Катрин Тейлър
Решението (30)

29.

Дейвид се сепна уплашено, щом чу силното писукане, и впи очи в монитора над леглото на Ралф. Беше задрямал и му отне миг-два да осъзнае, че сигналът не е причина за тревога. Сензорът, измерващ кислородното насищане на кръвта и честотата на пулса, се беше изхлузил от пръста на Ралф. Често се случваше по време на сън и Дейвид се справи набързо, като закрепи щипката за показалеца на баща си. Вече знаеше дори кое е копчето за изключване на алармата, но сестрата беше влязла и го натисна вместо него. После му се усмихна приветливо.

— Мистър Камдън, наистина не е нужно да вършите задълженията ми — каза тихо, за да не събуди Ралф. — По-добре се приберете. Времето за свиждане отдавна изтече.

Дейвид погледна часовника на китката си и с изненада констатира, че вече е осем и половина. Но тъй като се чувстваше по-добре тук, се усмихна на сестрата.

— Бих искал да остана още малко, ако ми позволите. Нали доктор Кхан каза, че присъствието на близък човек се отразява добре на баща ми.

Състоянието на Ралф действително се беше подобрило значително след идването на Дейвид, затова му разрешиха да седи до леглото на баща си — доколкото не пречеше на болничния персонал да извършва належащите манипулации. А Дейвид нямаше такова намерение.

Сестрата, любезна жена на средна възраст, му отвърна с усмивка.

— Както желаете — каза и провери и другите измервателни диоди и стойности, докато Дейвид наблюдаваше баща си.

Ралф спеше, дори спокойно, обаче Дейвид подозираше, че това се дължи на медикаментите, които му бяха дали лекарите. Ако не настъпеше промяна, щяха да го оперират утре. Докторът беше категоричен, че единствено операция би могла да отстрани ефективно сърдечните нарушения. А това бе само един от здравословните му проблеми.

Сега вече Дейвид знаеше малко повече за състоянието на Ралф и бе наясно със сериозността на положението. Пациентите с рак на панкреаса, особено открит толкова късно, както бе в случая с Ралф, нямаха благоприятна прогноза за живот, д-р Кхан го потвърди недвусмислено пред него. Дейвид обаче все още отказваше да приеме всичко за загубено. Щеше да събере информация за това заболяване и да се погрижи Ралф да получи най-доброто лечение. Не можеше да направи кой знае колко повече, но тази мисъл му даваше опора и отслабваше усещането за безпомощност.

Сестрата беше готова и понечи да си тръгне, обаче Дейвид я спря.

— Знаете ли дали навън има още някой от семейството ми?

Още одеве каза на другите да си тръгват, защото в момента нямаше с какво да помогнат. Само че не беше сигурен дали са го послушали.

Явно не, понеже сестрата кимна.

— Брат ви е тук. Преди малко разпита за състоянието на баща ви. Мисля, че чака отвън.

— Брат ми ли?

В първия момент Дейвид не схвана за кого говори жената. Погледна още веднъж към Ралф, сетне последва сестрата до коридора и й даде синята престилка с думите:

— Ей сега се връщам.

И напусна отделението през летящата врата.

Бен действително беше в безлюдната чакалня. Стоеше до прозореца с гръб към Дейвид и се взираше във вечерния мрак. Чак когато Дейвид го заговори, се обърна стреснато, сякаш не бе очаквал да срещне някого от семейството.

— Не знаех, че си тук — рече Дейвид, за да прикрие смущението си. — Кейт ми каза, че трябвало да уредиш някакъв служебен въпрос.

— Така е — потвърди Бен, но не каза нито дума повече. — Как е Ралф?

— В момента е стабилен. Сега спи. — Дейвид пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — А ти защо не влезе при него?

Бен повдигна рамене.

— Не исках да преча. Пък и вече трябва да тръгвам.

Понечи да мине покрай него в посока към вратата, само че Дейвид го улови за лакътя, принуди го да спре. Не познаваше добре Бен, но си личеше, че се чувства зле. Не му беше лесно да стои тук и Дейвид предполагаше какво се разиграва в душата му. Та нали и той неотдавна бе стоял пред напълно чуждия си баща, така че знаеше какво е усещането. Това го накара да види Бен с нови очи и да го почувства близък.

Беше толкова обсебен от собствените си проблеми, че действително нито за миг не се запита как Бен приема цялата тази ситуация или какво изпитва към Ралф. Отношенията на двамата не можеха да се сравнят с връзката между него и Ралф. Разбира се, че не. Това обаче не променяше факта, който Дейвид осъзна наново едва благодарение на думите на сестрата: може и да имаха малко общо и да живееха напълно различни животи, но нещо ги свързваше, сега и завинаги. Бяха братя — или поне най-близкото до това понятие. И Дейвид не можеше и не искаше да пренебрегва повече истината. Затова каза:

— Не, остани. Аз… трябва да се обадя по телефона и имам крещяща нужда от чаша чай. Дали ще можеш да останеш при Ралф, докато се върна?

Бен издиша шумно.

— Мислех, че спи.

— Да, така е, но… все пак е добре някой да стои при него.

Дейвид видя как цялото същество на Бен се възпротиви за секунда-две.

— За няколко минути — каза след това, а предупреждението, което се долови в гласа му, като че ли бе отправено по-скоро към него самия.

Дейвид изчака вратите да се затворят зад гърба му и извади телефона си, включи го и набра номера на Анна.