Катрин Тейлър
Решението (16)

15.

Сърцето на Кейт биеше ускорено от вълнение, докато редом с Бен прекосяваше вътрешния двор. Беше приел поканата й без капка колебание и макар свитият й стомах да й подсказваше, че е на път да си създаде неприятности, това я радваше.

— Сър Рупърт май няма да е във възторг, задето си превозвал ранена сърна в багажника му — подхвърли на минаване покрай лимузината, чиито сребърни декоративни лайстни блестяха на предвечерното слънце. — Като оставим настрана, че дивите животни понякога изпадат в паника в подобни ситуации, най-вероятно си съсипал тапицерията с кървави петна.

Бен само сви рамене.

— Ще платя за почистването.

Естествено, помисли си Кейт. А изцапаното си сако просто щеше да смени с ново. Защото беше богат бизнесмен, притежаващ апартамент до Сентрал парк, в сравнение с който нейното миниатюрно бунгало с овехтелите и събирани оттук-оттам мебели навярно му изглеждаше като съборетина. Сега й се стори почти нереално, че бе живял седмици наред тук с нея.

Доказателството, че наистина е било така, дадоха миг по-късно Чернобрадко, Арчи, Джини и Лоси, които се разлаяха възбудено зад входната врата. Още щом Кейт я отвори, старото коли, трикракият териер, дребният шпаньол и черната лабрадорка се стрелнаха навън и с радостен лай и скимтене заподскачаха около двамата.

— Хей, добре, добре! И вие ми липсвахте! — засмя се Бен и коленичи, за да погали кучетата, които не бяха на себе си от радост.

Не са го забравили, рече си Кейт и усети болезнено пробождане в гърдите, докато наблюдаваше познатата сцена на посрещането.

Бен се изправи и застана досами Кейт. Като лавина я връхлетяха спомените за случилото се между тях, преди той да възстанови паметта си, затова припряно сведе очи и се обърна на другата страна.

— Аз… ще сложа водата за чая — промълви и отиде в кухнята. Кучетата я сподириха и тя ги пусна в градината. След това напълни електрическата кана.

Бен се беше облегнал на рамката на вратата със скръстени на гърдите ръце и я наблюдаваше. Изглеждаше някак замислен.

— Всъщност накъде биеше Бартън?

— Какво? — попита Кейт, докато подготвяше чайника.

— Ами с репликата, че сега и Камдънови си имали работа с мошеник от класа. Да не би да ги смята за измамници?

Кейт направи гримаса.

— За пръв път ли го чуваш?

— А, не. — И вдигна рамене. — Но защо ги мрази толкова?

Очевидно никой досега не му бе обяснил причината и Кейт се замисли дали да му я каже. Камдънови не обичаха да говорят за тази история, но тя не беше тайна. Всеки в селото я знаеше.

— Заради онова с Хенри — поясни, докато пълнеше купичките на кучетата.

Името явно нищо не говореше на Бен, понеже въпросителното изражение не изчезна от лицето му.

— А кой, по дяволите, е Хенри?

— Най-малкият син на лейди Илайза и сър Рупърт.

Види се, и това бе ново за него.

— Имат четири деца?

Кейт кимна.

— Ралф, Тимъти, Клер и… Хенри. Изтърсакът, много по-малък от другите. — Замисли се за миг. — Сега би трябвало да е на тридесет и пет-шест. Но изчезна преди години и никой не знае какво е станало с него.

— Аха — отговори Бен, явно изненадан. — А това какво общо има с Луис Бартън?

Водата завря и Кейт наля чая. Сетне прибра кучетата, които мигом се спуснаха към купичките си.

— Преди да изчезне, Хенри продаде един парцел на Бартън, който току-що се беше заселил в Шоу Аби — продължи разказа си Кейт. — Собственост на Дарингам Хол, но граничи със земята на Бартън и той държеше на всяка цена да го купи за пасище на конете си. Хенри се възползва и му взе маса пари, доста над реалната цена.

— И затова ли е толкова ядосан?

