Никола Юн
Слънцето също е звезда (84)

Наташа

С баща ми някога бяхме близки. В Ямайка (и дори след като се преместихме тук) бяхме неразделни. През повечето време имах чувството, че сме аз и татко, Мечтателите, срещу мама и брат ми, Не-мечтателите.

Гледахме заедно крикет. Аз бях неговата публика, когато репетираше реплики за прослушванията си. Обещаваше ми, че когато най-сетне стане прочут бродуейски актьор, ще ми урежда най-добрите роли за момиченца. Аз слушах разказите му за това какъв ще бъде животът ни, когато се прочуе. Слушах дълго след като майка ми и брат ми престанаха да слушат.

Нещата започнаха да се променят преди около четири години, когато станах на тринайсет. На мама й писна да живеем в едностайния ни апартамент. Всичките й приятели в Ямайка живееха вкъщи, които притежаваха. Писна й баща ми да работи все същото за все същите пари. Писна й да слуша какво ще се случи, когато най-сетне удари неговият час. Никога обаче не му каза каквото и да било, казваше го единствено на мен.

Вие, деца, вече сте прекалено големи, за да спите в дневната. Нуждаете се от лично пространство.

Никога няма да имам истинска кухня и истински хладилник. Вече е време той да се откаже от тези глупости.

А после той изгуби работата си. Не знам дали беше уволнен, или съкратен. Веднъж мама каза, че според нея е напуснал, но не можела да го докаже.

В деня, когато се случи, той заяви: „Може би е всяко зло за добро. Така ще имам повече време за актьорската си кариера“.

Не знам на кого го каза, но никой не отговори.

Сега, когато не работеше, каза, че щял да ходи по прослушвания за роли. Само че го правеше много рядко. Винаги имаше извинение:

Не съм подходящ за тази роля.

Те няма да ми харесат акцента.

Вече взех да остарявам. Актьорството е за младите.

Когато мама се прибираше от работа вечер, той я уверяваше, че се опитва. Ала с брат ми знаехме, че не е така.

Все още си спомням първия път, когато го видяхме да се изгубва в една пиеса. С Питър тъкмо се бяхме прибрали от училище. Разбрахме, че става нещо, защото входната врата зееше. Баща ни беше в дневната — нашата спалня. Не знам защо не ни чу да влизаме, ала не реагира. В ръката си държеше книга. По-късно си дадох сметка, че беше пиеса — „Стафида на слънце“.

Носеше официална бяла риза и елегантен панталон и рецитираше реплики. Не съм сигурна защо изобщо държеше пиесата, при положение че я знаеше наизуст. Все още си спомням части от монолога. Героят казва как виждал бъдещето му да се простира пред него и как то — бъдещето — било единствено заплашително надвиснала празнота.

Когато най-сетне забеляза, че го гледаме, баща ни ни се скара, задето сме се били промъкнали така тихо. В началото си помислих, че е смутен. Никой не обича да го изненадват така. По-късно обаче си дадох сметка, че е нещо повече от това. Срамуваше се, сякаш го бяхме заловили да лъже или да краде.

След това двамата с него престанахме да правим каквото и да било заедно. Той престана да гледа крикет. Отхвърляше всичките ми предложения да му помогна да си научи репликите. Неговата половина от спалнята започна да става все по-претъпкана с купчини стари, пожълтели книжки с пиеси. Знаеше всички роли, не само главните, но и второстепенните.

Най-сетне той спря да се преструва, че ходи на прослушвания и си търси работа. Мама спря да се преструва, че някога ще притежаваме къща или че дори ще си намерим апартамент с повече от една спалня. Пое допълнителни смени, за да свързваме двата края. Миналото лято аз се хванах на работа в „Макдоналдс“, вместо да доброволствам в Методистката болница, както правех преди.

От три години насам е така. Прибираме се от училище и го заварваме заключен в спалнята си да рецитира реплики сам.

Любими са му дългите драматични монолози. Той е Макбет и Уолтър Лий Янгър. Негодува разпалено против този или онзи актьор и липсата му на талант. Обсипва с похвали онези, които смята за добри.

Преди два месеца, съвсем не по своя вина, той получи роля. Някой, с когото се беше запознал преди години на едно от прослушванията си, поставяше „Стафида на слънце“. Когато каза на майка ми, първото, което тя го попита, бе: „Колко ще ти платят?“.

Не „Поздравления“, не „Толкова се гордея с теб“. Не „Коя роля?“ или „Кога е?“, или „Вълнуваш ли се?“. Единствено — „Колко ще ти платят?“.

Гледаше го с безстрастни очи, докато го питаше. Очи, които изобщо не бяха впечатлени. Очи, които бяха уморени, защото току-що се бяха върнали от двойна смяна.

Мисля, че всички бяхме мъничко шокирани. Тя шокира дори себе си. Да, от години беше недоволна от него, но този момент ни показа колко далеч един от друг бяха двамата сега. Дори Питър, който във всичко е на страната на мама, се сепна.

И все пак. Как да я вини човек. Баща ми от години пропиляваше живота си в мечти. Живееше в пиесите си, вместо в истинския свят. Все още го прави. Майка ми вече нямаше време за мечти.

Нито пък аз.