Катрин Тейлър
Решението (11)

10.

Дейвид лежеше и се взираше в гипсовите розетки на тавана. Единственият източник на светлина в стаята бе нощната лампа, чието топло сияние не стигаше до ъглите на голямото и високо помещение, за да прогони сенките оттам. Дейвид се усмихна тъжно, когато се сети, че като малък понякога се страхуваше от тях. Колко детинско, че такива маловажни неща бяха в състояние да го уплашат. Само че тогава дори не подозираше колко по-черни сенки могат да надвиснат над живота му.

Изправи се в леглото и погледна светещите цифри на будилника върху нощното шкафче. Беше вече късно, почти полунощ, но той знаеше, че няма да заспи. Затова даже не бе направил опит да се съблече, а си легна по джинси и риза.

С въздишка стана, нахлузи маратонките и се запъти към вратата. В коридора светеше, което означаваше, че някой от семейството е още буден. Къркби гасеше лампите чак на лягане, а това по принцип ставаше, след като всички Камдънови се бяха прибрали да спят — от загриженост, че на някого може да му потрябва нещо. Ето защо Дейвид не се учуди, когато минавайки покрай полуотворената врата на кабинета, видя Ралф, седнал зад писалището.

Ралф вдигна глава, но мислите му явно бяха в документите, разпръснати пред него, защото се откъсна от тях едва след миг-два и се усмихна.

— Дейвид! При мен ли идваш?

— Не, исках да проверя набързо как е мама.

Откакто вчера следобед се върнаха от болницата, Оливия не бе напускала стаята си, понеже лекарят й предписа режим на легло заради потвърдената фрактура на ключицата и лекото сътресение от удара. Травмите й не бяха сериозни, скоро щяха да отшумят, но тя не се чувстваше добре. Упрекваше се за злополуката, караше я на плач и беше в ужасно настроение — може би защото Дейвид бе прибрал целия алкохол от обсега й. А тъй като не беше сигурен, че тя няма да се опита да си набави нещо за пиене, той през целия ден току се отбиваше при нея и проверяваше дали е трезва.

Ралф свали очилата си и се облегна на стола, отново възвърнал сериозното си изражение.

— Много мило от твоя страна. Кажи ми, ако имаш нужда от нещо или от помощта ми.

Усмихна се бегло, после пак насочи поглед към екрана на компютъра, сравни написаното с документите пред себе си.

Дейвид пак усети камъка в стомаха си, който го измъчваше от няколко дни.

— Изобщо ли не се притесняваш за нея?

Ралф вдигна изненадано глава.

— Разбира се, че се притеснявам. Но си мислех, че като изключим фрактурата, е добре. Ти нали така каза.

— Имах предвид не ключицата, а очевидния й проблем с алкохола — отвърна остро Дейвид.

Не беше успял да разговаря с Ралф за това. Напоследък се бяха виждали само край леглото на Оливия, където не можеха да приказват открито. Иначе Ралф или беше извън имението, или водеше някакви тайни разговори със сър Рупърт в библиотеката, на които Дейвид нямаше право да присъства. Не знаеше за какво става въпрос, а и в момента за него имаше по-важни неща.

— Така не може да продължава — каза. — Тя се нуждае от помощ.

— Зная. — Ралф въздъхна и потърка с два пръста гърбицата на носа си, където обикновено бяха кацнали очилата му. — Ще си поприказвам с нея.

Прозвуча отпаднало и примирено, сякаш това бе само точка от дълъг списък, която трябваше да отметне. Което май си беше така, понеже си записа нещо и посочи документите върху писалището.

— Извини ме, но трябва спешно да довърша това тук. Утре ще поговорим на спокойствие, става ли?

Дейвид стисна зъби и събра сили да кимне и да си тръгне, въпреки парливата горчивина в гърлото си. Направо не проумяваше безразличието на Ралф. Оливия го беше измамила и му беше натресла дете, което не бе от него. Беше го обидила и изложила публично, а сега отново даваше храна за клюки. Ралф обаче нито веднъж не й се развика или не я упрекна в присъствие на Дейвид. Изглежда, изобщо не беше ядосан, а просто продължаваше живота си, все едно нищо не се беше случило — като се изключеше присъствието на Бен. Грижеше се за него, а всичко останало оставяше на самотек, сякаш то ни най-малко не го интересуваше.

Тази мисъл причини болка на Дейвид и той се опита да избяга от нея, докато прекосяваше с бързи крачки частната всекидневна, която бе предоставена на него, Ралф и Оливия. Спалнята на майка му беше в съседство и той отвори внимателно вратата.