— И затова — продължи Кейт. — Същинският проблем обаче е, че Хенри изобщо не бе упълномощен да продава. Така че сър Рупърт не призна договора, вследствие на което Бартън си поиска парите. Само че Хенри вече беше потънал вдън земя с тях. Разправят, че имал дългове от комар, но никой не знае със сигурност защо се махна оттук — въздъхна тя и допълни: — Във всеки случай неочаквано се изпари, а Бартън настоя да си получи парите. Но сър Рупърт отказа да му ги върне. Според него Бартън сам си бил виновен, задето сключил прибързано сделката, без да провери дали е законна.

Имаше и други причини за отказа на сър Рупърт. Кейт знаеше от Айви, че сумата, поискана от Бартън, била твърде висока. Дори и да се беше съгласило, семейството доста трудно би събрало парите. Ето това всъщност пречеше да се развали договорът. Само че нямаше достатъчно доверие на Бен, за да му сподели тази деликатна подробност.

— А този Хенри не се е появил досега? — поинтересува се той.

Кейт поклати глава.

— И никой не знае къде е. По едно време се чу, че бил в Канада, но това бяха само слухове. Цялата история нанесе тежък удар на лейди Илайза и сър Рупърт.

Тя сложи чайника и две чаши върху подноса и понечи да мине покрай Бен, за да иде в дневната. Но кучетата, които се бяха наяли и също искаха да се върнат в дневната, се замотаха около краката й и тя се спъна, а подносът се наклони застрашително. Бен моментално го подхвана и й помогна да възвърне равновесието си. Пръстите им се докоснаха, от което по ръката й пробягнаха тръпки. Внезапно останала без дъх, Кейт вдигна глава и срещна погледа му.

— Пък аз през цялото време си мислех, че съм черната овца — изрече с иронична усмивка, от която краката на Кейт се подкосиха.

След това взе подноса и го изнесе от кухнята.

Кейт остана минута-две, за да се овладее, и го последва в дневната. Черна овца, рече си. Поне й прозвуча така, сякаш междувременно беше свикнал с мисълта, че е член на семейството.

Бен сложи подноса на холната масичка пред камината, а не на масата за хранене, както очакваше Кейт. След това се настани на един от двата изтърбушени сини дивана, които явно му допадаха като кът за сядане. А понеже кучетата вече бяха заели позиция на другия диван, не й остана избор, освен да седне до него.

— Е, как се развиват нещата между теб и Ралф? — запита предпазливо, когато и двамата взеха чашите в ръце.

Бен протегна дългите си крака, както правеше често, когато вечер седяха заедно на дивана. Беше навил изцапаните ръкави на ризата си и Кейт прикова поглед в мускулестите му пред лакътници, които винаги беше смятала за много секси.

— Той полага усилия и отговаря на всичките ми въпроси — отвърна замислено Бен. — Честно казано, не съм очаквал да е толкова откровен.

Това потвърди предположенията на Кейт.

— Значи си променил мнението си за него?

Бен я погледна изпитателно.

— Затова ли ме покани? За да разузнаеш?

Кейт въздъхна дълбоко и остави чашата си на масичката.

— Не може ли поне веднъж да не отговаряш на въпроса с въпрос?

Бен се захили, но веднага след това пак стана сериозен.

— Може да си променя мнението чак когато разбера какво точно е станало навремето. А доста неща все още ме навеждат на мисълта, че Камдънови ме лъжат.

Кейт го погледна с изненада.

— Какво имаш предвид?

Сред кучетата настъпи раздвижване, на дребосъка Арчи май вече не му харесваше мястото на кучешкия диван. Скочи на пода и моментално се озова в скута на Бен. Намести се и се прозя. Бен се усмихна и замислено погали териера.

— Продължих проучванията и не всичко съвпада — каза. — Ралф упорито твърди, че смятал брака с майка ми за анулиран и не знаел за смъртта й. Само че в документите за сключване на брак с Оливия е отбелязано, че е вдовец.

Кейт смръщи чело.

— Но… това би означавало…

— Че семейство Камдънови вече са знаели за смъртта на майка ми — допълни навъсено Бен. — Ралф обаче не отстъпва от версията си. Казва, че информирал чиновника от гражданското за анулирания си брак. Уж не помнел подробностите. Трябвало да представи някакви документи, но какво точно и дали ги е предал лично, това забравил. Всичко обаче минало без спънки.

— Вярваш ли му? — попита Кейт, чудейки се как да изтълкува това ново развитие на нещата.

