Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (4)

Росинант — който Изабел кръсти Арестант, защо беше тромав и бавен — изминаваше километрите мудно, но без да създава кой знае какви проблеми. Фелисити седеше мълчаливо, потънала в нещастни мисли, докато Изабел и Уилъби се препираха или подхвърляха разсеяно по някоя и друга забележка.

Появи се възможност да поговорят на една от спирките, когато Изабел слезе да пуши. Бяха спрели на върха на поредния хълм, за да изчакат водата в радиатора на вана да престане да ври. Изабел слезе и приседна на стъпалото на автомобила, дърпаше дръзко от цигарата, докато Фелисити и Уилъби останаха вътре, за да се скрият от поривите на вятъра.

— За снощи — започна напрегнато тя.

Уилъби се вглеждаше разсеяно към скалистата долина, ширнала се под тях.

— Какво за снощи?

— Разбирам, че сме се отдали на интимност, за която при други обстоятелства не бихме и помислили. А аз съм ти благодарна, много по-благодарна, отколкото мога да изкажа с думи, за онова, което правиш за нас. Само че не е честно, нито пък достойно да се възползваш от мен.

Уилъби се съсредоточи бавно.

— Казах, че не е нито честно, нито достойно да се възползваш от мен.

— Какво съм направил? — попита объркано той.

— Може би това е начинът, по който да се държиш след случайно запознанство — продължи тя, лицето й бе пребледняло, устата пресъхнала, — но аз не съм случайна позната. Знаеш на какво съм решила да посветя живота си. Би трябвало да проявиш принципно уважение, дори да не изпитваш уважение към мен като човек.

— Фелисити, за какво, по дяволите, говориш? — надигна глас той.

Тя трепна, когато усети погледа му, който бе с цвета и студенината на гранит.

— О, Уилям, нима е означавало толкова малко за теб, че вече си забравил? Между нас имаше контакт, който не би трябвало да се случва, и този контакт намекваше за нещо несъществуващо, което не бива да го има.

Той погледна Изабел през предния прозорец, сякаш тя можеше да го насочи в правилната посока.

— Ти си дори по-луда от нея.

— Не съм луда! Тази сутрин се събудих в прегръдката ти. Ти ме притискаше по недостоен начин.

Той я погледна слисано.

— Мили боже. За това ли говориш?

— Да. За това говоря. Не беше редно да ме докосваш по този начин. Подобно нещо не бива да се случва никога повече.

— Да не би да си решила, че се възползвам от теб? Че съм се наслаждавал? — Тя наблюдаваше как израженията по красивото му лице се менят. Отначало пробяга гняв и тя се сви от страх. След това забеляза, че му става смешно, и трепна. Нямаше да понесе подобен присмех. Той обаче не се разсмя. Погледна я напълно спокойно. — Ти се примъкна до мен и отпусна глава на гърдите ми. Нямаше нужда да те поощрявам. Спа така поне два часа. Въпреки това, уверявам те, подобно нещо няма да се случи отново. — Той се обърна настрани. — Разчитай на думата ми.

— Благодаря. — Гласът й беше надебелял, лицето пламтеше.

Изабел отвори вратата и се качи при тях.

— Отказвам се от пушенето — съобщи тя. — Навън е кучешки студ и не става за пороци. — Погледна от Уилъби към Фелисити. — Какви ги вършите вие двамата? Да не би той да е пял мръснишки песни? Лицето ти е сгърчено като сушена слива. — Потръпна и се намести на седалката. — Хайде да тръгваме. Писна ми от това място.

Уилъби засвирука приглушено и отново подкара Росинант. Автомобилът се тресеше по време на спускането към долината и пътниците вътре се полюшваха ту на една, ту на друга страна. Фелисити се беше свила нещастно и гледаше право напред. Споменът за недоумението му, заменено след това от презрение, раждаше болка дори по-силна от солената вода, с която проми изранените й ръце. Не можа ли да покаже повече дипломатичност? Можеше да каже онова, което иска, поне по сто различни начина, без да го обиди и без да се представи като глупачка или прасе. Как бе възможно винаги да говори толкова надуто и надменно? Не можеше ли да каже каквото иска като всяка друга деветнайсетгодишна жена? Сама можеше да прецени, че звучи като баба си, живяла във викторианската епоха.