Всъщност предполагаше, че тя спи, понеже й бяха предписали болкоуспокояващи. Лампата обаче беше светната, а Оливия седеше с гръб към него на леглото — лакирана в бяло модерна дизайнерска вещ, която Дейвид открай време ненавиждаше, защото смяташе, че е в разрез с добрия стил, типичен за този старинен дом. Заради фрактурата дясната й ръка беше в шина, но в лявата държеше мобилен телефон и говореше с някого.

Дейвид не искаше да я безпокои и понечи да затвори вратата, обаче дочул името си, спря.

— Луис, не мога да кажа на Дейвид. — Гласът на Оливия прозвуча настойчиво. Отчаяно. — Това би влошило много повече всичко. Другите и бездруго вече почти не ми говорят. Ако научат, сигурно ще ме изгонят. — И въздъхна дълбоко. — Не, нищо не можеш да направиш. Никой не бива да знае, че говоря с теб.

Дейвид усети неприятен сърбеж по кожата на главата си, а сърцето му запрепуска лудо, докато се мъчеше да изтълкува чутото. Само че всъщност имаше един-единствен вариант.

Отвори нацяло вратата и влезе в стаята, което стресна Оливия. Тя се обърна и припряно натисна клавиша за приключване на разговора.

— Значи знаеш кой е баща ми, така ли? — Гласът на Дейвид потрепери, толкова беше разстроен. — Той… — Нямаше сили да го произнесе. — Луис Бартън ли е?

— Какво? Не! — възрази мигновено тя.

— Но току-що говори с Луис Бартън, нали? — настоя Дейвид и усети как му се догади при мисълта, че е роднина на този ужасен холерик.

— Не! — Оливия го произнесе възмутено, обаче избегна погледа на Дейвид. — Грешиш. Беше…

— Естествено, че е той — пресече я Дейвид, понеже лъжите й му бяха втръснали.

Сети се за слуховете, които се носеха из селото. Нито за миг не му беше хрумнало, че тя действително се среща със заклетия враг на Камдънови. Но от току-що чутото по телефона излизаше, че го прави отдавна.

— Той ли е баща ми? — повтори и не успя да прикрие отвращението си от тази мисъл.

Уплашена, Оливия вдигна дясната си ръка, сякаш за да се защити от обвинението.

— Не, Дейвид, не! Разбрал си го напълно погрешно. Луис и аз… нямаме връзка. И никога не сме имали.

— Тогава защо говориш с него по телефона?

Раменете й се приведоха напред, после Оливия извади носна кърпичка от кутията на нощното си шкафче и изтри сълзите, които бяха нахлули в очите й.

— Защото е единственият, който в момента проявява разбиране към мен — изхълца тя. — Срещнах го случайно във Фейкхам малко след лятното празненство и се заприказвахме. Той не е толкова ужасен, колкото твърдят Тим и Ралф. Поне с мен беше много любезен и оттогава се срещаме често. Защото най-малкото ме изслушва, разбираш ли? — Изсекна се и продължи: — Нямаш представа какво е всички да се настроят срещу теб! Лорд Уелинг не ме покани на тазгодишния бал на ловците, а от години го посещавам. Жена му пък ми телефонира сутринта и отмени срещата ни за следобеден чай. Вече за трети път. Тъй като уж й „изникнало“ нещо и нямала време. В селото и без това ме гледат като прокажена. Осъждат ме, Дейвид, от седмици, и вече не издържам. — И вдигна към него мокрото си от сълзи лице. — Не би ли поговорил с Илайза? Теб те слуша. Кажи й, че съжалявам. Кажи й, че…

— Престани! — извика Дейвид, понеже не му се слушаше повече. Интересуваше го само едно. — Щом не е Луис Бартън, тогава кой е? Кой е баща ми?

Оливия отново избегна погледа му.

— Но това не е важно, миличък, та ние можем…

— Разбира се, че е важно! Така че изплюй най-сетне камъчето! — кресна Дейвид и за момент едва не загуби самообладание. Никога досега не бе проявявал насилие, но в този момент му идваше да сграбчи и разтърси майка си. И тя, изглежда, го усети, понеже пребледня.

— Дрейк Съливан — промълви задъхано. — Казва се Дрейк Съливан.

Дейвид сви длани в юмруци. Името не му казваше нищо.

— И кой е той?

— Аз… нали ти разказах. Запознах се с него в Норич, на парти — изрече на пресекулки Оливия. — Сама не зная защо се поддадох, просто се случи. Беше луда глава и съвсем различен от Ралф, който винаги е толкова коректен, толкова спокоен и разсъдлив. — Поклати глава и добави: — Но не продължи дълго, само няколко седмици, после скъсах с него, защото се уплаших, че Ралф ще ме разкрие.

