Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (6)

6

Точно в седем сутринта в неделя Кейд, Вон и Хъксли поеха с асансьора към „Соня“. Бюрото на салонната управителка, изработено от тъмен махагон, стоеше празно пред двукрила врата от матирано стъкло… врата, която беше отворена.

— Предполагам, че това е покана да влезем — каза Кейд и пристъпи в ресторанта, оглеждайки се предпазливо наоколо.

Чувал бе страхотни неща за него, ала никога не бе идвал. Запазената марка на „Соня“, осемблюдното меню тейбълдот, което струваше над двеста долара, го превръщаше в място за „специални случаи“ за човек със заплатата на държавен служител, а никоя от наскорошните му връзки не бе стигнала до това ниво на „специалност“.

Лампите не бяха запалени, ала естествената светлина, струяща през прозорците, разкриваше модерен интериор с тъмни махагонови маси и сепарета и контрастиращи кремави столове. Извито стълбище от стъкло и стомана водеше до втория етаж — цялото място, открил бе Кейд при онлайн проучването си предишната нощ, можеше да побере близо двеста души. През поразителните френски прозорци се откриваше изглед към Мичиган авеню, хотел „Дрейк“ и езерото — същата гледка, само че в много по-голям мащаб, както и в офиса на Брук.

Изведнъж лампите светнаха и мястото вече не изглеждаше толкова празно. Миг по-късно Брук Паркър, с прекрасните зелени очи, саркастичния език и да, секси обувките, се появи от коридора зад бара. Отново бе прибрала златистата си коса в кок и носеше червена пола, черна риза и умопомрачителни червени обувки на високи токчета. В едната си ръка държеше чаша от „Старбъкс“ и изглеждаше точно толкова изискана и професионална, колкото и предишния път.

Кейд се зачуди дали не спи с ушитите си по мярка костюми и обувките си с високи токчета.

— Добро утро, госпожице Паркър — поздрави я.

— Господин Морган — кимна тя. — Съжалявам, че ви накарах да ме чакате. Отне ми няколко минути, докато намеря ключовете за осветлението — обясни тя с непринудена усмивка.

Учтива както винаги, отбеляза си Кейд. Въпреки лекото… счепкване между тях, и двамата бяха професионалисти — работата си беше работа и тази сутрин имаха да свършат важна задача.

— Няма нищо. Току-що дойдохме.

Брук махна към ресторанта с чашата с кафе.

— Е, откъде ще започнем?

— Според мен преди всичко трябва да изберем масата, на която искаме да настаним Сандерсън и Торино. — Кейд погледна към Вон и Хъксли за потвърждение. — Нали така?

Двамата агенти кимнаха и тръгнаха наоколо, оглеждайки изучаващо помещението. Хъксли обясни на Брук от каква маса се нуждаят, така че качеството на аудиозаписа да бъде възможно най-добро — маса, която да осигурява известна доза уединение, така че сенатор Сандерсън и Торино да се чувстват достатъчно сигурни за да говорят открито; освен това искаха да е по-далеч от шумни места като кухнята и бара.

— На горния етаж е по-тихо, тъй като е по-далеч от кухнята и от бара — каза Брук. — Освен това масите до прозорците са най-добрите места в ресторанта. Бих могла да кажа на салонната управителка, че съм научила, че сенаторът ще вечеря при нас, и държа да му дадат маса с хубав изглед — предложи тя.

Хъксли кимна.

— И ние щяхме да предложим нещо такова. Агент Симс и аз (ще вечеряме под името „Карсън“) също ще искаме маса до прозореца. Ако някой попита нещо, кажете им, че сме стари приятели, че планирам специална вечер и съм ви се обадил за да попитам дали може да ми осигурите маса с романтичен изглед.

— Имам идея — обади се Вон. — Може би тази вечер си решил да й предложиш да се ожените. Бихме могли да ти набавим фалшив годежен пръстен и всичко останало. Агент Симс няма как да откаже, защото така ще се издадете.

