Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (25)

25

Брук почука на апартамента на Форд. Трябваше да поговори с най-добрия си приятел, единствения човек на света, който можеше да й помогне да се справи с обърканите си чувства.

Вместо това получи Чарли.

— Брук! Ти дойде! — възкликна той щастливо и отвори вратата. Очите му се плъзнаха по полата, блузата и сандалите на токчета, които беше носила на работа. — Малко си по-издокарана за барбекю, но няма да те върнем.

Брук наклони объркано глава на една страна.

— Барбекю?

А после си спомни — мамка му, барбекюто. Форд й беше изпратил имейл за това преди две седмици и тя бе възнамерявала да му отговори, но беше затрупана от работа и сега имейлът вероятно отлежаваше на дъното на пощенската й кутия.

— А, да, барбекюто. — Тя махна небрежно с ръка. — Не обръщайте внимание на работните ми дрехи, не исках да губя време да се преобличам, след като си тръгнах от офиса. — Брук прекрачи прага. — Леле. Претъпкано е.

Наоколо беше пълно с хора… и всички те бяха облечени неофициално. Чувствайки се мъничко неловко в бизнес облеклото си, тя последва Чарли в кухнята. Плотът беше затрупан с паста и кайма за хамбургери, картофена и зелева залата, чипс и плодове.

Ами да, естествено, тя също трябваше да донесе нещо за ядене или за пиене. За барбекюто, за което тотално беше забравила.

Определено беше най-лошата най-добра приятелка на света.

— Брук?

Обърна се и видя жена с гладка, подстригана на черта абаносова коса да й се усмихва.

— Господи, Рейчъл… здравей!

Рейчъл я прегърна развълнувано.

— Толкова се радвам да те видя! — Отдръпна се лекичко назад. — Колко време мина, сигурно има три месеца.

— Наистина ли е толкова отдавна? — Брук опита да си спомни кога се бяха видели за последен път. Рейчъл беше омъжена за един от приятелите на Форд и двете също се бяха сприятелили, независимо от това. — Май беше на последното събиране на читателския клуб, на което отидох. Кога беше това?

— Хм. Коя беше книгата?

Брук се замисли.

— За жената, която губеше паметта си всяка нощ, щом заспи.

Рейчъл размаха пръст.

— Да. О, тази си я биваше. И, миличка, това беше преди пет месеца. — Тя се засмя. — Сега си спомням. Ти още не я беше дочела и непрекъснато си запушваше ушите, когато заговорехме за края. Надявам се, че не заради това престана да идваш?

Брук се усмихна.

— Не, просто ми беше трудно да се освобождавам в седем часа, а и никога не успявах да дочета книгите навреме… — Тя не довърши, все още изненадана от нещо. — Наистина ли минаха пет месеца?

Винаги й беше приятно да общува с Рейчъл. Всъщност приятно й беше да бъде с всички момичета от читателския клуб, ала събиранията им винаги се падаха в неудобно за нея време.

— Форд ни държи в течение на всички страхотни неща, които постигаш в „Стърлинг“ — каза Рейчъл. — Някакви нови сделки на хоризонта?

— Имам няколко… — Брук млъкна изведнъж, взела импровизирано решение. — Не. Нека да говорим за нещо друго. Каквото и да е. До края на вечерта не искам да чувам името „Стърлинг Ресторантс“.

— Окей, коя си ти и какво си направила с най-добрата ми приятелка?

Брук погледна вдясно от себе си и видя Форд да се приближава към нея широко усмихнат.

— Не мога да повярвам, че дойде… уфф. — Не можа да довърши, защото Брук го прегърна толкова силно, че едва не го събори.

Притисна го здраво, обзета от странното усещане, че не са се виждали от цяла вечност, макар едва миналата седмица да бяха обядвали заедно.

— Това пък защо беше? — попита Форд с усмивка, когато тя най-сетне го пусна.

— Просто се радвам да те видя.

В този момент се появиха Чарли и Тъкър и видяха Брук и Форд да стоят, обвили ръце един около друг. Чарли кимна лукаво на Тъкър, който отвори уста за да изкоментира…

— Все още няма да го бъде — заявиха Брук и Форд едновременно.

* * *

След като и последният останал гост си тръгна, отправяйки се към вкъщи или към някой бар, в зависимост от семейния си статус, Брук се залови да разтреби. Форд говореше с майка си по телефона и тъй като тя знаеше как протичат тези разговори обикновено, реши, че ще е най-добре да свърши нещо полезно, докато чака.

Форд се появи от стаята си тъкмо когато тя прибираше остатъка от картофената салата.

— Не беше нужно да разтребваш.

