Никола Юн
Слънцето също е звезда (47)

Наташа

Харлем е едва на двайсет и пет минути с метрото от мястото, където бяхме, но сякаш сме попаднали в друга страна. Небостъргачите са изместени от малки, нагъсто наредени магазинчета с ярки сенници. Въздухът тук е по-свеж, сякаш не сме в големия град. Почти всички на улицата са чернокожи.

Дейниъл не казва нищо, докато вървим по булевард „Мартин Лутър Кинг“, на път към магазина на родителите му. Забавя крачка, когато минаваме покрай една празна витрина с голям надпис ДАВА СЕ ПОД НАЕМ и заложна къща със зелен сенник. Най-сетне спираме пред магазин за продукти за черна коса и козметика.

Нарича се „Грижа за черната коса“. Влизала съм в немалко такива.

— Иди до магазина за козметика на ъгъла и ми вземи продукт за изправяне на къдрава коса — казва майка ми на всеки два месеца.

Това е в реда на нещата. Всеизвестна истина е, че всички магазини за козметика за черна коса са собственост на корейци и колко несправедливо е това. Не знам защо не се сетих, когато Дейниъл спомена, че притежават магазин.

Не виждам вътре, защото прозорците са покрити със стари, избелели от слънцето плакати на усмихнати, облечени в костюми чернокожи жени, до една с еднакви прически, плод на химия. Очевидно (поне според тези плакати) само на някои видове прически им е позволено да посещават делови съвещания. Дори майка ми може да бъде обвинена в подобни идеи. Никак не се зарадва, когато реших да нося косата си в афростил — заяви, че не било професионално. Само че аз харесвам афроприческата си. Харесвах косата си и когато беше по-дълга и изправена. Радвам се, че мога да избирам. И изборът си е само мой.

До мен Дейниъл е толкова нервен, че направо вибрира. Чудя се дали е, защото ще се запозная с баща му или заради това, че родителите му притежават точно такъв магазин. Обръща се към мен и охлабва вратовръзката си, сякаш през цялото време го е стягала.

— Ами баща ми е наистина… — Спира и започва отново. — А брат ми е наистина…

Очите му са навсякъде, но не и върху моите, а гласът му е напрегнат, вероятно защото се опитва да говори, без да диша.

— Навярно би могла да изчакаш навън. — Най-сетне успява да изкара цяло изречение.

В първия момент не обръщам кой знае какво внимание на думите му. Предполагам, че всички се срамуват от семействата си. Аз се срамувам от моето. Е, поне от баща ми. На мястото на Дейниъл сигурно бих постъпила по същия начин. Изневеряващото ми бивше гадже Роб никога не се запозна с баща ми. Така беше най-лесно. Да не чуе прекалено силния му, фалшив американски акцент. Да не го види как се опитва да обърне разговора към себе си и своите планове за бъдещето и как един ден ще бъде известен.

Стоим пред магазина, когато две чернокожи момичета излизат, смеейки се. Друга жена, също чернокожа, влиза вътре.

Изведнъж ми хрумва, че може би Дейниъл не се срамува от семейството си. Може би се срамува от мен. А може би се бои, че родителите му ще се засрамят от мен. Не знам защо не се сетих за това по-рано.

Америка изобщо не е съд за претопяване. По-скоро е от онези метални съдове с отделения за картофи, месо и зеленчуци. Поглеждам го и виждам, че все още не ме гледа. Изведнъж двамата преживяваме момент, който не съм очаквала.