Хъксли го стрелна ядосано с поглед, но отказа да захапе и отново се обърна към Брук.

— Как ви се струва всичко това?

Брук кимна.

— Карсън. Стари приятели. Специален случай.

Четиримата поеха по стълбището към втория етаж. Хъксли и Вон разговаряха помежду си, избирайки двете маси, които искаха да използват тази вечер, а Брук и Кейд вървяха на няколко крачки след тях.

— Е, каква е вашата роля във всичко това? — попита Брук.

— Тази вечер съм просто наблюдател — отвърна Кейд. — Ще бъда в минивана отвън, заедно с Вон и техниците, и ще слушам разговора на Сандерсън и Торино.

Брук го погледна любопитно.

— Прокурорите винаги ли вземат толкова дейно участие в разследването на случаите си?

— Зависи — отвърна Кейд. — Някои случаи идват при мен, когато разследването вече е приключило и е направен арест. Ала тъй като работя в Отдела за специални обвинения, за мен не е нещо необичайно да се включа и на по-ранен етап. Разследванията ни обикновено засягат по-сложни правни въпроси от някой обикновен арест за трафик на дрога или банков обир и това изисква повече сътрудничество между агентите и мен. А, това ми напомни. — Той извади сгънат документ от джоба си и й го подаде. — Едно съдебно разпореждане, както поискахте.

— Благодаря. — Брук взе листа със свободната си ръка и го отвори. Прочете го внимателно, изглеждайки досущ като изключително прилежен адвокат.

Кейд я изчака търпеливо да свърши. А после почака още малко.

На тази жена като че ли страшно й харесваше да го кара да чака.

Погледна я, докато тя четеше съдебното разпореждане, и нямаше как да не забележи, че изглежда доста… сладка, сбърчила съсредоточено чело.

Изведнъж тонът му отново стана лекичко заядлив. Странно, как това непрекъснато се случваше, когато беше близо до нея.

— Може би има нещо, което бихте искали да ви обясня, госпожице Паркър?

Две зелени очи го изгледаха яростно над съдебното разпореждане.

— Или пък бих могъл да ви оставя да си свършите работата.

— Това вече е добра идея.

Потискайки усмивката си при звука на сухия й тон, Кейд се облегна на близката маса и скръсти ръце на гърдите си, докато Брук обърна страницата и продължи да чете. След което отново я обърна и започна отначало.

О, я стига. Кейд вдигна ръце.

— Ама вие наистина ли? Проклетото нещо е само две страници.

— Търпение, господин Морган. — Тя се подсмихна и като сгъна документа, го мушна под мишница. — Всичко е наред.

Отново го поднасяше, даде си сметка Кейд. Още нещо, което като че ли й доставяше удоволствие. Юристът в него си спомни коментара му за това, че е дразнещо самоуверена.

Мъжът в него бе заинтригуван.

Добре, че мъжът в него нямаше думата по въпроса. Тази сутрин ставаше дума единствено за работа.

Сякаш за да му напомни за това, точно в този миг се разнесе гласът на Хъксли:

— Госпожице Паркър, ако сте готова, избрахме си маси.

Тя се обърна към него.

— Абсолютно. Само ми кажете какво трябва да сторя.

— Ето как ще го направим. — Хъксли сложи ръка върху масата в далечния ъгъл, от едната страна, на която беше прозорецът. — Първо, трябва да се погрижите Торино и Сандерсън да бъдат настанени тук. Резервацията им е за седем и половина, което означава, че с агент Симс ще се появим в седем часа, за всеки случай. — Той се премести през две маси от тази, която беше избрал за сенатора. — Искам салонната управителка да ни сложи тук.

Четиримата прегледаха останалата част от плана и се съгласиха, че ще е най-добре Брук да дойде в ресторанта в шест часа. Така щеше да има достатъчно време за да говори със салонната управителка за вечерта, както и с дежурния мениджър, така че да съобщи и на него за разпорежданията, които беше дала относно настаняването на някои от гостите им.

След като на два пъти обсъдиха плана за вечерта в най-големи подробности, Вон извади мобилния си телефон.

