Метаданни
Данни
- Серия
- Имението Дарингам (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Entscheidung, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Драганова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Разпознаване и корекция
- asayva (2018)
Издание:
Автор: Катрин Тейлър
Заглавие: Решението
Преводач: Емилия Владимирова Драганова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: немска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Мария Владова
ISBN: 978-954-26-1608-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7890
История
- — Добавяне
27.
— Но те са тийнейджърки! — Бен отвори със замах вратата на полицейското управление и едва в последния момент се сети, че Кейт върви зад него. Задържа вратата, за да излезе, но очевидно все още не можеше да проумее казаното от вуйчо й. — Позволил съм да ме пребият няколко момиченца?
— Били са четири на брой, Бен. Или може би пет — рече Кейт, понеже Гейл Фостър беше дала противоречиви показания. — А и нали чу думите на вуйчо Бил, явно са били дрогирани и поради това крайно агресивни. Просто са те хванали неподготвен, защото не си очаквал подобна атака.
— Въпреки това!
Бен спря и хвърли укорителен поглед на голямата тухлена сграда с колони на входа, в която се помещаваше полицейското управление на Кингс Лайън — все едно служителите му бяха виновни за случилото се с него през въпросната вечер. Следващите му думи обаче показаха, че негодува най-вече срещу своята роля в цялата история.
— Трябваше да се досетя — изрече съкрушено. — Трябваше да преценя правилно ситуацията.
— Не си можел — възрази Кейт. — Не си имал никакъв шанс.
Тя си припомни какво сподели Бил за показанията на Гейл Фостър. След като най-накрая проговорила, младата жена направила подробни самопризнания и дори се похвалила колко лесно са обезвредили и ограбили Бен. Станало по щастлива случайност, момичетата не го били планирали. Бен се появил изневиделица с ягуара си зад тяхната кола и нарушил спокойствието им. Затова слезли и му се нахвърлили без предупреждение. Накрая духнали с неговата кола и вещите му и го оставили да лежи ранен.
Кейт с ужас се сети за хематомите, който същата нощ откри по тялото на Бен. В това състояние сигурно му е било адски трудно да се влачи през гората в търсене на помощ, рече си и в съзнанието й веднага лумнаха старите угризения.
— Аз обаче трябваше да бъда по-предвидлива. Когато се приближи към къщата на Аманда, трябваше да вадя, че си ранен. Трябваше да те заговоря и да попитам какво искаш, вместо да те поваля на земята. Тогава всичко…
И замлъкна, понеже видя как изражението му се промени.
— Тогава всичко щеше да се развие другояче — завърши изречението Бен и повдигна ъгълчето на устата си. Само че усмивката му не изглеждаше весела, а гласът му прозвуча по-скоро горчиво.
Досега нито веднъж не я беше упрекнал, че е загубил паметта си единствено по нейна вина. А и сега тя не откри упрек в погледа му. Ядосваше се на себе си, не на нея. След като вече знаеше фактите, вади се, бе още по-убеден, че все някак е можел да предотврати случилото се.
Кейт довърши наум мисълта, която току-що я стресна и очевадно не даваше мира и на Бен. Какво би станало, ако беше действал различно? Ако в ситуацията с момичетата наистина бе проявил по-голяма предпазливост? Или ако се беше довлякъл до друга, а не до къщата на Аманда? По всяка вероятност тогава би пристигнал още същата вечер в Дарингам Хол и там би пуснал в действие плана си за отмъщение. Нямаше да опознае Камдънови, поне не както ги познаваше сега. И нямаше да се сближи толкова с нея.
И сега навярно дори нямаше да е тук, а отдавна щеше да се е върнал в Ню Йорк.
Внезапно изтръпна от страх, че той иска именно това. Така копнееше да го улови за ръка, както одеве в болницата, ала не посмя. Сега изглеждаше тъй различен. По-недостъпен. По-сърдит…
Поръчаното от Бил такси пристигна и напомни на Кейт, че трябва да се върнат в болницата.
Бен й отвори задната врата, но не я последва, а остана на тротоара.
— Няма ли да дойдеш? — запита уплашено тя.
— Не мога. — Извади телефона от джоба си, посочи го, сякаш за да подкрепи думите си. — Аз… трябва да се погрижа за нещо служебно.
Начинът, по който го каза, я вбеси. Прозвуча толкова дистанцирано, все едно бяха непознати. Все едно той нямаше нищо общо с нея и останалите.
— И то е по-важно? — Кейт го прониза с предизвикателен поглед. — По-важно е от Ралф?
По лицето му пробягна сянка, но когато се вгледа по-внимателно, Кейт вече не я откри, а Бен издържа погледа й с хладно изражение.
