Никола Юн
Слънцето също е звезда (37)

Дейниъл

Аз съм учен, съставящ Книгата на Наташа. Ето какво знам досега: тя страшно се интересува от наука. Вероятно е по-умна от мен. Пръстите й са мъничко по-дълги от моите и усещането им в ръката ми е приятно. Харесва музика, изпълнена с душевни терзания. Тревожи се за нещо, свързано със загадъчния й ангажимент.

— Напомни ми защо си с костюм? — пита ме.

Аз простенвам силно и продължително, и прочувствено.

— Да поговорим за Бог вместо това.

— Аз също имам право да задавам въпроси — настоява тя. Минаваме един след друг под поредното строително скеле на тротоара. (Във всеки един момент приблизително деветдесет и девет процента от Манхатън са в процес на строителни работи.)

— Кандидатствах в „Йейл“. По-късно днес имам интервю.

— Нервен ли си? — пита тя, когато отново тръгваме един до друг.

— Сигурно щях да бъда, ако давах и пет пари за това.

— Ти обаче не даваш дори три?

— Не повече от една-две — отвръщам през смях.

— Значи, родителите ти те карат да го направиш?

Внезапни викове откъм улицата привличат вниманието ни, ала се оказва, че просто шофьори на такси си крещят.

— Родителите ми са първо поколение имигранти от Корея — обяснявам.

Тя забавя крачка и ме поглежда.

— Не знам какво означава това.

Свивам рамене.

— Означава, че няма значение какво искам аз. Ще отида в „Йейл“. Ще стана лекар.

— А ти не го искаш?

— Не знам какво искам — отвръщам.

По изражението й разбирам, че не бих могъл да кажа нещо по-ужасно. Тя се извръща от мен и ускорява крачка.

— Е, в такъв случай нищо не ти пречи да станеш лекар.

— Къде сбърках току-що? — питам, когато я настигам.

Тя маха с ръка.

— Животът си е твой.

Имам чувството, че се провалям на някакъв тест.

— Е, с какво искаш да се занимаваш ти, когато пораснеш?

— С анализиране на данни — отвръща тя без никакво колебание.

Отварям уста, за да попитам „Ъ?“, ала тя ми сервира очевидно отрепетирана реч. Явно не съм първият, реагирал с „Ъ?“ на професионалния й избор.

— Да анализираш данните означава да отделиш сигнала от нищо незначещия шум, да откриеш повтарящи се мотиви и взаимовръзки, да извадиш заключения и да препоръчаш действия въз основа на резултата.

— Намесени ли са и компютри?

— Естествено. На този свят има цял куп данни.

— Колко практично. Винаги ли си знаела каква искаш да станеш? — Трудно ми е да скрия завистта в гласа си.

Тя отново спира. Ако продължаваме в този дух, никога няма да стигнем там, накъдето е тръгнала.

— Това не е съдба. Аз си избрах тази кариера, не тя — мен. Не ми е писано да се занимавам с наука за данните. В училищната библиотека има отдел „Кариери“. Проучих разрастващите се научни области и готово. Никаква съдба и предопределеност, просто проучване.

— Значи, това не е някаква твоя страст?

Тя свива рамене и отново поема напред.

— Пасва на характера ми — отвръща.

— Не искаш ли да се занимаваш с нещо, което обичаш?

— Защо? — пита, сякаш наистина не разбира къде се крие притегателната сила на това, да обичаш нещо.

— Животът е твърде дълъг, за да го прекараш, правейки нещо, към което си безразличен — настоявам.

Заобикаляме количка за гевреци и хотдози, пред която има опашка. Мирише на зелева салата и горчица (с други думи — божествено).

Тя сбръчква нос.

— Твърде дълъг е и за да го прекараш, гонейки мечти, които никога не се сбъдват.

— Почакай. — Слагам ръка върху нейната, за да я накарам да позабави крачка. — Кой казва, че не могат да се сбъднат?

Това ми спечелва кос поглед.

— О, моля ти се. Знаеш ли колко хора искат да бъдат актьори или писатели, или рок звезди? Много. Деветдесет и девет процента от тях няма да успеят. Нула цяло и девет процента от останалите няма да изкарват почти никакви пари от това. Единствено останалият нула и един процент наистина ще успеят. Всички други пропиляват живота си, опитвайки се да бъдат като тях.

— Ти да не би тайно да си баща ми? — питам я.

— Да не искаш да кажеш, че звуча като петдесетгодишен кореец?

— Без акцента.

— Е, той просто иска най-доброто за теб. Когато си щастлив лекар, който изкарва цял куп пари, ще му благодариш, че не си станал гладуващ човек на изкуството, който мрази работата си и напразно си мечтае за големия успех.

Чудя се дали си дава сметка с колко страст говори против това, да имаш някаква страст.

Обръща се и ме поглежда с присвити очи.

— Моля ти се, не ми казвай, че си сериозен за това с поезията.

— Опазил ме бог — казвам с престорено възмущение.

Минаваме покрай мъж, държащ табелка, на която пише МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ. КЪСМЕТЪТ МЕ ИЗОСТАВИ. Таксиджия с мисия натиска продължително клаксона си на друг таксиджия с мисия.

— Наистина ли се очаква да знаем какво искаме да правим до края на живота си на преклонната седемнайсетгодишна възраст?

— Не искаш ли да знаеш? — пита тя.

Определено не си пада по несигурността.

— Предполагам? Ще ми се да можех да изживея десет живота едновременно.

Тя отново махва с ръка.

— Ъгх. Просто не искаш да избираш.

— Нямах това предвид. Не искам да се окажа хванат в капана на това, да правя нещо, което не означава нищо за мен. Този път, по който съм поел? Той продължава до безкрай. „Йейл“. Медицински факултет. Специализация. Брак. Деца. Пенсиониране. Дом за възрастни хора. Погребална къща. Гробище.

Може би е заради важността на деня или пък защото се запознах с нея, ала точно в този миг за мен е страшно важно да обясня точно какво имам предвид.

— Човешкият ум е нещо прекрасно и забележително. Изобретяваме неща, които летят. Летят. Пишем поезия. Ти вероятно ненавиждаш поезията, ала е трудно да спориш с „Не зная с летен ден да те сравня ли? По-свеж и по-красив си ти“^[1], когато става дума за красота. Способни сме на голям живот. Голяма история. Защо да се примиряваме? Защо да избираме практичното, обикновеното? Родени сме да мечтаем и да създаваме неща, за които да мечтаем.

Получава се по-разпалено, отколкото възнамерявам, ала наистина мисля всяка дума, която казвам.

Очите ни се срещат. Между нас има нещо, което не беше тук преди една минута.

Очаквам да каже нещо шеговито, но тя не го прави.

Вселената спира и ни чака.

Тя разтваря длан и ето че ще улови ръката ми. Предопределено е да улови ръката ми. Писано ни е да извървим пътя на живота заедно. Виждам го в очите й. Писано ни е да бъдем заедно. Сигурен съм в това така, както не съм сигурен в нищо друго.

Ала тя не улавя ръката ми. Тя продължава напред.