Катрин Тейлър
Решението (26)

25.

— Вчера най-после успяхме да ги спипаме на местопрестъплението, тъкмо се канеха да опразнят къща в Хънстентън. — Бил Адлър се облегна с доволна усмивка назад в креслото зад бюрото си. — Направо нямам думи колко ни олекна — заяви след това. — Залавянето на бандата ни взе здравето.

Бен, седнал заедно с Кейт от другата страна на бюрото, наблюдаваше набития полицейски служител с оредяваща коса и ясно изразени наченки на корем с антипатия, която просто не можеше да сдържа. Преди време вуйчото на Кейт ръководеше издирването, свързано с установяване на самоличността му, и полицията не постигна кой знае какъв резултат. Поради каква причина — това Бен не можеше да прецени, но Бил Адлър поне външно не създаваше впечатление на радващ се на успехи следовател. Беше доста муден във всичките си действия, а това за пореден път изнерви Бен.

— Искали сте да ми покажете нещо? — прекъсна го той и не тушира нотката на нетърпение в гласа си.

В края на краищата не беше дошъл да слуша хвалбите за свършената работа на полицейското управление.

— Да, разбира се.

Бил Адлър отново стана сериозен и се изправи, даде знак на Бен и Кейт да го последват. Заведе ги в помещение в края на коридора, вероятно използвано за разпити, и ги помоли да почакат там. Малко след това се върна с елегантна пътна чанта от черна кожа и прозрачен найлонов плик с документи и ги сложи на масата.

— Ваша ли е чантата, мистър Стърлинг?

Бен кимна.

— Да, беше у мен, когато пристигнах в Англия. — Сам се учуди, че видът й го развълнува толкова силно. — Ще позволите ли? — попита после, а след като Бил кимна, отвори ципа.

Някой бе преровил съдържанието на чантата, защото ризите и останалите дрехи бяха в пълен безпорядък.

— Не сме ние, така я намерихме — поясни полицаят и извади няколко смачкани листа от плика. — Тези документи също бяха сред вещите. Освен тях и паспортът, и портфейлът ви. Затова допуснахме, че сте собственикът на чантата.

Връчи всичко на Бен и сви извинително рамене, подавайки му портфейла.

— Липсват пари в брой и кредитни карти.

Бен така и предполагаше, е, щеше да прежали парите. В края на краищата изобщо не бе очаквал да види пак вещите си.

— А старият ми мобилен телефон?

Бил поклати глава.

— Нямаше го в чантата.

Бен кимна. И това не бе кой знае каква изненада.

— Може ли да си взема вещите?

— Не, съжалявам. В криминологичната лаборатория вече снеха отпечатъци, но те все още са доказателствен материал. Просто искахме да се уверим, че чантата наистина е ваша. Ще ги получите веднага щом прокурорът разреши, мисля, че ще стане скоро. — Бил Адлър се прокашля. — Всъщност как стои въпросът със спомените ви относно инцидента? Сещате ли се как са ви били отнети вещите и колата под наем?

Бен не отговори веднага, а впи очи в чантата и се помъчи да се съсредоточи. Тя беше на задната седалка на ягуара. На тръгване я хвърли небрежно там. Отначало времето беше хубаво, но малко преди да пристигне, небето се заоблачи и се изви буря. Дъжд, плющящ по предното стъкло, мълнии и гръмотевици над него. Разклонението, на което трябваше да реши коя посока да избере, защото навигационната система беше излязла от строя. А после…

Уплашено вдигна глава, понеже мозъкът му неочаквано деблокира нов образ.

— Там имаше жълта кола.

Информацията явно развълнува вуйчото на Кейт.

— Това съвпада. Какво още си спомняте?

Бен се напрегна, но бариерата в главата му не го допусна по-навътре.

— Само това. За жълта кола. Беше на шосето. Нищо повече — добави разочаровано. Тогава обаче си даде сметка за думите на полицая. — Какво съвпада?

— Ами главатарката на бандата кара жълт ем джи 3.

— Жена ли?

Досега Бен не бе проявил интерес към детайлите за кражбата, но сега наостри слух.

