Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (9)

На следващия ден реакцията срещу стрелбата по Фон Рат стана още по-ожесточена. Връщаха еврейчетата от училище, еврейските клубове и общества бяха забранени, всички еврейски вестници закрити. Бяха организирани антисемитски демонстрации по улиците.

Роберто се върна по обяд, за да вземе документите.

— Не си ги подписала — отбеляза той и се намръщи, след като ги разгледа.

— Не. И нямам намерение да го правя.

Той я погледна. Тя усети гнева му и се сви вътрешно. Беше решила да му се противопостави.

— Лошо решение, querida — заяви студено той.

— Решението си е мое. Ти ми взе всичко, Роберто. Не ти трябва и това.

— Опитвам се да те защитя. — Той не спори повече. Сви рамене и пъхна документите в куфарчето. — Какво ще правиш, ако избухне война?

— Не знам.

— Германците ще победят.

— Напълно сигурен ли си?

Черните му очи срещнаха нейните.

— Имам неопровержимо доказателство. Видях приготовленията им. Те не могат да бъдат победени. В сравнение с тях британците и французите са като изгубени в гората деца.

— Хитлер не може да се бие и с Франция, и с Великобритания едновременно.

— Хитлер ще прегази Франция за шест месеца.

— Невъзможно.

— И ще нахлуе във Великобритания веднага след това. Мусолини ще се присъедини към него. — Той затвори куфарчето с щракване. — Повтарям въпроса си — любовница ли си на онзи мъж, Фон Гримел?

— Не.

— Защо тогава ми отказа вчера?

— Просто не можах да го направя.

Той се усмихна леко, дали подигравателно или развеселен, тя не можа да определи.

— Внимателно избери на коя страна да застанеш. — Тя не отговори, докато той си обличаше палтото и слагаше шапката.

— Сбогом, Изабел.

— Сбогом, Роберто.

Остана притисната от зловещо чувство. Възможно ли беше Англия, нейната Англия, скоро да я няма?

На следващия ден плъзна новината, че Фон Рат е починал от раните си в Париж. Вестникарските заглавия бяха още по-големи и по-страшни. Гьобелс изнесе озлобена реч по радиото, пръскаше отрова, обещаваше отмъщение. След това Берлин се укроти и настъпи зловеща тишина.

Изабел тъкмо си беше легнала в полунощ с копие от последния си материал, за да го поправи, когато чу думкане по вратата и гласа на Макс.

— Изабел! Изабел!

Тя стана гневно и отиде до вратата, затегна халата си с колана.

— Какво искаш?

— Отвори вратата!

Стори й се отново пиян и сърцето й се сви. Видя тъмния му силует на фона на красивия витраж на вратата.

— Късно е, Макс. Ще поговорим утре.

— Отвори или ще я избия!

Тя отключи с нежелание. Макс нахлу. Беше в чудесно настроение, ухилен до ушите. Беше облечен в официалната си униформа с черни бричове и ботуши и кафяво сако с лента със свастика. Беше препасал пистолет. Нейният preux chevalier.

— Тази вечер ще видиш нещо. Обличай се.

Тя все още държеше в ръка материала. Размаха го пред него.

— Имам работа.

— До утре ще има по-интересни неща, за които да пишеш. — Той дръпна листовете от ръката й и ги разпиля. — Обличай се! И си облечи самуреното палто, студено е!

Беше в такова настроение, че нямаше смисъл да спори с него. Облече се със свито сърце. Макс държеше коженото палто. Лъхаше на алкохол.

— Къде ще ходим? — попита тя, докато той я теглеше бързо по стълбите.

— Ще видиш. Ще ми благодариш.

— Виждала съм демонстрации с факли и огньове за цял живот.

— Този път ще е още по-хубаво. Истинско!

Тя се загърна в палтото. Фриц, шофьорът на Макс, държеше отворена вратата на мерцедеса му.

„Курфюрстендам“ се оказа необичайно натоварен. Около полунощ обикновено притихваше, но тази вечер автомобилите бръмчаха забързано по дългата, широка улица. Огромни алени знамена грееха на светлините на фаровете. Изабел чу викове, но помисли, че чува трясъци от счупени стъкла.

— Какво става? — попита уплашено.

Макс я побутна в автомобила и се качи след нея.

— Знаеш къде да караш — каза той на шофьора. — Хайде.

— Лимузината потегли с рев, скоростта прикова и двамата към седалките. Шофьорът криволичеше между камионите и Изабел едва сега забеляза, че са пълни с мъже, а шофьорът ги кара към мемориалната църква на кайзер Вилхелм. Макс спусна прозореца. — Слушай!

Отвсякъде се чуваше шум на счупени стъкла, който заглушаваше виковете и писъците. Изабел се опита да се съсредоточи над това, което се случва. По широките тротоари, между величествените дървета, хората тичаха грабнали лопати, манивели и брадви. Някои бяха в кафявите униформи на СА, нацистките щурмоваци, сломили комунистическия фронт по времето, когато Хитлер се издигаше на власт; повечето бяха в цивилни дрехи. Неспособна да повярва, тя видя как витражът на известен магазин потръпва и се пръсва на парчета.

