Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (9)

9

В една от съдебните зали във федералната сграда „Дърксен“ съдия Райнхард четеше обвинителния акт с деветте обвинения, които журито в разширен състав беше поискало миналата седмица в делото Съединените щати против Алек Сандерсън. Вдясно от централната маса, на банката на защитата, стояха петима мастити адвокати с мрачни изражения. Зад тях петимата подсъдими слушаха стоически, докато съдията четеше предявените им обвинения. Откъм залата, препълнена с репортери, зяпачи и неколцина роднини, непрекъснато се носеше щракане на фотоапарати.

Кейд стоеше вляво от съдийската маса, напълно невъзмутим. Тъй като не му беше за първи път, прекрасно знаеше каква бе стратегията на корумпирани политици като Сандерсън. Те наемаха най-скъпите адвокати и PR експерти в града, които, изпълнени с морално възмущение, тръбяха на всеослушание, че клиентът им е невинен (Справедливостта ще възтържествува! Ще победим в съда!), след което един ден се събуждаха, получаваха солидна доза от реалността за закуска и започваха да се обръщат един срещу друг, с надеждата да си издействат по-малка присъда.

Освен към сенатор Сандерсън, Кейд беше повдигнал обвинения в корупция към Чарлс Торино, изпълнителния директор на болницата, предложил подкуп на Сандерсън в „Соня“; както и към един строителен предприемач, който на няколко пъти беше давал подкуп на Сандерсън в замяна на помощта му в придвижването на няколко големи строителни проекта; към един лобист, който бе платил на Сандерсън за да отпусне държавни фондове на различни проекти; и накрая към финансовия консултант, учредил дружество фантом, през което минавали подкупите за Сандерсън. Както можеше да се очаква, обвиненията, повдигнати против сенатора и четиримата бизнесмени, бяха водеща новина за медиите в Чикаго през последната седмица и офисът на Кейд беше залят с обаждания от пресата. Всички искаха да знаят с какви доказателства разполага Прокуратурата.

Нещо, което щяха да научат след около две минути.

— Подсъдими, признавате ли се за виновни? — попита съдията, когато прочете обвинителния акт.

Един по един, адвокатите на защитата се приближиха и отговориха „не“ от името на клиентите си. След това адвокатът на Сандерсън поиска допълнително време за да се запознаят с материалите по делото, преди да бъде насрочено следващото съдебно заседание.

— Ваша чест, обвинението не възразява — каза Кейд, — особено с оглед на факта, че Прокуратурата разполага с над петдесет и пет хиляди документа и около хиляда записа на телефонни разговори, които подкрепят повдигнатите обвинения.

И това бяха думите, които и последният репортер в залата щеше да цитира от днешното заседание.

Защото Кейд също знаеше как се играе тази игра.

Думите му бяха последвани от вълна на шепот в залата. Видимо смутени от новината за лавината от доказателства, с които Кейд щеше да ги затрупа, адвокатите на останалите подсъдими се смълчаха за миг. Един от тях, защитникът на Торино, буквално се изпоти.

След което и четиримата си донесоха високоплатените задници до съдийската банка за да поискат делата на клиентите им да бъдат отделени от това на сенатора.

Ето че се започва, помисли си Кейд, докато съдията насрочваше заседание, в което адвокатите да изложат аргументите си за отделни процеси. Това бе едва първата им поява в съда, а четиримата съобвиняеми вече се опитваха да се дистанцират от сенатор Сандерсън. Като се имаха предвид солидните доказателства, беше само въпрос на време адвокатите им да му се обадят за да обсъдят възможността за сключване на споразумение.

След края на заседанието Кейд си тръгна от съдебната зала спокоен, че процесът започва добре. Погледна си часовника. Три часът. Време за кафе. При асансьорите едва не натисна копчето за горния етаж, с намерението да се отбие през офиса за да види дали Райлин, която също работеше в Отдела за специални обвинения, не иска да се присъедини към него… а после си спомни, че тази седмица тя има дело.

Ето защо пое надолу сам и прекоси фоайето, минавайки покрай детекторите за метал и охраната. Беше извървял около една пресечка, когато мобилният му телефон иззвъня. Извади го от вътрешния джоб на сакото си и погледна номера.

Брук Паркър.

По лицето му бавно се разля усмивка.

От другата страна на улицата работеше пневматичен чук, така че Кейд влезе в една сладкарничка за да избяга от шума.

— Госпожице Паркър. Каква приятна изненада.

В слушалката се разнесе дрезгав, женствен глас.

— Знаех си, че става въпрос за корупция.

Кейд се усмихна широко. Не се бяха чували от две седмици, но естествено, че щеше да започне така.

— Значи, се обаждате за да се поперчите, че сте били права. Да не повярва човек.

— Всъщност обаждам се за услугата, която ми дължите.

Интересно.

