Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (7)

2.
Изабел

Холандия, есента на 1938 г.

Пътуването с автомобил се оказа дълго. Есенният пейзаж беше прекрасен, ала тъжен, водата отразяваше студеното синьо небе, листата капеха от дърветата и се трупаха на дълбоки купчини отстрани на пътя. Лимузината „Мерцедес-Бенц“ ги завихряше, когато профучаваше. От време на време Изабел се обръщаше и поглеждаше през задния прозорец, за да ги види как танцуват и после се успокояват. През повечето време седеше загърната плътно в кожата от самур и гледаше право напред. В автомобила беше студено. Макс ненавиждаше топлината, тъй като била нетипична за Германия.

— Освен това — добави той и махна капачката на сребърната фласка — ни дава основание за този незначителен грях. — Отпи дълга глътка и й подаде фласката. Изабел едва докосна с устни огнения шнапс и му върна фласката. Той й се усмихна широко и разкри едри бели зъби под безупречно поддържаните си черни мустаци. — Много ти е силна, nicht wahr^[1]?

— Предпочитам шампанско.

— Also gut^[2]. Ще се опитаме да осигурим редовни запаси от напитката направо от източника. — Той се разсмя на собствената си шега, отпи нова глътка и пъхна фласката във вътрешния джоб на наметката си. Макс, високопоставен функционер в Министерството на пропагандата на доктор Гьобелс, обичаше костюмите като повечето нацисти. Днес си беше сложил наметало за пътуване, за да го защити от силния вятър, на който не беше изложен, и ботуши до коленете, за да се предпази от калта, в която нямаше да гази. Протегна дългите си крака и се възхити на лъскавата кожа, наклонил глава на една страна. — Сега ще видиш живата история. Как се чувстваш?

— Честно казано, от цялата тази работа ме побиват тръпки.

— Страх ли те е?

— Да, разбира се.

— Защо?

— Защо ли? — повтори тя. — Макс, този човек беше под леглото ми всяка нощ години наред.

Ясните му сини очи се ококориха от изненада.

— Под леглото ти ли? Милата ми Изабел! — Най-сетне разбра. Прихна. — Аха! Имаш предвид Butzemann! Как се казва Butzemann на английски?

— Торбалан.

— Торбалан! — Той се плесна по бедрото с облечената си в ръкавица ръка. — Онзи, който отнася непослушните деца в чувал.

— Именно.

— Мислиш ли, че сега ще те натъпче в чувал?

— Може би. Не съм била много добро момиче.

— Трудно понасям добрите момичета — отвърна той. — Все пак аз съм Butzemann, нали?

— Понякога си мисля, че си — отвърна Изабел. — Погледна през прозореца към меланхоличния холандски пейзаж с грижливо поддържаните поля и села. Все едно, помисли си тя, пътуваха през картина на Якоб ван Ройсдал с кравите и мелниците.

Той проследи погледа й.

— Какво видя?

— Поля и крави.

— Аз пък виждам отвратително за танкове поле. Мокро, наводнява се лесно, ако населението реши да отвори бентовете.

Стигнаха до малко селце. Както и останалите села, през които минаха, това бе съвършено, като на картина, със спретнати улици, сякаш всеки ден почиствани от розовобузи селянки с плитки. Шофьорът зави по алея, която ги отведе пред внушителна порта. Самата порта, украсена с железни елементи, имаше стряскащ вид. От къщичката на пазача излезе възрастен холандец и след като размени няколко думи с шофьора, им отвори портата. Задачата, изглежда, беше твърде тежка за него. Макс измърмори нещо, обзет от нетърпение.

— Защо държат този немощен старец на портата, дяволите да го вземат? Нелепо.

Най-сетне портата се отвори и мерцедесът се плъзна навътре в имението. Озоваха се в нещо като гора. Минаха покрай параклис, наполовина потънал в зеленина, все едно пренесен тук от вълшебна приказка. Гората беше гъста, тъмна, но скоро отстъпи пред широк път, обточен от стари брястове. Тук листата бяха събрани на купчини. Мирисът на дим във въздуха издаваше, че градинарите са започнали да ги горят.

В края на пътя се издигаше шато със строг вид, построено от червени тухли и камък. От двете страни се издигаха внушителни крила, а розовата градина отпред, където последните цветове за сезона бяха надигнали глави, все още чакаше да бъде подкастрена. От едната страна на къщата се виждаше оранжерия. През прозорците оранжевееха портокали.

— Той тук ли живее? — полюбопитства Изабел.

— Това е Хаус Дорн. Ти какво очакваш?

— Не знам. Нещо по-подобно на затвор.

— Но това е затвор, мила ми Изабел.

— Това е имение — отвърна тя и погледна лакеите в ливреи, които излязоха, за да ги посрещнат.

— Въпреки това всяко място, което човек не може да напусне, е затвор. Повярвай ми. Експерт съм.

Лакеите отвориха вратите на мерцедеса. Слязоха. Изабел заразглежда фасадата на шатото с известен страх. Макс обаче беше в чудесно настроение.

— От години не съм идвал тук. Грижили са се за имота, вижда се.

Иконом в бяло сако и бели ръкавици ги въведе. Във фоайето доминираше статуя на конник, виждаха се бюстове и маслени картини. Макс стисна ръката на Изабел.

— Не се притеснявай чак толкова. Той няма да те изяде.

— Родителите ми казваха друго — изсъска тя.

