Никола Юн
Слънцето също е звезда (76)

Дейниъл

Почти й вярвам, че не знае за какво говоря. Очите ни се срещат в прозореца, сякаш той е единственото място, където можем да се погледнем.

— Предопределени сме един за друг — настоявам. Прозвучава ужасно, едновременно заповеднически и укорително, и умолително. — Знам, че и ти го чувстваш.

Тя не казва нито дума, просто се изправя и отива до вратата. Ако гневът беше като топлина, бих могъл да видя вълните, струящи от тялото й.

Част от мен иска да отиде при нея и да й се извини. Част от мен иска да я попита какъв й е проблемът. Заповядвам си да остана седнал в продължение на двете спирки, преди влакът най-сетне да пристигне със скърцане на спирката на Осемдесет и първа улица.

Вратите се отварят. Тя си пробива път през тълпата и взема стълбите тичешком. В мига, в който се озоваваме на върха, ни издърпва настрани и се обръща рязко към мен.

— Не ми казвай какво трябва да чувствам. — Гласът й е едновременно шепот и вик. Кани се да добави още нещо, но се отказва. Вместо това се отдалечава от мен.

Ядосана е, но сега вече и аз. Догонвам я.

— Какъв ти е проблемът? — Буквално разпервам ръце, докато го казвам.

Не искам да се карам с нея. Сентрал Парк е съвсем наблизо. Дърветата са красиви с есенните си багри. Искам да се разхождам из парка заедно с нея и да пиша поеми в бележника си. Искам тя да ме закача, задето пиша поеми в бележника си. Искам да ме образова за това, как и защо листата променят цвета си. Сигурен съм, че знае точното научно обяснение.

Тя слага раницата на гърба си и скръства ръце пред тялото си.

— Не съществува такова нещо като „предопределено“ — заявява.

Не искам да водя философска дискусия, така че отстъпвам.

— Окей, но ако съществуваше, тогава…

Тя ме прекъсва.

— Не. Достатъчно. То просто не съществува. А дори да съществуваше, определено не важи за нас.

— Как можеш да го кажеш? — Знам, че съм абсурден и ирационален, и вероятно още цял куп неща, които не би трябвало да бъда. Това не е нещо, заради което се караш с някого.

Не можеш да убедиш някого да те обича.

Лек ветрец размърдва листата около нас. По-студено е, отколкото беше през целия ден.

— Защото е вярно. Не ни е писано да бъдем заедно, Дейниъл. Аз съм незаконно пребиваващ имигрант. Ще ме депортират. Днес е последният ми ден в Америка. Утре няма да бъда тук.

Може би съществува друг начин да интерпретирам думите й. Мозъкът ми избира най-важните и ги пренарежда, надявайки се на различно значение. Дори се опитвам да направя кратко стихотворение, но те отказват да ми сътрудничат. Просто си седят там, прекалено тежки, за да ги вдигна.

Последен.

Незаконно пребиваващ.

Америка.

Ще си отида.