Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (33)

33

Кейд помоли шофьора на таксито да го остави на няколко пресечки от апартамента му, с идеята, че малко свеж въздух ще му се отрази добре. Не беше пиян, ала беше обърнал няколко чаши и искаше да си проясни главата… особено след разговора с Вон.

Работата беше там, че учудващо неужасният съвет на Вон не вземаше предвид истинския проблем. Преместването на Брук в Шарлът не беше истинският проблем. Е, да, определено не помагаше, ала много двойки успяваха да се справят с преместване заради работа, правеха жертви за другия или пък поддържаха връзки от разстояние, и все някак намираха решение.

Истинският проблем беше той.

От мига, в който бе чул от Чарли, че Брук е получила предложение за работа, и бе усетил жегналото го разочарование, се бе затворил емоционално. Беше преминал на режим „много важно“, лепнал си бе усмивката „не ми пука от нищо“ и си бе казал (както и на Брук, на практика), че не го интересува дали тя ще замине.

Ето какво беше направил. Ето какво правеше винаги. Отблъскваше нещата, които му причиняваха болка, и продължаваше напред. Баща му? Не искаше да мисли за този задник. Футбол? Е, да, онова някога беше страхотно, но нека да говорим за друго. Да гледаме напред.

Спомни си първата сутрин с Брук, докато я гледаше как спи в леглото му и се питаше дали би могъл да си разреши да я допусне до себе си. И именно това бе направил, постепенно, без сам да си дава сметка, ала в мига, в който се бе появил проблем и той се бе почувствал като истински глупак, задето бе решил, че и тя изпитва същото, си беше лепнал нехайна усмивка и си бе тръгнал.

Което обикновено беше добър ход. Ход, който в миналото винаги му вършеше работа. Когато Ноа го отблъсна, го беше заболяло, така че той бе събрал целия онзи гняв и негативната енергия и ги беше пренасочил към футболното игрище. А после, когато съдбата му отне футбола, отиде в Юридическия факултет и впрегна амбицията си в успешната си кариера на прокурор.

И оттогава си живееше чудесно. Докато всичко не се обърна надолу с главата, като проклетия „Титаник“, когато едно шестнайсетгодишно хлапе и една саркастична юристка се появиха в живота му. След това той изведнъж се бе изпълнил с неща като: „О, нека свалим гарда и се разкрием“ и „О, не е ли страхотно да имаш брат“, и „О, Брук, с теб е толкова съвършено“, и в главата му имаше гласове, и всички онези странни чувства, и сега, за първи път в живота си, той наистина беше объркан.

Кейд остави тази мисъл да се загнезди в мозъка му, докато свиваше по своята улица.

Хм. Зак беше прав.

Действително не беше никак забавно да се объркваш по този начин.

Намираше се в непознати води и трябваше да вземе решение. Можеше да продължи с опитите си да се предпази на всяка цена, да остави Брук да си тръгне от живота му и да се върне към поредицата от неудовлетворяващи четиримесечни връзки с жени, които не го предизвикваха, не го разсмиваха само с един есемес и не го караха да бъде по-добър. Или пък можеше да открие Брук — жена, която се намираше в другия край на страната, жена, която в последния им разговор изрично му беше казала, че от самото начало на връзката им и двамата са знаели, че това не е нещо постоянно, — и да разкрие сърцето си, надявайки се да не изглежда като пълен идиот, докато го прави.

Кейд зачака дразнещите гласове в главата му да се обадят с мнението си по този въпрос.

Нищо.

Този път очевидно беше сам.

Докато отваряше портата към жилищната си сграда, забеляза някой да седи на предните стъпала. Очевидно чакаше някого и за частица от секундата Кейд се усмихна, мислейки си, че може би е станало огромно съвпадение, че това е Брук, и…

И тогава видя, че е брат му.

— Здрасти, Зак — каза той, поемайки по пътеката. Нямаха планове да се виждат тази вечер, така че това бе изненада за него. — Какво те води…

Млъкна, когато видя, че Зак плаче.

И начаса разбра какво не беше наред… или поне кой бе източникът на онова, което не беше наред.

Ноа.

Задникът беше направил нещо. Естествено, че беше направил нещо. Кейд начаса мина на закрилнически режим.

— Какво се е случило?

Зак преглътна.

— Все си мислех, че накрая ще промениш решението си. Мислех си, че когато ме поопознаеш, ще поискаш да научиш повече и за баща ни. Ала не вярвам, че това ще се случи някога.

Кейд прокара пръсти през косата си и изпусна дъха си. От самото начало подозираше, че Зак си мечтае за някаква затрогваща среща между баща и син, ала не беше осъзнал, че го взема толкова на сериозно.

— Знам, че го искаш, Зак. И ми се ще да ти кажа, че ще опитам, ала…

— Той умира.

Кейд се сепна; думите паднаха като камъни във въздуха.

— Какво?

— Той умира, Кейд — повтори Зак тихичко. — Баща ми, нашият баща, умира.