— Боже мой — обърна се към Макс. — Те какво правят?

Той се отпусна назад на седалката. Стискаше в ръка сребърната си фласка и между глътките избухна в смях.

— Чакай, чакай, чакай.

Фриц шофираше бързо и сцените отвън профучаваха покрай нея като някакво повторение: спираха камиони, от тях се изсипваха хора, тичаха; размахваха лопати, стъклото се задържаше за миг, след това се пръсваше и се посипваше по земята. Някои от витрините бяха вече счупени и мъжете нахлуваха вътре. Видя една жена да излиза метнала на ръката си наръч кожени палта, мъж тъпчеше огърлици в джобовете си сред руините от витрината на известен бижутериен магазин.

Хората нападаха еврейските магазини. Сега вече й стана ясно. Елегантните, скъпи магазини по „Курфюрстендам“, собственост на евреи, символ на елегантността и богатството на града, бяха разбити и разграбени.

В последните минути видя как съсипват еврейските магазини, шепа мъже от СА бяха застанали пред всеки, крещяха лозунги и насъскваха германците да не пазаруват оттам. Пред „Улуърт“ се бяха подредили множество щурмоваци, тъй като от СА бяха заявили, че създателят на империята „Улуърт“ е евреин. Това беше невероятно.

Подминаха чудесен стар хотел, на който бе отделено специално внимание от метежниците. Отвън бяха паркирани няколко камиона. Вратите бяха съборени, през счупените прозорци излитаха мебели, чаршафи, килими. От четвъртия етаж изскочи бюро, избухна като бомба на тротоара и накара гостите на хотела, изкарани от стаите им, да отскочат.

— Моля те — рече Изабел, когато усети, че трепери неудържимо, — искам да се прибера.

— Ти си у дома, мила моя — рече той през смях, — а ние сме се заели с малко пролетно почистване. Иха, каква нощ!

Фриц потегли отново, като надуваше настойчиво клаксона, когато някой застане на пътя им. Щом видеха, че колата е на партията, останалите автомобили веднага се отдръпваха. Неколцина мъже отдадоха почест с „Хайл Хитлер“, докато минаваха. Лицата бяха напрегнати. Движенията резки. Работата беше сериозна. Навсякъде блестяха счупени стъкла. Това е то, осъзна Изабел. Това обещаваха нацистите. Сега вече връщане назад нямаше. Нищо нямаше да е вече същото. Нито „Курфюрстендам“, нито Берлин, нито Германия, нито светът. Всичко се беше променило.

В края на „Курфюрстендам“ се беше събрала тълпа, за да подвиква и ръкопляска, когато се чупят стъкла. Макс отново избухна в смях.

— Спри за малко, Фриц. Господи, как само ми се иска да имах камера. Какъв цирк!

Фриц спря колата. Изабел наблюдаваше и чувството, че всичко това не е реално, се задълбочаваше. Тук имаше еврейски старчески дом, изтънчен блок в стил ар деко, разположен за по-удобно близо до паркове и магазини. Бяха влезли и в него, всички прозорци зееха, по тротоара се бяха посипали трески. Объркани съсухрени хорица се лутаха по пътя по пижами и нощници, белите им коси рошави, отворили уста от изумление. Някои стъпваха боси по счупените стъкла. Един полицай, пъхнал палци в колана си, стоеше и наблюдаваше безучастно. Въпреки обикновените дрехи Изабел знаеше, че нападателите са щурмоваци от СА. Личеше по дисциплината и решителността им; веднага ставаше ясно. Кафявите ризи имаха стил, който си беше типично техен. Движеха се като един, продукт на години обучение и тренировки, години на концентрирана агресия. Беше замайващо и ужасно. Видя как подкарват хора към един от камионите.

— Къде ги водят? — попита Изабел.

— В лагерите.

Думата я изпълни с ужас. Първоначално беше просто слух, прие го скептично, като антинацистка пропаганда, но напоследък се говореше все по-често за лагерите. Хората говореха, че в провинцията в Германия се строят концентрационни лагери за всички нежелани лица — цигани, комунисти, инвалиди, евреи.

— Ще ги убият ли? — попита тя, обзета от ужас.

— Ще получат малко лечение — изкиска се Макс. — Нали ги знаеш какви са евреите? Ненавиждат свежия въздух и упражненията. Докато приключим с тях, ще се превърнат почти в хора. Ноздрите му се разшириха и той вдъхна наситения с дим въздух. — Подуши ли? Да отидем да погледнем, Фриц.

Завиха по Фазаненщрасе. Тук, на красив площад, се намираше огромна синагога, една от най-големите в Германия, с неокласическа фасада и впечатляващ купол. Беше около един часът след полунощ. Площадът беше пълен с хора и камиони, включително три пожарни автомобила. Вратите и прозорците на синагогата бяха избити и блестяха от огъня, запален вътре. Чуха се възторжени викове, когато пламъците започнаха да се показват от прозорците на горния етаж. Пожарникарите стояха безучастно и наблюдаваха, ала не правеха нищо, за да спрат огъня. Щурмоваците на СА, свършили работата, бяха весели, облегнати на чуковете си и надигаха бутилки.