— Няма нищо. — Всъщност то пооблекчи част от вината, която изпитваше, задето беше забравила за партито. — Как е майка ти?

Форд се настани на едно от бар столчетата пред кухненския остров.

— Каза, че баща ми обмисля отново да отиде в центъра за лечение на алкохолизъм. Кой път ще му бъде това… шести? — попита той сухо и прокара ръка по лицето си.

— Може би този път ще се получи — подхвърли Брук и той я погледна, сякаш за да каже „я стига“.

— По-вероятно е и Чарли, и Тъкър да свалят някого тази нощ.

— Ау. Лоши изгледи, значи.

Това извика лека усмивка от Форд. Брук заобиколи плота и обви ръка около раменете му. Той отвърна на прегръдката й.

— Да говорим за нещо друго.

Разбираше го — баща му открай време не беше любимата му тема за разговор.

— Рейчъл ми каза, че е бременна.

— Радвам се за тях. Брандън ми спомена, че от известно време опитват.

— Нещо, което вероятно щях да знам, ако я бях видяла през последните пет месеца.

— Не се измъчвай, Брук. Работа, семейство, все нещо… тези дни всички са заети.

— Може би. — Тя се замисли за това, умълчавайки се, докато подреждаше чашите в миялната машина.

След като разтребиха, двамата с Форд седнаха на терасата и загледаха града, докато похапваха чипс и сос за тако.

— Според мен Чарли и Тъкър бяха съкрушени, че не доведе Кейд със себе си — отбеляза Форд. — Направо са влюбени в този мъж.

— Без майтап. Четири пъти ме попитаха защо не му пусна съобщение и не го помоля да се отбие. — Брук замълча за миг. — Всъщност мисля, че ще поохладя нещата с него.

Форд изглеждаше изненадан.

— Наистина ли? Мислех, че си изкарвате добре?

— Така беше. Така е. Ала напоследък нещата като че ли започнаха да се… усложняват.

— Хм. — Форд се замисли. — Защото имаш чувства към него, нали?

Брук се сепна.

— Толкова ли е очевидно?

Той сви нехайно рамене.

— Да.

— Ами… защо не каза нищо? — възмути се тя.

— Предположих, че знаеш.

— Не, не знаех. Не и до снощи, когато излязох от ваната и го открих да приготвя вечеря в кухнята ми. Изглеждаше толкова… правилно.

— Един привлекателен, сто и деветдесет сантиметров бивш футболист и настоящ преуспял прокурор да ти приготвя вечеря, докато ти си вземаш вана? Да, според мен доста жени биха сметнали една такава картинка за правилна.

Брук го изгледа накриво.

— Исках да кажа, че усещането беше правилно. От това да бъдем заедно.

— Значи, може би действително е така.

Брук помисли над думите му и поклати глава.

— И преди съм опитвала. Три пъти през последните осемнайсет месеца. Знам как ще се развият нещата. В началото всичко ще е чудесно, ала постепенно той ще започне да подхвърля забележки за работата ми и колко време прекарвам в офиса. След това забележките ще се превърнат в спорове, нищо чудно да бъде споменато и това, че успехът ми бил „кастриращ“…

— Кой е казал това? — прекъсна я Форд.

— Спенсър. Фотографът хипстър. Онзи преди Готиния гинеколог.

— Още по-голям задник — изсумтя Форд. — Знаеш ли с какво Кейд се различава от тях?

— Защото не е задник? — предположи Брук.

— Именно.

Брук се усмихна, оценявайки закрилническото му отношение, а после отново стана сериозна.

— Харесвам Кейд. Ала тези дни в работата се случват толкова много неща, хубави неща, и трябва да си остана фокусирана върху тях. В понеделник имам среща с „Беърс“ за да им предложа услугите ни, така че би трябвало да се подготвям за това или да работя върху някое от останалите сто трийсет и седем неща в списъка ми със задачи, а не да си тръгвам рано в петък за да релаксирам. Защото това не е нещо, което правя обикновено, и той много скоро ще го разбере. А не искам да започнем нещо и след четири месеца Кейд да ми заяви, че не съм „момиче за голямата картина на живота му“, или да ми излезе с някакво друго обяснение, като „Извинявай, миличка, наистина си ти, а не аз“. — Брук поклати глава. — Просто не мога да понеса да го чуя от него.

Форд я погледна и кимна.

— Окей.

Двамата се умълчаха, загледани към града пред тях. Най-сетне Форд проговори:

— Нали ти е ясно, че сама си го докара на главата, като наруши Правилата.

Отворко.

— Само че аз следвах Правилата. — Е, в общи линии. — И въпреки това, незнайно как, се озовах тук.

И за съжаление, знаеше точно какво трябва да направи.