Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (11)

Коледата щеше да е ужасна без Изабел и Фелисити. Щеше да е първата, на която трите са разделени. На празника щеше да обядва в „Савой“ е цяла тълпа други самотни деца. Щяха да свират „Орфиънс“, щяха да потанцуват. Не се очертаваше кой знае колко весело. След смъртта на родителите си сестрите винаги се стараеха да са заедно за рождени дни и Коледа. Коледа, която не прекарваха у дома, беше нещастна Коледа. Най-щастливата, която помнеше, бе по времето, когато малкият Пол беше жив. Обожаваше малкото ангелче. Щеше да й бъде много приятно да е леля. В някои отношения прие смъртта му дори по-тежко, отколкото смъртта на родителите си. Просто не беше честно. Бебето остави зейнала пропаст. След това пък стана ясно, че Роберто е гадняр, Изабел се вманиачи по фашизма, а Фелисити… Фелисити бе изгубена завинаги и за двете.

Киара пристигна у дома с пакетите и откри, че домашната помощница Инес е счупила още една ваза, този път антична „Колпорт“, която беше на майка й. Парчетата бяха пръснати по масичката за телефона, олтара на срама на Инес, където бе оставила бележка, накапана със сълзи, в която се извиняваше. Киара въздъхна и хвърли пъстрите късчета в кофата за боклук.

Малкият й апартамент в Мейфеър се намираше в Тисбъри Меншънс, блок близо до художествената галерия, в която работеше четири дни в седмицата. Работата не беше трудна — възрастният собственик, господин Кавъндиш, много я обичаше — и я устройваше. Беше интересна, заплащането беше сравнително добро, особено в случаите, когато продадеше важно произведение. От време на време реставрираше по нещо в ателието отзад, почистваше и лакираше стари платна, деликатна работа, в която бе станала експерт. Не й трябваше нищо повече. Както Изабел изтъкна наскоро, тя беше единствената от трите, която бе опазила наследството си. Имотите на родителите им бяха завещани на три еднакви части. Фелисити бе наследила вещите на майка им, Изабел къщата, а Киара финансовите инвестиции. Бе използвала голяма част, за да купи апартамента си в Тисбъри Меншънс, чиято цена се покачваше с всяка изминала година, а в банката имаше две хиляди лири.

Тя беше и единствената от трите, която „бе направила нещо“ с живота си. Изабел и Фелисити имаха идеи. Киара често се питаше защо тя няма. Беше много практична. Беше инвестирала в картини — малък Писаро, още по-малък Реноар. Беше убедена, че тези вложения ще нараснат като стойност. Никога обаче не се увлече по нещо като сестрите си. Сигурно не беше достатъчно емоционална. Може би затова не се беше влюбила досега, макар да бе заобиколена от изгодни партии.

Тъй като щеше да празнува Коледа в „Савой“, тя купи дребни подаръчета за приятелите си, химикалки, вратовръзки и евтини бижута. Освен това взе опаковъчна хартия и панделки. Тъкмо бе започнала да опакова подаръците, когато телефонът звънна. Обаждаше се леля й Патси — не беше истинска леля — а братовчедка на майка й, от хората, които „се намесиха“ след смъртта на родителите им и все още се приемаха като in loco parentis^[1].

— Разбрах, че си пила чай с Оливър Кортфийлд в „Харъдс“.

— Господи, тамтамите на джунглата са започнали да бият. Не съм пила чай. Той ме спаси от неловка ситуация.

— Значи се е върнал в Англия.

— Освен ако не е бил призракът му. Стори ми се много мил.

— Сигурно — отвърна сухо Патси. — Той е най-изкусният прелъстител на млади момичета след Дон Жуан.

— Колко вълнуващо! За нещастие не се опита да ме прелъсти. През повечето време цитираше поезия.

— Това е едва първата стъпка, миличка. Ти наистина си невинна. Не е уместно да те виждат с него.

Киара се опита да завърже панделката и стисна слушалката с брадичка.

— Защо не? Направи ми впечатление на съвършен пример за английски джентълмен.

— Той дори не е англичанин — изсумтя леля Патси. — Майка му е французойка. Ужасно женище.

— Така ли? Каза, че бил заедно с татко във войната.

— Тогава за последен път се е държал достойно.

— Значи е истина.

— Да, истина е. Баща ти го препоръча за Военен кръст.

— Не спомена това. — Дотук с обикновените неща. — Каза, че ще намери Изабел.

