Никола Юн
Слънцето също е звезда (119)

Наташа

— Знаеш ли, че Ямайка заема шесто място в света по процент убийства? — питам го.

Отиваме към Бруклин с метрото. То е пълно с вечерната тълпа връщащи се от работа хора, така че сме прави и сме се хванали за една и съща дръжка. Дейниъл е сложил ръка на гърба ми. Откакто си тръгнахме от онази офис сграда, не е спрял да ме докосва. Може би ако продължи да ме държи здраво, аз няма да отлетя.

— Кои са другите пет? — пита ме.

— Хондурас, Венецуела, Белиз, Ел Салвадор и Гватемала.

— Хм.

— Знаеш ли също така, че Ямайка все още е церемониален член на Британската общност?

Не го изчаквам да отговори.

— Аз съм поданица на кралицата. — Ако имаше място, щях да направя реверанс.

Влакът спира със скърцане. Качват се повече хора, отколкото слизат.

— Какво друго да ти кажа? Населението е две цяло и девет милиона. Между един и десет процента от жителите са растафарианци. Двайсет процента от хората в Ямайка живеят под границата на бедността.

Той идва малко по-близо, така че сега съм почти напълно заобиколена от него.

— Кажи ми нещо хубаво, което си спомняш — моли. — Не фактите.

Не искам да бъда оптимистка. Не искам да се приспособя към това ново бъдеще.

— Тръгнах си, когато бях на осем години. Не си спомням почти нищо.

Той не отстъпва.

— Нито дори семейството си? Братовчеди? Приятели?

— Спомням си, че имах такива, ала не ги познавам. Мама ни кара да говорим с тях по телефона всяка година на Коледа. Те се смеят на американския ми акцент.

— Едно хубаво нещо — повтаря той. Сега очите му са тъмнокафяви, почти черни. — Какво ти липсваше най-много, когато се премести тук?

Не е нужно да мисля дълго.

— Плажът. Океанът тук е странен. Синьото не е, каквото трябва да бъде. Студен е. Прекалено бурен. Ямайка е в Карибско море. Водата е синьо-зелена и невероятно спокойна. Можеш да влезеш в нея, да вървиш дълго време и тя все още ще ти стига само до кръста.

— Звучи хубаво. — Гласът му потреперва мъничко. Боя се да вдигна очи, защото тогава и двамата ще плачем в метрото.

— Искаш ли да довършим въпросите от третата част? — питам го.

Той вади телефона си.

— Номер двайсет и девет. Сподели с партньора си смущаващ момент от живота си.

Влакът отново спира и този път слизат повече хора, отколкото се качват. Сега има малко повече място, но Дейниъл остава все така близо до мен.

— Онова с Роб в магазина по-рано днес беше доста смущаващо — отвръщам.

— Наистина ли? Изобщо не изглеждаше смутена, само ядосана.

— То е, защото имам лице на изпечен покерджия, за разлика от един друг човек, когото познавам. — Побутвам го с рамо.

— Но защо беше смутена?

— Той ми изневери с нея. Всеки път, когато ги видя заедно, имам чувството, че може би не бях достатъчно добра.

— Той просто е от онези, които изневеряват. Няма нищо общо с теб. — Улавя ръката ми и я задържа. Сериозността му май доста ми харесва.

— Знам. Обадих му се по-рано днес, за да го попитам защо го направи.

Това го изненадва.

— Наистина ли? И какво ти отговори?

— Искал и двете ни.

— Задник. Ако някога отново го видя, ще му фрасна един.

— Отвори ти се жажда за кръв сега, когато вече се сби за първи път, а?

— Аз съм боец, не любовник — казва той, цитирайки погрешно Майкъл Джексън. — Родителите ти беше ли ги грижа за това, че е бял?

— Те никога не се запознаха с него.

Не бях в състояние да си представя как го довеждам у нас, за да се запознае с баща ми. Би било истинско мъчение да ги гледам как разговарят. Освен това не исках да види колко малък е апартаментът ни. В края на краищата май не исках той да ме опознае наистина.

