Джули Джеймс
Нещо повече от любов… (20)

20

Във вторник Иън се отби в офиса на Брук, след като тя се прибра от семинара за равни възможности. Изглеждаше изключително доволен.

— Получих съобщението ти за срещата с Кърт Емъри. — Той кимна одобрително. — Отлична работа.

— На твое място не бих се радвала още. Засега нищо не е сигурно — предупреди го тя. Макар че, да, тези дни наистина се беше развихрила. Освен че беше довършила всички трудови договори за „Стейпълс Сентър“ и ръководеше семинарите на тема сексуален тормоз в ресторантите, в няколкото си свободни минути бе решила да се обади на Кърт Емъри, директора на Отдела за храна на „Чикаго Беърс“, и му беше оставила съобщение с молба за среща за да обсъдят какви услуги биха могли да им предложат „Стърлинг Ресторантс“.

За нейно изумление, тази сутрин той й беше върнал обаждането и беше приел да се видят.

Брук беше направила необходимите проучвания и знаеше с какво си има работа. През последните петнайсет години „Спектрум Груп“, най-големият доставчик на хранителни услуги в света, обслужваше „Солджър Фийлд“, дом на „Чикаго Беърс“. Само в Съединените щати „Спектрум Груп“ имаха приходи от близо единайсет милиарда долара за последната година и осигуряваха храна в корпоративни кафенета, колежански и университетски столови, кетъринг за специални събития, като „Ю Ес Оупън“, и различни спортни арени.

Освен това през последните две години Брук, заедно с Мика и Тони, останалите двама от „отбора мечта“ на Иън, бяха успели да откраднат трима от най-големите спортни клиенти на „Спектрум“ в Щатите: „Каубойс Стейдиъм“, „Юнайтед Сентър“ и „Стейпълс Сентър“. И макар че „Стърлинг“ не можеше да се мери с компания като „Спектрум“ нито по размери, нито по доходи, Брук изобщо не се съмняваше, че не бяха останали незабелязани.

Сега, когато „Стърлинг“ имаше договор и с „Чикаго Къбс“, и с „Булс“, струваше й се логично да си предложат услугите и на футболния отбор на града. Чула бе, че отношенията на „Беърс“ със „Спектрум“ бяха започнали от една лична връзка (някой в „Спектрум“ играел голф с един от корпоративните директори на „Беърс“ или нещо такова), ала нямаше представа дали тези лични отношения все още съществуват и дали Кърт Емъри би се съгласил да обмисли други възможности.

Имаше само един начин да разбере.

Иън седна пред бюрото й, протягайки удобно крака.

— Какво мислиш за това, че Емъри се съгласи да се срещне само с теб?

Първоначално Брук също се беше изненадала. В съобщението на директора на „Беърс“ изрично се казваше, че е съгласен да се срещне с нея и никой друг. Естествено, за тях с Мика и Тони не беше нещо необичайно да ходят на срещи сами, особено когато ставаше дума за първа среща с потенциален клиент.

— Предполагам означава, че от договора им със „Спектрум“ остават още година-две, така че, макар да е готов да обмисли евентуална промяна, засега Емъри иска тази предварителна среща да си остане неформална.

— Така или иначе, това е страхотна първа стъпка — заяви Иън. — Кога е срещата?

— След две седмици. В корпоративния офис на „Беърс“ в Лейк Форест.

— О, ще отидеш в „Халас Хол“. Готино. — Иън сключи ръце зад главата си. — Вече си се представям в луксозната ложа на „Стърлинг“ на „Солджър Фийлд“, точно над линията на петдесетте ярда.

И юристът, и прагматичната жена в Брук се почувстваха длъжни да озаптят очакванията на изпълнителния й директор.

— Избързваш, Иън.

— Е, човек може поне да си мечтае, Брук.

Тя се засмя.

— На кого ги разправяш тези? Та ти почти никога не използваш ложите ни на „Ригли Фийлд“ и „Юнайтед Сентър“.

Той махна с ръка.

— Да, но футболът е нещо различно. Ако сключим сделка с „Беърс“, отсега ти казвам, че задникът ми ще е на стадиона за всеки мач, който играят на свой терен. — Той я видя да се мъчи да потисне усмивката си. — Какво?

— Просто се чудя за мъжете и футбола. — Е, да, заради работата си Брук можеше да разговаря свободно за спорт, обаче очите й наистина се бяха отворили при посещението й в Далас за преговорите с „Каубойс“. Онези мъже не просто обичаха футбола, те го живееха. — Това някаква метафора за войни ли е? Идеята, че най-силните, най-коравите мъже от региона си слагат доспехите и излизат на бойното поле за да се изправят срещу най-силните и най-коравите опоненти?