Неочаквано си спомни думите от химна, за който не спираше да мисли.

Ще бъда близо, ще бъда като моя бог!

Плът и грях вече няма да владеят

свещените удоволствия на душата ми.

Плът и грях. Вече бе вкусила от онова, което грешниците ценяха. Само че не Уилям го бе откраднал от нея; тя сама бе откраднала това свещено, греховно удоволствие от него. Прояви се като страхливка, когато се опита да стовари вината върху него.

Наставницата на послушниците й беше дала пакет с четива, които да й помогнат да се подготви за посвещението. Имаше книги, посветени на живота на кармелитски светци като света Тереза от Авила и свети Йоан Кръстни (Фелисити обожаваше свети Йоан, но изпитваше антипатия към света Тереза). В купчинката беше и „Подражание на Христа“ на Тома Кемпински, два молитвеника и няколко памфлета. Фелисити осъзна със срам, че не бе отваряла торбата дни наред. Дори не се беше молила през изминалите двайсет и четири часа.

Спомни си нещо друго, нещо, което наставницата на послушниците й беше казала, когато се разделиха последния път: „Всяка кармелитка отнася нуждите и надеждите на цялото човечество пред Господ, отваря сърцето си, за да се превърне в проход на Неговата божествена любов. Ако дори една сестра се поколебае или волята й отслабне, цялата мистична структура на Църквата ще се поколебае и отслабне“.

Навремето тези думи й се бяха сторили забележително вълнуващи и вдъхновяващи. Сега вече ги почувства като смазващ товар. Беше се провалила още преди да е започнала. Беше предала не само себе си, но цялата мистична структура на Църквата. Пламъкът й бе прегорял и сега тя се беше превърнала в изгоряла свещ, в тъмно място, където трябваше да има светлина.

Затвори очи и се опита да се помоли, но се оказа трудно в клатушкащия се ван с Уилъби от едната страна и Изабел от другата. Молеше се за прошка, за сила, за напътствия. Колко много се беше отклонила!

— Мамка му! — Ругатнята на войника прекъсна опитите й да поговори с Господ. Фелисити отвори очи. След завоя се бяха озовали на входа на малко селище с каменни къщи, Торент. На пътя беше спусната бариера, край която стоеше група от двайсет и четирима мъже, предвождани от дванайсетина представители на гражданската гвардия в маслиненозелени униформи и грозни триъгълни шапки, стиснали пушки в ръце.

Уилъби спря Росинант. Очите му се взираха предпазливо напред.

— Сигурно свещеникът се е обадил по телефона — изръмжа той.

— Остави ме аз да говоря — обади се Изабел. — Нито един от вас не говори испански. Разбрахме ли се? — Тя слезе. Уилъби и Фелисити я последваха, а младата жена усети болезнено бързите удари на сърцето си.

Бандата селяни ги наобиколи, а паравоенните насочиха оръжията си към Уилъби. Разнесоха се крясъци. Американецът вдигна бавно ръце. Гледаше мрачно.

— Свали си ръцете, глупако — разсъска се Изабел. Той се подчини. Тя се обърна към тълпата.

— Кой е главният тук? — попита Изабел и постави ръце на ханша си.

Един от мъжете пристъпи веднага напред.

— Аз съм alcalde^[1] на Торент. Вие кои сте?

— Аз съм Изабел Албаран, съпруга на Роберто Албаран. — Говореше с такава самоувереност, на толкова безупречен испански, че мъжът свали шапка, макар да нямаше никаква представа кой е Роберто Албаран. — Каква е тази какофония тук? — продължи тя и се огледа. — Защо хората ви са насочили оръжията си към нас?

Ефрейторът от гражданската гвардия отдаде чест.

— Получихме съобщение за републикански войник, който пътува с две чужденки по този път.

Изабел се изсмя весело.

— Това е сестра ми от Англия, на гости е, а господинът е неин годеник. Не говорят испански. Имахме нещастието да се натъкнем на диваци републиканци. Те откраднаха и къщата, и автомобила ми. Сега сме се отправили към Валенсия. — Тя извади небрежно личната си карта. — Вие, разбира се, знаете кой е съпругът ми.

