Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (12)

12

Следващата седмица, както можеше да се очаква, беше наистина натоварена за Брук. На първо число от месеца компанията щеше да поеме обслужването на „Стейпълс Сентър“, което означаваше, че тя трябваше да работи почти денонощно за да довърши трудовите договори на мениджърите, които бяха наели.

Това бе проектът й за тази седмица. Следващата трябваше да ръководи годишния семинар относно проявите на дискриминация и сексуален тормоз на работното място, който беше задължителен за всички служители в осемте заведения на „Стърлинг“. След това щеше да е нещо друго — винаги имаше нещо друго. Не че тя се оплакваше.

Е, обикновено.

Малко след четири часа следобед Форд се обади за да я чуе как е.

— Все още възнамеряваш да дойдеш на мача утре, нали?

Брук закрепи слушалката между рамото и ухото си за да може да говори, докато подписва докладите за разходи, които Линдзи беше приготвила.

— Не би трябвало да има проблем. Опитвам се да приключа всичко тази вечер, така че през уикенда да трябва да работя само в неделя.

— Искаш ли да се видим за обяд преди мача?

— Да. Само че не в „Мърфис“ — отвърна тя. — Миналия път на два пъти си разляха бирата отгоре ми.

— То е част от преживяването.

— Онази, която осигури билетите, избира ресторанта.

Форд не беше във възторг.

— Добре. Не и „Саутпорт Гроусъри“ обаче — каза той, говорейки за едно симпатично заведенийце на няколко пресечки от „Ригли Фийлд“.

— Хайде де, там правят страхотни омлети от белтъци.

— Забрави ли клечката, която изтегли за най-добър приятел, онази с пениса? Тази клечка не иска да яде омлет от белтъци, преди да отиде на мача на „Къбс“ и „Сокс“.

Линдзи надникна в офиса на Брук, прекъсвайки спора.

— Имаш посетител. Господин Кейд Морган.

Това я изненада. Очаквала беше обаждане по телефона, не лично посещение. Не се бяха чували от своята не-среща миналия петък, въпреки че мисълта за него й беше минала през ума на един-два пъти. Целувката си я биваше — и то много — ала реалистично погледнато, не можеше да се каже, че нещата между тях отиват някъде. Също като нея, той очевидно имаше проблеми с връзките, ако се съдеше по нещата, които беше споменал онази нощ за така наречената си „емоционална недостъпност“.

— Нека заповяда — каза тя на Линдзи, преди отново да се върне към разговора си с Форд. — Трябва да затварям. Имам служебна среща. — Строго погледнато, това не беше лъжа. Връзката между тях с Кейд действително беше професионална. Общо взето. — По-късно ще ти пратя имейл за обяда утре.

Затвори и се улови, че си проверява косата в отражението си в прозореца, преди да си спомни, че не се опитва да впечатли Кейд.

— Заповядайте, господин Морган — долетя гласът на секретарката й, последван от познат плътен, мъжествен глас, който й благодари, а после Кейд пристъпи в кабинета й, все така красив и спиращ дъха в строгия си сив костюм.

О, господи.

Тя открай време имаше слабост към костюмите от три части.

Линдзи й се усмихна от прага.

— Кажи ми, ако имаш нужда от нещо, Брук. — Зад гърба на Кейд, устните й оформиха едно безмълвно „Леле!“.

— Благодаря, Линдзи.

Е, добре, той наистина беше сексапилен. Брук се изправи, мислейки си, че ще е най-добре да затвори вратата — Кейд вероятно беше тук за да говорят за хакера, нещо, което тя не искаше да се разчува.

В мига, в който затвори, Кейд я дари с една от хилядаватовите си усмивки.

— Госпожице Паркър. Толкова ми е приятно да ви видя.

О, да, определено щеше да съжалява, че го беше целунала — отсега го усещаше. Той очевидно смяташе, че онази моментна проява на неблагоразумие му даваше правото да плъзне по тялото й дързък и фамилиарен поглед насред кабинета й.

— Господин Морган — отвърна тя, подчертавайки с тона си, че срещата им трябва да остане в рамките на професионалното. — Предполагам, че разполагате с информация за мен.

Той се облегна на една от етажерките, сякаш си беше у дома.

— Имам името, което търсиш. Ерик Хайбър.

Ерик Хайбър. Брук потърка нетърпеливо ръце. О, с какво удоволствие щеше да уволни хомофобския му хакерски задник.

