Катрин Тейлър
Решението (14)

13.

Кейт преглътна разочарованието, когато видя ранената сърна в багажника на бентлито. Ама и ти си една, какво реши, че ти е донесъл, скара се сама на себе си. После обаче мозъкът й превключи на професионален режим: животното се нуждаеше от спешна помощ.

— От кола ли е блъсната?

Бен потвърди подозрението си с кимване и Кейт съсредоточи цялото си внимание върху кошутата. Беше още млада, по всяка вероятност едногодишна. Левият й преден крак определено беше счупен, тъй като бе изкривен под неестествен ъгъл, а по целия й хълбок минаваше отворена рана. Кейт не успя да види колко е дълбока, но коричките по ръбовете й и козината показваха, че сърната е загубила много кръв. Най-много я притесняваше обаче фактът, че лежеше съвсем неподвижно. Беше в съзнание и гледаше уплашено Кейт, но не правеше никакви опити да избяга и почти не повдигаше глава. Това не беше добър знак.

— Трябва да я внесем вътре.

Кейт посегна да вдигне животното от проснатото в багажника яке, обаче Бен я изтика встрани.

— Аз ще го направя — каза и Кейт не възрази, бързешком се върна до вратата и му я държа отворена, докато влезе, показа му пътя за манипулационната, където той внимателно остави сърната върху масата.

— Ти ли беше? — попита го, докато вземаше стетоскопа си.

Бен поклати глава.

— Не. Трябва да се е блъснала в колата пред мен, по горския път малко пред Дарингам Хол. Колата беше далеч от мен, но видях, че в един миг закриволичи. После продължи, а малко по-късно минах покрай мястото и видях горкото животинче накрай пътя. — Бен сви рамене. — Така че го сложих в багажника и ти го докарах.

Кейт се вгледа в него и чак сега забеляза, че е само по риза и по ръкавите си има кървави следи. Сърната лежеше върху сако — по всяка вероятност неговото. По лицето й плъзна бегла усмивка. Ни най-малко не очакваше от него да жертва дрехите си заради ранено животно — да не говорим за багажника на бентлито. От друга страна, Бен, който бе живял в дома й, винаги бе помагал, без да се колебае и без да се щади. Това бе черта от характера му, ако и сега в много отношения да бе толкова различен от мъжа, в който се беше влюбила. От мъжа, който все още й липсваше…

Стресната от посоката, в която за пореден път поеха мислите й, тя отново се зае с прегледа на кошутата. И колкото по-обстойно я опипваше и преслушваше, толкова повече чезнеше надеждата й. Сигурно имаше вътрешни кръвоизливи, понеже коремната стена бе твърда, а дишането затруднено. Освен това кракът изглеждаше зле, дори да го изправеше и фиксираше, навярно щеше да остане парализиран. Като се добавеха и раната, и силната кръвозагуба… Кейт трябваше да я оперира, но в това състояние животното най-вероятно нямаше да издържи упойката. Просто травмите бяха твърде тежки.

Тя свали стетоскопа от ушите си и го сложи настрана. След това се подпря на масата и се загледа отчаяно в сърната.

— Няма смисъл — промълви тихо.

Така й се искаше да може да направи нещо, за да помогне на клетото животинче. Каквото и да било. Но познаваше границите си, а като ветеринарна лекарка беше длъжна да спестява ненужните страдания на пациентите си. Така че в случая имаше само едно нещо, което можеше да стори за сърната.

— Трябва да я приспя.

С каменно лице отиде до шкафа, в който държеше медикаментите и инструментите, необходими за преглед и лечение. От най-горното дясно чекмедже извади ампула с наркоза, напълни спринцовка.

Видимо разстроен, Бен наблюдаваше действията й.

— Нищо ли не можеш да направиш?

Тя поклати глава.

— Мога само да я отърва от мъките й.

Това бе страна от професията й, която безкрайно ненавиждаше, макар да знаеше, че често бе единствената възможност за избавление на животните. Въпреки всичко я ненавиждаше. Искаше да помага на пациентите си да живеят, а не да умират.

— Мисля, че вече не диша — обади се Бен.

А когато се обърна, Кейт видя, че е прав. Очите на сърната, които допреди малко я гледаха със страх, сега бяха безжизнени. Отново взе стетоскопа, но не долови пулс.

— Отърва се от мъките — рече Кейт и остави спринцовката. Не я утеши фактът, че се оказа ненужна.

Винаги се чувстваше зле, когато губеше пациент, на когото не бе успяла да помогне, но този път се натъжи много повече, може би защото нервите й бяха твърде обтегнати от грубия изблик на Луис Бартън преди малко.

Само че не желаеше да покаже това пред Бен, затова рязко му обърна гръб.

— Трябва да уведомя пазача на ловния парк — каза и се запъти към приемната, а Бен я последва.