Мъжете заоглеждаха намръщено личната карта.

— Албаран — рече един от тях. — Чувал съм го. Голяма клечка сред фалангистите.

Поотпуснаха пушките, но ги оставиха насочени към тях. Изабел не показа никакво притеснение.

— Глупаво недоразумение. Сигурно ви е позвънил свещеникът от Сантяго де лос Вуитрес. Подозрителен господин. Забелязахме как ни оглеждаше. Знам, че изглеждаме зле, но трябва да ни простите — червените ни отмъкнаха всичко. Имахме късмет, че не ни оставиха чисто голи. — Тя се разсмя звънко отново и селяните също се разкискаха.

— Кажете му да си свали ризата — нареди начумереният ефрейтор и посочи Уилъби.

— В никакъв случай — заяви високомерно Изабел. Ефрейторът пристъпи напред и стисна яката на Уилъби.

Разкъса ризата чак до пъпа му и копчетата се пръснаха настрани. Уилъби не помръдваше. Войниците се наведоха напред, за да огледат гърдите му, сочеха мускулестите му рамене и говореха помежду си.

— Какви са тези дивотии? — попита Изабел и ги погледна гневно. — Какво, по дяволите, си въобразявате, че правите?

— Когато мъжът стреля с пушка, прикладът оставя синини по раменете. — Ефрейторът показа тъмните петна по тялото на Уилъби. — Този човек се е бил. Погледнете му ръцете. — Вдигна едрата длан на американеца, за да покаже грубата кожа. — Има ръце на войник.

— Слушайте ме внимателно — извиси глас Изабел, — годеникът на сестра ми е много богат човек, който притежава много земя. Той ловува и ходи на риболов, стреля и язди непрекъснато. Разбира се, че ръцете му са груби. Да не би да си мислите, че по цял ден седи зад бюро? Това е мъж с топки.

Грубите думи предизвикаха нов смях. Ефрейторът от гражданската гвардия кимна, макар да не каза, че приема обяснението й. Погледна строго Уилъби.

— Трябва да позвъня в щаба.

Той се отдалечи с личната карта на Изабел. Тя поклати уморено глава.

— Дяволите да я вземат тази война. Съсипва живота на всички.

Събралите се се съгласиха, а когато Изабел извади цигара, няколко ръце се изстреляха напред, за да й предложат огънче. Тя избра сребърната запалка на кмета.

— Скоро ще разкараме червените и ще ги натъпчем в кучешките им колиби — заяви после. Сложи си слънчевите очила и те предизвикаха сензация, тъй като такива очила, изглежда, бяха символ на високо положение по тези места. Изабел пушеше безгрижно и отмяташе гъстата си кестенява коса. Жадни мъжки очи поглъщаха всяка извивка на тялото й.

Фелисити гледаше в захлас. Сестра й притежаваше лъвско сърце. Не се боеше от нищо, нито от зловещите главорези на Реверте, нито от селяндурите. Фелисити забеляза как Уилъби наблюдава Изабел и разбра, че и той е очарован. Че как иначе! Животът му зависеше от небрежния начин, по който тя размахваше абаносовото си цигаре и полюшваше бедра, все едно краси първия си прием в Испания, а не се намира в затънтено селце в Андалусия.

Вятърът издуваше съсипаната риза на Уилъби и тя плющеше около тесния му кръст, развяваше златната грива на Фелисити около източения й врат. От покривите се разнасяха зловещите крясъци на врани. Всеки от тримата излага на риск останалите, мислеше си Фелисити. Но пък единствената им надежда да оцелеят бе като останат заедно.

След цяла вечност, поне така им се стори, ефрейторът се върна. Отдаде чест на Изабел и й върна документа за самоличност.

— Получихме нареждане да ви помогнем с всичко, което можем, сеньора Албаран. Ще ви придружим до Бадахос. Оттам можете да се качите на влак до Билбао — цялата линия е защитена от нашите части.

— Ние не отиваме в Билбао. Тръгнали сме към Валенсия.

— Валенсия е в ръцете на врага — рече остро той.

— Но там се намира посолството ни. Там ще ни качат на самолет за Англия.