Веднага щом разбереше кой беше той, по дяволите.

— Ерик Хайбър… нищо не ми говори — каза замислено, докато минаваше покрай Кейд за да потърси името в компютъра си.

— Работи като сервитьор в „Райлис“ на Гранд авеню — осведоми я Кейд. — Двайсет и четири годишен, неосъждан, работи за „Стърлинг“ от две години. Добър приятел с Дарел Уилямс, един от техническата поддръжка тук, в корпоративния офис, който преди около месец се изпуснал, че е затрупан с работа покрай въвеждането на нов софтуер, който освен останалото, временно прехвърлил всички в Корпоративния отдел на служебна парола. Според Хайбър Уилямс няма никаква представа, че той е проникнал в базата данни на компанията. Заявил, че в началото цялата работа била просто шега, макар че, когато го притиснали, си признал, че около пет седмици по-рано обслужвал масата на Иън Стърлинг и негов приятел в „Райлис“ и забелязал, че двамата мъже демонстрирали неприкрита привързаност, и бил шокиран, че, цитирам, „готин тип като Иън Стърлинг си пада по тия педалски гадости“.

Кейд млъкна и Брук го зяпна изумено.

— Откъде знаеш всичко това?

— Тайните служби го задържаха тази сутрин. Научих, че по време на разпита се разревал, когато споменали думите „федерални обвинения“ и „банкова измама“.

Брук все още се мъчеше да осмисли чутото.

— Задръж малко. Означава ли това, че вие ще се нагърбите със случая?

— Уредих един младши прокурор да се заеме под мой надзор — отвърна Кейд. — Очаквам, че ще му се размине с условна присъда, но подозирам, че сериозно ще си помисли, преди отново да проникне в някоя банкова база данни за да се „пошегува“. — Очите му се плъзнаха по нея и той смени рязко темата. — Между другото, изглеждаш адски секси в тази рокля.

Брук отново почувства, че й става мъничко горещо от неприкрито оценяващия му поглед. Носеше впита червена рокля без ръкави най-вече защото искаше отново да си обуе червените обувки.

— О, моля ти се, имам я от сто години.

При звука на престорено скромния й глас в очите на Кейд припламна неприкрит интерес.

— Вечеряй с мен утре.

Директният начин, по който го каза, я хвана неподготвена. Очаквала бе повече закачки, почти флиртаджийски сарказъм, а не покана за истинска среща.

— Не съм сигурна, че е добра идея.

Всъщност някои части от нея нямаха нищо против да прекарат вечерта с Кейд. Ала други, онези, които все още можеха да мислят трезво, въпреки ослепителния сексапил на кобалтовосините очи и костюма от три части, не бяха забравили, че бе решила известно време да стои настрани от всякакви емоционални истории.

— И аз бях там, когато се целунахме — напомни й той, виждайки колебанието й. — Почти съм сигурен, че ти хареса. И то много. — Приближи се до нея, така че сега тя бе уловена като в капан между него и бюрото.

Брук сложи ръка на гърдите му за да го спре.

— Я по-полека, каубой. Това е работно мяс… — Тя замълча, усетила изключително корави мускули под дланта си. — Сериозно, всички прокурори ли са толкова мускулести?

— Тренирам заедно с Вон в спортната зала на ФБР — отвърна той, свивайки небрежно рамене. — Басейнът там се отразява добре на рамото ми.

— Какво му има на рамото ти?

По някаква причина, въпросът й като че ли го изненада.

— Стара травма от колежа.

Преди Брук да успее да попита още нещо, телефонът на бюрото й се обади.

— Май ще е най-добре да вдигна.

Кейд не помръдна от мястото си.

— Все още не си се съгласила да вечеряме заедно.

Вярно беше. Не беше и отказала.

Е, добре де. Кейд като че ли започваше да й харесва мъничко. Беше интелигентен и забавен и беше направил повече, отколкото би могла да очаква, по въпроса с Ерик Хайбър. И все пак, да приемем, че беше изкушена да излезе с него — от безкрайната поредица несериозни връзки на Форд беше научила, че и при тях си има правила. Може би трябваше да предложи да се видят на питие, но пък вече бяха вечеряли заедно в петък. От друга страна, може би не се броеше за истинска вечеря, ако беше започнало като бизнес сре…

Телефонът на бюрото й отново зазвъня. Имаше твърде много неща, които да прехвърли през ума си, и съвсем малко време.

