Никола Юн
Слънцето също е звезда (70)

Дейниъл

Усещам колебанието в устните й и ако трябва да съм откровен, малко се стряскам от това, колко интензивно е и това. Надигам се и я издърпвам, така че да седне. Слагам длан на тила й и отпускам чело до нейното. Дишането ни е учестено, накъсано. Знаех си, че между нас има химия, но не очаквах нещо такова.

Ние сме подпалки насред гръмотевична буря. Запалена клечка и сухо дърво. Знаци „Опасност от пожар“ и гора, която само чака да бъде изпепелена.

От всички начини, по които би могъл да се развие днешният ден, никога не бих предвидил това. Ала сега съм сигурен, че всичко, случило се днес, ме е водило към нея, нас двамата — към този момент, а този момент — към остатъка от живота ни.

Дори това, че Чарли беше временно отстранен от „Харвард“, ми се струва част от плана да се озовем тук. Ако Чарли не беше объркал всичко, майка ми никога нямаше да каже онова, което каза тази сутрин.

Ако не го беше направила, аз нямаше да изляза толкова рано от вкъщи, за да се подстрижа (което все още не съм направил).

Нямаше да се кача на влака на метрото с машиниста проповедник, търсещ Господ.

Ако не беше той, нямаше да изляза от метрото и да тръгна пеша, и тогава нямаше да видя как Наташа изживява своя религиозен музикален момент. Ако не бяха приказките на машиниста за Бог, нямаше да забележа якето й с надпис DEUS EX MACHINA.

Ако не беше якето, нямаше да я последвам в музикалния магазин.

Ако не беше крадливото й бивше гадже, нямаше да я заговоря.

Дори задникът в беемвето има известна заслуга. Ако не беше минал на червено, аз нямаше да получа втори шанс с нея.

И всичко това, до последното, водеше до тук.

Когато и двамата отново започваме да дишаме нормално, аз я целувам по върха на носа.

— Нали ти казах. — Отново го целувам.

— Май имаш фетиш към носовете, а? — подхвърля тя, а после: — Какво си ми казал?

Подчертавам думите си с още целувки по носа.

— Ние.

Целувка.

— Сме.

Целувка.

— Предопределени.

Целувка.

— Един.

Целувка.

— За.

Целувка.

— Друг.

Целувка.

Тя се откъсва от мен. Очите й са се превърнали в буреносни облаци, ръцете и краката й, преплетени с моите, се отдръпват. Трудно ми е да я пусна, като да се опиташ да разделиш два магнита. Да не би да я стреснах с приказките си за предопределеност? Плъзва се по дивана и ето че между нас има твърде много разстояние. Не искам да оставя моментът да отмине. Едва преди няколко секунди мислех, че ще продължи вечно.

— Искаш ли да изпеем още нещо? — Гласът опитва да ми изневери и аз се прокашлям. Поглеждам към телевизора. Не можахме да видим оценката й, преди да започнем да се целуваме. 89% процента е, което е ужасно. Адски трудно е да получиш по-малко от 90% в норебанг.

Тя също поглежда към екрана, но не казва нищо. Нямам представа какво се случва в главата й. Защо се съпротивлява на това между нас? Докосва косата си, подръпва един кичур и го пуска, подръпва друг и го пуска.

— Съжалявам — казва.

Аз се плъзвам по дивана към нея и стопявам разстоянието между нас. Ръцете й са сплетени в скута.

— За какво съжаляваш?

— За това, че ту съм гореща, ту съм студена.

— Преди минута не беше толкова студена. — Правя възможно най-ужасната шега (заедно с игрите на думи, многозначителните намеци са най-долната форма на хумор), с която бих могъл да изляза в този момент. Дори размърдвам вежди и чакам реакцията й. Не съм сигурен каква ще е тя.

Усмивка превзема лицето й. Буреносните облаци в очите й са безсилни пред нея.

— Леле. — Гласът й е топъл, също като усмивката й. — Определено си те бива с думите.

— И с жените. — Продължавам с ужасните шеги. Ще се направя на глупак, само и само за да я накарам да се разсмее.

Тя се засмива и се обляга назад в дивана.

— Сигурен ли си, че си достатъчно компетентен да бъдеш поет? Това беше един от най-ужасните свалячески лафове, които съм чувала някога.

— Очакваше нещо…

— По-поетично — довършва тя.

— Шегуваш ли се? В повечето стихотворения става дума за секс.

Тя е скептично настроена.