— Бъдете готови за аудио проверка.

Той затвори, а Хъксли сложи куфарчето си върху масата, която бяха решили да подслушват. След това двамата агенти се усмихнаха очаквателно на Брук.

Тя не разбра намека и погледна към Кейд.

— Да не би да трябва да кажа нещо?

Кейд доближи глава до нейната.

— Това е неловката част, в която трябва да ви помоля да излезете, та Хъксли и Вон да могат да си свършат тайната работа на специални агенти.

Брук повдигна вежди насреща му.

— Изхвърляте ме? Това е ресторантът на моята компания.

— Да, изхвърляме ви.

Тя се замисли над думите му (вероятно прехвърляше през ума си няколко саркастични отговора), а после, за негова изненада, отстъпи.

— Опитайте се да не изглеждате толкова доволен за това, Морган. Ще бъда в кабинета си, ако имате нужда от нещо.

С тези думи тя се завъртя на токчетата си и се отправи към стълбището.

Кейд се улови, че я проследява с поглед, докато се отдалечава.

Значи, вече беше „Морган“.

Трудно бе да се каже дали това беше напредък.

* * *

За да убие време, докато чакаше, Брук се залови да прегледа пощата си. Имаше имейл от Иън, в което й казваше, че се налага да отмени ежеседмичната им среща за обяд в четвъртък, защото имал „изключително важна работа, за която трябвало да се погрижи“.

С други думи — щеше да играе голф.

Брук му изпрати бърз отговор, уведомявайки го за развитието на операцията по спипването на Сандерсън, за която му беше съобщила в петък, веднага след срещата си с Кейд и сие.

Продължи да се занимава с имейлите си, докато около половин час по-късно бе прекъсната от почукване на вратата. Вдигна поглед от компютъра и на прага си видя Кейд Морган, с кобалтовосини очи, гъста тъмна коса и сто и деветдесет сантиметрово тяло, изтъкано сякаш от изисканост, мускули и самоувереност, облечени в тъмносив костюм. Вече беше забелязала, че тази сутрин не носи вратовръзка — избрал бе по-неформален вид и бе оставил горните две копчета на ризата си разкопчани.

Определено не бе най-лошият стил, който бе виждала у един мъж.

Брук се прокашля.

— Приключихме — уведоми я Кейд.

Тя погледна колко е часът на компютъра.

— Доста сте бързи.

— Момчетата знаят какво правят.

Действително. Да се надяваме, че същото важи и за теб, Паркър. За първи път, откакто Могъщият Морган се беше появил в офиса й в петък, Брук изпита безпокойство. Всичко беше готово за действие, което означаваше, че сега на ход бе тя. Досега всичко й се бе струвало съвсем просто и ако трябваше да е откровена, мъничко вълнуващо и тайно агентско (да се погрижи сенатор Сандерсън да седне тук, да настани Хъксли и неговата „дама“ там, да размени няколко саркастични закачки с Кейд), ала изведнъж стана съвсем истинско. Тя, Брук Паркър, се канеше да участва във федерална операция и макар да се имаше за опитна бизнес дама, която страшно я бива в преговорите, това определено не беше по нейната част. А сега няколко души, по дяволите, всички жители на Илинойс, които до един заслужаваха да бъдат представлявани от почтени политици (тя все още смяташе, че става дума за корупция, въпреки уклончивостта на Кейд), разчитаха на нея да го направи както трябва.

О, да, изобщо нямаше за какво да се притеснява.

— Добре тогава — заяви тя жизнерадостно. Нервна или не, за нищо на света нямаше да го разкрие пред него. За Кейд Морган, невероятно талантлив прокурор, този вид интрига и драма с висок залог вероятно беше ежедневие. — Само да си взема нещата.

Прибра си куфарчето, опитвайки се да не обръща внимание на това, че той я гледа.