С Дейниъл обаче е различно. Искам да види всичко у мен.

Осветлението примигва и отново светва. Той стиска пръстите ми.

— Моите родители настояват да излизам единствено с корейски момичета.

— Като гледам, май няма особен ефект — подкачам го.

— Е, не е, като да съм излизал с цял куп момичета. Едно корейско момиче. Виж, Чарли, той сякаш е алергичен към всички не-бели момичета.

Влакът ни разтърсва и аз се улавям с две ръце.

— Искаш ли да знаеш тайната на брат ти?

Той слага ръка върху моята.

— Каква е тя?

— Не се харесва особено.

— Така ли смяташ? — Той обмисля думите ми. Иска му се да има причина Чарли да е такъв, какъвто е.

— Вярвай ми.

Вземаме един голям завой със скърцане. Той слага ръка на гърба ми, за да ми помогне да си възвърна равновесието, и я оставя там.

— Защо родителите ти искат само корейски момичета? — питам го.

— Смятат, че ще могат да разберат едно корейско момиче. Дори онези, които са израснали тук.

— Ала тези момичета са толкова американки, колкото и корейки.

— Не твърдя, че има смисъл — казва той с усмивка. — Ами ти? Родителите ти грижа ли ги е с кого излизаш?

Свивам рамене.

— Никога не съм ги питала. Предполагам, че биха предпочели в крайна сметка да се омъжа за някой чернокож.

— Защо?

— По същата причина. Мислят си, че ще го разберат по-добре. И той ще ги разбере по-добре.

— Сякаш всички чернокожи хора са еднакви — подхвърля той.

— Или пък всички корейски момичета.

— Родителите могат да бъдат доста глупави. — Шегува се само отчасти.

— Според мен си мислят, че така ни предпазват — казвам аз.

— От какво? Честно, кого изобщо го е грижа за нещо такова? Досега би трябвало да знаем, че то няма никакво значение.

— Може би нашите деца ще го знаят. — Разкайвам се за думите си в мига, в който излизат от устата ми.

Осветлението отново примигва и ние спираме между две станции. Съсредоточавам се върху жълто-оранжевото сияние на предпазното осветление в тунела.

— Нямах предвид нашите деца — казвам в мрака. — Имах предвид следващото поколение деца.

— Знам какво имаше предвид — отвръща той тихичко.

Сега, когато го казах и си го помислих, не мога да си върна назад нито думите, нито мислите. Как ли биха изглеждали нашите деца? Усещам загубата на нещо, което дори не знаех, че искам.

Пристигаме на спирката на „Канал стрийт“, последната подземна спирка, преди да прекосим Манхатънския мост. Вратите се затварят и ние се обръщаме към прозореца. Когато излизаме от тунела, първото, което виждам, е Бруклинският мост. Току-що се е стъмнило и светлините по подпорните кабели са запалени. Очите ми проследяват дъгите, които те описват в небето. Мостът е наистина красив нощем, ала очертанията на града са онова, което ме изумява всеки път. Прилича на огромна скулптура от осветено стъкло и метал, като машинно произведение на изкуството. От това разстояние градът изглежда подреден и грижливо планиран, сякаш всичко е било създадено едновременно, с една и съща цел. Когато си вътре в него обаче, той е хаос.

Мислите ми се връщат към покрива, когато бяхме заедно. Тогава си представих как градът се строи. Сега го виждам в едно апокалиптично бъдеще. Светлините са мъждиви и стъклото се разпада на парчета, оставяйки единствено металните скелети на сградите. След време те също ръждясват и рухват. Улиците са изтърбушени от корените на дърветата, потънали в зеленина, завзети от диви животни. Градът е красив и в развалини.

Отново навлизаме в тунела. Сигурна съм, че винаги ще сравнявам очертанията на всеки град с тези на Ню Йорк. Така както винаги ще сравнявам всяко момче с Дейниъл.