.

Той едва се сдържа да не кресне, пое си дъх и се постара да говори спокойно:

— И това ли Еля го каза?

— Какво говориш! — закръгли очи Вася. — Еля никога не би казала такова нещо. Милка ми го каза.

— Милка твоя съученичка ли е?

— Какво говориш! — повтори момичето. — Милка е от секцията по айкидо. Е, не помниш ли, разказах ти за нея, тя е най-голямата в нашата група, шампионка е на района.

— И на колко години е тази умна Милка? — попита Антон, почувствал, че губи почва под краката си.

— Вече е на тринайсет. Тя има втори баща, знае какво говори. Тя вече си е най-силната в нашата група, само още малко да порасне, и ще го бие. И аз съвсем скоро ще порасна и не ни трябва никаква Лиза, сама мога да се грижа за Стьопка, ти само потърпи малко, моля ти се.

Очите на Василиса отново се напълниха със сълзи, устните й затрепериха.

Господи, какъв ужас. Само няколко месеца. А той не беше забелязал в какво е превърнал и собствения си живот, и живота на децата си. Сякаш пелена падна от очите му. Антон изведнъж видя и себе си, и цялата ситуация отстрани, и му се дощя да завие. Изправи се пред седналото на стола момиченце, обхвана с длани все още мокрото му личице, погледна го в очите.

— Прости ми — каза тихо. — Обещавам ти, всичко ще се промени. И няма да се женя за Лиза, обещавам ти.

— А за коя ще се ожениш? — попита моментално развеселилата се Василиса. — Хубаво ще е за Еля! Да зареже своя Трушчов, той е неприятен, съвсем плешив и грозен, не е като тебе. А, тате?

— Да си лягаме, мишленце — опита да се усмихне той, вдигна Вася на ръце и я занесе в леглото.

Седя в края на детското креватче, докато дишането на момиченцето не се успокои. После се върна в кухнята, направи си чай, но не седна да го пие. Отиде в банята и застана под горещия душ. Струваше му се, че целият от глава до пети е оплескан в някаква лепкава гадост, мерзка и зловонна, и с тази смърдяща маса е изцапан не само той, но и всичко около него — хората, работата. Децата са наплашени. Ромка Дзюба е обиден. Сергей Кузмич Зарубин е недоволен, макар да не го показва. Лиза. Да, харесва му да прави любов с нея. И през първите месеци от отношенията им Антон беше влюбен в нея до уши, вярно е. Но влюбването премина, остана само сексът и разбирането, че трябва да се оженят. А защо трябва? Защото тя иска така? Или защото децата имат нужда от майка? От майка — да, но не и от Лиза.

„Господи, та аз не я обичам, изобщо не я обичам“ — помисли си с ужасяваща яснота.

Той продължаваше да се търка с коравата гъба, отмиваше пяната, отново нанасяше душгел и отново търкаше. Докато не изпита нещо като облекчение. Загърна се в хавлията, седна в кухнята, изпи една след друга две чаши чай, извади мобилния си телефон и изпрати съобщение на Лиза: „Моля те, обади се, когато се събудиш“. Нямаше да чака дълго, Лиза беше ранно пиле, ставаше не по-късно от седем, а обикновено — в шест. Изми съдовете, угаси лампата и легна, като сложи телефона на пода до леглото.

Когато Лиза Стасова позвъни, Антон не спеше: така и не успя да заспи.

— Трябва да поговоря с теб — изрече с равен глас.

— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита Лиза. — Нещо спешно ли?

— Да, спешно е. И е много важно. Мога ли да дойда сега?

— Какво, веднага ли?

— Да, преди работа.

— Добре, ела, ще си бъда вкъщи до девет, после трябва да…

— Ще дойда — прекъсна я Антон и затвори.

Сега е седем без двайсет, след двайсет минути ще дойде Еля, тъкмо ще успее да се приготви.

Когато бавачката пристигна, той вече стоеше до вратата, напълно облечен.

Вероятно изразът на лицето му беше плашещ, защото Елвира веднага попита:

— Какво има, Антоне? Нещо с децата ли?

— Всичко е наред. Днес трябва да изляза по-рано.

Опита се с усмивка да смекчи ситуацията, но се получи изкуствено и затова още по-страшно.

В седем сутринта успя да измине пътя бързо и застана пред вратата на Лиза, когато още нямаше седем и половина. Лиза, съсредоточена, строга, вече успяла да направи задължителната си гимнастика и да вземе душ, му отвори, облечена с дънки и свободно падаща тениска.

— Ще закусиш ли? — попита тя и целуна Антон.

— Не, благодаря. Лиза, трябва да ти кажа нещо неприятно. — Беше решил да не влиза в стаята, а да каже всичко тук, на прага. — Виновен съм пред теб. Постъпих като последен боклук.

— Изневери ли ми? — Веждите на Лиза леко се повдигнаха, устните й трепнаха в насмешлива полуусмивка.

— Не, не съм ти изневерявал. Но ще трябва да прекратим отношенията си. Те наистина нямат перспектива, вече съм ти казвал това. Не мога да се оженя за теб. И нямам право да се срещам с теб и да ти преча да си изградиш друга връзка, по-подходяща за теб.

— Значи няма да се ожениш… — бавно повтори тя с някакъв странен тон. — Но позволи ми да попитам: защо? Харесва ти да спиш с мен, харесва ти и общуването ни, но не искаш да живееш с мен? Някак странно изглежда, не мислиш ли?

— Мисля — кимна Антон. — Но тъй като вече съм бил женен, ще ти кажа напълно отговорно: да спиш и да общуваш, е едно, а да живееш — съвсем друго. Съвсем друго е, Лиза. Особено когато в семейството има деца.