— Отдавна трябваше да бъде направено — рече доволно Макс. — Представи си — подобно чудовище се е натрапвало на германците години наред. Нали знаеш, че онзи стар глупак Вилхелм им е дарил зала за бракосъчетания, докато е бил кайзер? Противна работа! Сега ще си платят.

Той слезе от автомобила, стиснал фласката в ръка. Изабел слезе след него с чувството, че е попаднала в ужасен кошмар, който нямаше да има край, от който не можеше да избяга. Горещината от горящата синагога я перна през лицето заедно с миризмата на бензина, с който бе подпалена сградата. Величествената каменна фасада изглеждаше празна също като лицата на старците, които биеха на улицата, но прозорците пламтяха в червено и оранжево.

Тя погледна огнеборците, гордостта на Берлин. И техните лица бяха празни. Стояха със скръстени ръце, облечени в обемни палта, нахлупили шлемове, неподвижни. Дори да искаха да помогнат, скупчилите се „кафяви ризи“ между тях и горящата сграда нямаше да им позволят да се доближат.

На тротоара бе подпален огън, който бълваше пламъци и дим към нощното небе. Кафявите ризи се лутаха напред–назад, пренасяха купчини книги, безценни свитъци и томове от синагогата. Всичко, което можеше да гори, беше хвърлено в огъня. Докато древните книги изгаряха, хвърляха отблясъци върху лицата на хората. Най-сетне една пожарна избумтя. Пожарникарите се задействаха и развиха маркуч. Дълга арка вода се понесе във въздуха. Той обаче нямаше за цел да гаси горящата синагога; мъжете насочиха огъня към покрива на съседна сграда, за да не позволят на пламъците да обхванат и него. Стълбата на пожарната се вдигна във въздуха и пожарникарите насочваха внимателно струята във всички други посоки, но не и към синагогата.

От тълпата се понесе рев на одобрение. Група хора — мъже, жени и деца — бяха изтласкани напред към огъня. Бяха по нощници и пижами или с дрехи, на две на три намъкнати в бързината. В средата мъж от СА беше стиснал за двете ръце равин, човек над седемдесет, с дълги масури над ушите и сива брада до гърдите.

— Погледни този стар скот — рече Макс. — Господи, какво чудовище. Виждала ли си някога нещо по-ужасно?

Кафявите ризи изблъскаха човека почти до огъня, за да види как горят свещените му книги. Семейството му, съпруга, приблизително на същата възраст и няколко деца на различни години, се скупчи около него и се опита да го защити. Лицето на равина беше безизразно, както много от лицата, които Изабел беше видяла тази вечер, както на жертвите, така и на агресорите. Имаше някакво примирение, почти покорство в очите му, докато гледаше горящите свитъци, сякаш бе предвидил всичко това, сякаш бе знаел предварително какво ще се случи. По-малките деца плачеха безпомощно от ужас.

Щурмовак на СА извади кама и стисна в юмрук брадата на стареца. Започна да я кълца с груби движения, а сетне хвърли къдриците в огъня. Дори това равинът издържа мълчаливо, но по-големият му син се отскубна и се хвърли върху мъчителите на баща си.

Реакцията беше дивашка. Кафявите ризи се нахвърлиха върху младия мъж с юмруци и палки. След секунди и трите момчета на равина бяха пребити, а ботушите на нападателите продължиха да ги ритат в лицата и телата.

— Спри ги! — изпищя Изабел и се втурна напред, за да се намеси. Тъкмо щеше да сграбчи един от щурмоваците, когато Макс я хвана и я изтегли назад.

— Ти луда ли си? — попита той.

— Те убиват момчетата — изплака тя.

— И какво от това? И теб ли искаш да убият? Заради някакви юдеи.

Побоят беше безжалостен. На отблясъците от огъня Изабел видя как тежките ботуши се забиват в безжизнено отпуснатите глави. Писъците й не ги спряха. Дори не я погледнаха, докато крещеше и беснееше. Макс я държеше здраво и наблюдаваше побоя разсеяно. Видя как щурмовак съдира нощницата на момиченце. Детето хукна голо в мрака. Другите жени и момичета също бяха съблечени. Коленете на равина се подгънаха под ударите на палките. Когато пуснаха ръцете му, той се свлече на земята при синовете си.

Глезенът й беше мокър. Тя вдигна подгъва на палтото и видя тъмни петна по чорапите. Беше застанала толкова близо до побоя, че кръвта на равина и синовете му я беше опръскала. Спомни си какво пророкува кайзерът.

Рано или късно ще ви научат да си вдигате полата.

Изабел се отдръпна от Макс, за да повърне. Съдържанието на стомаха й се изля в канавката заедно с всички скъпоценни мечти и с лъжите, които бе приела.