Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (18)

На следващия ден вече не валеше. Празното небе се изви над града с обещание за въздушно нападение вечерта. Уилъби беше мълчалив и напрегнат, отговаряше на въпросите й едносрично. Съжаляваше го, ала не успяваше да се добере до него в заключения му свят. Той се движеше опипом из апартамента и се опитваше да свърши, макар и тромаво, ежедневни задачи като да оправи леглото и да си изпере дрехите. Когато Изабел му каза, че ще свърши всичко това вместо него, той изръмжа, а щом тя настоя, ръмженето стана гърлено.

Тя излезе, за да се срещне с фотожурналиста, когото бяха изпратили от списание „Лайф“, млад унгарец, Роберт Капа, който вече си бе създал репутация на военен фотограф. Пийнаха по чаша в малък бар, недалече от апартамента й. Капа, евреин, не скри, че няма доверие на Изабел.

— Довчера беше на страната на нацистите. Днес си за демокрацията. Каква ще бъдеш утре? — Той имаше силно изразен източноевропейски акцент и непрекъснато попипваше фотоапарата на врата си. Черните му очи бяха подозрителни. — Не вярвам на хора, които си сменят току-така мнението. Нали разбираш какво имам предвид?

— Ако хората не си променят мнението, няма надежда за човешката раса.

Капа изсумтя и нави лента във фотоапарата.

— Да. Гледай да не хукнеш обратно при Хитлер, преди материалът да види бял свят.

— Няма. Ако исках да бъда на печелившата страна, нямаше да си променя мнението, нали така?

Той сви рамене.

— Фашистите ще изгубят войната. Никой не може да се бие със Съединените щати. Испания е точка за тях. Следващата страна ще бъде точка за нас. — Той с нежелание й подаде снимки. Макар да бяха малки, Изабел видя драмата на тях: хората бързаха към бомбоубежища, вдигнали ужасени погледи; разрушени сгради; отчаяни републикански войници и измъчени граждани. Тя се съгласи да напише материала си около снимките, за да може статията да има смисъл. Спомена случайно Уилъби и Капа вдигна заинтригувано поглед.

— Уилъби ли? Да, натъквал съм се на него няколко пъти. Едър мъж, интелектуалец. Напълно сляп ли е? Завинаги ли?

— Мисля, че да.

— Снимката ще бъде супер. Заведи ме при него, става ли?

— Нека първо говоря с Уилям. Той е нещастен. Може да не се съгласи да го снимат.

Капа докосна снимките.

— Не съм ги снимал, след като съм разговарял с хората. Разбираш какво имам предвид. Първо снимам, след това искам разрешение. Това е война. — Той се ухили и показа лекьосани зъби. — Що за журналистка си ти? Не виждаш ли интересното в тази история? Няма ли да пишеш за него в статията?

— Той не е материал. Той е приятел.

— Да, сигурно. И мой приятел е. Сляп американец? Каква по-добра пропаганда искаш! Нека поговоря с него, става ли?

— Добре — съгласи се с нежелание тя.

Излязоха от опушения бар и усетиха сухия северен вятър откъм Пиренеите. Капа се сви в палтото си и погледна разтревожено към небето.

— Ясно е. Довечера ще дойдат бомбардировачи.

Изкачиха хълма към апартамента й. Тя не беше сигурна как Уилъби ще реагира на идването на Капа. Унгарецът вече проверяваше фотоапаратите. Качиха се по стълбите. Изабел отключи вратата на апартамента и я отвори. Жилището беше малко и от входната врата се виждаше балконът. Уилъби беше застанал на него, силуетът му очертан на фона на студеното небе, опрял револвер в слепоочието си. Трябваше й секунда, за да разбере какво става. Тя изпищя името му.

— Уилям! — Капа щракаше с фотоапарата, докато Изабел се втурна към балкона, отчаяно опитвайки се да спре Уилъби, преди да дръпне спусъка. Стисна ръката му с пистолета и я свали. Той й се стори замаян и й позволи да вземе оръжието от пръстите му. Тя го метна от балкона в храстите долу и се обърна вбесена към него. — Какви ги вършиш? Ти луд ли си?

