Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (21)

21

— Сигурен ли си, че е добра идея да правиш това?

Застанал на няколко крачки от Зак, Кейд отхвърли въпроса му с махване на ръка. Макар че, ако трябваше да е честен, вероятно не би трябвало да го прави.

— Стига си се тревожил за моето рамо. Вместо това се съсредоточи върху бавните си крака.

Намираха се на празната поляна зад един склад, където Зак тренира с приятелите си от отбора извън сезона. Верен на обещанието си, Кейд бе предложил да се видят по-близо до квартала на брат му… след като беше изтръгнал уверението му, че Ноа няма да е там.

Дълбоко в себе си Кейд си даваше сметка, че със задълбочаването на връзката му със Зак, един ден щеше да му се наложи да се изправи срещу баща си. Ала този ден все още беше много далеч. Засега Кейд искаше да се съсредоточи върху Зак. Брат му живееше в южната част на града, в квартал със скромни къщи, построени веднага след Втората световна война. Кейд познаваше мястото достатъчно добре за да знае, че е сравнително безопасно и че футболният отбор на гимназията, в която учеше Зак, бе един от най-добрите в Чикаго. Готов бе да се обзаложи, че това бе една от причините Ноа да избере именно този квартал.

Кейд застана в средата на игрището, изчаквайки Зак да заеме мястото си на линията на скримиджа.

— Кога за последно си хвърлял футболна топка? — попита Зак притеснено.

Ако не се брояха няколкото пъти, когато си я беше подавал с приятели — много отдавна.

— Преди около дванайсет години.

Зак го погледна ужасено.

— Няма да се пресилвам — увери го Кейд. Все пак рамото му не беше напълно извън играта. В ежедневието то не му създаваше никакви грижи. Просто ротаторният му маншон не можеше да понесе постоянния стрес на професионалния футбол. — Искам да видя на какво съм способен. — Той размаха пръст за да подчертае думите си. — И ако отговорът е „почти нищо“, да не си посмял да кажеш на някого. Имам си репутация, която трябва да поддържам.

Зак се усмихна, поуспокоен.

— Е, добре. Не искам да ти преча да се върнеш в дните на славното си минало.

— Отлично. Ала в случай че нещо се обърка, ключовете на колата са във външния джоб на сака ми. Когато ме закараш до Спешното отделение, ако съм прекалено зает с неразбираеми брътвежи, просто им кажи, че имам застраховка с „Блу Крос“.

Очите на Зак се разшириха.

— Шегувам се, Зак. А сега се размърдай.

Двамата започнаха да играят и Кейд здравата го измъчи, така както всичките му треньори го измъчваха някога, ала знаеше, че хлапето може да се справи. Зак беше наистина добър — толкова, че състезателният дух на Кейд се пробуди. За щастие, през годините се беше поддържал във форма, вдигаше тежести, плуваше и тичаше, така че беше напълно готов да се върне на терена, всичките му мускули бяха нетърпеливи за игра.

Всички, освен един.

След около час Кейд усети как в дясното му рамо се промъква болка.

— Какво ще кажеш за една кратка почивка? — предложи той на Зак.

Извадиха две бутилки вода от спортния сак на Кейд и седнаха в тревата. Поляната, на която играеха тази сутрин, не беше нищо особено, с изглед към склада и съседния празен паркинг, ала имаше достатъчно място и много трева. На двама мъже, които играеха футбол в съботния следобед, това им беше достатъчно.

— Откога живееш в този квартал? — попита Кейд.

— От петгодишен. Преди това имахме апартамент в западната част на града, но после татко си намери нова работа, на която му плащаха достатъчно за да си купим къща тук.

Кейд се поколеба дали иска да продължи натам, накъдето отиваше разговорът. Загледан към поляната, той попита, опитвайки се да звучи нехайно:

— Ноа знае ли, че си говорим?

— Не. Но съм сигурен, че и той би искал да те види — добави Зак тихичко.

Кейд отново се загледа напред; дълбоко се съмняваше в това и нарочно смени темата.

— Как вървят нещата с Пейдж?

По лицето на Зак пробяга разочарование. Вероятно се беше надявал да поговорят повече за баща им. Ала въпреки че Кейд бързо се сближаваше със Зак, имаше си граница на това, докъде бе готов да стигне, когато ставаше дума за Ноа Гарити.

— Купих книга с поезия от книжарницата. Една, която не ми се стори тотално скучна — отвърна Зак. — Само че тази седмица бях зает. Още не съм имал възможност да й я дам.

Зает? Че нали беше във ваканция. От неловкия начин, по който брат му се размърда, Кейд заподозря, че все още се притеснява да говори с момичето.

— Спомена, че работела в магазин за сладолед наблизо — подхвърли той и избърса потта от челото си с пресилен жест. — Сега като се замисля, една фунийка ще ми дойде много добре в тази жега.

Върху лицето на Зак се изписа неподправено тийнейджърско унижение.

— Да, защото точно това ще ми помогне за неспособността да я заговоря. Големият ми брат, който ми наднича над рамото и прави критичен разбор на всеки мой ход.

— Мисля, че вече установихме, че ти не владееш никакви ходове.