— Но аз те обичам. — Сега гласът й звучеше безпомощно и дори объркано. — И аз искам да бъда твоя жена и майка на децата ти. Смяташ ли, че от мен няма да излезе добра съпруга и майка?

— От теб ще излезе — усмихна се той за пръв път през последните няколко часа — леко и искрено. — Но от мен няма да излезе добър съпруг за теб. Баща ти е прав. Нищо няма да се получи помежду ни. Ако сега кажеш, че съм те измамил и предал, аз ще се съглася. Имаш право да ме наричаш с всякакви думи, с най-жестоките, с най-нелицеприятните. Ще приема всичко, защото ти ще бъдеш права. Прости ми, ако можеш.

Нямаше какво повече да каже. Антон мълчаливо се обърна и тихо затвори вратата след себе си.

Качи се в колата, извади телефона и набра номера на Каменская. Още нямаше осем, смята се за неприлично да се обаждаш по телефона в толкова ранен час, но днес Антон Сташис не се интересуваше от добри обноски.

— Извинете, ако съм ви събудил — каза той, щом чу гласа на Анастасия Павловна.

— Не ме събудихте. Какво се е случило?

— Анастасия Павловна, ще падна в краката ви. Направих големи глупости. Помогнете ми.

Днес не го интересуваше и професионалното самолюбие.

— Разбира се — стори му се, че се усмихва Каменская. — Ако мога. Идвайте.

Началникът на службата за безопасност при фирма „Файтър Трейд“, нисък жилав човек на име Усиков, наричан от служителите на фирмата с прякора Мустака^[1], обичаше да идва на работа рано. Беше запален поборник за ред и дисциплина, затова нито един закъснял нямаше шанс да избегне от зоркото му око. Службата за безопасност при голяма фирма служи не само и не толкова за охрана, колкото за борба с изтичането на информация и с недобросъвестните партньори, така че подчинените на Мустака сред служителите в офисите бяха не по-малко от охранителите.

Но Мустака беше не само ръководител. Той беше доверено лице на собственика на фирмата, Вадим Константинович Орехов. И имаше задачи, които Мустака не прехвърляше на никого, изпълняваше ги лично. Конфиденциалност, нали разбирате.

Такива конфиденциални задачи Орехов възлагаше на Мустака редовно. Ето например какво синче прати Бог на Вадим Константинович! Да се чудиш просто как в дома на такъв делови и сериозен човек е могъл да израсне такъв нехранимайко! Събира се с какви ли не, мотае се незнайно къде, не получи никакво свястно образование, вярно, завърши някакъв институт, платено, като носеше пликове на преподавателите, вместо да си чете учебниците. Диплома има, обаче знания никакви. Току-виж се натресъл в някаква неприятна история. Така че горкият Орехов постоянно трябваше да е, дето се казва, по петите му, затова възлагаше на Мустака по възможност да следи къде, с кого и с какво се занимава Филип. Е, и естествено, да събира информация за всички негови приятели, чиито имена да съобщава на баща му.

От известно време Филип се сдоби с някакво ново приятелче, което много разтревожи Вадим Константинович, и Мустака се зае добросъвестно да търси информация. Търсеше я по собствена методика, сам си я бе измислил. Наистина, тя отнемаше много време, но пък в крайна сметка даваше добър резултат. Чатовете, блоговете и другите подходящи места в интернет пространството даваха възможност да се научават маса интересни неща, само трябваше да има търпение и да знае основните „точки“, където обикновено си прекарваше времето Орехов-младши. Мустака не падаше толкова ниско, че да хакерства, и информацията от открития достъп му беше напълно достатъчна.

Още първата получена за новото приятелче на Филип информация накара Мустака злобно да промърмори: „Същият отявлен негодник като самия Филипчо“. Какви ли само неща не прочете за този тип! И измами в игра на карти, и зарибяване на млади момчета и момичета с наркотици, и венерически заболявания, с които заразил две-три хубавици, и невръщане на дългове. С една дума, бива си го!

От получаването на задачата Мустака проверяваше информацията ежедневно, за да не изпусне момента, в който редом с името на героя в някакъв негативен контекст можеше да се появи името на Филип. Но засега всичко беше спокойно. Всички гадости, които можеха да се напишат за наследника на собственика на фирмата, вече бяха написани по-рано, нови засега не се появяваха.

— Ще изтичам до перона да посрещна Роман, нали може? Така ще стане по-бързо — каза Антон и стана от масата за хранене, на която бе разстлан огромен лист кадастрон, целият разчертан с разноцветни флумастери.

— Разбира се — кимна Каменская. — А аз през това време ще стопля храната за моите лакомници.

— Смятате, че Петручо ще яде вашата супичка ли? — позасмя се Антон. — Ако съдя по торбата, с която дойде, тази храна ще му стигне до сутринта.

— А, тя за вас с Роман би стигнала за три дни, но за нашия Педро е дребна работа.

Тя стана, подпря ръце на кръста си и болезнено се смръщи. От сутринта, седнали приведени над масата, двамата с Антон бяха съставяли схемата на събраната информация, така че гърбът й естествено не й позволи да забрави за него. Идеята да поканят Дзюба, беше на Настя и Антон се съгласи с нея. Роман трябваше да уточни няколко позиции и после да дойде при тях.

Те се върнаха дори по-бързо, отколкото бе очаквала Настя: чу гласовете на Сташис и Дзюба, докато стоеше над главата на племенника си и неговия приятел с поднос в ръцете. Трябва да отбележим, че след първия опит да използват юношеската работна сила за преораване на интернет-пространството, Саньок и Петя не че проявяваха към Настя по-голямо уважение, но поне започнаха да я забелязват. И отказваха да ядат диетичната храна вече не толкова бързо и нагло, както преди. Вярно, тя разбираше, че всичко това няма да бъде изядено, но поне не се държаха грубо, а това бе прогрес! Впрочем на Петя тя носеше обикновени ястия, същите, които готвеше за Чистяков и за себе си, и разбираше, че момчетата ще изядат заедно именно тях, а порцията на Санка ще изхвърлят в тоалетната. Но ако племенникът й изяде поне две лъжички от това, което трябва, пак не е зле. Значи организмът му ще приеме по-малко вредна храна.