— Нямаше да го направя — промълви той. — Просто… мислех…

Тя обаче не му повярва.

— Глупак такъв! Как е възможно да си толкова глупав! — Плачеше, удряше го по лицето и гърдите с юмруци. — Как можеш да ми причиниш подобно нещо?

— Изабел…

— Страхливец! Пъзльо! Щях да те намеря мъртъв. Как мислиш, че щеше да ми се отрази това?

— Извинявай. — Уилъби стисна неумело ръцете й, за да я накара да спре да го удря. Коленете й омекнаха и тя се отпусна върху него. Той я прегърна грубо, докато тя плачеше на гърлото му. — Извинявай, Изабел. Не исках да те плаша.

Известно време останаха смълчани, притиснати един до друг. Тя чуваше някъде отдалече как фотоапаратът на Капа щрака, но когато най-сетне се отдръпна от Уилъби, унгарецът си беше тръгнал и бе оставил входната врата отворена. Изабел трепереше от студ и шок. Влязоха вътре и младата жена наля последните глътки от безценния си коняк. Гърлото на бутилката дрънчеше в ръба на чашата.

— Гадина такава — рече разтреперано тя. — Никога няма да ти простя това.

Той мълчеше. Опипа пътя си до канапето и седна. Лицето му бе напълно безизразно.

— Какво, за бога, те беше прихванало, Уилям? — попита тя. — Не съм и помисляла, че си такъв пораженец.

— Не съм пораженец — прошепна той. — Но не мога да вися като товар на врата ти.

— Не си никакъв товар, дяволите да те вземат!

— Какво друго съм? Не мога да ти помогна с абсолютно нищо. Всеки момент, в който съм тук, е като натрапничество.

Тя остана поразена, че е създала у него подобно впечатление. Гневът й започна да се топи.

— Ако съм те накарала да се чувстваш по този начин, моля те, разбери, че не е било нарочно. — Тя погледна лицето му, което й заприлича на затворена врата. — Отначало се проявих като егоистична мръсница. Не исках да се занимавам. Признавам го. Срамувам се от начина, по който се чувствах тогава. Вече не е така. Ако ти… — Тя се поколеба, след това продължи по-тихо. — Радвам се, че си тук, Уилям.

Той й отправи една от редките си горчиви усмивки.

— Каква ирония. Толкова години мечтаех да съм отново заедно с теб. Не съм си и представял, че ще бъде по този начин. Дори не мога да видя лицето ти. А сега съм напълно безполезен за теб. Просто тежест, товар, който трябва да носиш.

Тя мълчеше. Изпи коняка на един дъх и усети как прогаря стомаха й.

— Нямах представа, че се чувстваш по този начин — рече най-сетне. — Все си мислех, че вие с Фелисити…

— Фелисити ли? — отвърна остро Уилъби. — Фелисити е дете. Беше ми жал за нея. Но това е всичко. Не е имало друга освен теб. — Той отпусна тежко глава в ръцете си. — Наистина ли нямаше представа?

Тя се върна назад.

— Веднъж или два пъти Фелисити каза нещо… но аз я убедих, че греши. Сигурно съм искала да я харесаш. Господи, тя държеше на теб чак до мига, в който изчезна. Много се надявах това да спре откачената й идея да стане монахиня. Надявах се ти да сложиш край на това й намерение.

— Само за това ли си мислила?

— Не бях в много добро душевно състояние, Уилям. Определено нямах никакви романтични илюзии.

— Тръгнах си, защото те бях изгубил. Ти щеше да се качиш на самолета за дома на следващия ден, без да погледнеш назад. Не исках да се сбогуваме. Може да бе проява на страхливец, да, така е. Само че ти си в мислите ми всеки ден от тогава до сега.

— Не съм и разбрала как се чувстваш. Дори да бях разбрала, Уилям, щях да ти кажа, че е абсолютно невъзможно. Не бях за ухажване.

— Нямах намерение да те ухажвам. Просто исках да си в безопасност. По пътя… чувствата ми се промениха.

— Било е увлечение, Уилям. Също като чувствата на Фелисити към теб.

— Повече е. — Уилъби вдигна лице от ръцете си. — Иначе щях да го превъзмогна.

