Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (34)

34

Брук паркира колата си на едно свободно място срещу апартамента на Кейд и угаси двигателя. А после остана да си седи там в очакване на мига, когато щеше да разбере, че това е лоша идея, когато логиката и здравият разум щяха да си кажат думата и тя щеше да осъзнае, че вместо да говори с Кейд очи в очи, би могла просто да му прати някое простичко съобщение от рода на: „Няма да се местя в Шарлът. Да вечеряме заедно?“. Защото така топката — ха-ха — щеше да се озове в неговата половина на игрището и тогава тя нямаше да бъде онази… която седеше пред апартамента му, сякаш го преследваше.

Само че този миг така и не идваше.

По дяволите.

Е, добре, щеше да го направи. Нямаше представа какво ще му каже (Помниш ли как ти заявих, че искам връзката ни да си остане неангажираща? Шегичка!), ала реши, че ще започне със „здрасти“ и ще продължи от там.

Слезе от колата и пресече улицата. Беше горещо, особено за единайсет часа сутринта. Искаше й се да изчака още малко, преди да отиде у Кейд, ала започваше да се побърква, докато отново и отново прехвърляше през ума си всички начини, по които можеше да се развие разговорът, и в крайна сметка реши, че колкото по-бързо го направи, толкова по-добре.

Тийнейджър в къси спортни панталони и тениска идваше по тротоара срещу нея. Стигнаха едновременно до портата от ковано желязо и той я отвори учтиво.

— Благодаря — каза Брук и като изкачи стъпалата от сив камък, следвана от тийнейджъра, натисна звънеца, върху който пишеше „Морган“.

— Изглежда, че Кейд е адски популярен тази сутрин — подхвърли младежът зад гърба й.

Брук се обърна и видя, че той я гледа любопитно.

— Ти си момичето от Ниагара.

Нямаше представа какво означава това, но високата му фигура и познатите кобалтовосини очи не оставяха никакво съмнение.

— А ти си братът.

— Зак.

Брук се усмихна. Косата му беше по-светла и по-къса от тази на Кейд, ала той беше сладък и атлетичен на вид, по начин, който вероятно хващаше окото на едно шестнайсетгодишно момиче.

— Брук.

— Дошла си да се видиш с Кейд? — Тонът му беше нещо средно между въпрос и обвинение.

— Точно така. — Брук махна към безмълвния домофон. — Само че той май не си е вкъщи.

Това като че ли се стори особено интересно на Зак.

— Хм. — Загледа се в звънеца за миг, а после отново се обърна към нея. — Не трябваше ли да си в Шарлът?

Брук се сепна изненадано.

— Казал ти е за това?

— Бяхме заедно, когато онзи тип Чарли му каза, че ще се местиш. Нещо, за което, колкото и да е странно, Кейд изобщо не подозираше.

Зак млъкна, видимо очаквайки отговор.

— Мисля, че това вероятно е разговор, който трябва да проведа с Кейд, Зак. Не е толкова просто.

Той направи физиономия.

— В това отношение двамата сте като развалени плочи.

Брук наостри уши.

— Кейд е казал, че ситуацията между нас е сложна? — Тя замълча за миг. — Спомена ли още нещо за мен?

Вместо да й отговори, Зак я огледа с предпазливо изражение, сякаш се колебаеше за нещо.

— Знаеш ли какво? Последните няколко дни бяха отвратителни, така че се извинявам, ако прозвучи прекалено грубо, обаче… харесваш ли изобщо брат ми? Защото, ако той е там, където си мисля, че е в момента, неговият ден също няма да е от хубавите. Така че, ако си дошла да се сбогуваш или да направиш друго, което още повече ще влоши нещата, най-добре си върви. Просто му прати есемес, когато пристигнеш в Северна Каролина, или имейл, или нещо такова. — Зак млъкна и я изгледа предизвикателно, напъхал ръце в джобовете си.

Брук се поколеба как да отговори, защото по всичко личеше, че с Кейд и Зак се случва нещо, за което тя дори не подозира.

— Не съм дошла да се сбогувам, Зак — меко каза тя. — Няма да се местя в Шарлът. И да, харесвам брат ти. И то много. Именно затова дойдох тази сутрин… за да му го кажа.