Бен замълча за миг. После остави чашата на масичката, избута Арчи от скута си и се изправи. Приближи се до прозореца и се загледа навън, където вече падаше здрач.

— Вече не зная на какво да вярвам — продума след дълга пауза, без да се обърне. — Но някой лъже. Това е сигурно.

Кейт бе принудена да се съгласи с него. Даже ако историята, разказана от майка му, не беше истина, все пак оставаше едно несъответствие. Но Бен явно не тържествуваше от този факт, пък и не звучеше толкова ядосано както преди. Когато се обърна към нея, лицето му изглеждаше по-скоро замислено.

— Странно, обаче инстинктът през цялото време ми казва, че лъже друг, а не Ралф. Той е… различен от това, което си представях. Колкото повече го опознавам, толкова по-невероятно ми се струва да е причинил на майка ми всички неща, за които ми разказа тя. — Бен въздъхна и сви рамене. — Не искам да се привързвам към него, понеже имам чувството, че ще предам паметта на майка си. Ако му повярвам. Но той…

Гласът му пресекна, явно не бе в състояние да изрече онова, което бе същинският проблем.

— Но той ти е баща — додаде тихо Кейт и усети как сърцето й се устреми към него. Виждаше колко напрегнат е в момента и разбираше дилемата му. Ала не беше сигурна дали чувството му не го заблуждава. — Впрочем знаеш ли, че наистина ти завиждам? Като малка често си мечтаех Ралф да ми е баща. Почти не помня баща си и ако можех да избирам друг, бих се спряла първо на него. Винаги е бил сърдечен. И търпелив. Нито веднъж не е избухвал като Джеймс или вуйна ми. И откакто го познавам, неизменно е държал на думата си. Той е почтен човек, Бен. Просто не мога да си представя, че те лъже.

Бен дълго се взира в нея, без да издаде какво се крие зад изражението му. После пак се обърна към прозореца.

— Сигурно е хубаво някой да те подкрепя толкова непоколебимо.

В гласа му прозвуча такава горчивина, че сърцето на Кейт се сви. И тя внезапно проумя какво се четеше в очите му: болка. Обикновено я криеше, ала именно това я бе привлякло още от самото начало, тази тъмна страна на същността му, самотата, която тя тъй добре познаваше. И той като нея не беше имал никого, живееше сам от дванадесетгодишна възраст, и макар да беше отраснала в семейството на вуйчо си, Кейт бе напълно наясно как се е чувствал. Затова и беше толкова суров, затова и му беше толкова трудно да се довери.

Кейт стана и отиде при него. Не можа да се сдържи, привличаха я излъчващата напрежение линия на раменете му, начинът, по който стоеше със заровени в джобовете ръце. Така изглеждаше и преди време в болницата, малко преди да го покани в дома си. И тя отново усети същото: пробудената потребност да се погрижи за него, да му помогне да се почувства по-добре.

Малко зад него се спря и вдигна ръка, за да го докосне.

— Недей — каза рязко Бен, а когато стреснато вдигна глава, Кейт срещна погледа му в стъклото на прозореца. В него се четеше недвусмислено предупреждение. — Не го прави.

Кейт отпусна ръката си.

— Защо? — прошепна, а гласът й леко потрепери.

Бен се обърна към нея.

— Защото ми е достатъчно трудно да стоя далеч от теб, Кейт. Защото през цялото време искам да те целуна и защото положително ще го сторя, ако продължаваш да ме гледаш така. А не зная дали идеята е добра.

Кейт усети тръпки по кожата си, давайки си сметка, че той просто изрече онова, което тегнеше във въздуха. И двамата не можеха да отрекат, че помежду им все още имаше силно привличане и ако не желаеха да изгубят контрол над себе си, трябваше да се държат на разстояние. Така беше по-добре. В края на краищата ги разделяха твърде много неща, които първо трябваше да си изяснят.

Въпреки всичко Кейт се поколеба и успя единствено да отстъпи крачка назад, понеже телефонът иззвъня. С разтуптяно сърце отиде до бюрото, вдигна апарата от зарядното устройство.

Номерът, изписан на дисплея, й беше непознат, затова предположи, че става въпрос за работа. Та нали беше винаги на поста си, а за спешни случаи й звъняха и вкъщи. Не беше обаче нов пациент, а някой, чието обаждане не бе очаквала.