Изабел се засмя.

— Да не би да си забравил как се карахме?

— Не съм.

— Бяхме като котка и куче. Ти ме наричаше с каквито обидни имена се сетиш. Помниш ли как ме разтърси онази нощ в странноприемницата? Бях ужасена от теб! Ти ме мразеше от мига, в който ме видя.

— Не се държа много мило.

— Трябваше да те накажа по някакъв начин.

— Не съм искал да се влюбвам в теб — рече той. Тя трепна.

— Просто се случи, при това бързо. Дори когато се карахме, аз си мислех: какъв дух има тази жена, колко е красива. Затова ти се ядосвах толкова. Не можех да се накарам да те мразя, както би трябвало.

— Не ми спести сарказма си.

— Той беше единственото ми оръжие.

— При това остро.

— Ти си силна, Изабел. Човек трудно пробива защитната ти стена.

Тя поклати глава.

— За съжаление това не е истина. Аз съм лесно ранима. Просто съм се научила да го крия.

— Караше ме да се чувствам като кретен. Държеше се с такова превъзходство, гледаше ме отвисоко, говореше ми като на четвъртокласник.

— Странно. Аз пък си мислех, че ти говориш така на мен.

— Тя допи коняка и усети, че започва да се успокоява. — Всъщност ти стигаше до сърцето ми, въпреки че не си признавах. Ти пръв ми показа каква съм глупачка. Ако не друго, то поне ме накара да се замисля. Краят на този процес беше Kristallnacht. Тогава всичко стана ясно.

Той изсумтя.

— И за теб, както и за целия свят. Светът видя истинската същност на Хитлер. Когато дойдох в Испания, никой не разбираше. Наричаха ни червени, комуняги. Сега вече е твърде късно да бъдем реабилитирани. А и без това половината от нас са мъртви. Ние сме изгубено поколение.

Той говореше с такава горчивина, че тя започваше да разбира защо бе опрял пистолет до главата си.

— Ти поне можеш да си доволен, че си бил прав. Освен това си направил нещо благородно и смело. За друго не можем да се надяваме в този живот.

Уилъби въздъхна.

— Дори не трябваше да си в Барселона. Трябва да се махнеш веднага, докато още можеш.

— Ще преживея всичко — заяви тя. — Чак до самия край.

Сега беше негов ред да се ядоса.

— Не ставай глупава, Изабел. Горчивият край ще бъде стрелкови отряд. Ако фашистите те хванат, ще те изправят до стената като предател. Никога няма да ти простят. Франко не знае какво е милост. — Беше се обърнал към нея. Превръзката придаваше по-мрачно значение на думите му.

— Все още не се е стигнало дотам.

— Не оставяй измъкването за последния момент. Обещай ми.

— Ще ти обещая, ако ти ми обещаеш никога повече да не мислиш за самоубийство.

Той се намръщи.

— Не мога да обещая да не мисля по този въпрос. Обещавам обаче да не го правя. Най-малкото в твоята къща. Днес нямаше да го направя.

— Тогава на какво си играеше навън? — попита Изабел. — Няма да ми мърмориш, че излизам, докато ти си опрял пистолет в главата си.

— Просто се питах какво е усещането. Какво става след това. Дали сме свободни. Дали ни чака нищото.

— И двамата сме виждали предостатъчно смърт — рече уморено тя. — По всичко личи, че няма нищо.

— Мислех те за заклета католичка.

— Тази работа приключи много отдавна. — Двамата замълчаха. След известно време тя слезе в градината, за да потърси пистолета му сред олеандрите. Най-сетне го намери и му го върна. — Дал си ми дума.

Той извади умело куршумите и й ги подаде.

— Сега доволна ли си?

Пръстите им се докоснаха. Тя пое тежките студени куршуми и ги задържа за момент в дланта си. Неочаквано усети, че може единствено да му се довери. Върна му ги.

— Задръж ги. Не съм ти надзирател в затвор.