— О. — Лицето на Зак се отпусна, част от напрежението като че ли се отцеди от него. Изражението му стана стеснително. — Извинявай. Сигурно искаш да си получиш обратно главата, която направо ти откъснах. — Той се престори, че й я връща, жест, който накара Брук да се усмихне, а после седна на най-горното стъпало.

Подпря ръце на коленете си и като наведе глава, пое дълбоко дъх. За миг Брук остана да стои неловко до него, чудейки се какво да прави, а после се настани на стъпалото до него.

Двамата поседяха известно време, без да проговорят.

Най-сетне Брук наклони глава на една страна.

— Ниагара… това е от филма „Клуб «Закуска»“, нали? Радвам се да науча, че младото поколение познава класиката.

Зак се засмя и я погледна.

— И за да отговоря на въпроса ти, да, той говори за теб. Казва, че си най-интелигентната, най-остроумната жена, която познава.

— Така ли? — Сърцето на Брук прескочи един удар, изпълнено изведнъж с надежда.

Ала първо имаше нещо друго, което трябваше да си изясни.

— Този отвратителен ден, който преживявате с Кейд… Мога ли да помогна с нещо? — попита тя.

Зак се замисли за миг.

— Всъщност може би да.

* * *

Кейд мина през въртящата се врата на болница „Нортуестърн Мемориъл“ и се приближи до регистратурата за посетители.

— Тук съм за да видя Ноа Гарити — каза и се приготви за въпроса, който цяла сутрин очакваше с ужас. Приятел или роднина?

— Разпишете се — бе единственото, което отговори служителката и му посочи един лист. — Име и час.

Кейд го направи и изчака, докато жената въведе нещо в компютъра. След това извади пропуск за посетител и написа един номер на него.

— Стая 1502. Асансьорите са вляво.

— Благодаря.

Качи се в един празен асансьор и натисна копчето за петнайсетия етаж. Взираше се във вратите пред себе си, отказвайки да подръпне маншетите на ръкавите си, да прокара пръсти през косата си или по какъвто и да било начин да издаде, че е нервен. Правеше го заради Зак и нищо повече. Една малка част от него може и да имаше въпроси към Ноа, ала не беше дошъл за да търси отговори. Вече не беше наивен тийнейджър, който можеше да бъде залъган лесно с едно-две потупвания по гърба и няколко приятни мига.

И въпреки че една малка част от него все още искаше да знае защо, проклет да бе, ако допуснеше Ноа Гарити да види това.

Не възнамеряваше да се държи ядосано или озлобено. Просто делово. Емоциите нямаше да играят никаква роля в днешното посещение.

Вратите на асансьора се отвориха и той пристъпи навън. Етажът беше притихнал; стаите за пациенти бяха разположени в периферията, а сестринският пункт беше в центъра. Той последва стрелките, упътващи го към стая 1502, в края на коридора.

Беше пъхнал ръце в джобовете на панталона си и умишлено вървеше, без да бърза, докато минаваше покрай другите стаи. Нарочно беше избрал да си облече костюм (без вратовръзка, защото беше събота), тъй като възнамеряваше да се появи и да си тръгне възможно най-бързо с оправданието, че трябва да отиде на работа. Не се лъжеше обаче — искаше също така Ноа да види мъжа, в който се беше превърнал. Може и да не беше станал професионален футболист, ала въпреки това бе успял. Завършил университета „Нортуестърн“. Носител на купата „Роуз Боул“. Дипломирал се от Юридическия факултет с почести. Федерален прокурор. Днес той възнамеряваше да носи всички тези постижения като доспехи.

Постигнах всичко това без теб.

Видя стая 1502 и забави крачка, забелязал, че вратата е отворена. Едно от многото неща, държали го буден през изминалата нощ, бе този миг, когато за първи път от двайсет и три години насам отново щеше да види Ноа Гарити. В мислите си съвсем ясно виждаше образа на висок двайсет и осем годишен мъж, изглеждащ готин и корав в коженото си яке… мъж, по-млад, отколкото беше самият той сега. До този имаше и друг, събрал в себе си всички образи на изпити, изнемощели болни от рак, които беше виждал по филмите.