В адресника до телефона потърси телефонния номер на Алън Фрейзър. Той отговаряше за дивеча в Дарингам Хол — агората, в която бе станала злополуката, влизаше в ловния участък. Затова той трябваше да реши как да се постъпи с трупа.

— В момента е в селото и след малко ще прибере сърната — обясни на Бен, след като остави телефона и понечи да мине покрай него, за да се върне в манипулационната. На прага обаче се спря, понеже се сети, че няма защо да ходи там. Сърната беше мъртва, пък и нямаше друга работа. Просто трябваше да изчака Алън Фрейзър и после да си тръгне. Беше приключила. И изчерпана психически.

— Всичко наред ли е? — попита зад нея Бен.

Кейт само кимна безмълвно, защото гърлото й внезапно се сви. Това обаче, изглежда, не го задоволи като отговор, понеже усети ръката му върху рамото си. Бен я обърна към себе си, а щом видя блесналите сълзи в очите й, я притегли към себе си. Кейт не се възпротиви и зарови лице в ризата му.

— Хей — продума той досами ухото й. — Вината не беше твоя.

Утешителните думи и топлината на тялото му стопиха напрежението й и за миг Кейт просто се наслади на прегръдката. Ала почти веднага усещането се промени и сърцето й заби по-бързо. Познатото му ухание я замайваше, а близостта на тялото му пробуди спомени, от които по гърба й пробягаха тръпки на възбуда. Припряно се отдръпна от него и отстъпи крачка назад, избърса очите си.

— Извини ме. Аз… иначе не съм такава ревла.

— Зная — рече той, а когато Кейт изненадано вдигна глава към него, в погледа му зърна нещо, което я разтърси до дъното на душата и й припомни, че го беше допуснала много по-близо до себе си, отколкото повечето хора.

Преглътна.

— Не отговори на въпроса ми. Защо не си в Ню Йорк?

Той пак отговори на въпроса с въпрос.

— Откъде изобщо знаеш, че съм се канел да замина?

— От Тили — поясни Кейт. — Твоят приятел Питър й казал, че днес имате важна среща, от която зависи бъдещето на фирмата ви.

Бен се усмихна развеселено.

— Пийт има известна склонност да драматизира. Вярно е, че наш потенциален клиент ни заплаши да прекъсне контактите, ако не се явим на тази среща в Ню Йорк. Но аз съм водил повечето преговори със Станфорд и зная колко силно желае сделката. Няма да я зареже току-така. Затова и сравнително бързо се съгласи с предложението ми да проведем видеоконференция днес по обед.

— О!

Кейт впери очи в него и се почувства като глупачка, задето цял ден бе умувала за нещо, което изобщо не беше станало. Тъкмо щеше да се запита защо Тили не й разказа за промяната на плана, за която сто на сто знаеше, когато Бен добави:

— Впрочем видеоконференцията една не пропадна, понеже сутринта в „Трите корони“ стана авария и всичко спря: електричество, телефон, интернет. Пийт насмалко да хипервентилира, но за щастие успяхме да преместим компютрите в къщата на приятелката ти и оттам да организираме всичко.

— Били сте у Тили? — изненада се Кейт.

Това, естествено, обясняваше защо Тили не й бе споменала нищо — положително бе затънала до гуша в работа.

Бен кимна.

— На нея трябва да благодарим, че в крайна сметка всичко се получи, както трябваше. А като тръгнах да се прибирам в Дарингам Хол, се натъкнах на сърната.

Кейт все още не можеше да повярва, че денят му е протекъл коренно различно от нейните представи.

Но нима това не се отнасяше и за много други неща? В последните дни бе толкова заета да се пази от чувствата си към Бен, та изобщо не й беше хрумнало, че нещо в нагласата му би могло да се промени. В края на краищата знаеше твърде малко за него, все още, и ако днес наистина бе заминал и не се беше върнал, тя не би имала и шанс да навакса пропуските. А дали действително го искаше?

Външният звънец прекъсна разсъжденията й и за момент Кейт се изплаши, че има нов спешен случай. После обаче се сети, че сигурно е Алън Фрейзър, дошъл да прибере сърната.

Фрейзър беше мълчаливец, който си отваряше устата само за най-необходимото, затова и посещението му както винаги беше много кратко. Накара Бен още веднъж да му опише случката, предупреди го за в бъдеще да докладва за подобни инциденти директно на него, сетне взе сърната и остави Кейт и Бен сами.

Двамата се спогледаха безмълвно, а след секунда-две Бен сви рамене.

— Ами тогава да тръгвам. До скоро, Кейт.

Понечи да се обърне, ала тя го хвана за мишницата, задържа го.

— Почакай. Аз… не искаш ли чаша чай?

Той я изгледа с изненада и Кейт усети, че бузите й пламнаха, затова продължи припряно:

— Отсреща, у нас. Тук приключих и сега и бездруго ще си запаря чай и… може би ще дойдеш да ми правиш компания?

Напрегнато зачака отговора му и изведнъж си рече: Господи, дано откаже предложението ми!