— Ама защо така? — смутено избъбри Петя. — Щяхме да слезем да хапнем в кухнята.

Настя погледна с интерес компютърния гений. Какво става? Откога така изведнъж взе да става стеснителен? По-рано дори не се извръщаше към нея, когато тя влизаше с яденето и лекарствата за Саня.

— Ще ми пречите там, ние работим — отговори тя. — И вашите физиономии изобщо не ни трябват. Както и ушите ви.

Това беше дребнаво… И дори почти долно. Едно такова малко детинско отмъщение. Но колкото и да е странно, то се оказа доста ефективно. Двамата спецове по програмиране дружно откъснаха погледи от екраните на компютрите си и ги впериха в нея. В очите им се плискаше любопитство: в тези на Саньок напрегнато, а в тези на Петя — разпалено. Значи не всичко е толкова безнадеждно, все още на света има неща, които могат да заинтересуват хора, които на пръв поглед обичат само хардуера и софтуера.

Не само тя чу гласовете, долетели до втория етаж през отворения прозорец.

— Кой друг дойде? — попита Саньок, който сутринта бе видял само Антон.

— Роман.

— Оня рижавият ли?

— Същият — кимна Настя.

— Какво, да нямате сборище на нелегални? — поинтересува се Петручо. — Защо нашите уши ще ви пречат?

— Имаме шпионски заговор — усмихна се тя. — С една дума, всички ще седите тихо и няма да слизате долу, за да се мотаете в краката ни и да разсейвате сериозни хора по време на сериозна работа. Ясна ли бях?

Тя затвори вратата след себе си и остави Саньок и Петя недоумяващо зашеметени.

Роман бе изпълнил всички задачи, отчете се, те нанесоха всички допълнения в схемата и сега седяха тримата около масата и разглеждаха получилата се картина. Кадастронът беше разделен на две части. В едната, по-голямата, бе схематично разположена информацията за престъпленията, в другата, по-малката — информацията за потенциалния заподозрян, бившия фигурист Владимир Власов. Трябваше да разберат каква е връзката между едната и другата част.

Ето че има един човек, обратите в чиято съдба в много моменти пряко са зависели от действията и намеренията на други хора. Понякога тези хора са постъпвали по един, понякога по друг начин. След варианта „друг“ съдбата на човека се е преобръщала, изниквали са проблеми… Логично ли е да предположат, че този човек ще мрази всички, които са постъпили по този начин? Напълно. Логично ли е да предположат, че той ще пожелае да отмъсти на всички?

Също напълно. Вярно, гигантският мащаб на замисъла озадачава, защото хората, постъпили по „другия“ начин, излизат прекалено много, но какво ли не се случва в живота… Добре, да допуснем, че всичко е така. И тогава идва ред на необходимостта да отговорим на въпроса: способен ли е предполагаемият заподозрян да сътвори такъв мащабен замисъл и най-важното — да го осъществи? От всичко, което са успели да научат за Владимир Власов, излиза, че не, не е способен. Засега се очертават само два варианта: или убийствата са извършени не от Власов, а от някой друг, или замисълът изглежда различен от онзи, който те тук си представят, стъпвайки върху получената схема.

Първо, не всички, които са извършили едни или други постъпки в стил „друг“ и така са повлияли върху съдбата на спортиста, са пострадали от ръцете на отмъстителя. Двете му партньорки са живи и здрави и се чувстват прекрасно. Нещо повече, когато е разпитвал онези, с които Власов е тренирал някога в една група, Роман е задал въпроса: „Обиди ли се Власов, задето партньорката му не го дочака той да доизлекува напълно травмираното си коляно и смени партньора си?“. Отговорът е бил абсолютно еднакъв:

— Ние не се обиждаме от такива неща. Всички всичко разбират. Такъв е законът на глутницата. Всеки мисли само за себе си и за своята кариера, това е нормално. Всеки гризе своя кокал и не го дава на никого. Но и не се сърдим за такова поведение от отсрещната страна. Всички сме такива. При нас не може другояче.

Второ, за дните и часовете, когато са били извършени убийствата на чиновничката от апарата на Държавната дума Ефимова и треньора Болтенков, и покушението срещу бизнесмена Ханджумян, Власов има алиби. И то не някакво съмнително, а твърдо и безспорно. Галина Носуленко и подполковникът от полицията от Перм са били застреляни миналата година и да се установява алиби при тези убийства, е почти безперспективна работа, освен ако на тези дати пак не е имало някакъв юбилей или фирмено парти. Освен това за убийството на Галина има осъден и излежаващ наказание престъпник.

Самият Власов, спокоен и незабележим офисен планктон, който в свободното си време рисува картини с техника „надраскана боя и пастели“ и изобразява само фигури и стъпки по лед, никак, просто абсолютно никак — нито според събраните за него сведения, нито според личните впечатления на Антон Сташис — не подхожда за ролята на страшен и целеустремен отмъстител, злобен и агресивен, способен да проследява жертва и да търси най-подходящото време и място за убийство. Засега не са събрани много сведения за неговия начин на живот, но онова, което е вече известно, е напълно достатъчно, за да се определи съществуването му като спокойно и предсказуемо. Две вечери в седмицата Власов прекарва с майка си, като или я навестява в дома й, или я придружава на някакви киномероприятия. Два пъти седмично след работа ходи в спортен клуб. В личния му живот също всичко е просто: отношения с млада разведена жена, която живее в съседния вход. Жената има дете и майка, затова се виждат в жилището на Власов. В неговия график е трудно да се намерят дупки, които биха поставили под съмнение алибито му за дните и часовете, когато са били извършени престъпленията. И точно така трудно може да се намери време за занимания с дейност, която да му носи съществени доходи, позволяващи да наема килъри.