Поведоха ги безмълвно към приемната с тапети от жълта копринена дамаска, пълна с мебели в стил „Бидермайер“. Никой не предложи да поеме връхните им дрехи, което щеше да е ненужно, тъй като къщата беше леденостудена. В единия ъгъл се виждаше красива камина, облечена в плочи, но тя не беше запалена. Целта не беше гостите да се почувстват уютно и добре дошли, нито пък да се застояват. Лицата от семейните портрети ги наблюдаваха, по писалища и маси бяха натрупани грозни, скъпи украшения.

— Може ли да запаля? — попита Изабел. Гореше от желание да пуши.

Икономът поклати бавно глава и успя да покаже, че е шокиран и никак не одобрява, без дори да продума. Слугите ги оставиха сами. В стаята се чуваше единствено тиктакането на старинен часовник. Макс я погледна преценяващо.

— Много си красива. Зашеметяваща.

Изабел кимна, за да благодари за комплимента. Макс се опитваше да я прелъсти от месеци, като използваше съчетание от ласкателства, личен чар, прескъпи подаръци и покани за забележителни събития (като това), за да се почувства тя привилегирована.

Изабел беше почти на двайсет и седем и бе истина, че никога досега не бе изглеждала по-красива. През времето, прекарано в Берлин, тя се бе грижила добре за себе си. Косата, кожата и ноктите й бяха под постоянната грижа на козметичките на булевард „Курфюрстендам“. Статиите й се разграбваха от английските и американски вестници, жадни за новини от Германия, за Хитлер и нацистите. Гласът й бе станал познат по Би Би Си и Си Би Ес, а приходите й бяха значителни. Освен това Роберто най-сетне се беше съгласил да й плаща издръжка (от собствените й пари), така че тя живееше в охолство. Успя да попълни гардероба си. Някои от суперлуксозните вещи като шапката и палтото от самур, с които беше сега, бяха подарък от Макс. Имаше и други обожатели сред нацистите, които отдаваха дължимото уважение на забележителната съпруга (за която се твърдеше, че е лесбийка) на високопоставен партиен функционер, макар никой от тях да не беше настоятелен като Макс.

И така, сега Изабел беше по-добре облечена и по-поддържана от когато и да било. Възхищаваха се на краката й, възрастните господа на „Фридрихщрасе“, които шиеха сутиените й, описваха бюста й като божествено творение. Всички бяха единодушни, че единствено Марлене Дитрих може да съперничи на красотата й. Снимката й винаги бе поместена до материалите, които пишеше. С тъмната коса, елегантни дрехи и щедро червило, Изабел не се вместваше в предпочитания от нацистите вид. За тях жените трябваше да са руси, без грим, домакини. Тя дори не се стараеше да заприлича на този идеал, както правеха жени като Магда Гьобелс с обработените с кислородна вода руси къдрици и тиролски рокли, измайсторени от известни стилисти. Въпреки това вниманието, което привличаше, показваше, че макар естествената красота на домакините да е нещо чудесно за по-нисшестоящите, висшият ешелон в партията се стремеше към нещо по-космополитно. Бе получавала комплименти лично от Хитлер и Гьобелс, което беше най-значимият знак за одобрение.

Притесняваше я нещо, което Макс каза преди малко. Всяко място, което човек не може да напусне, е затвор. Ако имаше любовна връзка, то тя не беше с мъж, а с фашизма, със стила, логиката и мощта на политическата философия, която, изглежда, възстановяваше реда в един хаотичен свят. Изабел бе наясно, че тъй като пътят на Германия се е отклонил значително от този на родната й страна, която обичаше силно, съществува опасност скоро да не може да нарича Англия своя страна.

Страхът от война растеше с всеки изминал ден. Дали бе така, защото Хитлер беше тласнат към подобна стъпка от британската и френска агресия, дали беше истина, че той възнамерява да покори половин Европа, бе спор, който се вихреше без да спира. Така или иначе, ако Великобритания и Германия започнеха война, положението й щеше да стане невъзможно. Какво да прави, ако се стигне дотам? Дали да остане в страна, която воюва с нейната? Дали да се върне във Великобритания и да се примири, че мечтите й са съкрушени, и да приеме неодобрението на цяло поколение?

В Испания бе невъзможно да се живее; гражданската война продължаваше да бушува. Спомни си пътуването от Кордова до Валенсия с Фелисити и Уилям Уилъби също както помнеше ваканциите през детството. След онова донкихотовско приключение Испанската война — и светът — бяха станали много по-тъмни и опасни.

Горката Фелисити! Каква ужасна вечер във Валенсия! Какъв лош късмет, че Уилъби реши да се върне право на фронта. Любовта на Фелисити към американеца беше глупаво увлечение на неопитно момиче, готово да превърне мъжа в идол, но нямаше нищо чудно, нали така постъпват момичетата на деветнайсет. В противен случай половината щяха да влязат в манастири. А Уилъби не беше никакъв идол. Той беше от плът и кръв, висок, едър и красив. Ако беше останал една-единствена нощ, посоката, в която щеше да поеме животът на Фелисити, щеше да е различна. Той обаче не остана и както често се случва, се оказа, че съдбата на жената зависи от прищевките на мъж.

Чуха гласове, за пръв път, откакто влязоха в смълчаната къща. Възрастен мъж говореше на немски.

— Не, не, няма значение. Ще се видя с тях.

След това към салона приближи почукване на бастун.

Макс вдигна сребърната фласка към нея, намигна, отпи за последен път и я прибра чевръсто тъкмо когато вратата се отваряше. И двамата се изправиха.

Старецът, който се заклатушка в стаята, бе облечен безупречно в раиран костюм, бяла жилетка и бежови гети. Черната му копринена вратовръзка беше захваната с диамантена щипка. Емайлиран кръст бе забоден на ревера му. В едната си ръка държеше абаносов бастун. Другата беше пъхната в джоба на сакото. Без да обръща внимание на Макс, той погледна към Изабел като престаряло въплъщение на имперския германски орел.