— Наистина трябва да вдигна. Да ти се обадя по-късно за вечерята?

Очите на Кейд се плъзнаха по тялото й, бавният, продължителен поглед на мъж, който не е свикнал да чака за онова, което иска.

— Много добре. Предложението ми важи за следващите двайсет и четири часа.

— А после?

— А после крехкото ми мъжко его ще бъде необратимо наранено.

Брук не можа да скрие усмивката си.

— Съмнявам се, че това изобщо е възможно.

— Може и да е така. Ала то няма значение. — Той дойде малко по-близо и отметна косата й с една ръка. Наведе глава и прошепна в ухото й: — Защото ти ще приемеш.

Докато се отдръпваше, очите му не се откъсваха от нейните.

— Приятен следобед, госпожице Паркър.

Остатъкът от следобеда отлетя, изпълнен с несекващ поток от имейли и конферентни разговори. Минаваше шест часът, преди Брук най-сетне да успее да вдигне глава, възползвайки се от няколкото свободни минути за да хапне набързо едно енергийно блокче, преди да се заеме с поредния разговор. Този път щеше да се чуе с един от адвокатите от лосанджелиската кантора, която използваха за трудовите си казуси за да обсъдят някои промени, които законите в Калифорния налагаха да направят в договорите на двамата мениджъри, които възнамеряваха да прехвърлят в „Стейпълс Сентър“. Едва ли бе най-забавният начин да прекараш петъчната вечер, ала Брук възнамеряваше да си навакса утре, на мача между „Къбс“ и „Сокс“.

Всички вече си бяха тръгнали и офисите на „Стърлинг“ тънеха в тишина. Брук обичаше, когато наоколо цареше такова спокойствие — даваше й възможност да мисли, без обичайните прекъсвания.

А точно сега… мислеше за Кейд.

Защото ти ще приемеш.

Беше прекалено самоуверен. Част от нея го намираше за дразнещо, ала друга част смяташе, че е интригуващо. В ежедневния й живот като главен юрист на „Стърлинг“ обикновено тя бе тази, която вземаше решенията. Така че беше доста стимулиращо да бъде с някого, който я предизвикваше по начина, по който го правеше Кейд.

Само че.

Преди дори да обмисли да приеме предложението му, трябваше да установи някои основни правила. Не беше имала неангажиращи връзки от колежа насам, а доколкото чуваше, те бяха съвсем различни сега, когато беше минала трийсетте.

С тази мисъл, тя бързо набра номера на Форд, експерта в това отношение — именно с него трябваше да си поговори. За съжаление, той не си вдигна телефона. Брук му остави съобщение, а после остана да седи на бюрото си, загледана невиждащо в компютъра си. Постепенно погледът й се фокусира, когато осъзна какво има пред себе си, буквално на една ръка разстояние.

Силата на интернет.

Провери бързо часовника на бюрото си и видя, че й остават десет минути до конферентния разговор. Предостатъчно време за да направи малко „проучване“. Завъртя се на стола и извади верния си айпад от куфарчето (сякаш би направила нещо такова от служебния си компютър!), отвори браузъра и потърси „правила на неангажиращите връзки“ в Гугъл.

3730000 резултата за 1,8 секунди.

Бинго.

Започна да преглежда линковете, докато не попадна на нещо, което й се стори точно каквото търсеше. Беше от популярно женско списание и се наричаше „Десет правила за неангажиращ секс“. Брук отвори файла и зачете.

1. Бъдете откровени за намеренията си от самото начало. Уверете се, че той е наясно, че не търсите сериозна връзка.

Звучи справедливо, съгласи се Брук. Бъдете откровени. Няма проблем.

2. Никога не започвайте неангажираща връзка с очаквания. Помнете, че и двамата сте свободни да си тръгнете по всяко време.

3. Постарайте се нещата да си останат простички и лишени от стрес. И се забавлявайте!

Брук направи физиономия. Започваше да си мисли, че това ще се окажат съвсем елементарни правила, когато останалата част от списъка привлече вниманието й.

4. В една неангажираща връзка всички уговорки трябва да се правят единствено с есемеси. Колкото по-мръснишко е съобщението, толкова по-добре!

5. Важно е съобщенията да се редуват, така че взаимният интерес да се поддържа.