— Той си има свои цели за постигане. Нещо като шпионин към Форин Офис е.

— Наистина ли?

— Не се прехласвай. Тези хора не знаят какво са морални скрупули. Носи им се лоша слава. Когато бях млада… — какво е това шумолене?

— Опаковам подаръците за Коледа.

— Виж, исках единствено да кажа, че Оливър Кортфийлд е живото доказателство на поговорката, че колкото по-апетитна хапка изглежда мъжът, толкова по-малко доверие трябва да му се има.

— Не забелязах да е чак толкова апетитна хапка. Сигурно е два пъти по-възрастен от мен.

Последва мълчание.

— Мила моя Киара. Просто се дръж настрана от него. Избери някой от младите мъже и се омъжи бързо за него. Друг съвет не мога да ти дам. Скоро ще има военна повинност, помни ми думите. Тогава всички ще ги изпратят на война. А ти си почти стара мома.

— Нямам нищо против да бъда стара мома, лельо Патси, но със сигурност не желая да остана вдовица по време на война. — Киара поклати глава и затвори. Леля Патси не успя да я накара да се отдръпне от Оливър Кортфийлд. Тя бе заинтригувана. Замисли се за краткото време, което прекараха в „Харъдс“. Стори ли й се прелъстителен? Беше много галантен и й помогна, нищо повече. Това, че беше герой от войната и таен агент, правеше нещата още по-приятни, защото бе намерил време в натовареното си ежедневие, за да помогне на почти непозната. Нямаше търпение да се срещнат отново, за да разбере защо леля Патси мисли този мил човек на средна възраст за безогледен прелъстител.

На следващата сутрин в галерията телефонът звънна. Беше Чарли, който й се стори със силен махмурлук и много засрамен.

— Не знам как да ти се извиня. Засрамен съм. Ти си истинско съкровище, задето не ме изостави.

— Господин Кортфийлд качи ли те в такси вчера?

— Много по-добре стана. Откара ме до нас в ягуара си. Изчете ми една лекция, Господ да го благослови. Вкара ме в правия път. Кълна се, че повече няма да пия.

— Дано е така — отвърна строго тя.

— Кълна се. Той откъде се взе, между другото?

— Минаваше и видя, че не мога да се справя сама. Каза, че сме били като Уна и лъвът.

— Не съм ги чувал.

— И аз не бях. Чарли, ти знаеш ли нещо за господин Кортфийлд?

— Какво да знам?

— Че млади добродетелни момичета трябвало да внимават с него.

— Да, малко си пада женкар, така разправят. Съпругата му почина преди години и оттогава не се е женил повторно. Защо? Да не би да ти се е пуснал?

— Нищо подобно.

— Тогава не бих се притеснявал. Едва ли те е харесал за съпруга.

— Така ли? — отвърна надменно тя. — Толкова ли съм отблъскваща?

— Наполовина на възрастта му си.

Тя му затвори и отиде при младата двойка, която разглеждаше платно на Дега, пастел на балерини. Самата тя бе харесала картината, великолепно изображение с много плът и отровнозелен тюл, но господин Кавъндиш искаше петстотин за нея, а това й се стори прекалено. Успя да ги уговори да оставят депозит. Продажбата щеше да й донесе двайсет и пет гвинеи. Остана доволна.

Надяваше се Кортфийлд да открие нещичко за Изабел, но минаха дни и той така и не се обади, затова Киара започна да се пита дали не й е дал празно обещание.

Три дена преди Коледа той влезе в галерията много весел, в палто от камилска вълна и с чадър (навън се сипеше сняг).

— Добро утро, господин Кортфийлд — поздрави скромно тя. Перна снежинките, посипали се по раменете на балтона му. — Искате ли да си купите картина?

— Какво ще ми препоръчате?

— Разполагаме с прелестни френски импресионисти. Господин Кавъндиш има изключително набито око.

— Виждам. — Той огледа обувките, роклята и лицето й. — И картините са красиви.

— Да не би да си играете с мен, господин Кавъндиш? Леля Патси ме предупреди да се пазя от вас.

— Добър съвет — отвърна той. Огледа галерията. — Тук само губите силите и възможностите си.

— Нима?

— Би трябвало да правите нещо много по-смислено с живота си.

— Художествената галерия не е ли нещо смислено? А и аз не ставам за никаква друга работа. Бях посредствена в училище.

Той я погледна иронично.

— Искате да кажете, че сте били мързелива?

Киара се намръщи обидено.

— Вие сте много дразнещ човек.