Сърцето й блъскаше, но тя се овладя и направи реверанс. Той просто кимна. Освен легендарните мустаци с вирнати нагоре крайчета, извити като ятагани, сега имаше остра брадичка — бяла. Характерният едър нос стърчеше като оцелял контрафорс на съсипана катедрала и той веднага се превърна в Торбалан от детството й, убиеца на деца, покорителя на нации кайзер Вилхелм II.

— Ваше Величество — започна Макс и се поклони сковано, тракна с токовете на ботушите, — благодаря ви за тази аудиенция.

Очите със смъкнати крайчета най-сетне се откъснаха от Изабел и удостоиха Макс с бегъл поглед.

— Така — рече той със стържещ глас, — виждам, че просперираш. — Приседна на крайчеца на един стол, без да вади лявата си ръка от джоба. Изабел знаеше, че е саката по рождение, затова винаги я криеше, когато се намираше сред хора. — Коя е младата дама?

— Ваше Величество, позволете да ви представя Изабел Албаран, съпруга на уважавания ни испански колега Роберто Албаран…

— Значи все още се движиш с чужди съпруги.

Макс се разсмя.

— С разрешението на съпрузите им, разбира се.

— Защо не си намериш своя?

— Някой ден, след време може би.

— Няма време. — Гласът на Вилхелм звучеше глухо като в хралупа. Пръстите, стиснали дръжката от слонова кост на бастуна, не спираха да треперят. — Смъртта те гони по петите. Войната наближава.

— Не се налага да се води нова война — отвърна спокойно Макс. — Със здрав разум и дипломатичност може да бъде избегната.

— Това ли е посоката, в която Берлин е поел напоследък?

— Както може би предполагате, има хора, чието най-голямо желание е да видят началото на нова война.

— Кои са тези хора?

— Евреите, разбира се.

— А, да. Евреите. — Напоследък, помисли си Изабел, нито един разговор с германци не можеше да продължи повече от няколко минути, преди да се насочи към евреите. — Поотделно може и да са свестни хора.

— Като народ са зловредни. Все трябва да има разрешение.

Кайзерът, изглежда, се интересуваше повече от Изабел, отколкото от Макс. Заобиколените му от бръчки очи пълзяха бавно по лицето и тялото й.

— Разрешение ли?

— Както всяка отрова, трябва да бъдат изхвърлени от тялото, което съсипват.

— Искаш да кажеш посредством насилие ли?

— Искам да кажа, че любезно приканваме евреите да напуснат, при това от много години. Те не ни обръщат никакво внимание. Не знаят какво е доброта, следователно политиката ни трябва да е непреклонна. Надявам се не сте почитател на евреите.

— Аз съм противник на грубото отношение към цивилни.

— Чичо, единственият начин…

— Не ме наричай така — сряза го с леден глас Вилхелм и насочи студените си сини очи към Макс. — Как смееш?

Макс не се смути ни най-малко от забележката.

— Ваше имперско Величество — започна отново той с едва загатната подигравателна усмивка, — единственият начин да се разтърси крепостта на евреите е като физически им се извият пръстите, един по един, за да отпуснат хватката си от гърлото на Германия. Така каза фюрерът, а доктор Гьобелс…

— Едва понасям Хитлер — изръмжа Вилхелм. — За мен Гьобелс е чиста отрова.

— Както желаете. Надявам се обаче да разберете, че вече приключихме с молбите към евреите и опитите да им набием ум и разум в главите. Положението се променя.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Ние в партията знаем, че за Ваше Величество най-голямата радост ще бъде отново да види Германия велика. Ценим високо подкрепата ви.

— Глупости. Пет пари не давате какво мисля. Самият Гьобелс ми каза почти направо, че не съм от никаква полза за Третия райх.

— Сигурно става въпрос за недоразумение. — Макс се държеше мазно, също като меко масло. — Но да се върнем на въпроса. Възнамеряваме да действаме и много ще се радваме, ако ни окажете публична подкрепа.

— Моята подкрепа, а? — Вилхелм показа жълти зъби като на старо куче, застанало пред младо пале. Обърна се отново към Изабел и я огледа от главата до петите. — Познавам лицето ти — рече той. В гласа му нямаше и следа от удоволствие. Треперещите пръсти докосваха непрекъснато дръжката от слонова кост на бастуна. — Ти си англичанка.

— Да, Ваше Величество.

Той изръмжа.

— Дошла си в Хаус Дорн, за да позяпаш стария си враг.

— Дойдох, за да видя един крал — отвърна тактично тя.

Думите, които изрече, без да мисли, изглежда го подразниха.

— Никога не съм искал тази война. Други я пожелаха. Не и аз. Обвиниха мен. Беше им много удобно да го сторят. — Той прогони спомена за Първата световна война с уморено свиване на раменете. — Ти си от онези англичанки изменници, които си падат по Адолф Хитлер.

— Искрено му се възхищавам.

— Сериозно! Тогава би ли ми обяснила как е възможно този тип да бръщолеви и дрънка в продължение на цял час, без да каже и дума?

— За мен Хитлер е изключително вдъхновяващ оратор.

— Ти нацистка ли си?

— Фашистка — отвърна тя.

— Нямаш представа какво е фашизъм — рече презрително той.

— Манифестирала съм по улиците на Лондон с Осуалд Мозли^[3] и фашистите — отвърна гневно тя.

— Мозли! Този надут глупак! Той поредният ти любовник ли е?

— Напълно съм в състояние да се присъединя към политическа партия, без да стана любовница на лидера на партията — отвърна тя. — Моите убеждения са интелектуални, не емоционални.