Ако пък тръгват не от личността на заподозрения, а от начина на извършването на престъпленията, очертава се малко по-различна картина. От петте престъпления четири са извършени с помощта на огнестрелно оръжие, в единия случай е използван нож. При това поне в три от четирите стрелби е използван преправен травматичен пистолет.

Щом приключат балистичната експертиза по делото за покушението срещу Ханджумян, ще настъпи окончателна яснота. Оръжието от нито едно от четирите престъпления не е намерено. Следователно налице са всички основания да се предполага, че става дума за едно и също оръжие. Уж всичко се подрежда, но защо Ефимова е била убита с друго оръжие? Ако огнестрелното е било едно и също и през цялото това време се е намирало в ръцете на престъпника, какво му е пречело да се възползва от него? Загубил го е? Било е откраднато? Но нали убийството на Болтенков е извършено два месеца след смъртта на Ина Викторовна Ефимова и в този случай убиецът е ползвал именно травматика. Защо обаче за Ефимова е направено такова странно изключение? Не е имало възможност за стрелба? Не става: Ина Викторовна е била намерена мъртва в своя автомобил, паркиран в двор на блок, на около сто и петдесет метра от сградата, в която е бил салонът за красота, който тя е посещавала редовно — не е намерила по-близко място за паркиране.

Ефимова е лежала колкото е трябвало на сеанса при козметичката, посетила е солариума, направила си е епилация, излязла е, изминала е сто и петдесетте метра, свърнала е в двора и се е качила в колата си. Убиецът е трябвало да приближи към нея откъм шофьорското място. Напълно удобно за стрелба. За нож — съвсем неудобно, като се има предвид, че жертвата вече е била в колата.

Какво казват експертите по случая с Ефимова? Че ударът е бил нанесен от горе надолу, а не отстрани, тоест престъпникът е бил по-висок от потърпевшата. Такъв удар може да е бил нанесен само в случай че Ефимова е стояла права. Убиецът е приближил в момента, когато тя е отворила вратата на колата, нанесъл е удара, подхванал я е под мишниците и внимателно я е настанил на седалката. В такова положение е била намерена.

Защо нож? Защо не пистолет? На пръв поглед отговорът е очевиден: следобеден час, светло, към двора гледат много прозорци, звукът от изстрела е могъл да привлече нечие внимание и престъпникът е рискувал да го забележат. Разбира се, намерени са случайни свидетели, но те са видели само мъж с яке и нахлупена качулка. Няма да могат да разпознаят никого. При изстрела такива свидетели биха били много повече и тогава непременно щяха да се намерят хора, които са се движели насреща и са могли да видят лицето му. Впрочем и това не е сигурно: силно нахлупената качулка, съчетана с шапка и шал например, прави възможността за разпознаване на лицето практически нищожна.

И тъй, ножът е използван заради светлия следобеден час. Но пак остава въпросът: защо? Защо всички останали престъпления са били извършени в тъмната част на денонощието и при пълна липса на свидетели, а Ефимова е била убита през деня? Може би нейният начин на живот не с предполагал ситуации, при които тя би останала сама по тъмно на безлюдно място? Може би, може би.

Впрочем дългогодишната практика на Настя по разкриване на убийства подсказваше еднозначно: престъпникът крайно рядко променя начина на извършване на престъплението, ако този начин е ефективен за него и няма никакви допълнителни обстоятелства, които правят използването му невъзможно. Нужни са много солидни причини, за да се принуди човек, два пъти стрелял с пистолет по жертвите си, да използва нож, а после отново да се върне към огнестрелното оръжие.

Трето основание за анализа е мотивът. Ина Викторовна Ефимова е допринесла да не пуснат Власов в чужбина да тренира и да се състезава за друга държава. Това е ясно. Но нали не тя е взела окончателното решение, а чиновникът от Федерацията на Русия. Да, тя е повлияла. Но защо на чиновника не е отмъстено? Галина Носуленко (която може да бъде включена в списъка с много уговорки, свързани с недобросъвестност на следствието, когато беден пришълец, зле говорещ руски, просто е принуден по различни начини да признае нещо, което не е извършил) старателно е пропъждала Власов от спортната школа, не се е гнусяла от никакви методи. И това е разбираемо.

Бизнесменът Ханджумян е платил, за да оставят сина му в групата, и в крайна сметка от нея е било отписано талантливото дете, тренирано от Власов. Е, вероятно в света на спорта това е достатъчно основание за омраза и отмъщение.

Ами полицаят от Перм? Лесно можем да се досетим как е станало всичко: на този офицер, в онези времена още капитан от милицията, са платили добре, за да „залови на местопрестъплението“ сина на съдията Елисеев — човек неудобен, с когото в онзи момент е било невъзможно да се разберат. Елисеев трябва спешно да отлети за града си, за да уреди работите и да спаси детето си, а на ред в съдийските списъци е съдията Ярцева — човек проверен, предан и стабилен.

Елисеев се прибира в Перм, плаща (още веднъж!) на същия офицер от милицията, спасява синчето си, а през това време съдията Ярцева поставя „правилните“ оценки на състезанията между спортните двойки и отрежда на двойката Третякова-Власов едва четвъртото място, тихо и елегантно ги отдалечава от националния отбор. Елисеев, разбира се, няма никаква вина, измамили са го като някакво хлапе, обаче Ярцева… Да отмъстят на нея, си е голяма радост. Ала Ярцева липсва от списъка на жертвите.