— Да му се не види — каза, сетила се изведнъж за нещо. — Трябва да заключа офиса и ресторанта. — Обърна се към бюрото с куфарчето си в ръка, опипвайки наоколо с другата. — Ключове, ключове, току-що ги видях… — Беше взела назаем резервния комплект ключове на „Соня“ от вицепрезидента на охраната и за последно ги беше видяла… някъде.

Усети Кейд до себе си и вдигна глава.

Той посегна към ръката й.

— Тези ключове ли? — Сините му очи танцуваха, докато раздрънкваше нещо, което се поклащаше от пръстите й.

Халката на ключодържателя през цялото време беше около показалеца й.

Мамка му.

— А, да. Благодаря — каза тя, отбелязвайки си наум да се плесне здравата по челото в мига, в който остане сама.

Наклонил глава на една страна, той я погледна изпитателно.

— Притеснявате се за тази вечер.

Не беше въпрос.

Брук поклати глава.

— Не. — Изгледа го свирепо при вида на многозначителното му изражение. — Е, добре, може би мъничко. Колко добре мислите, че ще се справите, ако ви хвърля в някоя сделка за ресторанти на стойност милиони долари, като ви уведомя едва четирийсет и осем часа преди това?

— Ще се справя страхотно.

Ама наистина, понякога й идваше да го разтърси.

— Кълна се, Морган, вие като нищо сте най-вбесяващият юрист, когото някога… — После обаче спря и се овладя. Правило номер едно във всички бизнес отношения бе никога да не позволяваш на другата страна да те види как губиш контрол. Тя махна към вратата, което означаваше — върви си.

Той като че ли се опитваше да потисне поредната от своите ама-че-си-смешна усмивки.

— Нека ви изпратя.

Прекрасно.

— Щом настоявате.

Един до друг, двамата прекосиха празния кабинет, без да говорят, обзети от същото дразнещо, натрапчиво напрежение, което се бе появило от мига, в който се срещнаха за първи път. Когато излязоха, Брук заключи офиса и се обърна към Кейд.

— Благодаря, господин Морган. И сама мога да заключа ресторанта.

Той извади портфейла от джоба на панталона си, взе една визитка и й я подаде.

— Това е мобилният ми номер. Хъксли ще бъде тук тази вечер, но ако нещо се обърка или пък се притеснявате за каквото и да било, обадете ми се. Аз ще бъда в минивана заедно с агент Робъртс. — Погледът му като че ли омекна. — Искам само да отбележа, че в началото и аз се колебаех за тази операция. Обикновено в разследванията под прикритие имаме свидетел, който е съгласен да носи скрит микрофон. Което доста улеснява нещата. Така че, когато Вон и Хъксли предложиха да сложим подслушвателното устройство на масата, първоначално не бях сигурен дали ще успеем да го направим. Особено като се има предвид, че планът толкова много зависи от съдействието на един цивилен.

— И ми го казвате сега? Къде беше цялото това колебание в петък следобед, когато за първи път се обърнахте към мен?

— Изпари се. — Очите му задържаха нейните. — Защото десет секунди след като се запознахме, вече знаех, че всичко ще мине като по вода.

И като й кимна за довиждане, той се обърна и се отправи към асансьорите.

Брук остана на мястото си в продължение на един миг, неспособна да помръдне, защото мозъкът й се нуждаеше от всичките си сили за да смели факта, че Кейд току-що й беше направил комплимент.

Това наистина беше необичайна сутрин.

С ключовете в ръка, тя тръгна към ресторанта за да заключи. Докато завиваше зад ъгъла, погледна през рамо и видя Кейд да се отдалечава в обратната посока.

В този миг той също погледна през рамо и погледите им се срещнаха за частица от секундата, преди и двамата да се обърнат и да продължат по пътя си.

Кейд спря пред асансьорите, където Хъксли и Вон го чакаха.

— Е, това май слага край на шансовете ми да й поискам телефонния номер — отбеляза Вон.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна Кейд докато се качваше в асансьора.

— Да, да, не знаеш. — С пакостлива усмивка Вон го последва заедно с Хъксли.

И тъй като бяха мъже, това беше всичко.