Кайзерът продължи да я оглежда, а сбръчканите клепачи криеха влажните му очи.

— Опитът ми е показал, че интелектът не върви с този нюанс на червилото.

— Може би опитът ви със съвременните жени е ограничен — сопна се тя.

Макс, който се наслаждаваше на престрелката, се закашля дискретно, за да прикрие смеха си.

— Ваше Величество, можем ли да разчитаме на подкрепата ви за бъдещите си действия?

Вилхелм дори не го погледна.

— Доникъде няма да стигнеш с тази — заяви той. — Тя няма да отвори крака за теб, колкото и колиета да й купиш.

Изабел се изправи рязко.

— Ще чакам в автомобила — рече тя ледено на Макс. Излезе от стаята, без да погледне назад. Стреснатият лакей, който чакаше във фоайето, забърза след нея.

— Фройлайн?

Тя не му обърна никакво внимание. Беше разгневена от нанесените обиди, но също така облекчена, че има възможност да избяга от противния разговор. Така винаги щеше да има възможност да каже, че е обърнала гръб на самия кайзер и се е справила с Торбалан от детството.

Мерцедесът не беше пред Хаус Дорн. Сигурно го бяха преместили някъде, за да не грози пейзажа. Изабел се загърна със самуреното палто, запали цигара и тръгна сама да търси автомобила.

— Мадам! — Обърна се. Тантуреста икономка забърза след нея с чадър. Настигна Изабел. Беше задъхана. — Започва да вали — рече тя. — Това ще ви трябва.

Изабел погледна към небето. Досега денят беше слънчев, но се събираха черни облаци. Тя протегна ръка към чадъра.

— Благодаря. — Тъкмо навреме. Закапаха едри капки. Тя побърза да отвори чадъра. Двете със закръглената дребна жена се свиха под него и дъждът забарабани по коприната. — Търсех колата си.

— Закараха я отстрани на къщата, за да я измият. Върнете се вътре и ще помоля шофьора да я докара отпред.

— Благодаря, много сте мила.

Върнаха се в къщата.

— Искате ли чаша чай, докато чакате? — попита дребната женица.

— Чудесно.

— Насам, заповядайте.

Изабел тръгна след нея към хола, който нямаше нищо общо с леденостудената приемна, в която ги посрещна Вилхелм. Печка със стъклена врата бумтеше. Недовършен гоблен и книга пред удобно кресло издаваха присъствието на жена.

— Каква прекрасна стая. На кралицата ли е?

— На императрицата — поправи я жената. — Да, нейна е. — Тя дръпна копринен шнур и някъде в къщата отекна далечно звънтене. — Заповядайте, седнете.

Изабел приседна на подлакътника на креслото на императрицата и посегна любопитно към книгата, за да разбере какво чете. Беше история на замъка Хохенцолерн. Намръщи се и я остави.

Дребната женица се оглеждаше в огледало и приглаждаше мократа си къдрава коса.

— И без това щях да я мия днес. Надявам се съпругът ми да не ви е обидил. Напоследък е в ужасно настроение.

— Съпругът ви ли? — повтори Изабел. Срещна в огледалото ясните кафяви очи на другата жена и скочи, сякаш креслото неочаквано бе пламнало. — О! Ваше Величество! Моля да ме извините!

— Защо?

— Взех ви за…

— За прислужница ли? — Тя се обърна и приглади черната сатенена рокля, която Изабел едва сега забеляза, обзета от ужас, че не е униформа на домашна помощница, а старомодна жалейна дреха.

Тъкмо се канеше да възкликне, че е взела императрицата за икономка, но се усети, че така няма да оправи нещата. Младо момиче в колосана бяла престилка се появи на вратата и направи реверанс. Императрицата поръча чай и даде инструкции колата на Макс да бъде закарана пред входа.

— Толкова сте млада, Ваше Величество — рече бързо Изабел, след като момичето излезе. — Затова дори не помислих. Моля да ме извините за небрежното отношение.

Императрицата протегна пухкавата си ръка.

— Аз съм Хермина, принцеса на Шьонайх-Каролат.

— Изабел Албаран. — Изабел докосна върховете на пръстите на другата жена. Императрицата, втора съпруга на Вилхелм, не притежаваше осанката на видна дама, въпреки че бе родена принцеса. Беше дребничка, към петдесетте, с интелигентни тъмни очи и гъста, непокорна коса, която посивяваше и не бе боядисана. Императрицата не си бе направила труда да почисти веждите си, значително по-буйни, отколкото диктуваше модата. Затова пък притежаваше авторитет и решителност. Закима замислено пред Изабел.

— Дъщеря ми е приблизително на вашата възраст. Освен това изгубих син. — Тя посочи черната рокля с небрежен замах.

— Моите съболезнования.

— Видях ви как изскочихте под дъжда и бях сигурна, че ви е обидил. Моля ви, седнете.

— Съпругът ви просто изказа мнението си — заяви Изабел и избра удобен нисък стол пред печката. — Струва ми се, че се държах невъзпитано.

— Да изказва мнението си е както най-изключителното му качество, така и най-голямата му грешка. — Императрицата оглеждаше гостенката. — Омъжена сте, струва ми се, но не за Макс фон Тример.

— Той е просто приятел. — Изабел се поколеба. — Не биваше да идвам тук с Макс. Струва ми се, че съпругът ви ме взе за… за това, на което приличам.

— Но вие не сте това, на което приличате — отвърна императрицата. — Също както и аз не съм онази, на която приличам. Зарадвах се, когато ви видях да излизате от къщата. Затичах се след вас, защото исках да поговорим. Досега не бях чувала за жена журналист.

