Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (24)

24

Спокойно можеше да се каже, че този петък не беше от най-блестящите дни за „Стърлинг Ресторантс“.

Брук прекара по-голямата част от следобеда в кабинета си с Кийт, вицепрезидента по охраната, който по-рано тази седмица беше получил анонимно обаждане от жена, твърдяща, че работи в един от ресторантите в „Юнайтед Сентър“. Тя му бе съобщила, че през последните няколко месеца главният управител на ресторанта крадял от компанията, като в края на работния ден не отчитал плащанията в брой.

В началото Брук и Кийт се бяха отнесли към тази информация със скептицизъм.

— Дейв работи за „Стърлинг“ от седем години — казала бе тя, говорейки за въпросния главен управител. — Двамата с Иън непрекъснато играят заедно голф. Той не би откраднал от компанията, още по-малко пък от приятел.

— Възможно е да е някой недоволен служител, опитващ се да създаде неприятности — отвърнал бе Кийт.

— Много скоро ще научим.

Бяха се съгласили Кийт незабавно да проведе вътрешно разследване и да й докладва.

И ето че сега знаеха.

— Наистина се надявах да не е вярно. — Обикновено невъзмутимият Кийт изглеждаше съкрушен, когато й съобщи резултатите от вътрешния одит. Обвиненията срещу главния управител се бяха оказали самата истина.

Брук въздъхна със смесица от раздразнение, гняв и разочарование. Да уволни някакъв гаден хомофоб, когото никога не бе срещала, беше лесно, ала тя познаваше Дейв Лайънс — той беше служител от по-високите нива на компанията, някой, с чиято жена тя с удоволствие си бъбреше всяка година на коледното тържество на фирмата.

— Ще говоря с Иън и ще му съобщя. Това ще го съкруши.

— Не че ще помогне много, но мисля, че Дейв има финансови проблеми — добави Кийт. — Чувам слухове за проблем с хазарта.

От това Брук изобщо не се почувства по-добре.

— Кога възнамеряваш да говориш с него?

— Би трябвало да е в ресторанта сега — отвърна Кийт. — Реших, че ще е най-добре да го свърша преди уикенда.

Напълно съгласна, Брук обсъди с него всички въпроси, които трябваше (и най-вече — онези, които не трябваше) да зададе, докато разпитва главния управител. Когато приключиха и Кийт си тръгна за да отиде в „Юнайтед Сентър“, тя почука на вратата на Иън.

— Имаш ли минутка?

Седнал пред компютъра си, той й даде знак да влезе.

— Абсолютно. Тъкмо проверявах графика на „Беърс“ преди голямата ти среща за да съм сигурен, че съм си записал датите на всичките им мачове у дома. Шегувам се. — Той млъкна, забелязал лицето й. — Човече, познавам това изражение. — Обърна се към нея и тъй като не беше от онези, които увъртат, заяви: — Казвай.

— Смятаме, че Дейв Лайънс краде от „Стейдиъм Клъб“.

Изненадата, изписала се върху лицето на Иън, бързо отстъпи място на недоверие.

— Невъзможно. С Дейв се познаваме от години. Той бе управителят, когото наех да ръководи първия ми ресторант. — Иън поклати глава. — Трябва да има някаква грешка.

— Кийт тръгна към „Юнайтед Сентър“ за да говори с него. Ала вече проведе вътрешно разследване и нещата не изглеждат никак добре. Съжалявам, Иън. Кийт е чул слухове, че Дейв има финансови неприятности, може би проблем с хазарта. Но за момента всичко това са само догадки.

— По дяволите. — Иън прокара ръка по лицето си. — Знаех за хазарта, но никога не ми е споменавал, че има затруднения с парите. — След миг той я погледна. — Колко мислите, че е откраднал?

— Около петдесет хиляди долара.

Иън замълча при тези думи.

