Катрин Тейлър
Решението (19)

18.

Дейвид тихо отключи страничната врата, през която се влизаше от градината. В коридора беше тъмно, а и той не пусна осветлението, защото не му трябваше — знаеше пътя до стаята си, намери го и на лунната светлина, проникваща през прозорците. Освен това не му се рискуваше да събуди някого. Улесняваше го фактът, че всички вече спяха, даже и Къркби. Което всъщност не го учуди, в края на краищата и погледът, хвърлен на часовника му, потвърди, че отдавна е минало един след полунощ.

Дейвид умишлено остана толкова дълго навън. След ездата просто не му се прибираше. Затова се усамоти в плевнята и там още веднъж премисли всичко, докато в един момент си изясни какво трябва да направи. И че ще му бъде по-лесно, ако никой не го спре. Затова изчака всички да си тръгнат от стопанските постройки и чак когато вече нямаше опасност да срещне някого, се запъти към замъка. Затова и сега се прокрадна съвсем тихо по скърцащите стълби до втория етаж.

На минаване покрай стаята на Анна в гърлото му заседна буца. Беше му изпратила няколко есемеса, беше се опитала и да се свърже с него по телефона, обаче той не реагира. Не му беше лесно, понеже тя сигурно се притесняваше. Но така беше по-добре.

В коридора пред стаята му също беше тъмно, ето защо Дейвид още отдалече видя слабата светлина, която се процеждаше под вратата. А пък беше напълно сигурен, че е изгасил лампата. Някой друг я беше включил. Но кой ли?

Със затаен дъх извървя последните крачки до вратата и я отвори предпазливо, опасявайки се да не се озове срещу Оливия или Ралф. Но никой от двамата не го чакаше вътре. Беше Анна.

Спеше на леглото му, осветена от нощната лампа. До нея бяха мобилният й телефон и тефтерът, в който Дейвид с няколко думи бе отбелязал резултатите от издирването на Дрейк Съливан. Явно го беше видяла на бюрото и бе прочела записките.

Преглътна с усилие. За момент го обзе желание да я събуди, понеже копнееше да види усмивката й. Само че тогава би се наложило да й сподели плановете си, а не биваше.

В края на краищата Джеймс и Клер бяха прави. Не беше добре, ако нещо станеше между него и Анна. Не и докато той самият не се увереше кой е всъщност. И това затвърди решението му.

Внимателно вдигна тефтера от кревата и отиде до бюрото. Без да вдига шум, откъсна лист и написа бележка на Анна: неутрална и лаконична, без намек за това колко страда заради направената крачка.

Всъщност бе решил да вземе със себе си още някои вещи, но се отказа от страх, че ще събуди Анна. Прибра само портфейла и стисна тефтера под мишница. Подвоуми се за мобилния телефон. Хем не искаше да го остави, хем пък и не искаше да го търсят. Затова изключи апарата и го мушна в джоба на коженото си яке, което вдигна от стола пред бюрото.

Още веднъж се приближи до леглото и сложи сгънатата бележка на нощното шкафче, та Анна да я намери, щом се събуди. Миг-два остана загледан в нея, запечата в съзнанието си лицето й, толкова спокойно в съня. След това изгаси нощната лампа и тихо излезе от стаята.