— Изкарвам си хляба с писане — усмихна се Изабел. — Много жени са го правили.

— Но журналистиката е различна. — Изражението на императрицата показа презрението й. — Животът на онази, която й се е посветила, е различен от този на писателка. Изложена сте на какви ли не обиди и неприятни подмятания. И сте разделена със съпруга си.

Изабел разбра, че императрицата знае доста за нея.

— Не мисля, че имам нужда от закрила.

— Дори от езиците на другите жени ли?

— Стига да не се правя на глупачка, не се срамувам от нищо. А и раздялата със съпруга ми върна свободата.

— Не ви ли накара да се облегнете на други мъже вместо на съпруга си?

— Свикнала съм да разглеждам мъжете и жените като различни видове, които се използват едни други по различни начини. Всеки пол получава каквото може от другия. В идеалния случай това може да бъде постигнато, без да се лее кръв. — Говореше небрежно, но забеляза изражение на неприязън по лицето на императрицата. — Съпругът ми позволява да използвам част от моите пари. Изкарвам колкото мога с писане и предавания по радиото. Всичко останало, което капне в скута ми, приемам с благодарност.

— Не твърдя, че разбирам позицията ви. Но аз съм от старото поколение, а вие от новото.

— Правя необходимото, за да оцелея.

— Не вярвате ли в развода?

— Напротив, също както и в убийството. Не го подкрепям.

— А, фанатизирана католичка.

— Не бих се определила като фанатичка. Дала съм клетви и възнамерявам да ги изпълня.

Хермина перна няколко трохи от едрата си гръд.

— Казват, че съпругът ви се е отнасял зле с вас.

— Не съм се оплаквала от него пред никого.

— Все още ли го обичате?

— Не знам.

Императрицата прие отговора с кимване.

— Аз имах късмет. И двата ми брака бяха много щастливи. И двата пъти се омъжих по любов. — Замълча. — Противопоставих се на първия избор на дъщеря си за съпруг.

— Не одобрихте ли съюза?

— Той беше личният ми секретар. Умен младеж. С връзки, но обикновено момче.

— Нима това все още има значение? — попита Изабел.

— Ако това няма значение, кое друго има? — отвърна малко надменно другата жена. — Както и да е, дъщеря ми обожаваше младежа. Беше му дала сърцето си. Отначало им дадох благословията си. Въпреки положението на младежа. Мислех, че брак с обикновен човек може да й прокара по-лесно пътя в живота. Заради нацистите. Ние, старите семейства, живеем в трудни времена. Хитлер нареди вече да няма титли и касти в Германия. — Тя се опита да имитира грубия говор на Хитлер. — Ein Volk, ein Reich, ein Führer^[4].

Изабел се усмихна.

— Точно така.

— Имам чувството, че искат да сторят с нас онова, което болшевиките направиха с царя и семейството ми.

— Не е възможно!

— В най-добрия случай не ни харесват и ни нямат доверие. Затова си помислих, че няма да е зле Каролин да се омъжи за обикновен човек. Скоро разбрах, че има други, непреодолими пречки за този брак. Младежът беше евреин.

— Разбирам.

— Получих известие от самия доктор Гьобелс. Писа ми по въпроса. Аз, разбира се, спрях брака. На Каролин щеше да й е много трудно. Скоро й намерих по-подходящ съпруг. Женени са от две години. Всичко е спокойно. Питам се обаче дали Каролин някога ще ми прости. Също и дали аз някога ще простя на себе си. — Прислужницата влезе с подноса. Сервизът беше с обрамчени в рози сцени от стария Дрезден, очевидно за ежедневна употреба. Хермина наля чай и предложи маслени бисквити. — Изпращат ми ги от Шотландия. Пробвайте ги. Значи младият Макс е дошъл да разговаря с Вилхелм за евреите. Напоследък те са единствената тема за разговори. Вие антисемитски настроена ли сте?

— Според мен евреите представляват изключителна опасност за Европа.

— По-голяма от нацистите ли? — попита Хермина с вече познатия черен проблясък на ирония. — Трудно ми е да повярвам. Съпругът ми има много приятели евреи, мъже, на които се възхищава и уважава. Евреите са забогатели благодарение на собствените си усилия и Вилхелм одобрява това. Все пак… — Тя наля още чай. — Вие се движите сред хората от властта, които вземат решенията в Берлин.

— Само социално.

— Можете ли да ми кажете нещо?

— Нещо ли? По какъв въпрос?

— За онова, което планират. — Хермина докосна устни с върховете на пръстите си. В тъмните й очи вече нямаше ирония, по-скоро нещо като молба. — За нас. За моя съпруг и моето семейство.

Изабел осъзна с болка, че императрицата — само по титла — я моли да й даде някаква увереност. Беше в изгнание в Дорн от години и двамата с Вилхелм чакаха да чуят каква съдба са им отредили нацистите. Тя не се притесняваше да моли една чужденка, независима жена като Изабел, за малко информация.

— Не съм с чак такива връзки, каквито си мислите. Ако обаче разбера нещо, ще ви кажа.

Императрицата наля чай и кимна с благодарност.

— Очевидно сте интелигентна жена. Какво виждате в Хитлер? Шепа примитивни идеи, няколко заучени фрази — какво повече има в нацизма?

— Тези идеи преобразиха Германия. Може би в тяхната простота се крие мощта им. Хитлер е в състояние да улови фундаменталните елементи от природата на човека и да ги задейства.

— Тъкмо това ме ужасява в него — призна сухо Хермина. — Ще откриете сама, че тези фундаментални елементи от човешката природа се задействат по много грозен начин.