Почти не говориха до края на деня. Тя премисляше онова, което й беше казал. Странното бе, че не чувстваше неудобство, след като той й призна, че я обича. Остана трогната. Открай време го приемаше като собственост на Фелисити. Сега обаче Фелисити беше в манастир, а и Уилям не проявяваше никакъв интерес към сестра й. Горката Фелисити. Той обаче беше тук, беше неин и присъствието му я зареждаше с топлина и колкото и да е странно, с чувство на сигурност. Уилъби може и да беше сляп, но притежаваше сила, която вдъхваше увереност. Изабел знаеше, че той на свой ред се уповава на нейната сила. Бяха двойка. Тя започваше да го вижда по нов начин.

Вечерта Изабел отново му сложи капки. Започваше да чувства, че го подлага на ненужен тормоз. Не й беше никак приятно да го вижда как потръпва от болка. Самата тя изпитваше болка, докато го гледаше.

— Струва ми се, че тези капки повече вредят, вместо да ти помагат — подхвърли, докато му превързваше очите. — Повече не искам да ти ги слагам.

— Слава богу — промърмори той. — Излей тази проклетия в мивката.

Тя направи точно това. Уилъби се отпусна на леглото и закри очи с ръце, започна да диша дълбоко. Изабел остана да гледа високото мускулесто тяло, белезите и синините, които все още не бяха избледнели. Спомни си как го наблюдаваше, докато сваляше униформата си, за да остане гол първия ден, когато се запознаха. Беше млад и невинен. Още тогава беше красавец. Спомни си радостта, която му носеше животът, блестящата усмивка, която беше изчезнала. Доплака й се, защото младостта и щастието му бяха унищожени.

По-късно, през нощта, се събуди от кошмар, чиито подробности изчезнаха в мига, в който отвори очи. Беше сънувала Фелисити, също и Уилям. У нея остана чувство за самота. Беше взела решение.

Стана и отиде в стаята на Уилъби. Той лежеше по гръб, превръзката беше на очите му, но Изабел веднага разбра, че не спи.

— Аз ли те събудих? — попита тихо тя.

— Чух те, че викаш.

— Сънувах кошмар. — Косата й беше вързана, както винаги, когато си лягаше. Тя развърза панделката и остави кичурите да се разстелят. Седна до него, наведе се и целуна голото му рамо.

Той се напрегна.

— Какво правиш?

Тя го целуна още веднъж по голото рамо.

— Изабел…

— Шшшт. Не говори. — Продължи да го целува леко и нежно по гърдите и зърната. Не бързаше. Беше решила да направи този миг прекрасен и за двамата.

Най-сетне докосна устните му със своите. Той пое лицето й в ръце и я целуна жадно. Опита се да свали превръзката, но тя го спря.

— Остави я.

Започнаха да се целуват с нарастващо нетърпение. Изабел беше по-опитна, по-настойчива, но Уилъби беше по-страстен. Тя видя как изпод превръзката потичат сълзи.

Заради брачните клетви беше запазила верността си към съпруг, който й изневеряваше от години. Сега клетвите — и въпросният съпруг — вече не означаваха нищо. Тя се чувстваше свободна, владееше собствената си сексуалност за пръв път, откакто се бе запознала с Роберто.

Не искаше да мисли за съпруга си. Не поставяше под въпрос импулса, който я тласна към леглото на Уилъби. Знаеше, че не е влюбена в него, знаеше и че никога няма да бъде. Но беше самотна жена, а той самотен мъж; за момента поне единствено това имаше значение. Беше дошла да намери утеха и за двамата. Състраданието, което изпитваше към него, отначало я караше да е нежна, но желанието й набъбна. Много отдавна не бе усещала чужда кожа до своята.

Уилъби не проговори отново. Макар да не можеше да я вижда, той бе изцяло съсредоточен върху Изабел. Изследваше кожата й с устни и върховете на пръстите си, вдъхваше аромата й, поемаше я цялата. Целуваше я по корема, премести се надолу, между разтворените бедра. Тя го обгърна с крака, докато той опознаваше тялото й, докато я проучваше с устни. Преплете пръсти с неговите.

Сега беше неин ред да проучва него. Бе очевидно, че Уилъби никога не е изпитвал удоволствие като това, което тя му доставяше. Реагираше на всяко нейно докосване, сякаш бе откровение. Той беше попаднал в свят без светлина, където всичките му останали сетива бяха възпламенени.