— Адски смешно. Да се заяждаш с някой на половината на твоите години. Хей, имам идея. Ще те представя на Пейдж веднага след като се запозная с онази твоя така интелигентна, остроумна и секси жена, с която уж излизаш. Звучи ми като една от онези измислени приятелки, с които си се запознал край Ниагара.

— Съвсем истинска е. Всъщност точно тази вечер имам среща с нея. — Все още не бяха планирали нищо, ала снощи Брук му беше пратила съобщение за да го попита дали е свободен.

— Леле. Направо грейна, когато го каза.

— О, я стига — изсумтя Кейд. — Не е вярно.

— Как се казва?

Кейд отвори уста за да отговори, и спря.

Зак се ухили.

— Страх те е, че не можеш да го кажеш, без отново да грейнеш?

Нелепо.

— Казва се Брук — отвърна Кейд, като нарочно се погрижи лицето му да си остане съвършено безизразно.

Зак се вгледа изпитателно в него, сякаш търсеше следи от „грейване“. Завря лице в неговото и с комично съсредоточена физиономия го огледа първо от едната, а после и от другата страна.

Устните на Кейд не потрепнаха нито за миг.

Най-сетне Зак се отказа.

— Човече, впечатлен съм. Трябва да ме научиш на този трик. — Изведнъж телефонът му се обади откъм раницата, която беше оставил на тревата.

— Кой трик? — попита Кейд. Прокурорското му аз-задавам-въпросите-а-не-отговарям изражение? Само един от триковете в съдебния му арсенал, близък роднина на също толкова впечатляващото му изражение не-ми-излизай-с-тези.

— Как да криеш истинските си чувства толкова добре. — С лукава усмивка, Зак се пресегна и извади телефона от раницата си. — Мама е. Май трябва да вдигна.

Изправи се и се отдалечи малко за да говори насаме.

Кейд се загледа след брат си, а думите му висяха във въздуха. Как да криеш истинските си чувства толкова добре. Знаеше, че Зак го беше казал на шега, част от закачките му, свързани с Брук. Ала в действителност изобщо не беше далеч от истината.

Завиждам ти, беше казал той на брат си, когато се срещнаха за първи път.

Защото съм се забъркал така?

Не. Защото не се страхуваш да го направиш.

Зак все още говореше с майка си, така че Кейд извади телефона от сака си и пусна съобщение на Брук.

Реших да те изведа на вечеря днес, Пепеляшке.

Отговорът й дойде няколко секунди по-късно.

Щом бъдещият изпълняващ дейността Главен прокурор е наредил, така да бъде.

Кейд се засмя. Определено беше от дръзките.

Позволено ти е да демонстрираш задоволство. Ще те взема в 7.

Отговорът й беше мигновен.

7:30.

Кейд се усмихна на шегата между тях.

Естествено, че ще кажеш 7:30.

Прибра телефона си в сака в същия миг, в който Зак се върна.

— Извинявай. — Зак пъхна мобилния си в раницата и се настани на тревата. — Майка ми искаше да обсъдим някои неща.

— Няма проблем — отвърна Кейд, загледан в полето пред тях. Точно в този миг се чувстваше добре, наистина добре и вероятно именно това го подтикна да погледне косо брат си и да заяви: — Искам да направиш нещо за мен.

Зак сви рамене.

— Дадено. Какво?

— Подай ми един дълъг пас — каза Кейд, срещайки погледа на брат си иззад стъклата на слънчевите си очила. — Само веднъж.

След миг Зак кимна.

— Окей.

Кейд грабна топката и стана. Отиде в другия край на поляната, докато Зак заемаше място вдясно от него, на линията на скримиджа.

— „Блу Крос“ ли каза? — провикна се Зак.

— Аха.

Кейд се настрои, зае позиция и даде знак на Зак, че е готов. С крайчеца на окото си видя как брат му се втурна с всичка сила и всичко друго избледня. Все още можеше да си представи съвършено стената от лилави спортни екипи на „Уайлдкетс“ пред себе си, чуваше рева на тълпата онзи ден в Пасадина. До края на мача оставаха броени секунди, ала това бе неговият момент, адреналинът пулсираше във вените му, докато уайдрисийвърът им се втурваше към енд зоната. С периферното си зрение зърна лайнбекъра, спринтиращ към него, но майната му — победата беше толкова близо, че можеше да я вкуси, и нищо нямаше да му попречи. Замахна и хвърли с всичка сила, отдръпвайки се за да проследи как топката полита в съвършена траектория.

Не й достигнаха около седем ярда.

Зак смени бързо посоката и се метна към топката. Улови я във въздуха с върховете на пръстите си и се просна на игрището.

Вдигна топката победоносно.

— Даун!

Широко усмихнат, Кейд се отправи към него. Ако това беше истински мач, току-що щеше да се е изложил сериозно и вероятно щеше да напусне игрището, съпроводен от дюдюкането на феновете. Ала въпреки това се радваше на мига.

Когато стигна до Зак, той му протегна лявата си ръка и му помогна да стане.

— На това му се казваше спринт — заяви и го потупа по гърба.

Зак се усмихна широко, по момчешки горд.

— Благодаря — каза и посочи рамото му. — Приключихме ли?

Кейд кимна, потръпвайки при острото пронизване в рамото.

— О, да. Приключихме.