Дейвид се вторачи ужасен в нея, тъй като лъжата й бе много по-голяма, отколкото бе предполагал.

— Значи не е била авантюра за една нощ? Имала си връзка с този Съливан?

Оливия кимна, видимо притеснена.

— Но само за кратко, наистина. Никога не съм го искала колкото Ралф. Може би е било от страх да не пропусна нещо в живота, не зная. С Дрейк всичко беше толкова просто, исках да се позабавлявам за последно. Докато не осъзнах какво рискувам. Родителите ми бяха тъй щастливи от близостта ми с Камдънови, щяха да ме убият, ако бяха научили. — Очите й пак плувнаха в сълзи, преди да продължи: — Но дни преди сватбата разбрах, че съм бременна. Дадох си сметка, че е възможно детето да е и от Дрейк, обаче изтласках мисълта от съзнанието си. Отказвах да я приема, докато ти не поотрасна и взе да приличаш на Дрейк, а не на Ралф. Все едно си му одрал кожата, Дейвид! — Оливия изхлипа тихо. — Не можах да кажа на Ралф… нито на теб. Толкова се срамувах и не исках да ви причиня болка.

Дейвид изсумтя и изкриви лице в презрителна гримаса.

— О, не думай! Тогава защо не продължи да си мълчиш? Защо на пролетния бал внезапно промени намеренията си и го разтръби пред всички гости?

Оливия си замълча, забила поглед в ръцете си, явно неспособна да обясни поведението си.

Всъщност Дейвид й повярва, че не е искала да разкрие тайната. Но омразата към Ралф очевидно се беше оказала по-силна от потребността да предпази себе си и сина си от последствията. Достатъчно бе да си припомни изражението й, когато се нахвърли върху Ралф пред всички гости на терасата.

— Всъщност обичала ли си някога татко?

Едва след като го произнесе, си даде сметка, че за пръв път от дни насам пак е нарекъл Ралф „татко“, което дълбоко го натъжи.

По лицето на Оливия пробягна мимолетна усмивка.

— Естествено, че го обичах. Исках непременно да му стана жена и денят, в който се оженихме, беше най-щастливият в живота ми. После обаче, с годините… — Тя поклати глава. — Не си представях, че семейният живот ще е толкова труден. Многото работа, имението, замъкът… всичко се въртеше единствено около тях. В един момент имах чувството, че се задушавам.

Дейвид не сваляше очи от нея и се опитваше да асимилира цялата тази информация.

— Виждала ли си го след това?

— Дрейк ли? — Оливия тръсна глава. — Не, никога. Постарах се да го забравя. Но ми беше трудно, защото толкова приличаш на него. Всеки божи ден ми напомняше каква груба грешка съм допуснала.

От вратата долетя някакъв шум и двамата се сепнаха.

На прага стоеше Ралф.

— Чух, че се карате, и реших да проверя дали всичко е наред — каза той и Дейвид прочете по погледа му, че е чул почти всичко.

— Ралф, аз… — Оливия потърси верните думи. — Толкова съжалявам. Не исках да стане така.

Беше вдигнала завивката до гърдите си и сякаш очакваше той да й се развика или да й направи сцена. Дейвид дори се надяваше да стане така. Просто нямаше начин да остане пасивен след наученото току-що.

Само че лицето на Ралф дори не трепна, когато погледна Оливия.

— Това вече няма значение — каза след пауза и за миг Дейвид си помисли, че има предвид развод.

Сетне обаче се вгледа по-внимателно в баща си и в очите му забеляза същото примирение, което видя одеве в кабинета, и осъзна, че Ралф не говори за раздяла. Думите му трябваше да се приемат буквално: явно не желаеше да се задълбочава, а предпочиташе да остави нещата така.

— Няма значение ли?

Дейвид се взря изумен в баща си. Внезапно му стана все едно дали всичко ще отиде по дяволите или не — Ралф трябваше да поиска сметка на майка му за стореното, най-сетне трябваше да покаже реакция, да даде знак, че не му е безразлично и че страда също като сина си. Само че очевидно не беше така и тази мисъл го нарани много по-силно, отколкото предполагаше.

— Как можеш да…

Ралф вдигна отбранително ръка, прекъсна го.

— Дейвид, недей. Не сега. Оливия трябва да се щади и по-добре да поспи. Може да поговорим утре.

Утре, рече си Дейвид, а стомахът му се сви. Или никога. Изглежда, не съм толкова важен, че да ми отдели внимание.

Отведнъж всичко му дойде в повече, така че безмълвно профуча покрай Ралф и изскочи от стаята.

— Дейвид! — извика Оливия подире му, но той не спря, премина тичешком коридора, стигна до крилото, обитавано от Анна и родителите й. Спря пред нейната врата.

