Катрин Тейлър
Решението (2)

1.

Три седмици по-рано

Вратата тихо изскърца, когато Бен я дръпна, за да надникне през процепа в помещението. Само че се закашля от гъстия облак прах, който се завихри насреща му. Проклетата съборетина! Тук изобщо имаше ли нещо, което да не е праша…

Някакъв предмет го перна по рамото, преди да успее да се предпази. После се чу трясък, отекнал в дългия коридор, и подът пред нозете му се покри с чирепи.

Отне му миг, докато разбере какво се е случило. Зад вратата, която бе открил в стената на коридора — една от онези тапицирани тайни врати, които почти не се забелязваха от пръв поглед — се намираше малка стая. Беше празна — с изключение на подпряната с дръжката надолу старомодна метла от сорго, която беше паднала при отварянето. Вероятно нищо нямаше да се случи, ако не бе ударила Бен по рамото, но така той се разсея и събори голяма ваза от секцията до вратата. И ето че тя, истински мастодонт от синьо-бял порцелан, строшена на хиляди парчета, в момента лежеше до метлата върху изискания паркет рибена кост.

— Мам…

Бен все пак се сдържа да не произнесе думата, която му беше на езика, понеже дочу приближаващи се стъпки. Секунда по-късно снажният иконом на семейство Камдън се появи иззад ъгъла, последван от прислужница, която го гледаше с ококорени очи. Нищо чудно да не беше заради внезапния трясък — хората от персонала в Дарингам Хол по принцип го гледаха така.

— Всичко наред ли е, мистър Стърлинг? — попита Къркби с обичайния си спокоен, учтив тон. Върху широкото му чело обаче се бе образувала вертикална бръчка, която според Бен беше всичко друго, но не и добър знак. Навярно току-що бе съсипал безвъзвратно някоя скъпоценност на семейството и им беше станал още по-несимпатичен. Ако това изобщо беше възможно…

— С мен да, но се опасявам, че не можем да твърдим същото и за вазата — отговори Бен и направи гримаса.

Забележката му обаче не изкопчи усмивка от Къркби.

— Донеси лопатка — нареди вместо това на младата жена, която се завтече нанякъде и след минута-две се върна с лопатката и малка кофа.

Чевръсто засъбира чирепите около Бен и той се почувства още по-зле, макар да беше наясно, че това влиза в служебните й задължения.

— Дайте на мен!

Посегна към лопатката, но прислужницата я дръпна и се вторачи неуверено в него.

— Джема ще го свърши, мистър Стърлинг — заяви Къркби с твърд, дори рязък тон и Бен се отказа от опита да отмени правилата в този дом. Отстъпи назад, за да направи място на Джема — вярно, че така се казваше младата жена. През главата й погледна Къркби, който го наблюдаваше внимателно.

— Търсехте ли нещо, мистър Стърлинг?

Добър въпрос, рече си Бен. Разбира се, че търсеше нещо, по-точно отговори. Само дето не бе очаквал да ги намери зад тази глупава тайна врата в един от дългите коридори на замъка. Беше я отворил от чисто любопитство — нещо, което явно бе като трън в очите на иконома. Но Бен нямаше да се откаже, щеше да издирва истината, докато беше тук. Затова измери Къркби с предизвикателен поглед.

— Е, във всеки случай не и метла — отвърна, защото не смяташе, че дължи обяснения на иконома, и посочи кофата, която прислужницата тъкмо изнасяше от стаята. — Естествено, ще заплатя щетата.

Колкото и скъпа да беше вазата, той разполагаше с достатъчно средства. И в никакъв случай нямаше да остане длъжник на Камдънови.

Само че думите му май изобщо не успокоиха Къркби, понеже дълбоката бръчка отново проряза широкото му чело.

— Вазата беше наследствена вещ, притежание на лейди Илайза — поясни той и Бен изстена вътрешно.

Перспективата за сблъсък с грандамата на Дарингам Хол, и то заради този маловажен инцидент, не беше кой знае колко примамлива.

Откакто преди три дни реши да приеме предложението на Ралф Камдън и да остане за неопределено време в имението, членовете на семейството се отнасяха доста различно към него. Повечето като че ли не знаеха как да се държат, но поне се опитваха да спазват благоприличие. Не и лейди Илайза. Старата дама все така яростно отричаше, че Бен е най-големият й внук, и при редките им срещи не криеше силната си неприязън към него. Но в крайна сметка Бен нямаше нищо против. Така поне знаеше какво да очаква. Много повече се затрудняваше в преценката си за другите.

— Което не променя факта, че наследствената вещ за жалост е строшена — отвърна на Къркби. — Тя просто трябва да назове сумата, която би компенсирала загубата на вазата.

Къркби поклати глава.

— Не е необходимо — изрече нечий глас зад двамата и когато се обърна, Бен видя приближаващата се Айви Картър-Андрюс, най-голямата дъщеря на Клер, сестрата на Ралф Камдън. Късата й рижа коса грееше от лъчите на следобедното слънце, които проникваха през прозореца в дъното на коридора. Щом застана пред иконома, лицето й доби познатото решително изражение.