Най-сетне влезе в нея, а след това нищо друго нямаше значение. Трупаният години наред глад се изля. Сексът с Роберто беше методичен, внимателно планиран и изпълняван. Уилъби не беше такъв. Той бе завладяващ, навлизаше дълбоко в нея, страстно, покриваше лицето и гърлото й с целувки. Тялото му докосваше точно където трябва нейното. Изабел не можеше да мисли трезво. Все едно яздеше препускащ жребец, който я водеше неотклонно към целта. Чу го как мълви името й отново и отново.

След това двамата се отпуснаха заедно, изтощени, прегърнати. Не си казаха нищо.

Най-сетне Изабел го остави да потъне в дълбок сън, докато тя лежа будна дълго, прегръщаше го, защото не искаше да изгуби това чувство.

На следващия ден го заведе до „Санта Еулалия“, прочутата готическа катедрала на Барселона.

— Да не би да се опитваш да ме покръстиш? — попита Уилъби, когато тя го въведе в просторното, тъмно, ечащо пространство.

— Не, харесвам те такъв, какъвто си.

— Тогава какво търсим тук?

— Тихо. Не повишавай глас.

— Тук няма жив човек — отвърна той. — Дори аз мога да разбера. — Беше прав. Огромната катедрала беше празна. Официалното неодобрение към религията и изчезването на свещениците бе изпразнило църквите. Рядко се провеждаше служба и винаги тайно. Дори камбаните вече не биеха. — Мислех, че вече не вярваш.

— Господ е тук.

Изабел покри косата си с шал и запали свещ. Той я изчака търпеливо, докато тя се молеше с очи, впити в олтара. Сякаш присъствието й беше семенце и животът нахлу в празната катедрала. След серия от удари и стържене органът засвири тихо, пръстите на музиканта сякаш се опитваха да намерят полузабравените ноти. Влезе възрастна жена и започна да мете боклука, който бе навлязъл с вятъра през вратата. Най-сетне пристигна и необръснат свещеник, прозявайки се, хлътна в изповедалнята. Погледна Уилъби мрачно, подозрително, докато дърпаше перденцето. Мъже в униформи не бяха често срещана гледка, след като толкова много църкви бяха осквернени и разграбени. Изабел коленичи до решетката и се изповяда за пръв път от много години.

Държеше здраво ръката на Уилъби, докато излизаха от катедралата и вървяха по тесните улички на готическия квартал. Хората ги наблюдаваха. Уилъби беше запомняща се фигура, висок, жизнен, крачеше без колебание въпреки превръзката на очите.

— Какво изповяда пред свещеника? — полюбопитства той.

— За теб. Какво правим.

— Чак такъв грях ли е?

— Това е прелюбодеяние. Смъртен грях.

Уилъби, изглежда, се развесели.

— Той какво каза?

— Попита дали възнамерявам да повторя греха. Отговорих, че възнамерявам. Той каза, че изповедта ми не била валидна. Но пък беше много мил.

— Този много мил свещеник би ме изправил до стената за разстрел, ако имаше как.

— А пък ти би изгорил църквата му.

Уилъби се разсмя.

— Знаеш, че не съм анархист.

— Но не си и вярващ, нали?

— Може пък да съм вярващ… стига свещениците да не са с фашистите.

— Не всички.

— В Испания — отвърна сухо Уилъби — майката църква е препасала пистолет. Христос е с войнишки ботуши, Мария кара танк. Ти запали ли свещи?

— Невъзможен си. Няма да разговарям с теб.

— Значи си запалила. Нима е възможно да вярваш в тези врели-некипели?

— Да — отвърна кратко тя.

— Добре. Просто се питам защо е всичко това.

Изабел го погледна в лицето.

— Исках да те представя.

— На Господ ли? Той не се интересува от мен.

— Е, аз му напомних за съществуването ти.

По средата на площада двамата спряха, без да обръщат внимание на хората около тях, и той я привлече до себе си и я целуна.

— Да се прибираме и да повторим греха. Обещала си на свещеника, че ще го направиш. Не ми се иска да потъпчеш обещанието си.