И ето че изниква поредното затруднение: всички жертви така или иначе са навредили на престъпника (разбира се, ако изхождаме от предположението, че този престъпник е Владимир Власов). Всички, освен треньора Михаил Валентинович Болтенков, тренировките при когото отвеждат Власов до шампионската титла сред младшата възраст и който го е взел при себе си като втори треньор, когато Владимир се е разделил с активния спорт, осъзнал, че кариерата му е съсипана окончателно. Няма никакъв мотив да убива Болтенков.

И никакви доказателства Владимир Власов да се е сдобивал с травматичен пистолет. Поне с един. Роман Дзюба и другият оперативен работник, Фьодор Улянцев, са задействали всички свои източници за издирване на възможен канал за снабдяване с незаконно оръжие, но досега — никакви следи. Нещо повече, те са проверили и възможностите за преправяне на оръжието за стрелба с бойни патрони, като навсякъде са показвали снимката на Власов. И пак нищо. Никой не е идентифицирал бившия спортист.

Е, и какво се получава?

— Нужна ни е експертиза за всички оръжия — въздъхна Настя. — Инак нищо няма да излезе. Не можем да седим и да гадаем дали е било използвано едно и също оръжие, или различни. Но за целта ни е необходим вашият следовател Баглаев, без него няма да стане.

— Ами и без това нищо не се получава — мрачно възрази Дзюба. — Според начина отпада Ефимова, според мотива — Болтенков, според разкриването — Галина Носуленко, според алибито — само първите два случая още са под въпрос, а останалите три не подхождат. А според личността на заподозрения изобщо нищо не се връзва.

— Ти забрави и хората, на които може да се е разсърдил Власов — забеляза Антон. — Съдията Елисеев, който е помолил да го сменят в навечерието на състезанията, си е съвсем наред. Съдийката Ярцева, която е била назначена вместо Елисеев, ощетила е Власов и неговата партньорка Третякова и не ги е допуснала до националния отбор, също е жива. И самата Третякова, която го е зарязала, спокойно си живее. Получава се някаква странна избираемост. На едни той отмъщава, на други — не. Защо?

— Просто не е успял — въздъхна Дзюба. — Те са наред в неговия черен списък.

— Оптимист такъв! — засмя се Настя. — Ами ако разгледаме идеята за килър? На нас много ни пречи убедителното алиби на Власов. Сигурна съм, че ако се опитаме да проверим първите два случая — Носуленко и полицая от Перм, — ще получим същия резултат. Как е Власов с финансите? Има ли той възможност да наеме човек за изпълнението на неговия мащабен акт на възмездие?

— С финансите е зле — отговори Антон. — Живее съвсем скромно. И за картините си получава малко. И начинът му на живот не е като на хора, разполагащи със свободни пари. А ние имаме налице пет убийства, е, в краен случай четири, ако Носуленко наистина е била убита от онзи скитник, когото са вкарали в затвора. Та това са луди пари!

— Лошо — потропа Настя с флумастера по масата. — Много лошо. За да заявим тази версия пред вашия следовател, ни е нужна стройна система от аргументи. Власов като заподозрян никак не е убедителен. Или…

Тя се замисли, загледана в стълбищната площадка, в мястото, където беше завоят. По светлото дърво потрепваше сива сянка, която имаше напълно обясними контури. Да се чудиш просто как такова тежко и тромаво тяло бе успяло да се премести от вратата на стаята на Саньок до стълбището абсолютно безшумно. Вярно е, че стимулът е голяма работа. И невъзможното става възможно.

— Петя, я къш оттука — леко повиши глас тя. — Зарежи лошия си навик да подслушваш възрастните чичковци и лелки, още си малък да слушаш такива разговори.

Петручо се подчини безропотно, но по обратния път стъпките му се чуха напълно отчетливо: той вече не се криеше.

„Глупост някаква се обажда у мен — весело си помисли Настя. — Заяждам се като хлапачка от детска градина. Нима ме обзема старческо малоумие и постепенно се вдетинявам?“

Та какво каза Ромка, когато четеше бележките си? „Ние не се обиждаме от такива неща. Всички всичко разбират. Такъв е законът на глутницата. Всеки мисли само за себе си и за своята кариера, това е нормално. Всеки гризе своя кокал и не го дава на никого. Но и не се сърдим за такова поведение от отсрещната страна. Всички сме такива. При нас не може другояче.“ Как може да се интерпретира това? Третякова е мислела за своята кариера, а не за болното коляно на Власов, затова не го е изчакала и си е намерила друг партньор. Вписва ли се това в схемата? Прекрасно. Съдийката Ярцева е изпълнявала указанието на Федерацията, от която е зависима. Не ги ли послуша — ще й свият сармите и ще я пращат да съди състезания от провинциално значение, а за пътувания в чужбина за сметка на Федерацията няма как и да мечтае. И нея може да я разбере човек. Елисеев пък за нищо не е виновен.

А сега да разгледаме в рамките на същата концепция хората, които са потърпевши. Полицаят от Перм се е борел не за кариера, а за собствения си джоб. Леле-леле, колко грозно… Галина Носуленко се е стремяла не да направи спортна кариера, а да се омъжи за московчанин с жилище и да заживее в столицата. Ина Ефимова също не е рискувала кариера, а се е опитвала да си напълни джоба с всяка възможна копейка. Каква лоша лелка. Хрант Артурович Ханджумян изобщо не се е занимавал със спорт, пробутал е синчето си, за което е платил добри пари. И ако си затворим очите за убийството на Михаил Болтенков, прекрасно се извежда формулата: престъпникът може да приеме и е готов да прости всякакви постъпки, свързани със собствената му (именно с неговата собствена, това е важно!) кариера или с някаква друга. Виж, за постъпки, продиктувани от чиста алчност, ненаситност или тщеславие, е готов да отмъщава.