Когато се приближи до вратата, откри, че никой от тези образи не отговаряше на истината. До прозореца, загледан в града навън, седеше нормално изглеждащ петдесет и една годишен мъж, облечен с избелели дънки и тъмносин суитшърт. На слънчевата светлина, която струеше през прозорците, Кейд видя, че тъмната му коса бе прошарена от сиви нишки. Носеше гуменки — не адски готини туристически обувки, нито лъскави маратонки за бягане, а най-обикновени сиви гуменки.

Изглеждаше като… баща.

Кейд гледаше как Ноа се взира през прозореца. Изглеждаше потънал в мисли и Кейд осъзна, че първият му инстинкт беше верен.

Това беше лоша идея.

Този мъж току-що беше открил, че умира; несъмнено би искал да остане сам. Сега не беше моментът за неочаквано, неловко посещение на отдавна изгубен син.

Кейд отстъпи назад, ала подметката му изскърца тихичко върху плочките на пода. Ноа примига, излизайки от унеса си, и погледна към него.

По лицето му пробяга шокирано изражение и двамата замръзнаха.

— Кейд. — Ноа се надигна от стола и дълго време не каза нищо повече. — Как… разбра, че съм тук?

Гласът на Кейд беше безстрастен.

— Зак.

— Зак? — За миг по лицето на Ноа се изписа объркване, а после той разбра. — Дошъл е при теб заради тумора.

— Да.

Кейд изобщо не беше подготвен за онова, което последва.

Очите на Ноа се напълниха със сълзи.

— Това е… съвсем в негов стил. — Гласът му се прекърши на последната дума и той сведе поглед. В продължение на един дълъг миг не каза нищо, а после отново вдигна очи. — Извинявай. — Той се прокашля. — Последните няколко дни бяха изтощителни.

След това махна с ръка.

— Моля те. Седни. Ъ… защо не донеса онзи стол тук… — Движейки се непохватно, сякаш беше нервен, той взе един от празните столове в ъгъла и го сложи срещу онзи край прозореца.

След като и двамата се настаниха, Ноа отпусна ръце върху краката си и го погледна.

— Леле, прокурор Кейд Морган, от плът и кръв.

Въпреки че с нищо не го показа, думите му изненадаха Кейд. Нямаше представа, че Ноа знае какво работи.

— Как се чувстваш? — Стори му се въпрос, който е нормално да зададеш в болница.

— То си е като същинско скоростно влакче — отвърна Ноа. — Ала тази сутрин съм доста добре. Вчера ме сложиха на един нов стероид… казаха, че трябва да остана за двайсет и четири часово наблюдение за да са сигурни, че няма странични ефекти. — Той махна с ръка към коридора и дори успя да се усмихне. — Според мен сестрите са ми ядосани, защото отказвам да облека болничната нощница. Казах им, че много скоро ще имат предостатъчно възможности да ме видят в нея.

— Ами химио- или лъчетерапия?

— Започвам лъчетерапия следващата седмица. Казаха, че няма да може да намали тумора, но се надяват да забави растежа му.

Между тях се възцари неловко мълчание.

Кейд реши, че навярно ще е най-добре да заговори по същество. Имаше поне едно нещо, което искаше да каже.

— Ноа, аз…

— Научих за повишението ти от новините — побърза да го прекъсне Ноа, преди той да успее да довърши. — Изпълняващ длъжността главен прокурор, това е голяма работа. Ще имаш ли възможност да водиш дела, докато си на този пост? Процесът „Сандерсън“ се очертава да бъде доста ожесточен.

Кейд се вгледа изпитателно в мъжа насреща си. Ноа като че ли знаеше страшно много за него.

— Толкова отблизо ли следиш всички новини, свързани с Прокуратурата?

Ноа срещна очите му, гласът му беше тих.

— Не. Само онези, свързани със сина ми.

Целият гняв, който Кейд бе потискал в продължение на години, изригна на повърхността.

Сина ми.

Ноа Гарити много отдавна бе изгубил правото да го нарича така.

Стиснал зъби, Кейд си заповяда да се успокои, преди да проговори.

— Не съм дошъл за да говорим за работата ми.

— Сигурен съм, че искаш обяснение от мен. Знам, че на твое място аз бих искал точно това.

— Не. — Кейд прикова поглед в неговия. — Не искам нищо от теб.

— Тогава го направи от съжаление към един умиращ мъж.

Кейд усети как го изпълва смесица от чувства при този жалък опит за шега. Не каза нищо повече и зачака.