Ефрейторът беше грозно дребно човече с инатливо лице.

— Ако пътувате за Валенсия, ще пресечете територии, повечето от които се контролират от врага. Ще се наложи да изпратя поне един взвод, за да ви защитава.

— Няма да се наложи — отвърна спокойно Изабел. — В момента се води война. Искаме да сте свободни, за да размажете червените, както им се полага. И без това си имате предостатъчно задължения, не искаме да ви лишаваме от хората ви.

— Провинцията е несигурна, сеньора. Трябва да пресечете фронтовите линии. Не мога да ви позволя да продължите.

— Наредено ви е да ни помогнете с каквото можете, нали така?

— Да, но…

— Искам да ни помогнете с храна и бензин. Нищо повече.

Тя се държеше толкова властно, че човекът отстъпи крачка-две.

— Може да не извадите същия късмет следващия път — рече той с изтънял глас.

— Аз съм късметлийка — отвърна тя. — Уверявам ви, че пътуването ни е много приятно. А сега, с ваша помощ, бихме искали да продължим.

— Мога да ви отделя туба бензин, повече няма — заяви ефрейторът. — Предупредени сме да пазим бензина.

— По-добре от нищо — отвърна надменно Изабел.

Ефрейторът издаде заповед. Когато хората му се пръснаха, за да я изпълнят, той огледа и тримата с тънка, студена усмивка. Очевидно подозираше, че са го направили на глупак.

— Права сте, сеньора Албаран. Червените заслужават да бъдат смазани. Испания трябва да бъде прочистена. В нашия град вече започнахме. Сложихме ред във всичко. Изяснихме се. Разбирате ли какво имам предвид?

— Да, струва ми се — кимна Изабел.

— Добре — рече остро той. — Надявам се да информирате многоуважавания си съпруг, че тук, в Торент, си вършим работата както трябва.

— Разбира се. — Тубата бензин беше натоварена отзад заедно с кошница с храна.

— Предайте поздрави на съпруга си. И внимавайте с годеника на сестра си. Каквото и да твърдите, той има погледа на войник. Минете през селския площад, ако обичате.

Фелисити не можеше да повярва, че се връщат в Росинант и потеглят отново. Вдигнаха бариерата и ванът се разтресе. Послушаха ефрейтора и минаха през непавирания селски площад. Беше празно освен петимата нещастници, увиснали мъртви, вързани за колове пред църквата. Ръцете им бяха вързани зад гърбовете и всеки имаше табела на врата.

Фелисити потисна вик на ужас. Значи това беше имал предвид ефрейторът, когато каза, че били сложили всичко в ред. Беше грозно предупреждение. Изабел извърна глава. Фелисити преплете пръсти и започна да се моли. За пръв път се молеше за душите на мъже, загинали насилствено наскоро.

Минаха по тесните улички и отново излязоха сред природата. Наближаваше обедно време и зимното слънце грееше ослепително, превръщаше каменистия пейзаж в светлини и сенки.

— Току-що ти спасих живота, Уилям — натърти Изабел.

— Да не би да очакваш да ти целувам краката? — Той смъкна съсипаната си риза и я метна зад седалката. Потникът подчертаваше тялото му.

— Щяха да те разстрелят като мъжете на площада. — Изабел беше особено доволна от себе си. — Видя ли как ги заблудих? Извадих душиците им с памук!

Уилъби й отправи една от редките си усмивки.

— Така си беше. Не знам как ти се разминава.

— Поколения на възпитание, скъпи. Човек трябва да знае как да се държи със селяните.

— Ти беше велика. — Този път Изабел седеше в средата. Уилъби я прегърна през врата и я млясна шумно по бузата. Тя се разсмя звънко, отметна коса назад и изпъчи гърди. Фелисити, която все още се молеше за душите на екзекутираните, усети как я прорязва раздразнение. Предпочиташе двамата да се карат. Ако бяха решили да основат дружество, посветено на взаимно възхищение, нямаше да може да ги изтърпи. Остана почти доволна, когато двамата се скараха отново и Уилъби попита дали Изабел ще спомене за тази екзекуция в следващия си материал, а тя отвърна надменно, че всяко общество трябва по някакъв начин да унищожава гнилите ябълки.