— Е, добре — заяви най-сетне; държанието му изведнъж стана много по-делово. — Ако това се окаже вярно, какви възможности имаме? Не мога да повярвам, че ти задавам този въпрос, защото вероятно не би трябвало да ме е грижа какво ще се случи с Лайънс, но… не знам, ако е заради хазарт, не можем ли да го накараме да подаде тихомълком молба за напускане, а после да измислим някакво споразумение? Да тръгне на терапия и да се съгласи да върне на компанията и последния цент, нещо такова?

И това бе една от причините Брук да вярва в Иън както като човек, така и като изпълнителен директор. Дори когато бе много вероятно някой, когото бе смятал за приятел, да му беше забил нож в гърба, него го беше грижа.

За съжаление, това не променяше факта, че в този случай ръцете им бяха вързани. И като главен юрист, нейно задължение бе да му го обясни.

— Ако беше един от независимите ресторанти на „Стърлинг“, бихме могли да обсъдим нещо подобно. Само че „Стейдиъм Клъб“ е собственост на „Юнайтед Сентър“ и като част от договора ни с тях, сме длъжни да докладваме на полицията всички случаи на кражба от служителите.

И това бе само началото на гадните новини този следобед.

Два часа по-късно Кийт се обади от „Стейдиъм Клъб“ за да й съобщи, че Дейв бе рухнал и си бе признал всичко. През последните шест месеца бил изгубил солидна сума на хазарт, нещо, което бе скрил от всичките си приятели и роднини. Без да знае към кого да се обърне, той бе започнал да прибира пари от кешовите плащания в ресторанта — първоначално малки суми, които в отчаянието си постепенно бе увеличил.

Чувайки цялата история, Брук се почувства… ужасно. Като никога, би предпочела отново да беше изникнал проблем с неволно назначен убиец. Поне в онзи случай след време бе успяла да види комичната му страна.

— Дейв е в доста кофти състояние — каза Кийт. — В мига, в който му казах, че знам, той се разплака. Направо се разхлипа. Според мен част от него изпита облекчение, че са го заловили. Непрекъснато повтаря, че се чувства ужасно, задето е причинил това на Иън. Предполагам, искаш да се обадя в полицията и да ги оставя да поемат нещата?

Брук прокара уморено ръка през косата си. Това беше обикновената процедура, да. И тя много добре знаеше какво щеше да последва: двама полицаи (вероятно детективи от Отдела за финансови престъпления, като се имаше предвид сумата, за която ставаше въпрос) щяха да се появят в „Стейдиъм Клъб“, да сложат белезници на Дейв Лайънс и да го изведат от ресторанта пред очите на всички.

Освен ако…

Поколеба се за миг, а после се запита дали би се обадила на Кейд, ако бяха просто приятели, а не спяха заедно. Когато реши, че да, би го сторила, това сложи край на колебанието й.

— Изчакай няколко минути, Кийт. Нека първо позвъня на един човек, преди да се свържем с ченгетата. — Брук затвори и набра вече познатия й мобилен номер.

— Госпожице Паркър. — Гласът на Кейд беше нисък и плътен. — Истинско позвъняване, вместо есемес? Поласкан съм.

— Искам да те помоля за една услуга. Свързано е с работата.

Кейд начаса стана сериозен.

— Какво ти трябва?

— Хванахме един от главните ни управители в кражба. Без да навлизам в ненужни подробности, той си призна всичко и трябва да предадем случая на полицията. По ред причини бих предпочела да не превръщаме ареста му в зрелище. Чудех се дали нямаш, ами… някой познат в полицията, който би могъл да се погрижи за това, без да се вдига много шум.

Въпросът й като че ли го развесели.

Естествено, че познаваше някого.

— Да, имам познат — отвърна закачливо. — Вие сте в района на осемнайсети участък, значи, трябва да говориш със сержант Джо Рос.

Брук си записа името на листче хартия. Тайничко беше адски горда колко лесно Кейд беше намерил това, което й трябваше, но като се имаше предвид размерът на егото му, по-скоро би отишла да потича в парка гола, с червените обувки с токчета, отколкото да му го признае.