— Не мога да направя нищо за Ралф, нито ти. Така че не зная каква полза има да седя в болницата със скръстени ръце.
— Каква полза ли? — Идваше й да слезе от колата и да го разтърси. — Та той ти е баща, Бен, и е зле. И ти на негово място би се зарадвал да видиш, че семейството ти се тревожи за теб и ти оказва морална подкрепа.
Още в секундата, в която го изрече, Кейт съжали за думите си, понеже видя как очите на Бен станаха на цепки.
— Точно така — каза. — Само дето нямам семейство. Това не е моят живот и мой проблем, Кейт. И не ме засяга.
— Не е вярно! — възрази остро тя. — Разбира се, че те засяга. Даже много. — После отчаяно поклати глава, защото погледът му отново стана непроницаем както в самото начало. — Щом като мислиш така, защо остана? Можеше веднага да се върнеш в Америка и да зарежеш всичко тук.
Бен сви устни и Кейт изведнъж осъзна колко е ядосан.
— Мда, по-добре да бях постъпил така. Но грешката може лесно да се поправи — каза той и думите му пронизаха сърцето на Кейт. Сетне вдигна телефона си като символ на всичко, което в момента вървеше наопаки. — Това тук, Кейт, това е важно. Фирмата ми. Тя ме интересува и означава нещо за мен… и точно за нея ще се погрижа сега. Ралф има достатъчно хора край себе си. Не се нуждае от мен.
— Не говориш сериозно — каза Кейт и се помъчи да погледне отвъд стената, която пак бе издигнал около себе си. Но сивите очи оставаха сурови и непроницаеми. — Не ти е все едно, не ти вярвам.
За секунда двамата се вторачиха един в друг, после Бен изправи рамене и отстъпи от колата.
— Вярвай каквото си искаш — каза и тръшна вратата.
Разтърсена от разочарование и болка, Кейт едва успя да отговори на шофьора, който — видимо изгубил търпение заради дългата кавга с Бен — я попита накъде да кара.
— В болница „Куин Елизабет“ — промълви задавено и погледна през задното стъкло към Бен, който стоеше на тротоара, но веднага се обърна напред, защото гледката на отдалечаващия се от нея Бен беше непоносима.
Телефонът й звънна и за кратък, изпълнен с надежда, миг тя си помисли, че е той, че е променил решението си и въпреки всичко ще отиде с нея. Само че беше Айви.
— Научи ли вече? — попита я с толкова необичайно потиснат и тих глас, че стомахът на Кейт се сви на топка.
— Какво? — отвърна с въпрос и се подготви за най-лошото.
Бен изпрати с поглед таксито и се опита да си внуши, че е постъпил правилно. Въпреки всичко се почувства като жалък страхливец. Беше оскърбил Кейт, ясно си пролича, и това не му даваше мира. Едва се удържаше да не повика второ такси и да тръгне след нея.
Но мисълта за онова, което го очакваше в болницата, го възпря. Не бе в състояние да отиде още веднъж там, цялото му същество се противеше.
Та нали открай време се опитваше да избегне именно това — да седи отново край болнично легло и да изпитва страх!
За пореден път видя пред погледа си Ралф: блед, лежащ в интензивното отделение, видя молбата в очите му. Ала не можеше да я изпълни, не искаше да хлътне още повече в тези плаващи пясъци от емоции, в които вече беше затънал твърде дълбоко.
Не биваше да остава, от самото начало го знаеше. Опасно беше да се съгласява, но той непрекъснато се успокояваше с мисълта, че може да си тръгне по всяко време. Да прекъсне този експеримент, когато пожелае, и да продължи откъдето е спрял. Цялата тази фамилна история не означаваше нищо за него, не му допадаше — а и не му беше притрябвала.
Пред очите му изплува образът на Кейт и той отново видя изражението й, когато потегли. А това предизвика познатото мъчително усещане в гърдите, което направо го смазваше.
Тя беше виновна, задето се чувстваше толкова зле. Искаше му се да я намрази, но не можеше. Всъщност мразеше единствено себе си, понеже не бе предвидил докъде ще доведе всичко това.
Миг-два се взира в тъмния дисплей на телефона си и се запита дали да включи апарата. Ако го направеше, щеше да се появи есемес от Питър — а с него и идеална възможност да се измъкне от всичко, което го терзаеше в момента. Тогава пак щеше да се съсредоточи изцяло върху фирмата си, която доскоро му бе по-важна от всичко останало.
Но не го направи, прибра смартфона, без да го активира. След това изправи рамене и пое с широки крачки в обратната посока.