Мъжете бяха приключили разговора си. Влезе прислужник да повика Изабел. Тя стисна ръката на Хермина и я остави в топлата стая, седнала до украсената емайлирана печка. Кайзерът бе застанал в коридора заедно с Макс. Тя забеляза с изненада, че не е много висок; при първа среща човек усещаше колко е внушителен и така и не забелязваше височината. Сега обаче безупречните демодирани дрехи му придаваха вид на капризен таласъм от приказка на братя Грим. Стори й се изтощен. Каквото и да му беше казал Макс, то бе изтеглило злобата от изражението му. Макс тракна с токове на сбогуване.

— Довиждане, Ваше имперско Величество.

Вилхелм замахна разсеяно с бастуна си към Изабел.

— Рано или късно ще ви научат да си вдигате полата — заяви той на прощаване.

Тя не отговори, прие тези думи като поредната обида, но щом се качиха в автомобила, се обърна към Макс.

— Какво искаше да каже с това?

— Кой знае? — отвърна Макс. Беше в лошо настроение. — Той е почти изкукал. Не е никакъв Торбалан, ами един немощен, дърт досадник. Май не разбира нищо от онова, което му се говори. Нали го видя как живее?

— Стори ми се, че живеят доста удобно и приятно.

Макс изсумтя.

— Нали знаеш, че му беше позволено да напусне Германия с един влак със съкровища. Шейсет вагона, пълни с безценни предмети! Включително и яхта! Към него се отнесоха безупречно. Как смее да критикува фюрера! Какво ти надрънка дъртата вещица?

— Само, че се тревожат за бъдещето си. Иска да знае дали положението им ще се промени по някакъв начин.

— Можеш да й кажеш, че и двамата ще си живуркат добре, стига да си затварят устата от сега нататък. — Не добави нищо повече, но остана нацупен през целия път до Оснабрюк, където прекараха нощта.

Макс беше роден в Оснабрюк и искаше да й покаже града, но на Изабел й се стори скучен. Въпреки това той я завлече на всички интересни места, изнесе й лекция за възродителния ефект, който националсоциализмът оказал върху икономиката в района. Съсипано от Голямата война, градчето се предало на комунистическите идеи през 20–те години. Евреите, каза Макс, впили нокти в града. Оснабрюк се обърнал към Хитлер за помощ. И Хитлер, и Гьобелс изнесли тук речи по време на федералните избори.

— В града е прокарано електричество — рече Макс. — В онзи ден присъствах сред публиката. За мен беше истинско откровение. Чух гласа на фюрера за пръв път и веднага разбрах, че този човек ще отведе Германия много напред. — Бяха застанали на върха на църковната кула и виждаха целия град и околностите. Германски знамена и свастики висяха от древните фасади в старата част на града. Червен залез хвърляше отблясъци след дъждовен и студен ден. Той разпери ръце. — Погледни, Изабел. Благодарение на нацизма от десет хиляди безработни сега има недостиг на работна ръка и това за нищо и никакви пет години. Стичат се работници от цяла Долна Саксония. Какво по-добро доказателство за величието на Адолф Хитлер? Или това, че националсоциализмът е единствената свястна политика за Европа?

Изабел цял следобед нахвърляше статистически данни в малък черен бележник. Щеше да ги използва за статията, посветена на икономическите предимства на националсоциализма, която пишеше в момента. Подобни сериозни материали се търсеха много, тъй като светът искаше да научи тайната за значителния възход на Германия. Напоследък обаче редакторите на вестници започнаха да настояват за различни статии, които критикуват остротата на Хитлер и изказват предположения за началото на война. Изабел отказваше да пише подобни глупости. Фашизмът беше сила, налагаща мир, и тя щеше да продължи да изтъква в материалите си социалните, икономически и политически преимущества на системата.

Затвори бележника и го стегна с ластик.

— Всичко това е много вдъхновяващо, Макс, но на мен ми е студено и съм гладна.

— Права си, мила. — Заслизаха по дългото, стръмно каменно стълбище и прекосиха площада до хотела. Въпреки че семейният дом на Макс беше в града, той не я покани там и каза, че родителите му нямало да разберат връзката им. — Освен това — добави, — там е леденостудено, замъкът е стар, става течение и никак няма да ти хареса.

Затова пък хотелът беше старомоден и удобен, с хубав ресторант, където ядоха еленско месо с диво зеле и варени картофи до бумтяща камина. Поднесоха им местна бира в халби. Изабел я опита, за да достави удоволствие на Макс, въпреки че не обичаше бира, особено силната и горчива, която правеха в Саксония. Той изпи доста и стана сантиментален с напредването на вечерта, правеше й комплименти за красотата и забележителната интелигентност. Тя беше свикнала да й казват, че е красива, и не го приемаше за постижение; освен това много добре знаеше на какво интелектуално ниво е, така че ласкателствата му не я впечатлиха особено, с изключение на това, че бяха поредният опит да сломи съпротивата й.

Моментът настъпи още щом се качиха. Бяха си взели отделни стаи, разбира се, но на един етаж. Той я изпрати до вратата й, облегна се на касата и й се усмихна.

— Може ли да вляза?

— Няма да стане, Макс.

Той извади сребърната фласка с шнапс от джоба.

— Напълнил съм я отново.

— И без това пи достатъчно, а аз не искам повече.

— Позволи ми да се опитам да променя мнението ти.

— Лека нощ, Макс. — Тя допусна грешката да отключи вратата. Той веднага се шмугна вътре. — Макс!