— Ще го предупредя, че ще му се обадиш — продължи той. — Не знам къде работи този ваш управител, но ако целта ви е да го направите възможно най-дискретно, ви препоръчвам да не го арестувате в ресторанта. Най-добре би било да го извикате в корпоративния офис на „Стърлинг“. Сержант Рос ще бъде цивилен — ако става въпрос за доброволно предаване (а по всичко звучи, че е така), може да го изведе навън и да го качи в небелязана кола. По-незабележимо от това едва ли може да се направи.

Действително беше така.

— Много ми помогна — каза тя напълно искрено. — Благодаря ти.

— Успях ли отново да ви впечатля, госпожице Паркър? — попита той лукаво.

За първи път този ден Брук се усмихна.

— Може би. Но следобедът ми беше наистина странен.

Тя изпусна дъха си на пресекулки, мислейки за неприятната задача, която й предстоеше.

— Звучиш уморено — каза Кейд и гласът му стана по-дълбок. — Дълъг ден?

Думите излязоха от устата й, преди да е успяла да помисли:

— Дълга година.

* * *

Беше привечер и Брук гледаше през прозореца си към хората навън, които пазаруваха, срещаха се с приятели на питие или отиваха на вечеря. И разбира се, двойките, които се разхождаха хванати за ръце, наслаждавайки се на Мичиган авеню, без някакви особени планове.

Зачуди се какво ли бе да си един от тях.

— Виждам, че все още оставяш отключено, когато си сама?

Разнеслият се глас я стресна. Обърна се и видя Кейд, застанал на прага на кабинета й, красив, както винаги, в един от ушитите си по мярка костюми. Тъмнокестенявата му коса беше леко разрошена, вероятно заради това, че идваше отвън, и първата й мисъл бе колко й се иска да зарови пръсти в нея и да я разроши още повече.

Тя се прокашля.

— Виждам, че все още се промъкваш зад гърба на хората, когато те работят — отвърна. — И освен това не съм сама. Иън също е тук.

Като че ли поуспокоен от това, Кейд влезе в кабинета й и затвори вратата зад себе си.

— Реших да видя как мина арестът. Всичко наред ли беше със сержант Рос?

— Сержант Рос беше изключително професионален и дискретен. Още веднъж — благодаря ти за това.

— Защо толкова държеше да стане дискретно? — попита Кейд любопитно, присядайки на ръба на бюрото й. — Мислех си, че бихте се зарадвали на възможността да превърнете някой, откраднал от вас, в пример за назидание.

Обикновено, да.

— Чух, че той се разплакал. Познавам жена му… предполагам, че просто исках да направя нещо. — Брук облегна глава на стола. — Не знам как издържаш всеки ден да слушаш подобни истории, Морган. Очевидно от мен би излязъл ужасен прокурор.

— Вероятно. — Той се пресегна и прокара палец по бузата й. — Ала на мен ми харесва тази твоя мека страна.

Очите им се срещнаха и те дълго останаха така, докато Кейд не отбеляза:

— Изглеждаш изтощена. Може би е време да приключиш за тази вечер.

Брук хвърли поглед към часовника и го зяпна изумено.

— В шест и половина?

— В шест и половина.

Той й подаде ръка.

— Та навън още не се е стъмнило — каза тя. — Не мога да си тръгна сега, особено след ден като този. Би било неприлично.

Устата на Кейд потръпна в крайчетата, но той не каза нищо.

Брук се замисли, прехапала устни, ала той все така мълчеше.

— Може ли поне да си взема работа за вкъщи?

— Не.

— Очакваш да оставя куфарчето си тук?

Невъзможно.

— Да.

Може би наистина не беше във форма заради тежкия ден. Или пък беше нещо в прозаичния му тон. Ала изведнъж идеята да се прибере у дома й се стори наистина съблазнителна.

— Окей.

С тези думи тя пъхна ръка в неговата, взе си чантата и си тръгна.

Успя да стигне чак до приемното помещение, преди да я връхлети паника.

— Забравих да си изключа компютъра.

— Нищо няма да му стане за една нощ.