— Не само една — потвърди полицаят. — Общо четири и всичките съвсем млади, нямат и двадесет години.

— Само че Бен най-вероятно е бил пребит — вметна Кейт, която досега само слушаше. — Няма начин да са били тези момичета.

Бен беше на същото мнение, но вуйчо й само повдигна рамене.

— Нямаше да го кажеш, ако присъстваше на разпита. Едва успяхме да ги озаптим, толкова ожесточено се съпротивляваха. — След тези думи въздъхна. — Отдавна наблюдаваме драстично увеличаване на склонността към насилие у млади жени. Но не съм срещал подобен случай в дългогодишната си практика. При всеки от обирите опустошаваха напълно къщите и направо не ми се мисли какво би станало, ако някой от собствениците се беше оказал в дома си по време на престъплението. Така че ако мистър Стърлинг е имал нещастието да се сблъска на шосето с четирите, напълно възможно е да са го нападнали.

Мисълта, че е бил пребит от момичета, все още се струваше абсурдна на Бен. И все пак държеше най-сетне да научи какво се е случило тогава — независимо дали историята щеше да му хареса.

— Ще ми позволите ли да ги видя? — помоли и когато Бил се намръщи, добави: — Може да се сетя за нещо.

Полицаят очевидно прие този довод, тъй като кимна одобрително.

— Самоличността им вече е установена, така че мога да ви покажа снимките. В края на краищата нали сте потенциален свидетел. Момент!

Бил Адлър излезе от помещението и остави Кейт и Бен сами.

— Дали ще ги познаеш? — попита Кейт, приближи се до масата и огледа любопитно вещите на Бен.

— Нямам представа — отвърна той. — Но едва преди малко се сетих за жълтата кола. Не е изключено да си припомня и друго.

Допреди минути изобщо не си даваше сметка колко страда от бялото петно в мозъка си. Сякаш му липсваше решаващото парче от пъзела, за да сглоби картината. Случилото се във въпросната вечер бе преобърнало целия му живот, затова искаше да разбере как се е стигнало дотам.

Кейт беше взела един от смачканите листове, които вуйчо й бе оставил на масата, и когато се вгледа по-внимателно, Бен видя, че е копие от брачното свидетелство на Ралф и майка му. Кейт остави листа и посегна да вземе и другите документи, но се поколеба.

— Може ли да им хвърля едно око?

Бен кимна. Наблюдаваше я как разглежда сведенията за Камдънови, които бе събрал преди и по време на пътуването.

— Добре си се подготвил — констатира Кейт, щом приключи, а той се запита дали е удивена, или шокирана от видяното.

— Ръководех се от мисълта, че съм длъжен да се подготвя — отвърна Бен и сви рамене.

Неизменно се ръководеше от тази мисъл, тя беше принцип, който прилагаше успешно от години. Обичаше да печели надмощие при преговори и знаеше, че за целта човек се нуждае от информация. Когато си наясно кой е пред теб, той не може да те заблуди толкова лесно. Само че именно това му липсваше, когато се срещна за пръв път със семейство Камдън. И с Кейт…

Бил Адлър се върна с няколко фотографии голям формат.

— Всъщност не бива да го правя — каза. — По правило показваме на свидетелите много снимки на хора със сходни лица, за да видим дали ще познаят извършителя. В случая обаче ситуацията е малко по-различна.

Бил разчисти масата и сложи върху нея четирите снимки — портрети на различни жени на един и същ фон. Само едната обаче привлече вниманието на Бен. Беше с чорлава изрусена коса и за разлика от другите три на лицето й не бе изписана уплаха. Не, тя даже се усмихваше, и то някак… подигравателно. Точно това събуди нещо в паметта на Бен. Усмивката му се стори позната, само дето не можеше да я свърже с конкретен спомен. Или чисто и просто си въобразяваше, надявайки се да открие най-накрая отговори?

Разочаровано сви рамене.

— Не — рече. — Нищо. Не мога да си спомня. Разпитахте ли ги вече за въпросната вечер?

Бил Адлър кимна.