— Сега те спипах — разсмя се той. Прегърна я, притисна устни към нейните. Неговите бяха горещи, мокри, миришеше на бира. Изабел се опита да го отблъсне. Беше уплашена. Намираше Макс за интересен компаньон и приемаше щедрите му подаръци, защото той я уверяваше, че идват от министерството. Да я притиска по този начин обаче беше отвратително.

— За бога, Макс — възкликна тя и избърса отвратено уста. — Вече ти казах, че това не ме интересува.

— Но мен ме интересува. — Той отново се притисна в нея, изрита вратата и я затвори с тока си. Беше стряскащо силен. Този път тя не успя да се измъкне от прегръдката. Езикът му, необичайно едър и силен, се провря между стиснатите й зъби, докато едната му ръка сграбчи гърдата, а пръстите и палецът започнаха да търсят болезнено зърното й.

Тя се опита да извика, но устата му мачкаше нейната в гротескна пародия на целувка. Беше я притиснал в скрина. Острият ъгъл се заби в бедрото й. Той я наведе назад, докато не й се стори, че гръбнакът й ще се пречупи. Не можеше да диша и я завладя паника.

Най-сетне устата му се отдръпна и тя успя да си поеме дъх. Той се хилеше над нея, очите му блестяха, лицето му беше зачервено.

— Това е по-хубаво от шампанско, нали? — вдигна полата й, пръстите му се опитаха да се вмъкнат между бедрата и да се плъзнат вътре в гащите.

Сега обаче дясната й ръка беше свободна. Тя го зашлеви с всички сили през лицето. Дланта й гореше, когато той отстъпи назад, отворил уста от изумление.

— Какво, по дяволите…

— Как смееш? — попита тя, разтреперана от гняв и шок.

— Изабел!

Тя протегна ръка, за да го задържи настрани, когато той се опита отново да пристъпи напред.

— Стой далече от мен, Макс. Ти си луд. Какво, за бога, те накара да решиш, че можеш да се държиш с мен по този начин?

Дланта й се беше отпечатала на бузата му.

— Какво ме накара да реша ли? — Едрите му бели зъби бяха оголени. — Да не би да си въобразяваш, че можеш единствено да получаваш, без да даваш?

— Вече съм ти казвала, не съм готова.

— Но Макс е готов. — Усмивката му се превърна в грозно подхилкване. — Макс е готов за пътувания до Байройт, да те представя на фюрера, да ти купува кожени палта и да те мъкне по скъпи ресторанти. Колко мъже според теб щяха да те представят на кайзера? Ще те канят на вечери до края на живота ти, само и само да чуят разказа ти за тази среща. Макс обаче получава целувка по бузата и чао, чао, Макс, лека нощ, да си го начукаш.

Той беше побеснял и тя се страхуваше, че ще й налети отново. Постара се да говори спокойно.

— Нямаше да приема нито едно от тези неща, ако предполагах, че в замяна очакваш да спя с теб.

— А какво очакваше?

Тя притисна гърди с ръка. Имаше чувството, че лицето й гори, беше замаяна.

— Не е вярно, че единствено съм получавала, Макс. Открай време пиша хвалебствия за Германия и националсоциализма в материалите си. Статиите ми се ценят. Имам достъп до вестници и списания, които помагат светът да си създаде мнение. Ти ми даде привилегирован достъп и аз го използвах, за да постигна повече разбиране в чужбина. — Отчаяно се опитваше да оправи смачканата си усукана рокля. — Не беше никак лесно. Знаеш, че се надига враждебност към Хитлер и нацизма, най-вече във Великобритания и Щатите. Значителна враждебност. В момента не е никак лесно да се пишат добри думи за Германия. Особено след завладяването на Австрия.

Усмивката му се беше стопила. Той се беше поуспокоил.

— Аз не съм Германия. Аз съм просто Макс. Но добре, няма да говоря за това кой дава и кой получава. Ще кажа единствено, че те желая. Желая те много силно. В момента изгарям от желание за теб. Нищичко ли няма в сърцето ти за горкичкия Макс?

— Не и по този начин — отвърна тя. — Съжалявам.

— Нямаш представа какво мога да направя за теб. Аз съм изключително опитен любовник.

— Сигурно. Само че аз съм омъжена жена.

Странно изражение премина по лицето му.

— Ти сериозно ли говориш? Не знаеш ли, че в момента така нареченият ти съпруг е в леглото с някоя от петте или шестте си любовници?

— Известно ми е — прошепна тя.

— Не можеш непрекъснато да повтаряш, че си омъжена. Нелепо е. Подобно отношение е неприемливо за националсоциализма. Показва преклонение пред една отживелица. Самият фюрер подчертава, че ако браковете са безсмислени за хората, то те трябва да бъдат прекратени.

Изабел мълчеше. Все още се опитваше да овладее дишането си.

— Трябва да се разведеш с него — продължи той. — Според новите закони може да стане за няколко седмици.

— Ами след това? — попита тя. — Искаш да сложа край на брака си, за да ме пъхнеш в леглото си. Това съвсем не е националсоциалистическо отношение.

— Ако се разведеш с него, ще се оженя за теб.

Тя веднага усети, че той лъже, въпреки това остана изненадана.

— Не знам какво да кажа, Макс. Дори да се разведа с Роберто, няма да сключа веднага втори брак. Ще ми трябва време — поне две години — преди да започна да мисля отново за брак.

— Две години ли? — изсмя се той. — Две години за жена на двайсет и седем е като две седмици за една зелка на пазара. Времето ти минава, Изабел. Скоро ще повехнеш и ще се вмиришеш.

— Сигурна съм, че си прав — промълви тя. Единственото й желание беше той да излезе и да я остави на мира.