— Понеже няма да споменем нито дума пред баба. Случват се такива неща, да не говорим, че това чудо беше грозно и тя вероятно няма и да забележи липсата му. Така че не е нужно да я тревожим излишно, нали, Къркби?

— Както кажете, мис Айви — отговори икономът с безизразна физиономия.

— А ако все пак забележи — продължи Айви и вдигна ръка, щом видя, че Бен се кани да протестира, — чисто и просто ще й обясните, че съм била аз.

Ухили се, защото Бен я погледна недоумяващо — също като Къркби, и се наведе към метлата, сякаш унесена в спомени.

— Това беше моят капан за Кейт. Като малки често си играехме тук и много добре помня, че веднъж сложих метлата в стаичката. Подпрях я така, че да падне и да уплаши Кейт, когато отвори вратата. Само че тя явно не е открила стаичката, а в един момент пъкленият план е изхвръкнал от ума ми. — И извинително сви рамене. — С една дума: ако някой е виновен за счупената ваза, това съм аз.

Бен се загледа в откритото й усмихнато лице и не съумя да остане верен на своята подозрителност. Трудно му беше да не капитулира пред обаянието на симпатичната Айви, пък и я чувстваше по-близка от другите. Може би защото наистина й вярваше, че го приема като новопоявил се братовчед. И защото бе най-добрата приятелка на Кейт…

Кейт. Дори самото споменаване на името й отново извика в душата му чувството, което просто не го напускаше, отново го изтласка на повърхността. Чувството, че е загубил нещо, че му липсва нещо, което доскоро е било правилно. А сега е погрешно. По дяволите, точно обратното беше!

— Не знаех, че си такава бандитка! Горката Кейт, направо да я оплачеш!

Усмихна се, макар и с усилие, и го хвана яд, задето умираше от желание да попита как е Кейт. А още повече го хвана яд, задето не знаеше как е, понеже не я беше виждал от онази вечер преди три дни.

— О, не я подценявай! Научила се е да се грижи добре за себе си — отвърна Айви, по-сериозно отпреди малко, и думите й прозвучаха като предупреждение. Ала миг по-късно пак се усмихна и добави: — Между другото съм се запътила към нея. Ако желаеш да й изкажеш лично съчувствието си, може да ме придружиш до конюшнята.

Бен се изкуши. Адски много. Но после се сети, че няма как да отиде с нея.

— Имам уговорка с Ралф — каза и погледна часовника си, който показваше точно три и половина. — Сега.

— О! — Айви продължи да се усмихва, но Бен внезапно забеляза в очите й тревога. — Това, разбира се, е по-важно.

— Да ви покажа ли къде е кабинетът на мистър Камдън? — попита Къркби, който все още стоеше до тях и явно знаеше отлично къде ще се проведе срещата.

Това изобщо не учуди Бен. От очите и ушите на иконома не убягваше абсолютно нищо от случващото се в замъка.

Той поклати глава.

— Не е нужно. Зная пътя.

Не беше съвсем вярно. Бен беше горе-долу сигурен, че стаята е в дъното на съседния коридор. Само че тази постройка беше ужасно голяма, пък и може би се заблуждаваше. Което съвсем не означаваше, че ще приеме помощта на Къркби, който и бездруго току изникваше където и да се намираше Бен. Сякаш едва ли не му бяха възложили да го следи — мисъл, която не му се понрави и в която се вглъби, когато продължи по коридора.

Нима можеше да осъжда Камдънови, ако беше така? Вероятно му вярваха не повече, отколкото той на тях. Ситуацията бе твърде нова и необичайна за тях.

Бен тръсна глава, понеже понякога сам недоумяваше кое го е подтикнало към тази крачка. Преди близо месец, когато дойде тук, имаше една-едничка цел: отмъщение. Беше категоричен, че Камдънови заслужават омразата му. Сега обаче не беше вече сигурен, затова и замрази плана си — поне докато не се ориентираше дали може да вярва на това семейство. На своето семейство, въпреки че все му беше трудно да възприеме този факт. А най-вече на баща си, който за негова изненада го бе посрещнал толкова радушно.

Дали Ралф Камдън гледаше сериозно на предложението си и искаше да се сближат? Или всичко беше само номер, за да приспят бдителността му и да го отклонят от истинските му намерения? Може би предстоящият разговор щеше да внесе повече яснота.

Щом наближи стаята, която според него бе кабинетът на Ралф, Бен видя, че вратата е открехната. Някой говореше вътре, чу ясно гласа, позна, че е Ралф, и неволно се усмихна. Значи чувството за ориентация не го беше изоставило.

Ускори крачка, но току пред вратата се закова намясто.

— Ако този тип си въобразява, че може да ни сломи, жестоко се лъже — чу презрителната реплика на Ралф. — Просто си придава важност, това е всичко. Само че много скоро ще изпита на гърба си какво се случва с хората, които се захващат с нас.