Тогава всичко се подрежда. Всичко. Освен Болтенков. Няма постъпка, за която Власов би могъл да го мрази. Болтенков го е направил шампион, Болтенков доброволно го е дал на друг треньор, който е бил готов да развива у младия спортист таланта на състезател в двойка, макар че никой не обича да отстъпва перспективни спортисти, камо ли шампиони, за които се трупат надбавки върху заплатата, и всички се бият за такива до последно. Нещо повече, впоследствие Михаил Валентинович е взел Власов на работа като втори треньор, докато той е следвал. Отношенията им винаги са били прекрасни, нито един конфликт.

Прекалено много допускания. Прекалено много. Алибито на Власов говори единствено, че той има все още неразкрити от оперативните работници значителни доходи, които му позволяват да плаща на някакъв наемник. Възможно ли е? Напълно. Разкриването на убийството на Галина Носуленко може да се окаже следствие от фабрикуване и изтръгване на показания и признания, това у нас се случва много често. Възможно ли е това? Възможно е и още как! Използването на нож при убийството на Ефимова е резултат от обмисляне на ситуацията и осъзнато вземане на решение за избора на оръжие на престъплението, като се има предвид мястото и времето. Реално ли е? Ами ако този наемник е достатъчно разумен и опитен в работата си, напълно.

Но Болтенков, Болтенков… С него нищо не се връзва. Значи или Настя е сбъркала формулата за подбора на жертвите, или съвсем други хора и по съвсем други причини са убили Михаил Валентинович Болтенков. Или…

— Или ние — тя не забеляза как произнесе финала на размислите си на глас — не знаем нещо за Болтенков.

В нея се впериха два чифта смаяни очи: тъмните и внимателни на Антон и яркосините и пламнали — на Ромка.

— Какво ме гледате така? — ядосано попита Настя. — Ставайте, да вървим при жената на Болтенков.

— Тя нищо не знае — продума потиснато Дзюба. — Няма никакво отношение към спорта, лекарка е в МЧС и когато Власов е тренирал при Болтенков, двамата още не са били женени. С нея разговаряхме и Федя Улянцев, и аз, и Баглаев я разпита. Изобщо не е в течение на спортните истории.

— Но той е имал първа съпруга — добави Антон. — И между другото, нея Баглаев не я е разпитвал.

— Имаме ли данни за нея?

Антон въпросително погледна Дзюба, за пореден път днес почувства бодване в самолюбието: как можа толкова небрежно да се отнася към работата си! Срам и позор. Добре че поне се сепна не прекалено късно. Може би изпуснатото още може да се навакса. Слава богу, Ромка не го подведе, наистина се е раздавал за двама.

— Имаме — отвори бележника си Роман — и името, и адреса, и местоработата. И телефонния й номер имаме.

— Обади се, разбери се с нея — изкомандва Настя. — Аз сега набързо ще подредя на масата каквото имаме за ядене, защото тръгнем ли, изобщо не се знае кога ще сложим залък в устата си.

По принцип тя имаше съвсем друг план за днешния ден и работата с Антон и Роман по никакъв начин не влизаше в него, но пък предвиждаше пазаруване в супермаркета, и приготвяне на храна за мъжа й, племенника й и Петручо. Тя успя да нахрани Санка и Петя с каквото намери в хладилника и шкафовете, но с оскъдните остатъци не би успяла да задоволи двамата силни и здрави млади мъже. И все пак трябваше да измисли нещо. Дали да бъдат топли сандвичи? Вярно, няма какво да сложи в тях: не са останали нито салам, нито кашкавал, всичко отиде за обяда на Петка. Но в края на краищата, ако намаже филия с масло и я запече във фурната, със сладък чай ще свърши работа. Все е по-добре от нищо. Може набързо да свари и макарони, да ги залее със същото това масло и да ги поръси със захар, така, както бяха хранили самата нея, когато в Москва имаше криза с продуктите и невинаги можеше да купиш каквото искаш. С една дума, ще се справи някак, важното е, че момчетата няма да умрат от глад.

Ромка намери първата съпруга на Михаил Болтенков която работеше като учителка по физкултура в един московски лицей, и си уговори среща с нея.

— Странно нещо е животът — замислено каза той, докато дъвчеше горещата филия черен хляб с масло и отпиваше от силния сладък чай, — седим си в такава разкошна къща, построена на такова скъпо място, тоест практически сме милионери и някакви олигарси. И ядем най-прост хляб.

— Ами да — отвърна през смях Антон, — в такава къща трябва да се ядат омари с френски сос и да се пие изискано вино! Ромка, чувството за хармония ли се развихри у теб?

— Ами развихри се — погледна го закачливо Дзюба. — И между другото, моето природно чувство за хармония се противи, че Анастасия Павловна ти говори на „вие“. Не си заслужил ти такова отношение, Тоха, не си дорасъл още.

— Наистина, Анастасия Павловна — обърна се Антон към Настя, която, държейки също такава филия в лявата ръка, с дясната правеше списъка на продуктите, които трябва да купи на връщане. Увлечена в заниманието си, тя бе изтървала началото на разговора и се сепна, когато чу името си.

— Какво?

Вдигна глава от списъка.

— Казвам: защо ми говорите на „вие“? На Ромка на „ти“, а на мен — на „вие“. Неправилно е някак. Чувството за справедливост у Ромка протестира, а и на мен ми е неудобно.

Настя погледна Сташис с интерес. Така де, защо? Някак си тръгна по този начин. Бяха се запознали преди две години и половина, когато работеха заедно по едно престъпление, извършено в театър. Тогава Антон още нямаше трийсет, но изглеждаше много сериозен и много… някак възрастен. Зрял. И умело спазваше дистанция. Просто езикът й не се обръщаше да му говори на „ти“. Сега, когато се познаваха отдавна, би могла да промени тази форма на общуване, но Антон, някак тежък, нервен, постоянно ядосан и напрегнат, не я предразполагаше към това. Друго нещо беше Роман — открит, искрен, добродушен.

