Никола Юн
Слънцето също е звезда (3)

Наташа

Мама твърди, че е време да се откажа и че усилията ми са напразни. Разстроена е, така че акцентът й е по-силен от обикновено и всяко изречение е въпрос.

— Не мислиш ли, че вече е време да се откажеш, Таша? Не мислиш ли, че усилията ти са напразни?

Проточва първата сричка на напразни секунда по-дълго, отколкото е нужно. Баща ми не казва нищо. Онемял е от гняв или безсилие. Никога не съм сигурна кое от двете. Смръщването му е толкова дълбоко и пълно, че ми е трудно да си представя лицето му с каквото и да било друго изражение. Едва преди няколко месеца би ме натъжило да го видя такъв, ала сега не ме е грижа. Именно заради него се озовахме в тази бъркотия.

Питър, деветгодишният ми брат, е единственият, който е доволен от това развитие на нещата. Точно сега си е пуснал „No Woman, No Cry“ на Боб Марли и си събира багажа. „Музика за събиране на багаж от старата школа“, както се изрази.

Въпреки че е роден тук, в Америка, Питър твърди, че иска да живее в Ямайка. Открай време е срамежлив и му е трудно да завързва приятелства. Според мен си въобразява, че Ямайка ще се окаже рай и че незнайно как, там всичко ще бъде по-хубаво.

Четиримата сме в дневната на едностайния ни апартамент. Дневната изпълнява ролята на спалня, която двамата с Питър делим. В нея има два малки дивана, които разтягаме вечер, и яркосиня завеса по средата. В момента завесата е дръпната, така че се виждат и двете половини.

Никак не е трудно да се досети човек кой от нас иска да си тръгне и кой иска да остане. Моята половина все още изглежда обитавана. Книгите ми са върху малката етажерка от ИКЕА. Любимата ми снимка, на която съм заедно с най-добрата ми приятелка, Бев, все още е на бюрото ми. И двете носим предпазни очила и сме свили сексапилно устни за камерата в една лаборатория по физика. Предпазните очила бяха моя идея. Сексапилно начупените устни — нейна. Все още не съм извадила нито една дреха от гардероба си. Дори не съм свалила звездната карта на НАСА от стената. Тя е огромна — състои се от осем плаката, които залепих един до друг, и показва всички най-големи звезди, съзвездия и части на Млечния път, които се виждат от Северното полукълбо. Има дори инструкции как да откриеш Полярната звезда и да се ориентираш по звездите, в случай че се изгубиш. Цилиндрите за плакати, които купих за преместването, си стоят неотворени до стената.

Половината на Питър е на практика гола, повечето му вещи вече са прибрани в кутии и куфари.

Мама е права, естествено — усилията ми са напразни. Въпреки това вземам слушалките си, учебника по физика и няколко комикса. Ако имам време за убиване, навярно бих могла да си довърша домашните и да почета.

Питър клати глава насреща ми.

— Защо изобщо го вземаш? — Говори за учебника. — Тръгваме си, Таша. Не е нужно да си предаваш домашното.

Питър едва наскоро откри силата на сарказма и я използва при всяка удала му се възможност.

Не си давам труда да му отговоря, просто си слагам слушалките и се отправям към вратата.

— Няма да се бавя — казвам на мама.

Тя цъка с език и се извръща. Напомням си, че не е сърдита на мен. Таша, не на теб съм сърдита, нали знаеш?, е нещо, което често повтаря напоследък. Отивам в Службата за американско гражданство и имиграция в центъра на Манхатън, за да видя дали някой там не може да ми помогне. Ние сме незаконно пребиваващи имигранти и тази вечер ще ни депортират.

Днес е последният ми шанс да убедя някого — или съдбата — да ми помогне да намеря начин да остана в Америка.

Нека поясня нещо: аз не вярвам в съдбата. Ала съм отчаяна.