6. Никакви лични подаръци, освен секс играчки и масажни масла.

7. Най-малко осемдесет процента от времето ви заедно трябва да бъде прекарано отчасти или напълно голи.

8. Не му се обаждайте просто за да го чуете.

9. Никога не вземайте вана заедно.

10. За нищо на света не бива да продължавате да се виждате, ако един (и само един) от вас поиска нещо повече.

Брук дочете списъка с правилата, без да знае дали да се смее, или да се плаши. През осемдесет процента от времето в една неангажираща връзка трябваше да бъде гола? Това включваше ли, докато спят? Докато са под душа? Но не и във ваната, о, не, ваните бяха напълно забранени.

Това трябва да беше шега. Никакви лични подаръци, освен секс играчки? Ами да, защото нищо не казваше по-красноречиво „Харесвам те“ от един вибратор, подарен „ей така, без повод“.

Абсурдно. Брук реши да запази въпросите си за Форд — честно казано, тези съвети й се струваха малко съмнителни.

Телефонът на бюрото й зазвъня. Време бе за конферентния разговор.

Забелязала, че след списъка с правила има статия на цели три страници (е, сега просто трябваше да дочете остатъка, просто за майтап), тя реши да изпрати линка на личната си поща, с намерението да прочете статията с чаша хубаво вино, когато се прибере у дома. Тъй като не искаше да кара колегите от Лос Анджелис да я чакат и понеже страшно я биваше в това, да върши няколко неща едновременно, тя вдигна, отговаряйки с едно делово „Брук Паркър“ и…

Мамка му! Без да иска натисна бутона за да „хареса“ статията във фейсбук, вместо онзи за споделяне по имейл.

О, не, не, не.

Това изобщо не беше хубаво.

— Ъ… здравейте. Задръжте за мъничко — заекна тя. Ето колко я биваше да върши няколко неща едновременно.

Върху екрана на айпада се появи прозорец с нейната снимка във фейсбук, подканящ я да добави коментар под линка към „Десет правила за неангажиращ секс“.

Тя начаса натисна „откажи“.

И просто така всичко изчезна.

Какво облекчение!

Замалко да стане истинско бедствие. Дотук беше с вършенето на няколко неща едновременно, докато беше на работа. Досущ като писането на есемеси, докато шофираш, да се мъчиш да проведеш конферентен разговор, докато проучваш правилата на неангажиращия секс, можеше да ти навлече сериозни неприятности.

Брук си пое дълбока, успокояваща глътка въздух и се върна към телефона, на който я чакаха колегите й от Лос Анджелис. Разговорът продължи по-малко от половин час и приключи с обещание от другите адвокати да й пуснат преработените договори до понеделник следобед.

След това тя свърши още няколко дребни задачи и си прибра нещата в куфарчето. Преди да изключи компютъра, отново провери служебната си поща и с облекчение видя, че през последния половин час не беше изскочило нищо спешно.

Можеше да си върви.

Вечерта беше прекрасна, съвършена за кратка разходка до блока, в който живееше. Тя пое по Мичиган авеню, мислейки си за онова пътуване с асансьора заедно с Кейд… и най-вече за онази целувка пред апартамента й.

Дали пък, в съответствие с правилата, не трябваше да добави към предложението му за вечеря клауза за осемдесетпроцентова голота. Усмихна се, мислейки си, че това определено би направило вечерта доста интересна.

Когато влезе във фоайето на кооперацията, кимна на служителя от охраната и се качи в асансьора заедно с още петима души. Виждайки, че трябва да спрат на три други етажа преди нейния, тя извади мобилния си телефон за да си провери пощата.

В личната й поща имаше петдесет и две нови писма.

Странно. Особено, при положение че те до едно бяха съобщения, че някой бе оставил коментар на страницата й във фейсбук.

Брук трескаво запреглежда съобщенията. До едно бяха от мъже.

Навит съм, ако си навита, бейби!

Харесвам! Харесвам! Харесвам!

Десет правила, които всяка жена трябва да следва!

Избери мен!!!!!!!!

Стомахът на Брук се сви на топка.

О. Боже мой. Отвори профила си във фейсбук и видя линка, изтипосан черно на бяло върху стената й, щедро споделен с всичките петстотин двайсет и девет от най-близките й „приятели“.

Беше качила проклетите „Десет правила за неангажиращ секс“ на стената си.