— Добър въпрос — усмихна се тя. — Страхувам се, Антоне, че отговорът няма да ви хареса.

— Нищо, ще го изтърпя, дори да е неприятен.

— Ами добре, изпросихте си го. — Тя го погледна изпитателно, сякаш проверяваше здравината му: ще издържи ли? — Вие не предразполагате към по-близко отношение и фамилиарност. От вас лъха студ. По-рано, между другото, не бяхте такъв, а аз добре си спомням какъв бяхте през есента на десета година, когато се запознахме. И тогава не предразполагахте към фамилиарност, но от вас лъхаше човешка хоплота, съчувствие, готовност да помагате. А сега сте станали друг. Извинете, ако ви обидих.

Той помълча, грижливо избърса изцапаните си с масло пръсти с хартиена салфетка, после широко се усмихна.

— Много правилно сте схванали всичко, Анастасия Павловна. И аз нямам какво да възразя. Хайде да направим така: от днес нататък няма да бъда лош и студен, а вие ще ми говорите на „ти“. Съгласна ли сте?

— Напълно — разсеяно кимна тя и отново взе да преглежда списъка си.

Трябва да добави още две неща, докато не ги е забравила. Затова пък после в магазина няма да си напряга паметта и просто ще поглежда листчето, без да се страхува, че ще изпусне нещо важно.

Преди да тръгнат, Настя обърна с лицето надолу разчертаната схема и като се присмиваше на себе си, внимателно постави няколко едва забележими знака. Ако Саня и Педро проявят любопитство, веднага ще се разбере. Наистина, от нейна страна това е абсолютна детинщина, но й беше интересно дали ще пожелаят да видят какво са работили тук възрастните, или не.

При топло време часовете по физкултура в лицея се провеждаха на откритата спортна площадка. Именно тук, на една наскоро боядисана в яркозелено пейка, седеше първата съпруга на Михаил Болтенков и чакаше оперативните работници. Като видя, че са трима, жената много се учуди.

— Ау, колко сте много! Мислех, че ще дойде един. Кой ми се обади по телефона?

— Аз — направи половин крачка напред Дзюба. — Аз ви се обадих.

От времето, когато Владимир Власов бе тренирал при Болтенков, бяха минали поне петнайсет години и те очакваха съпругата на треньора да не си спомни нищо. Но тя си спомни. И много скоро се разбра защо.

— Володя Власов беше много добър спортист, Миша винаги беше доволен от него, хвалеше го, радваше се на успехите му. Не си спомням нито един конфликт помежду им, макар че в тези среди това е доста рядък случай.

— Защо тогава Власов се е прехвърлил в друга група, след като всичко е било толкова безоблачно? — поинтересува се Антон.

— Случи се една грозна история — тъжно се усмихна тя. — Миша банално продаде момчето на Милочка Волинец. В онзи момент бяхме в трудна ситуация. Деветдесет и четвърта година. Е, разбирате. Ние загубихме всичко, на което бяхме разчитали. И тогава на Милочка й беше нужно добро момче с подходящ ръст, фигура и възраст, за да го постави в двойка. Разбира се, никой треньор не би си дал шампион просто така, та той означава по-висока заплата, не кой знае колко, но все пак. И Миша каза, че ако Милочка му плати, няма да спира Володя, нещо повече, дори ще се постарае да му обясни защо при Волинец ще е по-добре.

— А Власов знаеше ли, че са го продали? — попита Настя.

Бившата съпруга на Болтенков сви рамене.

— Най-вероятно не. Откъде ще научи? Нито Миша, нито Милочка биха му го казали. Нито един треньор не би казал такова нещо на спортиста. А никой друг не знаеше, само Миша, Милочка и аз.

— Сигурна ли сте, че нито Михаил Валентинович, нито Людмила Всеволодовна не са казали за това на никого? Та нали Власов би могъл да научи, че е бил продаден, не от треньора, а от някой друг.

— Могъл е — съгласи се Болтенкова. — Но за това с нищо не мога да ви помогна. Не знам. Самата аз не съм казвала на никого. А за Миша и Милочка не гарантирам. Но е малко вероятно те да са приказвали за това под път и над път.

Те излязоха от територията на лицея и тръгнаха към мястото, където бяха оставили колите си.

— Къде е Волинец? — попита Настя и отвори вратата на своето служебно пежо.

— В Унгария — унило отговори Сташис.

— Кога ще се върне?

— След около три седмици, не по-рано.

— Имате ли телефонния й номер?

— Имам го. Да й се обадя ли?

— Обади й се. Няма да летим до Будапеща, я — усмихна се Настя. — Вярно, въпросът е деликатен, при всяко положение ще й е неудобно да отговори, но ти се постарай да го формулираш така, че да отговори.

Антон кимна и извади мобилния си телефон.

— Людмила Всеволодовна, позволете ми още един въпрос — започна той веднага след като се представи и дори без да се поинтересува удобно ли й е да говори. — Как мислите, възможно ли е Власов да е научил от някого истинската причина, поради която се е озовал във вашата група?

„Браво — одобрително си помисли Настя. — Грамотно. Без натиск, без патос, без обвинения и изобщо без етични оценки. Само фактите.“

Не стана ясно дали на Людмила Волинец й беше удобно да разговаря в този момент, но че улучи нейно извънредно раздразнено настроение, Антон можеше да не се съмнява. Той мълчаливо изслуша долитащия от слушалката глас, който току изтъняваше до фалцет, после все така мълчаливо пъхна телефона в джоба си.

— Ти дори не каза дочуване — учудено забеляза Роман. — И не й благодари.