Знаеше, че е късно и че тя може би вече спи, въпреки това изпитваше непреодолимо желание да поговори с нея, затова почука предпазливо.

— Анна?

В първия момент отвътре не се чу нищо, после обаче Дейвид долови шумолене и стъпки, които се приближаваха до вратата. Секунда по-късно Анна отвори. Явно си беше легнала или се канеше да го направи, понеже бе облечена в широка светлосиня тениска до коленете. Изгледа го с удивление.

— Случило ли се е нещо?

Той кимна.

— Може ли да поговорим?

— То се знае.

Отдръпна се от вратата и го пусна в стаята си. Познаваше я не по-зле от своята, но никога досега не бе усещал по-силна потребност от уюта, излъчван от светлата стая. Всички предмети — изящните реставрирани с любов мебели, рисунките с молив по стените, някои от които нейно дело, книгите и всички големи и малки сувенири върху лавиците и шкафовете отразяваха същността на Анна, приветливия й и открит характер. И Дейвид мигновено се почувства малко по-леко, не толкова нещастен.

Анна седна на леглото с все още отметната завивка и премести встрани книгата, която четеше преди идването му. Потупа мястото до себе си и той изпълни поканата й.

— Е? — запита и сложи длан върху неговата. — Казвай какво е станало!

За секунда Дейвид се поколеба, изведнъж се уплаши да произнесе онова, което щеше да го отдели още повече от нея. Ала усети допира й и той сякаш отвори сърцето му.

— Вече зная — каза. — Вече зная кой е баща ми.

И тогава думите просто избликнаха от устата му, разказа й всичко, което бе научил за Дрейк Съливан. И колко бе разочарован от майка си, която толкова дълго бе крила истината от него. И от Ралф, който изведнъж му се видял толкова уморен и все имал по-важна работа, отколкото да се погрижи за Дейвид.

— О, Дейвид! — промълви Анна, когато свърши.

Очите й бяха насълзени, беше разбрала какво става в душата му.

— Не плачи — каза той и изкриви лице в едва доловима усмивка, за да сподави сълзите си. — Ако някой трябва да плаче, това съм аз.

Анна си избърса очите.

— Ами тогава дай да се наревем заедно — отвърна и Дейвид усети едва ли не болезнено близостта й. Инстинктивно протегна ръце към нея, а тя се отзова, сгуши се в него. За миг просто я задържа в обятията си, както бе правил вече стотици пъти. Ала днес бе различно, даваше си все по-ясна сметка за това. Близостта с Анна бе плод на нещо повече от благодарност. И повече от симпатията между братовчеди, която ги беше свързвала досега. Много повече. Ето защо трябваше да прекъсне прегръдката.

Само че не можеше. Нуждаеше се от Анна, наслаждаваше се на допира от пръстите й върху гърба си, аромата на косата й и меката кожа на тила, когато пъхна ръка под косата й и я привлече малко по-плътно към себе си. Тя вдигна глава, без да го пуска, а когато погледите им се срещнаха, Дейвид забрави да диша и да разсъждава, виждаше единствено големите й сини очи, потъна в тях…

— Дейвид?

Гласът на Клер го запрати отново в действителността. Веднага пусна Анна и се изправи, обърна се към леля си.

Тя стоеше на прага, все още с ръка върху дръжката, и изненаданото изражение отпреди секунди се смени с намръщена физиономия.

— Аз… не исках да ви преча — изрече колебливо, после се обърна към Анна. — Миличка, не си забравила, че утре сутринта заминаваме за Кеймбридж, нали? Впрочем много рано — добави с поглед към Дейвид, който схвана намека.

— И бездруго тъкмо се канех да си тръгвам — каза той и усети как лицето му пламна. Погледна бегло Анна, чиито бузи също се бяха зачервили, сетне наведе глава, промърмори „Лека нощ“ и се изниза покрай Клер.

По пътя за стаята си напразно се опита да се успокои и да нормализира ударите на сърцето си.

Сигурен беше, че преди две седмици Клер не би се запитала какво търси по това време в стаята на Анна. Сега обаче изглеждаше силно озадачена — сякаш смяташе, че е прекрачил определена граница.

А дали не беше?

Щом се върна в стаята си, спря като вкаменен в средата на помещението и се вторачи в леглото си, изведнъж съжали, че е станал от него.

Ала това, което знаеше сега, не можеше да се изтрие с гумичка, също както и онова, което изпитваше към Анна. И двете неща го подтикнаха да вземе решение.

Ето защо с новопридобита решителност отиде до бюрото си и отвори капака на лаптопа, изчака го да зареди. След това въведе „Дрейк Съливан“ в полето на търсачката и натисна „Enter“.