Ноа си пое дълбоко дъх, сякаш събираше сили.

— По онова време бях безнадежден случай, Кейд. Не можех да се задържа на работа, пиех, друсах се и не ме беше грижа за никого, освен за самия мен. Когато озеленителният бизнес, който бях започнал с брат ми, се провали, се върнах в Чикаго за да живея на гърба на родителите ми. Това даде на баща ми предостатъчно възможности да ми обяснява колко съм безполезен… и вярвай ми, той не пропусна да се възползва от нито една от тях.

Проблеми с баща си? С това ли щеше да се оправдае Ноа? Кейд едва не се изсмя на иронията. Добре дошъл в шибания клуб.

— Обадих се на майка ти около месец след като се върнах в града — продължи Ноа. — Помислих си, че ако те видя, може би ще успея да се взема в ръце.

— Само дето не стана точно така, нали? — каза Кейд саркастично, преди да успее да се спре. Не набърквай емоциите си във всичко това, Морган.

— Бях незрял. И глупав. Мислех си, че ще бъде забавно да видя детето си, някой, когото бих могъл да заведа на мач или с когото да играя видео игри. И през ум не ми минаваше колко много отговорности идват с това. — Ноа замълча за миг. — Но когато те видях… то изведнъж стана толкова реално. Непрекъснато си мислех, че ти вече си десет пъти по-умен от мен, и по-силен, заради начина, по който ми се опъна и ме попита право в очите защо съм избягал. — Той се усмихна печално. — Ала освен това имаше добро сърце. Видях колко много искаш да ти бъда бащ…

— Недей. — Гласът на Кейд беше нисък. — Не го казвай. — Знаеше точно за кой миг говори Ноа… Когато той го беше нарекъл „татко“.

В очите на Ноа пробяга тъга.

— Знам, че няма извинение за онова, което направих. — Очите му, сини като тези на Кейд, срещнаха неговите. — Трябва обаче да разбереш… само щях да ти навредя, Кейд. Въпреки че по онова време бях истински задник, дори аз видях, че майка ти беше толкова права. Да остана вън от живота ти, бе най-доброто, което бих могъл да сторя за теб.

Вперил поглед през прозореца, Кейд поклати глава.

— Това са… пълни глупости.

— Нима? — Ноа махна към него. — Погледни се. Мислиш ли, че щеше да стигнеш толкова далеч с един баща непрокопсаник, който те дърпа назад?

— Колко жалко, че това са били единствените ми възможности, не мислиш ли? Никакъв баща или непрокопсаник?

— Да, така е — отвърна Ноа, без следа от сарказъм в гласа. — Нужни ми бяха трийсет години за да науча как да бъда баща. И до последния си ден ще се срамувам от това.

Кейд отново се обърна към прозореца — нямаше какво да отговори.

— Знаеш ли, ходех на мачовете ти — каза Ноа.

Кейд бавно го погледна.

— Кога?

— В „Нортуестърн“. Първият, който гледах, беше през втората ти година, срещу „Пен Стейт“. След като Зак се роди, бях започнал да мисля за теб. И то много. Знаех, че щяха да те пуснат за първи път в този мач… и исках да бъда там.

— Спомням си го.

— Сигурен съм, че е така. Излизахте срещу най-добрия отбор от Десетте големи, беше първата ти година като куотърбек и никой не очакваше да победите. Ала ти им показа колко струваш.

Кейд се взираше стоически в него. Малко късно бе за бащинска гордост.

— След края на мача се позадържах на паркинга — продължи Ноа. — Ти излезе от стадиона и ето че за миг отново те видях, за първи път от години. — Гласът му натежа от емоция. — Помня как отчаяно се надявах, че ще ме видиш. Че може би… и аз не знам. Бихме могли да поговорим. А после всички се струпаха около теб. Приятели, фенове, майка ти, баба ти и дядо ти… дори репортери. Всички те поздравяваха и ти изглеждаше толкова горд. — Ноа замълча и се прокашля. — В този миг осъзнах, че нямам място там. Ти беше пораснал, мъж с блестящо бъдеще пред себе си, а аз бях изгубил всякаква възможност да бъда част от него.

След тези думи в стаята се възцари мълчание.

Най-сетне по устните на Ноа пробяга усмивка.