— Имаш ли данни, с които да подкрепиш това твърдение? Ще трябва да видя някои цифри.

— Учен! — обвинявам я аз.

— Поет! — не ми остава длъжна тя.

И двамата се усмихваме, изпълнени с удоволствие, без да се опитваме да скрием удоволствието си от другите.

— В повечето стихотворения, които съм чела, става дума за любов или секс, или звездите. Вие, поетите, сте обсебени от звездите. Падащи звезди. Изгряващи звезди. Умиращи звезди.

— Звездите са важни — казвам през смях.

— Така е, но защо няма стихотворения за слънцето. Слънцето също е звезда, при това — най-важната за нас. Дори само това си заслужава поне една-две поеми.

— Имаш го. От сега нататък ще пиша поезия единствено за слънцето — заявявам.

— Много добре.

— Но ако си говорим сериозно, наистина мисля, че в повечето стихотворения става дума за секс. Робърт Херик има стихотворение, озаглавено „На девствениците: да не пропиляват времето си“.

Тя сяда в поза лотос на дивана и се превива от смях.

— Не може да бъде.

— Може — уверявам я. — На практика казва на девствениците да изгубят девствеността си възможно най-рано, в случай че умрат. Да не дава господ, да умреш девствен.

Смехът й утихва.

— Може би просто се е опитвал да каже, че трябва да живеем в мига. Сякаш днешният ден е всичко, което имаме.

Отново е сериозна и тъжна, а аз не знам защо. Отпуска глава върху облегалката на дивана и вдига очи към диско топката.

— Разкажи ми за баща си — казвам.

— Не ми се говори за него.

— Знам, ала разкажи ми въпреки това. Защо смяташ, че не те обича?

Тя вдига глава, за да ме погледне.

— Ти си неумолим — заявява и отново отпуска глава на облегалката.

— Настоятелен — отвръщам.

— Не знам как да го обясня. Най-силното чувство у баща ми е съжалението. Сякаш в миналото си е допуснал огромна грешка, направил е погрешен завой и вместо да се озове там, където би трябвало, се е оказал в този живот с мен, мама и брат ми.

Гласът й потреперва, докато говори, но тя не заплаква. Улавям ръката й и двамата се заглеждаме в телевизионния екран. Танцуващите цифри на резултата й са отстъпили място на беззвучна реклама за казина в Атлантик Сити.

— Майка ми рисува прекрасни картини — казвам аз. — Наистина невероятни.

Все още виждам сълзите в очите й, когато баща ми й направи онзи подарък. „Йобо — каза тя — не беше нужно да го правиш.“

„Това е нещо само за теб — отвърна той. — Някога непрекъснато рисуваше.“

Толкова се изненадах от това. Мислех си, че знам всичко за майка си (и за двама им всъщност), ала ето че е съществувала тази тайна история, за която и представа си нямах. Попитах я защо е престанала и тя махна с ръка във въздуха, сякаш изтриваше изминалите години.

— Беше много отдавна.

Целувам Наташа и си признавам:

— Понякога си мисля, че може би тя е направила погрешен завой, като ни е родила.

— Да, но дали тя го мисли?

— Не знам. — А после: — Но ако трябва да предположа, бих казал, че е щастлива с начина, по който се е развил животът й.

— Това е хубаво — заявява Наташа. — Можеш ли да си представиш какво е цял живот да си мислиш, че си допуснал грешка? — Буквално потреперва, докато го изрича.

Повдигам ръката й към устните си и я целувам. Дишането й се променя. Опитвам се да я притегля към себе си, защото искам да я целуна, но тя ме спира.

— Кажи ми защо искаш да бъдеш поет.

Облягам се назад и прокарвам палец по кокалчетата й.

— Не знам. Искам да кажа, дори не съм сигурен дали това искам като кариера. Не разбирам как е възможно вече да се очаква да знам. Знам, че ми харесва да го правя. И то много. Имам мисли, които просто трябва да запиша, и когато го сторя, от тях излизат поеми. Именно тогава се чувствам най-добре в собствената си кожа, освен…

Млъквам, защото не искам отново да й изкарам акъла.

Тя повдига глава от дивана.

— Освен какво?

Очите й греят. Наистина иска да знае отговора.

— Освен теб. Ти също ме караш да се чувствам добре в кожата си.

Тя измъква ръката си от моята. Помислям си, че отново е минала на режим отстъпление, ала не. Привежда се напред и ме целува.