Никола Юн
Слънцето също е звезда (117)

Наташа

Седим до фонтана и Дейниъл държи ръката ми. Сакото му е наметнато около раменете ми.

Наистина е от мъжете, които си струва да задържиш на всяка цена. Просто не съм аз тази, която ще го задържи.

— Трябва да се прибирам. — Това са първите ми думи от повече от половин час насам.

Той отново ме притегля към себе си. Най-сетне съм готова да му позволя да го направи. Раменете му са толкова широки и солидни. Отпускам глава на тях. Сякаш са направени за мен. Знаех го тази сутрин, знам го и сега.

— Какво ще правим? — шепне той.

Има имейли, и скайп, и есемеси, и може би дори пътувания до Ямайка. Ала още докато си го помислям, вече знам, че няма да допусна това да се случи. Ние имаме отделни животи. Не мога да оставя сърцето си тук, когато животът ми е там. И не мога да взема сърцето му със себе си, когато цялото му бъдеще е тук.

Вдигам глава от рамото му.

— Как мина остатъкът от интервюто?

Той ме докосва по бузата и отново слага главата ми на рамото си.

— Каза, че ще ме препоръча.

— Това е страхотно — отвръщам без капчица ентусиазъм.

— Аха. — Неговата липса на ентусиазъм по нищо не отстъпва на моята.

Студено ми е, но не искам да се преместя. Да се преместя от тук, ще задвижи верижна реакция от събития, които ще свършат с качването ми на самолета.

Минават още пет минути.

— Наистина трябва да се прибирам — казвам. — Полетът е в десет часа.

Той си изважда телефона, за да провери колко е часът.

— Остават три часа. Събрала ли си си багажа?

— Да.

— Ще дойда с теб — казва той.

Сърцето ми подскача в гърдите. За една безумна секунда си помислям, че иска да каже, че ще дойде с мен в Ямайка.

Той вижда мисълта в очите ми.

— Имах предвид до вас.

— Знам какво имаше предвид — сопвам се. Негодувам. Държа се нелепо. — Не мисля, че идеята е добра. Родителите ми са там и имам да правя цял куп неща. Само ще ми се пречкаш.

Той става и ми протяга ръка.

— Ето какво няма да направим. Няма да спорим. Няма да се преструваме, че това не е най-ужасното нещо на света, защото е. Няма да поемем всеки по своя път, преди да сме абсолютно принудени. Ще дойда у вас. Ще се запозная с родителите ти и те ще ме харесат, и няма да фрасна един на баща ти. Вместо това ще видя дали приличаш повече на него, или на майка си. По-малкият ти брат ще се държи като по-малък брат. Може би най-сетне ще чуя ямайския акцент, който цял ден криеш от мен. Ще разгледам мястото, където спиш и се храниш, и живееш, и ще ми се иска да бях научил малко по-рано, че си тук.

Понечвам да го прекъсна, но той продължава.

— Ще дойда с теб у вас, а после ще вземем такси до летището, само ние двамата. След това ще гледам как се качваш на самолета и ще почувствам как изтръгват сърцето от шибаните ми гърди, а после ще прекарам остатъка от живота си, питайки се какво ли би могло да се случи, ако този ден не се беше развил точно така, както се разви. — Спира, за да си поеме дъх. — Нещо против?