— Ще ми се да можех да видя как Зак те е убедил да ме посетиш.

Споменаването на брат му отслаби малко напрежението.

— Зак е страшно убедителен. Един ден може да стане адвокат — отвърна Кейд и начаса осъзна, че не биваше да го казва.

— Може би — меко рече Ноа. — Сигурен съм, че с каквото и да се занимава, той ще стане истински добър човек. Като брат си.

Кейд гледаше как баща му се опитва да се овладее.

Може и да не бе в състояние да му прости, ала имаше поне едно нещо, което можеше да стори за него.

— Аз ще се грижа за него, Ноа. От каквото и да има нужда. Със Зак… всичко ще бъде наред.

Ноа затвори очи и наведе глава. Помълча, а после се стегна и избърса очи.

— Благодаря ти.

Кейд усети, че и неговите очи парят. Изведнъж болничната стая му се стори прекалено малка, въздухът — прекалено тежък и задушаващ.

— Трябва да вървя.

Ноа се изправи.

— Кейд, почакай. Моля те. Нямаш представа какво означава за мен това, че дойде да ме видиш. Знам, че нямам право да те моля, но въпреки това бих искал втори шанс. — Той протегна колебливо ръка и я сложи върху рамото му. — Поне си помисли за това, синко.

Надеждата, изписана върху лицето на Ноа, го върна назад, към онзи миг преди години, когато не бе искал нищо повече от това, да бъде син на този мъж. Само че много отдавна беше затворил тази врата и не мислеше, че е в състояние отново да я отвори.

Не и когато това щеше да означава отново да изгуби баща си.

Гърлото му беше свито, гласът му — дрезгав.

— Довиждане, Ноа.

* * *

Кейд излезе от болницата и тръгна без посока. Зърна малка странична уличка пред себе си и свърна в нея.

Останал сам, той притисна длани в тухлената стена на болницата и затвори очи.

Толкова много пропиляно време.

Удари стената с юмрук и болката в ръката отвлече вниманието му от тази в гърдите му. Чувстваше се като оголен нерв, толкова ядосан и изгубен, че му идваше да изскочи от собствената си кожа. Чарът и закачките бяха безсилни да го защитят от това — то бе истинско и сурово, и трудно. Отчужденият му баща умираше и той беше бесен — на Ноа, задето през толкова голяма част от живота си е бил такъв идиот и задето сега бе стоварил всичко това върху него. Ала не можеше да изпитва единствено гняв, защото беше видял искреното разкаяние в очите му и желанието да поправи стореното.

Кейд не искаше да бъде този човек.

Ако беше научил нещо от всичко лошо в миналото си, то бе, че не иска в края на дните си да се обърне назад и да изпита съжаление за онова, което никога не бе сторил, и думите, които никога не бе изрекъл.

По дяволите със страха и стените, които издигаше около себе си. По дяволите със сдържаността му. Този път щеше да се пребори със себе си.

Щеше да открие Брук.

Взел решение, той се извърна от стената, без да го е грижа дали тя си бе вкъщи, на работа или в проклетия Шарлът. В мига, в който се съвземеше, щеше да…

Кейд се закова на място.

Брук стоеше там, в края на уличката.

— Здравей — каза тя меко.

Кейд си избърса очите, недоумявайки как бе възможно да бъде тук.

— Защо… как… така си тук?

— Отидох у вас и срещнах Зак. Той ми каза къде си. — Брук махна натам, откъдето той бе дошъл. — Чаках във фоайето и когато те видях да излизаш, си помислих, че може би… — Тя млъкна и се размърда колебливо, а после се приближи до него. — Когато научих за Ноа, исках да бъда тук. С теб.

Кейд се опитваше да осмисли всичко това, чудейки се какво ли означава, когато тя посочи ръката му.

— Тече ти кръв. — Тя взе ръката му в своята и нежно я обърна.

Кейд сведе поглед надолу и видя, че си е разранил кокалчето.

— Ударих стената.

— Видях. — Тя бръкна в чантата си и извади кърпичка, а после, под погледа на Кейд, попи нежно раната, изтривайки кръвта, и ето че той вече не усещаше болка, единствено топлината на ръката й около своята.

Толкова много неща искаше да й каже. Ала всъщност всичко се свеждаше до едно.