— Все още не помня да съм се съгласявал с това.

— Дайте си малко време — отвърна тя. — Сигурна съм, че ще си спомните.

Възцари се пауза, толкова дълга, че Брук най-сетне я наруши:

— Ало? Там ли сте?

— Извинявайте. Давах си малко време. Не, все така не си спомням.

Тя въздъхна.

— За нещастие, май съм подценила колко мъчителен ще бъде този разговор.

Кейд се засмя, давайки си сметка, че наистина му беше липсвало да я дразни по този начин. Представи си я, седнала на бюрото си, с прибрана коса, обувки с високи токчета и секси пола.

Представата определено не беше неприятна.

— Каква услуга? — попита той.

— От онези, които предпочитам да не обсъждам по телефона. Въпросът е деликатен. Ако сте свободен, навярно бихме могли да се видим в бар „Несуно“ на Гранд авеню тази вечер? Да кажем, в шест и половина?

Трябваше да признае, че е любопитен. По повече от една причина.

— Да не би току-що да ме поканихте на среща, госпожице Паркър?

— Не.

— Сигурна ли сте? Защото…

— Отговорът си остава „не“. Имам нужда от нещо и вие сте единственият, който може да ми го даде. — Прекъсна го, преди да е успял да каже каквото и да било. — Да, да, давам си сметка как прозвуча това. Сега трябва да затварям, господин Морган. Шест и половина. Бар „Несуно“.

Кейд се усмихна и затвори, мислейки си, че май се беше посмутила, когато бе казал, че ще излязат на среща.

Много добре.

* * *

Кейд слезе от асансьора на двайсет и първия етаж на сградата „Дърксен“ с чаша кафе в едната ръка и пликче с курабии в другата. Докато завиваше зад ъгъла, отвъд който беше приемната на Прокуратурата, висок мъж със светлокестенява коса се бутна в него, видимо забързан.

— О, да му се не види. Извинявайте — избъбри мъжът.

Кейд изправи чашата, без да я разлее (рамото му може и да беше извън играта, ала рефлексите на футболист все още му бяха от полза понякога), и вдигна поглед. Онзи, който се беше блъснал в него, не беше мъж, а тийнейджър.

Сините очи на младежа се разшириха и той преглътна.

— Ъм, съжалявам. Не гледах къде вървя. — Той се размърда неловко. — Очевидно.

Кейд махна дружелюбно с чашата.

— Няма нищо. Само опитай да не вдигаш повече от сто километра в час по коридорите. — И той се отправи към вътрешността на офиса.

Както обикновено, мястото кипеше от дейност, по бюрата и работните места седяха секретарки и юридически сътрудници. Офисите на Прокуратурата заемаха целия етаж, като големият ъглов кабинет принадлежеше на шефката на Кейд, Камерън Линд. Кейд поспря до бюрото на секретарката си, преди да си влезе в кабинета.

— Курабийка? — предложи, отваряйки пликчето.

— Мм. — Деми, секретарката му, стана и надникна вътре. — Леле. Колко си купил?

— Оказах се в магазина, вътре ухаеше невероятно, а после една невероятно изкусна продавачка спомена нещо за намаление, ако взема една дузина. Беше обречена битка.

Деми го изгледа изпитателно. Тя бе негова секретарка през всичките осем години, в които работеше в Прокуратурата, и двамата се познаваха отлично.

— Виждам, че си в добро настроение. Да разбирам, че съдебното заседание е минало добре?

— Накарах адвокатите на защитата да се препотят. Буквално.

— Браво. Между другото, Пол се обади за да види какво става при теб. — Пол беше говорителят на Прокуратурата. — Каза, че през последния половин час телефонът му се скъсал да звъни.

— Благодаря, Деми. — С курабии и кафе в ръка, Кейд влезе в кабинета си и седна на бюрото. Върна обаждането на Пол и го осведоми какво се беше случило в съда. В мига, в който затвори, Деми се появи на прага.

— Нека да отгатна. Още една курабия? — предположи Кейд.

— Всъщност докато ти беше на телефона, се обадиха от рецепцията. Имаш посетител. Някой си господин Зак Томас.

— Познавам ли някой си господин Зак Томас?

— Не съм сигурна. Казва, че е тук, защото разполага с доказателства по един от нашите случаи. — Деми понижи глас. — Рецепционистката спомена, че е тийнейджър. И очевидно се държал леко странно. Когато го помолила за документ за самоличност със снимка за да го запише, той станал нервен и отговорил, че не носи такъв. Рецепционистката ме попита дали искаш да му каже, че си зает до края на деня.

Кейд разбираше предпазливостта на служителката — охраната във федералната сграда беше наистина строга. Предполагаше обаче, че този Зак Томас е същият младеж, с когото се беше сблъскал преди малко, и бе любопитен да разбере защо един тийнейджър иска да се срещне с него.