— Трябва да разбереш кои са приятелите ти. — Огледа я цялата с изражение на покровителствено презрение. — Сама си на този свят. Трябват ти приятели, мила моя. В противен случай оставаш сама. Съвсем сама.

Най-сетне той се обърна и я остави, блъсна вратата след себе си. Тя побърза да заключи и за всеки случай подпря дръжката с един стол.

Отиде на мивката, за да се наплиска с вода. Погледна мокрото си лице и се разсмя, а след това се разплака. Плачът не идваше лесно, а тя се насили да спре, преди първите разтърсващи ридания да я повалят. Слепоочията й пулсираха. Усети как мигрената й нахлува с гадене и заслепяващо главоболие.

Подготви се за лягане в мъгла, размаза почистващия крем, а след това си сложи маска за лице. Тази сутрин бе уверила Хермина, че няма нужда от защита, но беше излъгала. Може и да водеше забързан живот, но той бе трагично самотен. Макс беше прав. Най-хубавите години от живота й отминаваха, тя нямаше нито любовник, нито приятели, нито компаньон, никой, на когото да се довери. Като разчиташе на ума си, се обричаше на самота.

Толкова много й се искаше някой да я успокои, че вдигна слушалката на телефона и поръча разговор със сестра си Киара в Лондон. Линията беше необичайно добра (поредното нацистко технологично постижение) и гласът на Киара се понесе ведър и ясен.

— Миличка! — изписка тя, — колко се радвам само, че се обаждаш!

— Дано моментът е подходящ.

— Тъкмо се канех да изляза с Чарли Гроувнър, но грозникът ще почака. Нямаш представа колко е скучен!

— Кой беше той? — попита Изабел, тъй като не успя да си го спомни сред множеството чарлита, джимита, реджита и джорджита, които непрекъснато ухажваха сестра й.

— Едрият с косата.

— Не го помня. Той в първите петнайсет ли е?

— Едва успя да се вреди — изкиска се Киара, — след като чичо му почина и му остави сто хиляди.

— Не е зле. Къде ще те води?

— Грилът в „Савой“, а след това в два нощни клуба в Мейфеър.

— Горкичката.

— Наистина съм достойна за съжаление. Нямаш никаква представа какъв е досадник.

— Пийни си джин и стискай зъби.

— Ще удавя мъката си в розово шампанско.

Изабел си представи сестра си в апартамента в Мейфеър, късо подстриганата й коса блести като масло, навила е жицата на телефона на пръста си, а подобното й на елф личице грее жизнено и щастливо.

— Какво си облякла?

— Златно ламе. Ще бъда като гръцка богиня.

— Направо ще го зашеметиш.

— Той вече е зашеметен. Виждам го, че спи в таксито под прозореца ми. Ами ти, миличка? Къде си?

— В Оснабрюк.

— Звучи доста неприятно. И какво правиш на това място, където и да се намира?

— А, тук ли, дойдох, за да ме обиди кайзер Бил и за малко да ме изнасили един нацист.

Киара се разсмя весело.

— Никога не разбирам кога си сериозна и кога не си. Сега сериозно ли говориш?

— Не точно.

— Обзалагам се, че точно това е станало! Кое беше по-неприятно?

— Нацистът, струва ми се. Каза ми, че съм вмирисана зелка на пазарска сергия.

— Леле, ама той имал меден език.

— Да, умее да си служи с думите.

— Как е възможно винаги да привличаш такива противни мъже? Все едно си магнит.

— Той не е толкова лош. Водил ме е на някои интересни места.

— Завиждам ти — рече Киара. — Водиш толкова бляскав живот.

— Стига глупости — отвърна Изабел. — Ти си единствената от нас, на която са й останали пари. Или свобода. На мен ми се доплаква, като си помисля за горката Фелисити, погребана в онзи манастир, а парите й заключени в хазната на Църквата. Аз си обърках напълно живота. Бръмча из цяла Европа, остарявам и ми се носи все по-лоша слава. — Неочаквано й се доплака отново, сълзите напираха. — Толкова съм самотна, Киара.

— Ела си вкъщи! — Чу как Киара подсмърча. — Прибери се, миличка. Много ми липсваш!

— Имаш ли новини от Фелисити? — попита Изабел и преглътна солените сълзи.

— Нито дума. Освен брошури. Пиша й по нещичко, а тя ми изпраща противните листовки с молитви или снимки на светци.

— Дори не я разбирам тази работа. Тя ме приема като враг, защото в Испания се опитах да я разубедя да стане монахиня.

— Ти си много настойчива. А тя открай време се ужасява от теб. Понякога си твърде властна, нали знаеш?

— Какво стана с нас? Бяхме толкова добри приятелки. Сега дори не се виждаме. Двете с Фелисити съсипахме живота си. Не прави същото, Киара. Трябва да компенсираш нашите провали. Бъди щастлива.

— Виждала ли си се с Роберто?

— Не и от шест месеца.

— О, Изабел, де да можеше…

— Моля те, не казвай „Пол да не е мъртъв“. Роберто си е Роберто. Нищо няма да го промени.

— Тревожа се за теб.

— Добре съм. А ти караш горкичкия Чарли да те чака. Забавлявай се, миличка. И се пази.

— Чакай, Изабел!

Изабел вече затваряше. Киара беше толкова ведра и щастлива. Нямаше право да товари по-малката си сестра. Можеше единствено да се моли тя да избегне трагичните грешки, които двете с Фелисити са допуснали, и да води щастлив живот.

В момента не можеше да мисли трезво. Мигрената й настъпваше, истински дракон над дясното слепоочие, което поглъщаше мозъка й на едри хапки. Взе шепа хапчета, макар да знаеше, че ефект няма да има, и се отпусна в леглото.