Кейд се взря в него в продължение на един безкраен миг.

— От какво?

— Рак. Започнал е в дробовете му. Предполагам, че доста е пушел, преди аз да се родя. Само че… — Зак се прокашля — той побеждаваше рака в белите дробове. А после, преди около шест седмици, дойдоха резултатите от ядрено-магнитния резонанс и показаха тумор в мозъчния ствол. Знаех си, че е лошо.

Всичко си идваше на мястото.

— Преди шест седмици. Когато дойде да ме видиш.

И изведнъж цял куп подробности, които го бяха човъркали, намериха обяснението си. Защо Ноа не помагаше на Зак с футболните тренировки. Няколко странни, случайно изпуснати забележки на Зак, подхвърлени ей така.

— След като направиха биопсия, ни казаха, че е някакъв наистина агресивен тумор. Тогава разбрах, че трябва да те открия. Заради него. И се надявах, че ще имаме повече време, само че… те му направиха ново изследване и днес открихме, че туморът вече е пораснал. — Гласът на Зак потрепери. — Казаха, че с малко повече късмет, може да изкара единайсет месеца.

Единайсет месеца.

Кейд усети как нещо го жегва в гърдите, когато Зак избърса очи с опакото на ръката си. Убиваше го да види Зак толкова разстроен. Може и да се бяха намерили едва преди шест седмици, ала това нямаше значение. Той беше неговият брат. Кейд сложи ръка на рамото му.

— Толкова съжалявам, Зак.

Зак отблъсна ръката му и изпъна рамене, преминавайки изведнъж в настъпление.

— Съжаляваш? — Той дойде по-близо до него и повиши глас. — Наистина ли?

Кейд не отстъпи.

— Естествено. Независимо от станалото между мен и Ноа, никога не бих поискал да му се случи нещо такова. И определено не искам да се случи на теб.

— Много добре. Тогава искам да направиш нещо за мен. — Зак стисна решително челюст. — Искам да отидеш да го видиш.

Това… не беше добра идея.

— Разбирам какво се опитваш да направиш, Зак. И то е достойно за възхищение. Но ще бъда напълно откровен: не мисля, че Ноа би искал да ме види. Особено пък сега, с всичко, с което трябва да се справи.

— Просто искаш да се измъкнеш.

— Той знае ли изобщо, че с теб се виждаме?

Зак замълча за миг.

— Не.

Исусе. Преди Кейд да успее да му отговори, Зак продължи:

— Не исках да му казвам, в случай че ти откажеш да го видиш някога — обясни той отбранително. — Виж, разбирам те. Прекарал си цялото си детство, чакайки баща ти да се появи, героят, който си създал в главата си. А той те е разочаровал. Знаеш ли защо го разбирам? Защото и аз през целия си живот чаках някой да се появи. Теб. Кейд Морган, футболната звезда. Никога не забравих деня, когато гледах мача на „Роуз Боул“ и татко ми каза, че си ми брат. — В сините му очи гореше гняв. — Когато бях по-малък, направо те боготворях. Винаги когато загазех пред нашите и те ме изпратеха наказан в стаята ми, си фантазирах как ти се появяваш и ме измъкваш, и двамата преживяваме цял куп щури приключения. Така че нещата не се получиха точно както и аз се надявах, не мислиш ли?

Кейд имаше чувството, че са го ударили в корема.

— Нямах представа — прошепна той. — Не знаех нищичко за теб.

Зак кимна.

— Ала сега знаеш. Сега знаеш всичко. И въпросът е какво ще сториш? — Той задържа погледа на Кейд. — Татко е в болницата „Нортуестърн Мемориъл“. Ще остане там до утре следобед. Какво ще направиш с тази информация — каза Зак, разпервайки ръце, — зависи от теб.

* * *

Кейд влезе в апартамента си и метна ключовете на кухненския плот. Остави куфарчето си и се отпусна тежко на дивана, мислейки си за всичко, което Зак му беше разказал.

Баща му умираше.

В главата му се гонеха най-различни мисли, ала онази, към която се връщаше отново и отново, бе просто: Защо? Години наред се беше питал какво не бе наред с него, та Ноа да не поиска да бъде част от живота му. Заповядал си бе да продължи напред, ала ето че този въпрос отново надигаше грозната си глава.

По всичко изглеждаше, че Ноа беше добър баща на Зак, и Кейд наистина се радваше за това. Искаше му се да може да каже, че не му е трудно да преглътне знанието, че двамата са близки; да може да заяви, че не изпитва нищо друго и че след всички тези години най-сетне беше приел факта, че Ноа бе просто някакъв тип, от когото майка му беше забременяла, и нищо повече. Искаше му се нещата отново да станат както преди и той пак да бъде така безгрижен, да не му пука от нищо. Искаше причината да няма значение. Искаше да не го е грижа.

Ала след всичкото това време, ето като че ли все пак го беше грижа.