— Обичам те.

Брук спря с кърпичката в ръка и вдигна изненадани очи към него.

— Кейд. Очевидно преживяваш наистина труден ден. Напълно разбирам…

Той сложи пръст върху устните й, карайки я да замълчи. Може би не искаше да го чуе и може би той наистина щеше да изглежда като идиот в края на всичко това. И все пак, независимо от всичко, щеше да каже онова, което трябваше.

— Обичам те. В трудни дни. В хубави дни. В дълги, изтощителни работни дни. В наистина странни дни, когато откривам, че имам брат, за когото не съм подозирал. И най-вече в дните, когато ме караш да се усмихвам, а то е всеки ден, в който съм с теб. — Той се взря в очите й. — Ти не си просто момиче за голямата картина на живота ми, Брук Паркър. Ти си единствената картина.

Тя докосна лицето му с овлажнели очи.

— Кейд…

— Знам, че имаш предложение за работа в Шарлът. Но ако искаш, това е нещо, което бихме могли да разрешим заедно. Поех ангажимент към Камерън, така че се налага да остана в Чикаго, докато тя не се върне от отпуска си по майчинство. Но след това бих могъл…

— Не приех работата в Шарлът.

— О. Ясно. — Той изпусна дъха си, опитвайки се да осмисли това най-ново развитие на нещата. — Е, добре. Трябва да знаеш, че ми оставаха още поне две минути от тази реч. Страшно си я биваше.

— Съжалявам. Просто реших, че това вероятно е добър момент да спомена, че и аз те обичам. — Тя махна с ръка. — Но моля те, продължавай.

Кейд се усмихна широко. Многознайка както винаги. Той улови ръката й и въоръжен с тази информация, я притисна към тухлената стена.

— Обичаш ме?

С усмивка, подръпваща крайчетата на устните, тя вдигна очи към него.

— Да. През тези две седмици много мислих какво искам в живота. И незнайно как, ти се озова начело на този списък.

Кейд наведе глава.

— То е, защото твоето подсъзнание намира моето подсъзнание за неустоимо — каза дрезгаво.

— Нямам представа какво означава това — промълви тя до устните му.

— Като за начало означава, че ще те целуна.

И той наистина го направи.

Дълго се целуваха в уличката, докато потокът от хора се носеше забързано само на няколко крачки от тях, ала в този момент, притиснати до тухлената стена, като че ли съществуваха единствено те двамата. Нищо друго нямаше значение.

А после извървяха петте пресечки, които ги деляха от апартамента на Брук, и Кейд й разказа за разговора с Ноа.

— Искаш ли да го видиш отново? — попита тя, докато слагаше лепенка на разраненото му кокалче.

— Не. — Кейд въздъхна, а после кимна. — Да.

По-късно, докато лежаха, вплетени един в друг на дивана, Брук му разказа за пътуването си до Шарлът и разговора с Иън.

— След това, докато празнувах с Форд, през цялото време си мислех, че ти също би трябвало да бъдеш там. — Тя се размърда и се понадигна за да го погледне в очите. — Толкова ми липсваше през тези две седмици.

Прочувственият начин, по който го каза, начинът, по който гласът й стана дрезгав от емоция… Колкото и да обичаше закачките и шегите между тях двамата, именно това бе мигът — когато защитните й стени бяха свалени и той видя по-меката й, уязвима страна, — в който тя просто го разтопи.

Кейд протегна ръка и докосна бузата й.

— Нека не го правим никога вече.

— Да се разделяме за две седмици? — Тя обви ръце около шията му. — Съгласна съм.

Е, да. Само че той говореше за нещо повече от това.

— Не, имам предвид онова, което ни доведе дотам. — Той задържа погледа й. — Повече няма да се преструваме колко сме корави. Или поне не и когато сме само ти и аз. Искам да бъда допуснат в сърцето ти, Брук.

Даваше си сметка какво означава това — той също щеше да я допусне в своето. И докато лежаха заедно, Кейд разбра, че никога не бе искал нещо по-силно.

В отговор тя улови ръката му и я сложи на гърдите си. Точно върху сърцето си.

— Вече си тук, Кейд Морган. Само ти.

И това беше то — когато ставаше дума за Брук Паркър от „Стърлинг Ресторантс“, той беше изгубен.