Никола Юн
Слънцето също е звезда (56)

Дейниъл

Иска ми се да й благодаря, задето не ме мрази. След преживяването в магазина на родителите ми кой би могъл да я вини. Освен това не беше длъжна да реагира на семейството ми толкова спокойно, колкото го направи. Ако се беше разкрещяла и на баща ми, и на брат ми, щях да я разбера. Истинско чудо е (от онези с превръщането на водата във вино), че все още няма нищо против да бъде с мен, и аз съм повече от благодарен.

Вместо да й кажа всичко това, аз я питам дали иска да обядваме. Стоим на прага на метрото и единственото, което искам, е да се махна възможно най-далеч от семейството си. Ако метрото стигаше до луната, бих си купил билет.

— Умирам от глад — заявявам.

Тя прави физиономия.

— Умираш, а? Определено обичаш да пресилваш.

— Правя го в противовес на твоята абсолютна прецизност.

— Имаш ли някое място наум? — пита тя.

Предлагам любимия си ресторант в Корейския квартал и тя се съгласява.

Намираме си места един до друг в метрото и сядаме. Ще са ни нужни четиридесет минути, за да стигнем до центъра.

Изваждам телефона си и отварям списъка с въпросите.

— Готова ли си за още?

Тя се плъзва по-близо до мен, така че раменете ни се докосват, и наднича към телефона ми. Толкова е близо, че косата й гъделичка носа ми. По-силно е от мен. Вдъхвам миризмата на косата й по уж деликатен начин, който изобщо не се оказва такъв.

Тя се отдръпва от мен с широко отворени, обидени очи.

— Наистина ли току-що ме помириса? — пита и докосва косата си там, където беше носът ми преди миг.

Не знам какво да кажа. Ако си призная, ще изляза странен и леко плашещ. Ако го отрека, ще изляза лъжец и освен това съм странен и плашещ. Тя придърпва кичурите, които държи, към носа си и също ги помирисва. Сега вече просто трябва да я уверя, че не си мисля, че косата й мирише лошо.

— Не. Искам да кажа, да. Да, помирисах я.

Млъквам, защото очите й са отворени по-широко, отколкото би трябвало да бъдат човешките очи.

— И? — подканва ме тя.

Отнема ми миг, докато разбера какво ме пита.

— Мирише хубаво. Нали знаеш, понякога през пролетта, когато вали само за няколко минути, а после слънцето се покаже и водата започне да се изпарява и въздухът все още е влажен? Ето така мирише. Наистина хубаво.

Заповядвам си да затворя уста, въпреки че тя иска да продължи да говори. Навеждам очи към телефона си и чакам, надявайки се, че Наташа отново ще дойде близо до мен.