— Кажи й, че всичко е наред. Ей сега ще дойда.

Когато отиде в приемната, Кейд завари младежа да стои настрани, напъхал ръце в джобовете на суитшърта си.

Той се приближи, протегнал десница.

— Ти трябва да си Зак Томас. Кейд Морган.

Момчето, петнайсет — шестнайсетгодишно, имаше здраво ръкостискане, макар че дланта му беше леко влажна.

— Още веднъж, съжалявам, задето се блъснах в теб преди малко.

— Вярвай ми, нищо работа в сравнение с онова, което съм понасял. Секретарката ми каза, че искаш да говориш с мен за някакъв случай?

Зак кимна.

— Да, разполагам с, ъъъ, информация. Обаче се надявах, че бихме могли, ами да говорим насаме.

Човече, хлапето наистина беше нервно. Кейд набързо прекара през ума си всичките си висящи случаи, което не беше чак толкова лесно, като се имаше предвид, че в момента ръководеше около петдесетина дела в най-различни фази. Опита се да предположи по кое от тях би могло да разполага с доказателства едно шестнайсетгодишно хлапе.

А после челюстта му се напрегна. Преди около месец беше спечелил дело срещу четиресетгодишен мъж от западните предградия, прогимназиален учител по физическо възпитание, който снимал тайно с телефона си учениците, докато се преобличат в мъжката съблекалня. Беше споделял снимките онлайн с кръг от интернет приятелчета, които се бяха кръстили „Любители на момчета“. Кейд категорично беше отказал да обсъжда намалена присъда (не сключваше споразумения с хора, които създаваха и разпространяваха детска порнография), отнесъл бе случая до съда и подсъдимият бе признат за виновен по всички обвинения. Заседанието, на което щеше да бъде произнесена присъдата, бе насрочено за следващата седмица и Кейд бе твърдо решен да се погрижи онзи задник да излежи и последния ден от трийсет и петте години — максимумът, който законът предвиждаше.

Хлапето пред него, Зак (ако това изобщо беше истинското му име), изглеждаше прекалено голямо за да е в прогимназията, но може би беше бивш ученик на подсъдимия, прочел за делото в пресата, и искаше да сподели някаква информация преди последното заседание на съда.

При тази мисъл погледът на Кейд омекна.

— Разбира се, че можем да поговорим в кабинета ми. Последвай ме. — Той тръгна по коридора и махна към вратата на кабинета си. — Заповядай, седни. — Хвърли поглед на Деми и й даде знак да задържи всичките му обаждания, след което затвори вратата и се настани на бюрото си. — Е — започна небрежно, внимавайки да не премине в режим разпит, — за кой случай искаш да говорим?

Зак изпусна дъха си.

— Това е наистина неловко.

— Недей да бързаш — каза Кейд насърчително.

— Не бях сигурен дали мога да го направя. Когато на рецепцията започнаха да ми задават всички тези въпроси за име и цел на посещението и поискаха да съм им покажел някакъв документ за самоличност, се паникьосах. Вече бях решил да се чупя, но докато си тръгвах, се бутнах във вас и това ми се стори, ами не знам, като знак или нещо такова.

Кейд наклони глава на една страна, забелязал нещо в думите му.

— Значи, си ме разпознал?

— Ами да. Вие сте Кейд Морган.

Кейд се усмихна на почти благоговейния начин, по който Зак произнесе името му.

— Да разбирам, че си почитател на футбола.

Или това, или проявяваше странен интерес към прокурорите.

— От баща ми е. Страшно си пада по футбола. — Давайки си сметка, че той е на ход, Зак се размърда в стола си. А после очите му попаднаха върху пликчето върху бюрото. — Курабии. Ето защо мирише толкова хубаво тук.

Очевидно печелеше време, но Кейд го остави. Нямаше смисъл да го притиска — хлапето трябваше да направи това, каквото и да бе то, когато е готово.

— Вземи си. Прилъгаха ме да купя цяла дузина.

Като всяко момче на неговите години, на което бяха предложили нещо за ядене, Зак изобщо не се поколеба. Посегна към пликчето и погледна вътре.

— Супер, тези са с М & М. — Извади една курабия и я изяде наведнъж.

Кейд се усмихна.

— И на мен са ми любими.

По някаква причина, това като че докосна някаква струна у Зак. Той преглътна курабията и изражението му стана по-сериозно.

— Излъгах за името си. Всъщност Томас е средното ми име. Боях се, че няма да се съгласите да ме приемете, ако кажа истинската си фамилия на рецепционистката.

Кейд го погледна объркано.

— Защо бих отказал да те приема, ако знаех фамилията ти?

— Защото тя е Гарити.

Цялото тяло на Кейд се вкамени. Каквото и да беше очаквал да чуе, определено не беше това.

Зак го погледна право в очите.

— И съм почти сигурен, че си ми брат.