Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (16)

16

Кейд отвори очи и примига. Не беше очаквал спалнята му да е обляна от лъчите на предобедното слънце. Но разбира се, нощта беше наистина дълга.

Във всеки горещ, надявам-се-съседите-да-не-са-чули-обаче-_по дяволите_-сексът-беше-невероятен смисъл на думата.

Погледна към Брук, която спеше до него, обърната на една страна, тъмнорусата й коса беше разпиляна по голите рамене. Гледката го накара да се усмихне, мислейки си колко сладък, ангелски вид имаше в този миг.

Вероятно жив би го одрала, ако знае, че си мисли нещо такова.

Беше започнал да подозира, че Брук Паркър си има по-мека, уязвима страна. Опитваше да се скрие под саркастичната си нищо-не-може-да-ме-докосне маска, но той беше зърнал късчета от истината тук-там.

Разбираше я. Много хора — може би дори всички, които познаваше — биха описали самия него по същия начин.

Всичко е отвън, казал бе на бившата си приятелка. Аз съм това, което виждаш.

Ала докато се взираше в Брук, сгушена удобно в леглото му, част от него си мислеше, че би искал да познае повече от откъслечни зървания на меката й, уязвимата й страна. Зачуди се какво ли би било, ако наистина го допуснеше до себе си. И ако беше откровен със себе си, същата тази малка част трябваше да си признае, че мъничко ревнуваше, откакто се беше запознал с приятеля й Форд. Не защото между тях имаше нещо, а защото Форд очевидно беше в кръга на доверието й, докато Кейд, въпреки че току-що беше преспал с нея, само гледаше отвън.

Останалата част от него обаче смяташе, че ще е най-добре да си пъхне главата под кранчето със студената вода или да намери друг начин да се съвземе от това след-сексуално замайване, в което се намираше.

Защото за да бъде допуснат до жена като Брук, трябваше на свой ред да я допусне до себе си. А това бе нещо, което той просто не правеше. Не беше сигурен дали знае как да го направи, нито дали го иска.

В едно обаче беше сигурен — адски го биваше със „сутринта на другия ден“. Облече се тихичко за да не я събуди, и отиде в кухнята на долния етаж. Извади продуктите, необходими за приготвянето на денвърски омлет (специалитета на заведението) и сложи малко масло да се разтопява в тигана. Накълца зелените чушки и лука, наряза шунката на кубчета и ги метна в сгорещената мазнина. След това разчисти малката маса за закуска, на която се хранеше обикновено, и подреди прибори за двама, след което се зае с яйцата.

Няколко минути по-късно, когато уханието на зеленчуците и шунката, цвърчащи в тигана, изпълни кухнята, той вдигна очи от котлона и видя Брук да слиза по стълбите. Косата й беше разрошена около раменете, бузите й имаха розовия цвят на човек, който току-що се е събудил, и носеше същите тениска и шорти, които и предишния ден.

— Не мога да повярвам, че спах до толкова късно. — Изглеждаше смутена от тази мисъл. А после посочи към котлона. — Какво е това?

— Закуска. — Кейд кимна към масата. — Защо не седнеш? Ей сега ще е готова.

Поканата му като че ли я изненада.

— Благодаря.

Кейд прегъна омлета и го плъзна в една чиния. Начаса добави още масло в тигана, а после отиде до масата и постави произведението си пред Брук. След това посочи останалите неща на масата.

— Сол и пипер, в каната има портокалов сок. Какво ще кажеш за едно кафе?

— Ъ… с удоволствие.

Кейд взе каната на кафе машината и й наля една чаша. След това изсипа остатъка от яйцата в тигана, накланяйки го за да е равномерно, и повдигайки ловко крайчетата, когато сместа започна да се втвърдява. След това добави шунката и зеленчуците, както и малко сирене, прегъна го и — готово, закуска за двама.

Отнесе чинията си до масата и се настани срещу Брук.

— Доста впечатляващо — подхвърли тя.

Значи, беше забелязала. Чудесно.

— Нищо работа — намигна й той и лапна залък омлет.

Брук се зае със своя, дъвчейки замислено.

— Нека те попитам нещо. Съобразяваш ли закуската с жената, с която току-що си прекарал нощта, или винаги е денвърски омлет?

Кейд замръзна, както дъвчеше.

Мамка му.