— Мисля, че видях нещо в пощенската си кутия, преди да изляза. Възможно е да е важно.

— Беше просто последният брой на журнала на Американската правна асоциация.

Когато се качиха в асансьора, Брук най-сетне изпусна дъха си.

— Е, добре. Какъв е планът за тази вечер?

— Ще релаксираш и няма да правиш нищо.

Тя се засмя, а после видя, че Кейд говори сериозно.

— О… разбирам. Никак не ме бива да не правя „нищо“.

— Ти си умна жена. Ще се справиш.

Брук го изгледа продължително.

— Защо го правиш?

— А ти защо ме накара да изпия ибупрофена онази нощ? — попита той в отговор.

Пак ли за този ибупрофен?

— Защото имаше нужда от него. Просто беше прекалено упорит за да си го признаеш.

Кейд задържа погледа й с удовлетворена усмивка.

— Именно.

* * *

Брук се взираше скептично в покачващата се вода.

Не си падаше особено по ваните, откакто беше… ами около седемгодишна. Ваните бяха толкова… лениви.

И очевидно бяха част от плана на Кейд за „вечер, изпълнена с нищо“.

Брук определено не беше съгласна с това.

На вратата се почука и Кейд надникна вътре.

— О — каза той, виждайки я да си стои там по халат. — Идеята е да влезеш във ваната, нали знаеш?

Ха-ха.

— Може ли поне да си взема телефона?

— Не. Но пък можеш да вземеш това. — Той й подаде чаша с вино.

— Колко дълго се очаква да остана тук? — попита тя.

Кейд сви рамене.

— Не знам. Двайсетина минути? А сега стига си се размотавала и влизай вътре. — Той я плесна по дупето и излезе.

Стига си се размотавала и влизай вътре, изимитира го Брук, докато събличаше халата и се покатерваше във ваната. Нахален, разпореждащ се мъж, очакващ всички да му се подчиняват на…

О, господи, водата беше прекрасна.

Брук остави чашата с вино на ръба на ваната и се потопи по-дълбоко. Е, добре. Навярно би могла да издържи двайсет минути от това.

Облегна се назад и отпусна глава върху ръба на ваната. Горещата вода я обви като пашкул, отпускайки мускулите й, докато парата изпълваше спокойната притихнала стая.

Значи, това било да не правиш нищо.

Брук протегна ръка и отпи глътка вино. След това остави чашата и затвори очи.

Може би трийсет минути.

* * *

Брук се събуди, примигвайки, и си даде сметка, че беше заспала във ваната. Истинска дрямка. Още нещо, което вероятно не беше правила, откакто беше седемгодишна.

Тази вечер определено не беше себе си.

Излезе от ваната, уви се с една хавлия… и тогава си спомни за Кейд. Беше го оставила… хм, като се замислеше, представа си нямаше къде беше той сега. Излезе забързано в спалнята и нахлузи чифт панталони за йога и тениска. Хвърли поглед към часовника си на нощното шкафче и установи, че бе останала във ваната четиресет и пет минути.

Леле.

Пое по коридора, очаквайки да открие едно от двете: или Щеше да е подразнен, че бе изчезнала за почти цял час, или щеше да се усмихне самодоволно, убеден, че правотата му е била доказана и че тя наистина бе имала нужда да се отпусне тази вечер.

Ала когато зави към кухнята, завари нещо съвършено различно.

Кейд стоеше до мивката и тъкмо изсипваше тенджерка, пълна с кипящи нудли, в гевгир, докато в тиган на печката къкреше сос.

Приготвяше й вечеря.

Брук облегна глава на стената, докато го гледаше, а сърцето й изведнъж се сви в гърдите. В този миг осъзна нещо… нещо, което вероятно би трябвало да забележи по-рано — с шегите, само между тях двамата, историите, които бяха споделили един с друг, и начина, по който винаги я караше да се усмихва, въпреки че я дразнеше така, както никой друг. Ала не можеше да го отрече.

Нещата между нея и Кейд Морган започваха да стават плашещо сериозни.