— Разпитът се води в момента, но досега не са казали нито дума. Кражбите, естествено, можем да докажем и без признанията им, за другото обаче ще се затрудним, ако не дадат показания. И сега-засега нещата изглеждат точно така, понеже по-младите явно се страхуват от тази тук, Гейл Фостър. — Той потупа снимката на изрусената. — По-скоро са класически пример за съучастници, но тя излъчва огромно самочувствие, смята, че далеч ни превъзхожда. Пет пари не дава, че сме я спипали на местопрестъплението, и през цялото време ни се смее в лицето. Тотално себенадценяване. Вероятно е на амфетамини, което би обяснило и необичайната агресия по време на обирите.

Дрога, помисли си Бен, и в дебрите на съзнанието му сякаш светна предупредителна лампичка. Но може би просто си спомняше за своето юношество. Общо взето, имаше късмет, но няколко пъти беше на косъм да се подхлъзне подобно на четирите момичета. Беше още по-малък, ненавършил шестнадесет, и затова се отърва с наказания за непълнолетни. Малко оставаше и понякога сам се чудеше как бе успял да се измъкне от порока. Беше благодарен на съдбата и нито веднъж не погледна назад. Което обаче не означаваше, че бе забравил какво е да се чувстваш изгубен и да дириш убежище във всичко, обещаващо опора и одобрение. Или какво е да си гневен на свят, в който, изглежда, няма място за теб.

— А ако не проговорят? — попита Бен. — Има ли шанс да се разбере какво е станало през нощта?

Бил Адлър сви рамене.

— Боя се, че няма. Остава ни само да се надяваме, че ще си признаят. От друга страна… — Той се поколеба, но после тръсна глава и явно се замисли за нещо. — Дори да са научили, че сте претърпели амнезия, момичетата няма откъде да знаят дали междувременно не сте си спомнили подробности за инцидента — додаде тихо, по-скоро на себе си, отколкото на Бен. — Така че ако приемем…

— Какво? — запита Бен, но Бил махна с ръка в знак на отказ.

— Нищо. Мисля, че е време да приключим тук. Кейт, би ли отишла с мистър Стърлинг в кабинета ми? Изчакайте ме там, нали знаеш къде е. Ей сега ще дойда.

Бен би намерил безпроблемно пътя и сам, но последва Кейт до помещението, в което бяха преди малко. Не се наложи да чакат много, защото Бил Адлър се върна след броени минути.

— Окей… Е, благодаря за помощта — изрече напрегнато и изведнъж сякаш се разбърза да ги отпрати час по-скоро. Когато двамата вече застанаха на прага, все пак задържа Бен, подаде му ръка и го потупа по рамото с пресилена любезност. — Пак ще ви се обадим.

Бен погледна озадачено Кейт, която явно също недоумяваше какво е прихванало вуйчо й. В следващия миг обаче от друга врата излезе изрусената от снимката, съпроводена от млад полицай, и Бен внезапно предусети целта на Бил Адлър. За очна ставка навярно се изискваше да се мине по каналния ред, докато една случайна среща в коридора можеше да завари жената доста по-неподготвена. Направо гениален ход, който Бен изобщо не бе очаквал от мудния полицай. Може би все пак трябваше да преосмисли оценката си за него.

Младата жена беше с белезници и изглеждаше ядосана, грубо отблъсна полицая, който понечи да я улови за лакътя. Сетне погледът й падна върху Бен и тя застина.

Бен напрегнато зачака дали тактиката на Бил Адлър ще сработи. За момент се усъмни, понеже жената се вторачи в него с безизразно лице. След това обаче очевидно го позна, защото в очите й проблесна омраза.

— Какво си им разказал бе, чекиджия такъв? — изригна жената. — Знаех си, че трябваше да те пречукаме на място, вместо само да ти ударим един пердах!

— Райън, моля ви, върнете мис Фостър в стаята за разпити — каза Бил Адлър на младичкия полицай. После се обърна към Бен с доволна усмивка. — Мисля, че си заслужава да поостанете още малко, ако желаете да чуете някои отговори.