Без да му даде възможност да отговори, Брук продължи:

— Не ме разбирай погрешно, страшно обичам денвърски омлет. Просто ми е интересно дали това е запазената ти марка, или се опитваш да пораздвижиш нещата в зависимост от жената. Нали се сещаш… зелени чушки, защото имам зелени очи, шунка, защото съм толкова забавна, и лук заради сълзите, които ще пролееш, когато си тръгна.

Тя се усмихна дръзко, когато Кейд я стрелна с поглед. Ха-ха.

— Нарича се жест. Нещо, което на другите жени доста им харесва.

Хм, не така се развиваше обикновено „сутринта на следващия ден“. Видеше ли го да работи на котлона, въпросната дама най-често оставаше впечатлена и дори мъничко трогната от милия му жест. Много често това водеше до доста приятни изпълнения в кухнята.

Би трябвало да се досети, че тази жена няма да се впечатли толкова лесно.

Може би трябваше да си съблече ризата, докато готви.

— Значи, винаги е омлет. Интересно. — Тя лапна нов залък с предизвикателно изражение. — Между другото, страшно е вкусен. Обикновено хапвам някое енергийно блокче на път за работа. — Тя си погледна часовника. — И като стана дума… наистина трябва да вървя.

— Ще ходиш на работа днес?

— За съжаление, да. Пепеляшка се позабавлява на мача и върху масата за хранене, а сега трябва да се връща на работа. — Тя погледна към чинията си. — Съжалявам за омлета.

Майната му на омлета. Кейд бе заинтригуван от нещо друго.

— Интересно сравнение. Ти като Пепеляшка.

Тя като че ли се изненада, сякаш не си беше дала сметка какво бе казала. След това махна пренебрежително с ръка.

— Нямах предвид по този начин. Просто израз. — Тя побърза да смени темата. — Ами ти? Някакви планове за деня?

Кейд се напрегна при напомнянето. Всъщност да, имаше планове. Днес щеше да обядва със Зак, нещо, което очакваше едновременно с нетърпение и ужас. Досега успешно беше пренебрегвал ситуацията, като се опитваше да не се чуди за какво ще си говорят и се преструваше, че няма въпроси за мъжа, който, строго погледнато, беше негов баща.

Видя, че Брук го наблюдава.

— Никакви кой знае какви планове — отвърна небрежно.

— Имаш същото изражение, както вечерта, когато се срещнахме в „Несуно“. — Светлозелените й очи го гледаха изпитателно. — Всичко наред ли е?

Е, след като попита… Баща ми ме заряза, преди да съм се родил, след което ме заряза за втори път, когато бях на десет години, след като реши, че не си струвам усилието. И в продължение на години, всеки път щом излезех на футболното игрище, то бе за да докажа колко е грешал. Успях обаче да го оставя зад гърба си. Докато по-малкият ми полубрат не цъфна в офиса ми и не разбуни цял куп призраци от миналото, за които изобщо не искам да мисля.

О, да. Защото да изтърси всичко това, определено нямаше да я накара да съжалява, че беше попитала.

Брук беше заета жена; вече му беше казала, че трябва да отива на работа. Не се нуждаеше от сълзливата му история. Честно казано, ако имаше избор, самият той би предпочел да не мисли за нея.

— Всичко е наред — уверя я. — Просто трябва да направя нещо днес. Нищо особено.

Очите й се вгледаха изпитателно в неговите, а после тя кимна.

— Е, аз наистина трябва да вървя. — Стана от масата, огледа се наоколо и си спомни. — Бях без чанта. Точно така. — Потупа задните джобове на шортите си. — Пари. Ключове. Сякаш отново съм в колежа.

Кейд се ухили широко.

— Ще те закарам до вас.

— Няма нужда, ще си взема такси. Просто, е, нали се сещаш… пусни ми есемес някой път.

Пусни ми есемес.

Не беше нужно да казва нищо повече; нямаше необвързан човек, който да не знае какво означават тези думи, след като сте прекарали заедно нощта. И ако Брук искаше нещата да си останат неангажиращи — толкова по-добре. Всъщност направо страхотно. Точно сега в личния му живот се случваха твърде много неща и определено не се нуждаеше от допълнителни усложнения.

На прага на входната врата й се усмихна, очарователен както винаги.

— Обаждайте се от време на време, госпожице Паркър.

Загледа как тя се отдалечава, а после твърдо, решително затвори вратата зад нея.