— Всъщност точно това е.

— Разбирам. Ще ми напомниш ли точно от кой век води началото си обичаят за войската в битка да се грижат секси момичета с лъскави шорти и помпони? Наполеон ли е започнал тази традиция? — Брук се престори, че се замисля. — Или пък Чингиз Хан?

— Подиграваш се на спорта на Америка. Уволнявал съм хора и за по-малко.

Погледът на Брук красноречиво казваше „я стига“.

— Не, не си. Не уволняваш никого, без да доприпкаш до кабинета ми и да ме попиташ дали могат да те осъдят. А и винаги аз съм тази, която ги уволнява.

— Защото го правиш толкова очарователно — заяви Иън с широка усмивка. Знаеше, че е права. — Нали ти е ясно, че никога не бих се справил без теб?

— Не го забравяй следващия път, когато дойде време да ми вдигнеш заплатата и аз ти връча още един доклад от шестнайсет страници с таблици и диаграми.

— Нямам търпение. — Той й намигна и се изправи за да си върви. На прага спря и се обърна към нея със замислено изражение. — То е, защото ми напомня за някои от най-хубавите моменти с баща ми.

Брук наклони неразбиращо глава на една страна.

— Моля?

— Попита ме за мъжете и футбола — обясни той. — На тринайсет години вече знаех, че съм гей. Знаеше го и баща ми. Ала по онова време това беше нещо, за което не можехме да говорим. Всъщност в продължение на около пет години почти не си говорехме. Ала по три часа всяка неделя, докато гледахме мача, можехме да бъдем заедно, да се вживяваме и да викаме, и да бъдем просто баща и син. — Той замълча за миг, усмихвайки се на спомена. — Не знам за другите мъже, но ето какво означава футболът за мен.

* * *

Думите на Иън увиснаха във въздуха, след като той си тръгна, давайки на Брук повод за размисъл. Е, да, тя никога не бе обръщала особено внимание на футбола… може би защото беше мъничко предубедена към него. Докато растеше, както в повечето градове в страната, най-популярните деца в гимназията й бяха футболистите и мажоретките и тъй като самата тя не беше част от тази среда, ги беше отхвърлила като арогантна клика.

После обаче си спомни мача на „Къбс“ и начина, по който Форд, Тъкър и Чарли едва не бяха припаднали, когато Кейд беше влязъл в ложата. Бяха изприказвали толкова много за дните му като колежански футболист, особено за победата на „Роуз Боул“, и все пак това беше част от живота му, за която Брук не знаеше почти нищо.

И може би така беше най-добре. Тъй като не искаше да се сближават твърде много емоционално, вероятно бе за предпочитане да не знае всичко за преживяванията на Кейд в миналото, за нещата, превърнали го в мъжа, който беше сега.

Взела това решение, тя се върна към работата си. Ала в главата й отекваше гласът на Форд и я разсейваше.

Та това е един от най-прочутите моменти в историята на колежанския футбол.

От друга страна…

Та нали непрекъснато работеше със спортни отбори — ако „Роуз Боул“ беше толкова значимо събитие, вероятно би трябвало да знае повече за него. Това си беше служебно проучване. Пък и ставаше дума за един-единствен мач — нямаше да й омекнат коленете само като го види да подава няколко добри паса.

Взела това решение, Брук стана от бюрото и отиде да затвори вратата. Извади айпада от куфарчето си, седна и отвори Гугъл. Написа „Кейд Морган“ и натисна „Видео“.

Готово.

Прегледа дългия списък с клипове от Ютюб, натисна линка, който й се стори най-обещаващ, и сложи айпада на бюрото. Клипът беше дълъг четиринайсет минути — избрани моменти от срещата, започващи с церемония по откриването и коментатор, надвикващ духовата музика: „Предаваме на живо от Пасадина, където мечтите, кръвта, потта и сълзите, постоянството и очакването най-сетне кулминираха в този момент: мача за купата «Роуз Боул», представен от…“.

Дрън, дрън, дрън… Хайде де, аз съм заета жена, давайте по същество.

Най-сетне дойде ред на кадри от същинския мач и…

Ето го и него. Двайсет и една годишният Кейд, облечен в лилавата униформа на „Уайлдкетс“, шлем, подплънки за рамене и всичко останало, а на гърба му гордо грееше „Морган“.

Толкова сладко.

