Никола Юн
Слънцето също е звезда (103)

Наташа

Седи на една от пейките, които гледат към фонтана, и пише в бележника си. Знаех, че ще се зарадвам да го видя, ала не очаквах да ме изпълни възторг. Трябва да си заповядам да не заподскачам от щастие, пляскайки с ръце и може би правейки пирует.

Възторг.

Което изобщо не е в моя стил.

Така че не го правя.

Ала усмивката върху лицето ми трябва да бъде измервана в мили, не в инчове.

Сядам на пейката и го побутвам с рамо. Той вдига бележника до лицето си, закрива уста и се обръща към мен. Очите му са широко отворени и танцуват. Не мисля, че някога съм виждала човек да се радва толкова да види някого, колкото Дейниъл се радва да види мен.

— Здрасти — казва, все така закрил уста.

Посягам, за да сваля бележника, но той се отдръпва.

— Какво има? — питам го.

— Възможно е да съм се посбил.

— Посбил си се и сега аз не мога да видя лицето ти?

— Просто исках първо да те предупредя.

Отново посягам и този път той ми позволява да сваля бележника. Дясната половина на устната му е сцепена и подута. Изглежда така, сякаш се е боксирал.

— Сбил си се с брат си — досещам се аз.

— Просеше си го. — Лицето му остава неутрално. Омаловажава чувствата си заради мен.

— Не мислех, че поетите се бият.

— Шегуваш ли се? Ние сме непоправими. — Усмихва ми се, а после потръпва от болка. — Добре съм — казва, виждайки реакцията ми. — Изглежда по-зле, отколкото е.

— Защо се сбихте? — питам го.

— Няма значение.

— Има…

— Не, няма. — Стиснал е устни. Каквото и да е станало, няма да ми каже.

— Заради мен ли беше? — питам, макар че знам отговора.

Той кима.

Решавам да не настоявам повече. Достатъчно е да знам, че според него си заслужавам да се бие заради мен.

— Адски ти бях ядосана по-рано. — Трябва да го кажа, преди да продължим.

— Знам. Съжалявам. Просто не можех да повярвам.

— Че не ти казах?

— Не. Че след всички неща, които се случиха, за да ни съберат, нещо друго щеше да ни раздели.

— Наистина си безнадежден случай.

— Възможно е.

Отпускам глава на рамото му и му разказвам за музея и Ахнигито, и всички неща, които е трябвало да се случат, за да се образуват Слънчевата ни система, Галактиката, Вселената. Казвам му, че в сравнение с това влюбването изглежда просто низ от дребни съвпадения. Той не е съгласен и аз се радвам, че е така. Посягам и докосвам леко устната му. Той улавя ръката ми и като завърта лице, целува средата на дланта ми. Никога досега не съм разбирала фразата между тях има химия. Та нали всичко е химия. Всичко е комбиниране и реакции.

Атомите в тялото ми са в хармония с атомите в неговото. Именно така разбрах, че все още е във фоайето по-рано днес.

Той отново целува дланта ми и аз въздъхвам. Да го докосвам, е ред и хаос, като да те сглобяват и разглобяват едновременно.

— Каза, че имаш добра новина. — Виждам надеждата върху откритото му лице. Ами ако нещата не се бяха оправили? Как щяхме да преживеем да бъдем откъснати един от друг? Защото сега ми се струва невъзможна мисълта, че мястото ни не е заедно. А после си казвам — естествено, че щяхме да го преживеем. Раздялата не е фатална.

Все пак се радвам, че не се налага да открием дали наистина е така.

— Адвокатът каза, че според него може да се измисли нещо. Смята, че ще остана — отвръщам.

— Колко е сигурен? — пита Дейниъл.

Колкото и да е странно, сега той е по-скептичният от нас.

— Не се тревожи. Изглеждаше доста сигурен — казвам и оставям щастливите сълзи да рукнат.

Като никога, този път не се срамувам от това, че плача.

— Виждаш ли? — казва той. — Писано ни е да бъдем заедно. Да вървим да го отпразнуваме.

Притегля ме към себе си. Аз свалям ластичето от косата му и прокарвам пръсти през нея. Той заравя ръце в моята и се привежда, за да ме целуне, но аз слагам пръст на устните му, за да го спра.

— Задръж тази целувка.

Хрумва ми, че има едно обаждане, което ми се иска да направя. Глупав импулс, ала Дейниъл почти успя да ме накара да повярвам в неща, които са предопределени.

Цялата тази поредица от събития започна от служителката на охраната, която ме забави. Ако не беше опипвала нещата ми толкова дълго, аз нямаше да закъснея. Нямаше да има никакъв Лестър Барнс, никакъв адвокат Фицджералд. Никакъв Дейниъл.

Разравям се в раницата си и изваждам визитката на Лестър Барнс. Обаждането ми е прехвърлено директно на гласова поща. Оставям не особено свързано съобщение, в което му благодаря за помощта и го моля да благодари на служителката от охраната от мое име.

— Има дълга кестенява коса и тъжни очи, и опипва вещите на всички — опитвам се да я опиша аз. Миг преди да затворя, си спомням името й. — Мисля, че се казва Айрийн. Моля ви, благодарете й от мое име.

Дейниъл ме поглежда въпросително.

— Ще ти обясня по-късно — казвам и отново се пъхвам в прегръдките му.

— Обратно в заведението за норебанг? — питам до устните му. Сърцето ми се опитва да избяга от тялото ми през гърдите.

— Не — отвръща той. — Имам по-добра идея.