— Жан! — възкликна изненадана, щом позна отсрещния глас, и плъзна поглед към Бен, който все още стоеше до прозореца и я наблюдаваше с непроницаемо изражение.

 

 

Пак французинът, помисли си Бен, докато слушаше разговора на Кейт по телефона. Този тип явно имаше шесто чувство кога да досажда.

За разлика от него обаче на Кейт очевидно не й досаждаше, понеже се усмихваше, докато приказваше с него. Беше погледнала Бен, когато вдигна слушалката, но сега беше обърната гърбом към него. Въпреки това той долови, че си уговарят среща. Французинът май искаше да покани Кейт някъде, ставаше дума за това кога е свободна.

Бен стисна зъби, за да овладее мъчителното парливо чувство, което разяждаше вътрешностите му. По дяволите, защо си причиняваше всичко това? Крайно време беше да си тръгне, преди наистина да е станал за посмешище.

Имаше и други жени, към които бе изпитвал влечение, и определено умееше да получава каквото поискаше. Само дето с Кейт беше различно. При нея потребността да я държи в обятията си беше екзистенциална. Не я желаеше, а имаше нужда от нея и това го съсипваше.

Досега винаги беше внимавал и не бе допускал емоционално сближаване с жена. Не искаше връзка, нито ангажименти, не искаше да отвори сърцето си за чувства, които в крайна сметка причиняваха само болка. Затова беше приключвал авантюрите при първите признаци на прекадена интимност. Беше рефлекс, вид защитен механизъм, който неизменно сработваше. Но не и с Кейт. Тъй като му беше влязла под кожата дълго преди да осъзнае, че случилото се между тях изобщо не е влизало в сметките му.

А дали не прибра сърната и защото това му даде шанс да отиде при нея? Вярно, домъчня му за горкото животно, но то беше и средство за постигане на целта му, понеже не беше сигурен колко още възможности ще има да се види с Кейт в дома й.

Преди малко го неглижира, но оставането му тук беше плод на ожесточена борба. Станфорд не беше никак доволен от предложението за видеоконференция и Бен трябваше да изразходва целия си арсенал от красноречие, за да постигне своето. Да не говорим за театъра, който устрои Питър. Е, да, чувството му не го излъга — Станфорд държеше да сключи сделката с тях и в края на краищата все пак се съгласи с предложението му — но това сто на сто бе последният компромис. Не след дълго волю-неволю щеше да си замине, независимо дали дотогава щеше да научи истината или не. И трябваше да се върне, тъй като в Ню Йорк имаше куп неща за вършене и решаване, тогава пак щеше да се отдаде изцяло на фирмата си. Тогава всичко тук щеше да остане в миналото…

— Да, и аз се радвам — каза Кейт.

Бен се усети, че е престанал да слуша разговора. Затова и не знаеше дали си е уговорила среща с този Жан-Пиер или не. Но продължаваше да се усмихва, когато остави слушалката със сърдечното „До скоро“.

До скоро. Стомахът на Бен се сви. Той нямаше да си тръгне от Кейт с тази фраза. При тях двамата думата щеше да бъде „сбогом“. И моментът наближаваше.

— Извини ме. — Кейт остави телефона в зарядното устройство. — Това беше…

— Зная кой беше — тросна й се Бен, ала веднага след това съжали и се насили да контролира изражението си. Което не беше лесно, понеже от мисълта, че въпросният французин все някога — скоро — може би ще бъде с Кейт тук, в този дом, който все още му бе толкова близък и будеше толкова спомени, скръцна със зъби.

— Срещаш ли се с него? — запита я и сам долови гневната нотка в гласа си.

Кейт кимна.

— Покани ме на вечеря.

Тя, изглежда, се озадачи от държането му — нищо чудно, и той беше озадачен. Понеже си даде сметка за нещо, което смяташе, че му е чуждо: той ревнуваше. Гадно чувство. И доста труднопоносимо.

— Трябва да тръгвам — изръмжа Бен. — Стана късно и аз… имам още работа.

Направи три крачки към вратата, после спря и хвърли още един поглед през рамо. Грешка. Тъй като щом видя уплахата в очите на Кейт, се завъртя на пети и се запъти към нея.