— Не мога да повярвам, че сте била посредствена. Притежавате предостатъчно интелигентност и характер. Жалко, че сте пропилели годините в училище, но все още имате време да поправите грешката си.

— А, добре, хуквам тогава да спася света, какво ще кажете?

— Мога да ви намеря работа, по-подходяща за качествата ви.

— Сигурна съм, че можете.

— Нося ви новини за сестра ви. Не сте ли в обедна почивка?

— До два.

— Тогава позволете да ви поканя на обяд в моя клуб. Намира се зад ъгъла.

— Ще си взема палтото и шапката — рече с готовност Киара.

Снегът се вихреше около тях. Беше много студено. Кортфийлд я стисна за ръка и я притегли към себе си под чадъра.

— Как е майка ви? — попита тя.

— Замина на лов за елени в Шотландия.

— Това да не би да е поредната ви шега?

— Съвсем не.

За щастие клубът се оказа „Будъл“, който наистина се намираше зад ъгъла на Сейнт Джеймс Стрийт. Киара беше заинтригувана. Открай време искаше да надникне в този бастион на мъжкото усамотение, беше минавала покрай внушителната фасада много пъти и се бе взирала към полилея през арковидните прозорци.

Очакваше старомодна атмосфера с дъбова ламперия и черна кожа, но клубът се оказа много красив, по-скоро приличаше на къща в провинцията, таванът и камините бяха в неокласически стил. След като я разведе из залата за пушене и трапезарията, където имаше картини на коне и хрътки, Кортфийлд я поведе към горния етаж.

— Къде отиваме?

— Нямам никакво намерение да ви деля с останалите стари досадници — заяви той.

В малка частна зала със запалена камина беше подредена маса. Обстановката беше очарователна. Над камината бе закачена картина на Стъбс с кобила и малкото й жребче. В средата на масата се виждаше ваза с кукуряк.

— Любимите ми цветя — посочи Кортфийлд и изтегли стола й.

— Много мъжествено.

Обслужваше ги оплешивяващ сервитьор, накичен с медали на ревера на сакото. Нито той, нито Кортфийлд си казаха и дума. Обядът беше семпъл, но много вкусен, агнешки котлети на грил с картофи соте и хубаво божоле.

— Сестра ви май си е променила мнението за фашизма — каза той на Киара. — Била е много близка с неприятен тип, Макс фон Гримел, един от лакеите на Гьобелс. Докато е писала одобрително за националсоциализма, е била в много изгодно положение. Струва ми се обаче, че на Kristallnacht е станала свидетелка на небивала жестокост и е написала остра статия, в която заклеймява нацистите. Der liebe^[2] Макс спрял статията и наредил да я арестуват.

— Господи. — Киара остави ножа и вилицата. Беше шокирана.

Той наля нова чаша вино.

— Пийте. Съвсем пребледняхте.

— Тя добре ли е?

— Да. Изгонена е от страната и е пристигнала в Париж на следващия ден. Струва ми се, че е добре. Дала радиоинтервю за „Си Би Ес Нюз“.

— Нацистите нали не са я наранили?

— Не и физически. Затова пък са я оплюли във вестниците си. Статията й ги е притеснила. Приели са я като нож в гърба. Очевидно тя се е свързала с кайзер Вилхелм в Дорн. Той направил изявление, в което изразил възмущението си за начина, по който се отнасят към евреите. Нацистите са много чувствителни, когато става въпрос за Вилхелм. Никак не им е приятно той да ги критикува.

— Тя ми каза, че се е срещала с кайзера. Не бях сигурна дали се шегува или не.

— Не се е шегувала.

— Къде е сега?

— Опитвам се да открия. — Той замълча и отпи глътка божоле, сякаш обмисляше следващите си думи. — Радвам се, че е прозряла истината. Нацистите бяха успели да привлекат на своя страна видни англичани. Това е част от митологията на Хитлер, че нацисти и англичани споделят обща философия. Както и повечето неща, които той говори, това са пълни глупости.

Киара побутваше храната.

— Тя сигурно е много нещастна. Беше така увлечена по фашизма.

— Сега обаче е в много изгодната позиция да убеди други, че това не е пътят към световен мир. Бих искал да поговоря с нея.

— Затова ли ме поканихте на обяд? Заради връзката ми с Изабел?

Той я погледна преценяващо.

— Имам и това предвид.

— Би трябвало да ви се разсърдя.

— Само че не е единствената причина. Много се интересувам от вашите качества, макар да са добре скрити.