Брук изгледа монтажа, включващ най-важните моменти от първата половина на мача, моменти, в които Кейд се измъкваше на противниковите играчи, лавираше между тях и подаваше топката, а после, точно преди почивката, се отскубна от един лайнмън, завъртя се и се втурна покрай друг от противниковия отбор за да стигне до енд зоната и да изравни, и…

Мили боже, беше невероятен.

В третата четвърт камерата откри Кейд, застанал на страничната линия, да гледа как съдиите мерят за да видят дали „Нортуестърн“ не беше направил ключов даун. Това беше първият път в клипа, в който го показваха без шлем, и Брук се усмихна, когато го видя, потен и мръсен, с разчорлена тъмнокафява коса, по-къса, отколкото я носеше днес.

Клипът продължи, показвайки Кейд в действие, отново и отново. Нямаше никакво съмнение, че именно той беше звездата на мача… ала докато гледаше, Брук усети как сърцето й забива учестено от притеснение.

Защото, за разлика от всички, които бяха гледали мача на живо, тя знаеше как ще свърши.

Докато избраните моменти от последната четвърт се редяха пред очите й, тревогата й все повече нарастваше. Най-сетне, когато до края оставаха само петнайсет секунди, лилавият екип с името „Морган“ на гърба се озова зад линията на нападението за онова, което, знаеше Брук, беше последният път, в който Кейд щеше да играе футбол.

Тя затаи дъх, когато един център отигра топката.

Кейд поизостана, заемайки ловко позиция, готов за паса, и Мери видя как противниковият лайнбекър се хвърли право към него. Сигурна бе, че и Кейд го беше видял, ала без да трепне, той се дръпна назад и подаде съвършен, красив, шейсет и пет ярдов пас право в ръцете на уайдрисийвъра, който чакаше в енд зоната.

Тълпата полудя.

Онова, което никой не забеляза в този миг (очите на целия стадион бяха върху топката и уайдрисийвъра), но Брук видя на повторението на забавен кадър от друга камера, бе как лайнбекърът събори Кейд частица от секундата, след като той беше хвърлил топката. Двамата се сгромолясаха на земята и цялата тежест се стовари върху дясното рамо на Кейд.

С немалка доза възхищение Брук видя как Кейд използва здравата си ръка за да оттласне лайнбекъра от себе си за да се увери, че пасът му е успешен. В мига, в който топката беше на сигурно място в ръцете на уайдрисийвъра, той се отпусна по гръб на земята, замахвайки тържествуващо с юмрук.

Броени секунди по-късно, екзалтираните му съотборници връхлетяха върху него — камара възторжени тела.

Брук го видя върху лицата им, мига, в който разбраха, че нещо не е наред. Необузданият възторг отстъпи място на уплашени викове към треньора им и загрижени изражения, докато всички се отдръпваха за да оставят Кейд да си поеме въздух. Той остана на игрището още известно време, говорейки с треньора и помощниците му, докато те го преглеждаха. Когато най-сетне му помогнаха да се изправи и да напусне игрището, целият стадион, притихнал до този момент, избухна в оглушителни аплодисменти и викове.

С това клипът свърши.

Брук се облегна в стола, примигвайки учестено в опит да преглътне неочаквания прилив на емоции.

Навярно, ако двамата с Кейд излизаха сериозно, би искала да знае за какво си беше мислил, докато лежеше на онова игрище. Несъмнено би поискала да узнае също така, защо никога не повдига темата за футбола и дали тази част от живота му не му липсва. И ако имаха истинска връзка, нямаше да проявява интерес единствено към миналото му. Щеше да иска да знае какво се случва в личния му живот, дали е добре и дали няма нещо, с което би могла да му помогне.

Добре, че отношенията им определено не бяха сериозни.

Защото това бяха много въпроси за двама души, които, както се беше изразил Кейд, сигурно биха могли да изкарат цялата си връзка, без да си кажат нито едно съществено нещо.

Почукване на вратата я изтръгна от мислите й.

— Влез.

Тони, вицепрезидентът по продажбите, подаде глава в кабинета й.

— Чух за срещата ти с „Беърс“ — каза той. — Отлична работа. Имаш ли няколко минути?

— Разбира се. — Брук изключи айпада си.

— Мога да дойда и по-късно, ако в момента си заета — предложи Тони, махвайки към него.

— Просто се мотаех в интернет. — Брук пъхна айпада в куфарчето си и се обърна към Тони. — Е, „Солджър Фийлд“. По блясъка в очите ти усещам, че май ще се наложи да ти изнеса същата лекция, която изнесох и на Иън. Че още е твърде рано да се радваме.

Дългът отново я зовеше.