— Ами тя затвори — отговори Антон. — С една дума, самата тя е казала това на Власов. Веднъж, по времето, когато работел при Носуленко, той отишъл при нея да се посъветва по някакъв въпрос, станало дума за треньорската етика, за примамването на спортисти, после нещо за Болтенков и тя казала на Власов. Просто защото си говорели на тази тема. Поне тя така казва. Исках да я попитам как е реагирал Власов на тази информация, но тя затвори.

— Значи ще трябва да й се обадиш още веднъж, по-късно, когато се успокои — каза Настя. — А засега и това ни е достатъчно. Власов е знаел, че Болтенков го е продал. И всичко се вписва във формулата: Волинец го е купила заради собствената си треньорска кариера, затова Власов няма претенции към нея. Но Болтенков го е продал изключително заради материална изгода. Всичко пасна.

Антон обеща след известно време отново да потърси Волинец.

— Да се надяваме, че ще се посъвземе — засмя се той. — И ще отговори на останалите ми въпроси.

— Добре — кимна Настя. — А ние с Рома се прибираме.

— Вие с Рома ли? Какво, сега той се подчинява на вас, а не на мен, така ли? — разсмя се Антон и Настя си каза, че вчера Сташис вероятно откровено би се ядосал от тези нейни думи, а днес добродушно се смее. — А не може ли да е обратното? Ромка сам да се оправя, както си знае, а вие да покомандвате мен, така ще съм по-спокоен.

— А, не, ще прощавате — разсмя се в отговор и Настя. — Нуждая се от примитивна мъжка сила, за да мъкна торби с продукти. И освен това ми трябва човек, който обича и умее да търси информация в интернет. Ти не обичаш, нали, Антоне?

— Което е вярно, вярно е — призна Сташис. — Кой знае защо тази работа не ми е по сърце.

— Е, добре тогава. Затова пък имаш възможност да се прибереш и да си видиш децата, а ние с Ромка ще се оправяме някак.

Тя вече беше запалила двигателя, когато Антон потропа с кокалчетата на пръстите си по предното стъкло откъм страната, където седеше Дзюба. Настя натисна копчето и свали стъклото.

— Рома, един такъв въпрос.

Личеше, че на Антон му е неудобно, и Настя реши, че причината е тя. Сигурно майорът не иска тя да чуе. Наложи се да се престори, че спешно й е потрябвало нещо в багажника. Работата обаче се оказа друга. Антон не се опитваше да говори тихо, така че тя го чуваше много добре.

— Твоята Дуня всеки ден ли е на работа?

— Ами да — отговори недоумяващо Дзюба, — от десет до седем. Но имат пълзящ график, за да им се получават по два почивни дни поред, защото заложната къща работи шест дни в седмицата. Защо, какво има? Трябва да заложиш нещо ли? Или да оцениш?

— Търся варианти кого да помоля да взима Баска от айкидо вечер. В случай че Еля напусне. Сутрин мога да водя Стьопка на градина и Баска да закарвам до училище, но никак не се получава посрещането от айкидо. Как мислиш, мога ли да помоля Дуня? Поне понякога?

Гласът на Сташис беше умоляващ и виновен.

— Никакви, ама никакви проблеми! — уверено отговори Ромка. — Разбира се, Дуня ще помогне, и аз ще помогна, ако трябва, нали с теб не дежурим заедно, така че, ако ти си на денонощно, аз винаги мога да те заместя, не се притеснявай. А помниш ли, че ми разказваше за някаква своя съученичка, живеела във вашия блок? Е, дето веднъж се отби при теб, когато обсъждахме делото с бижутера? А?

— Да, Танка Кошевая, та какво за нея?

— Ами когато дойде, тя каза: „Тоша, може ли да поседя при тебе поне половин час? Не мога да остана повече в тоя кошмар“. И седя с нас, между другото, около два часа, ако не и повече. Ти ми каза, че родителите й пиели много, а и по-големият й брат покрай тях.

— Да, имаше такова нещо.

— Ами ето на! — тържествуващо възкликна Ромка. — Защо не я помолиш да наглежда децата вечер? Струва ми се, че тя ще идва с удоволствие, е, може би не всеки ден, но все пак. Тя е нормален човек, с добро отношение към теб, ще ти помогне с удоволствие, пък и ще поседи на тишина и спокойствие.

На Настя й омръзна да се прави, че не може да намери необикновено важното нещо, уж завряно някъде в багажника. Затвори капака му и отиде при Антон.

— Спомням си също, че си ми говорил за съседите си, съпрузите, които имали огромна библиотека и които много те подкрепили, когато си останал сам. И между другото, ако аз мога да ти бъда полезна с нещо, не забравяй и старата си дружка — усмихна се тя. — Аз сега кисна извън града, но това е временна ситуация, скоро ще се прибера в Москва. Вярно, работата ми, както и твоята, не е планова, но пък често имам свободно време. И колата ми винаги е в ред. И Чистяков ми е подръка. Така че имай ме предвид.

— Благодаря ви — смотолеви Антон и на Настя й се стори, че той е готов да се разплаче. Впрочем сигурно й се стори. Та може ли един храбър майор от руската полиция, полицай от „Петровка“, да плаче?

Вътрешното раздразнение, което не бе напускало Антон от много седмици насам, се разпръсна, останаха горчивината, чувството на вина пред Лиза и децата. И болката. Но кой знае защо тази болка придаваше на мислите му яснота.

„Та всичко е толкова просто — мислеше си той, докато свърна към шосето, — всичко е толкова очевидно. Не бях направил елементарното. Не бях направил изобщо нищо. Като професионалист съм пълна нула. Напразно Ромка се надява да се научи на нещо от мен. Подведох го. Подведох и себе си. И изобщо всички.“