— Наистина се държите неприятно.

— Накрая на Изабел няма да й остане друго, освен да се върне в Англия. Опитвам се да я върна у дома.

— Надявам се да успеете. — Киара погледна внимателно Кортфийлд. Започваше да разбира защо леля Патси го нарича „изгодна партия“. Не че беше красив като филмова звезда. Очарованието му се състоеше в други неща; например увереността, че постъпва правилно, че знае какво говори, че е силен както външно, така и вътрешно. Не бе срещала друг човек с толкова убедителен авторитет. Ами начинът, по който я наблюдаваше, толкова внимателно, толкова проницателно, сякаш тя бе единственото, което бе от значение за него на този свят.

— За много хора — продължи той — Хитлер е просто маниак. Униформи, дисциплина, патриотизъм. Това изглежда разумно, докато човек не осъзнае, че всичко се гради върху омраза.

— Изабел често вижда само външната страна на нещата. Не се вглежда достатъчно навътре. Действа, без да мисли. Фелисити — по-малката ми сестра, е тъкмо наопаки. Тя само мисли, без да действа.

— Тъкмо в това се крие разделянето на полюси в живота. Поне до този извод съм стигнал за четирийсет и шест години. — Тя пресметна бързо. Беше двайсет и три години по-стар от нея. Точно два пъти по-възрастен. Той се усмихна едва-едва, сякаш бе прочел мислите й. — Освен това е и главният проблем, който се разглежда в „Хамлет“. По една случайност се играе в Олд Вик. Веднъж вече ходих този сезон. Представлението е блестящо, най-доброто в историята. Имам билети за утре вечер. Искате ли да дойдете с мен?

Очите му не се откъсваха от нейните. Тя откри, че не може да погледне настрани, а и не искаше. Когато я наблюдаваше по този начин, усещаше тръпка в стомаха, вълнение, издаващо, че може да се случи нещо, което изглеждаше невъзможно, недопустимо, неразумно, но което обещаваше, че тръпката ще стане по-силна и ще я завладее напълно.

Киара не отговори. Усещаше, че се намира на кръстопът, че ако откаже, животът й ще продължи както досега, а ако се съгласи, ще поеме в коренно различна посока. Никога досега не бе имала подобно чувство. По устните на Кортфийлд продължаваше да трепка бегла усмивка, сякаш се бе обзаложил сам със себе си и чакаше да види какъв ще бъде резултатът.

— Добре — чу тя гласа си.

— Ще ви взема в шест — рече той.

— Добре — повтори тя. Чувстваше се по-замаяна от когато и да било.

— А сега пудинг. Бейлис ми каза, че препоръчва портокаловия крем. Прав е. Наистина е хубав.

Якият сервитьор не беше казал и дума, въпреки това Киара кимна.

— Чудесно. — Беше толкова лесно, помисли си тя, че взе такова решение и сега животът й щеше да се промени. Приведе се напред и зашепна. — Никога не съм виждала толкова мълчалив сервитьор.

— Кой, Бейлис ли? Проклетникът не спира да бърбори. Истински папагал. Беше мой ординарец през войната. Налагаше се да му запушвам устата, за да престане да дрънка.

Тя го погледна, подпряла брадичка на ръката.

— Започвам да ви разбирам.

— Наистина ли?

— Казвате ужасни неща, но те са просто шеги.

— Зависи дали си заслужава да се шегувам със събеседника.

— С мен, за съжаление, лесно можете да си правите шеги.

— Тогава ще ви бъде доста трудно.

— Как тогава да разбера дали сте сериозен?

Кортфийлд, изглежда, се замисли.

— Когато съм напълно сериозен, ще видите една-единствена сълза да се стича по бузата ми.

— Невъзможен сте.

Портокаловият крем наистина се оказа превъзходен, пухкав и ароматен. Пиха кафе. Малко след това тръгнаха по снега към галерията. Кортфийлд я подслони под чадъра си, докато тя отключваше вратата.

— Птичката отново влиза в позлатената си клетка — рече той.

— Харесва ми в позлатената клетка — отвърна Киара.

— Значи не се интересувате от предложението ми за работа?

— Не ми казахте какво е то.

— А, занимавам се с износ на метал.

— Износът на метал звучи ужасно скучно.

— Има и интересни моменти. Предложението остава.

— Ще ви съобщя, щом реша да разперя криле.

— Добре. — Той я остави с усмивка и пое сред снежната виелица. Тя се почувства необяснимо щастлива.