Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (21)

5.
Фелисити

Лондон, лятото на 1942 г.

Младият мъж в бюрото по труда беше кривоглед и Фелисити нямаше представа дали гледа нея или стената зад нея, на която бе закачена мръсна карта на Британските острови, покрита с отпечатъци от палци и постери, които приканваха англичаните да копаят за победата и да ядат по-малко хляб. По лицето му се бе изписало неприкрито презрение.

— Не владеете нито стенография, нито машинопис.

— Не.

— Нямате опит в деловодството?

— Никакъв.

— И не можете да готвите? — попита той, неспособен да повярва.

— Не мога да сваря дори яйце.

— Шиете ли?

— Не, съжалявам.

— Владеете ли някакъв занаят?

— За съжаление, не.

— И не можете да се присъедините към сухопътните части?

Фелисити погледна постера с яка млада жена, вдигнала вила.

— Опитах се да ви обясня. Бях болна. Получавам астма при физическо усилие.

Младият мъж започна да чопли пъпка на брадата си. Едното му око продължаваше да гледа над все още късо подстриганата й коса и бледо лице, а другото беше две крачки назад. Очевидно беше защо не е мобилизиран. Никой не би му поверил пушка заради този страбизъм. Дори пред това момче, което беше на нейната възраст, Фелисити се засрами. Почувства се като Роб Уилтън в радиопрограмата: „Денят, в който войната избухна, жена ми ме попита: Каква полза има от теб?“.

— Никога ли не сте работили?

— Разбира се, че съм работила. Бях в манастир през изминалите пет години.

— Нещо като монахиня ли?

— Да, нещо като монахиня.

— И какво правехте в манастира?

— Бях библиотекарка.

— Нямаме свободни места за библиотекарки — отвърна той. — Търсим секретарки, селскостопански работници, хора за занаят и за физически труд.

— Мислех си за работа във фабрика за муниции.

Той изцъка презрително.

— Фабрика за муниции. Всички искат да работят във фабрики за муниции.

Фелисити мислеше, че това е опасна и непопулярна работа, и остана разочарована.

— Така ли?

— Добро заплащане, добри часове на работа, стол, сигурно място. Там назначават единствено каймака.

— Ясно. — Тя веднага разбра, че не е причислена към каймака.

— Библиотекарка в манастир — повтори той, неспособен да повярва, и поклати глава. — И защо не работите вече там?

— Не ви влиза в работата — сопна се Фелисити.

— Напротив — отсече той. — Това е досегашният ви опит, нали? Трябва да разбера какъв опит имате, за да знам къде да ви изпратя.

— Предишният ми работодател вече нямаше нужда от услугите ми — заяви тя напрегнато след кратко мълчание.

Той взе писалката.

— Как се казва?

— Господ.

Той се намръщи.

— Монахините ли ви изхвърлиха?

— Сама напуснах. И дойдох тук — рече тя и се подготви за нови въпроси. — Води се война. Искам да дам своя принос. Какви са възможностите за военните?

— Няма да ви вземат — реши той. Отвори дебела тетрадка. — Значи можете да сервирате, нали?

— Да, мога.

— Мога да ви изпратя в британски ресторант. Ще трябва да подпишете бланка, в която потвърждавате, че не възразявате да работите в опасна зона.

Тя се надяваше на нещо по-героично и остана разочарована.

— В ресторант ли?

— Британски. Нищо ли не знаете? Това са обществени кухни за хора, които не могат да се прехранват сами. Германците умират да пускат бомби там.

Тя се пооживи. Това вече звучеше по-благородно.

— Струва ми се, че ще бъде добре.

— Три лири и шест шилинга на седмица.

Не беше много.

— Тези пари ще ми бъдат ли достатъчни, за да се издържам?

— Налага се да разберете, нали?

— Да, ще разбера.

Той попълни няколко бланки в различни цветове и попи внимателно мастилото.

— Знаете ли какво бих ви препоръчал? — рече, когато й подаде картата с назначението. — Да си останете в манастира. Следващият!

Тя си взе газовата маска и фенерчето, проправи си път през препълнената чакалня и пое по мрачното стълбище.

Както винаги, излизането на улицата беше истински шок. След като бе прекарала години зад стените на манастира, улиците на Лондон й се струваха поразително трескави. Такситата се стрелкаха в различни посоки, автобусите дрънчаха, а да се пресече улицата бе изпитание на нервите, с което не успяваше да се справи. През повечето време, докато беше навън, се чувстваше замаяна, останала без дъх.

А и Лондон беше променен. Преградни балони висяха като гигантски голи охлюви в небето. Витрините бяха заковани освен малките дупки, през които минувачите можеха да надничат, парковете бяха разорани от окопи, стени от чували с пясък бяха издигнати около важните сгради. Най-шокиращи бяха доказателствата из цял Лондон за немските бомбардировки, които бяха откъснали части от града, очевидно безразборно и на сляпо бяха изравнявали със земята църкви, жилища на бедни, фабрики, къщите в Белгрейвия и театрите в Уест Енд. Това е сляпа злоба, мислеше си тя, циклопът Полифем хвърля канари по Одисей, без да вижда и без да се интересува къде падат.

Слезе в метрото, подмина смазаните бездомници, чиито домове бяха сринати със земята и те нямаха къде другаде да отидат, сгушили се във всички ъгли, които бяха намерили. Нервите й бяха опънати до крайност. Чувстваше се така още от мига, в който напусна манастира. Най-сетне бе проумяла, че е нещастна в манастира. Сега коричката върху раната бе паднала и остави раната отворена, а и всичко я болеше, всяко впечатление я караше да тръпне. Едва понасяше да вижда тези нещастни семейства, които живееха в мръсотията на коридорите на метрото, превърнати почти в просяци. Пусна малко дребни монети, не че можеше да си позволи, и забърза.

Киара, която работеше в Комисията по цензурата до четири, беше в кухнята си и оттам се носеха фантастични аромати. С наситените си цветове, миризми, прекрасните картини и лампи от „Тифани“ апартаментът й приличаше на гнездото на бляскава фея. Затова Фелисити се чувстваше като нощна пеперуда, безцветна, сива. Когато влезе, се погледна в огледалото в коридора и се увери, че представата й не е погрешна. С изпитите си бузи приличаше на бледа сянка на онова, което беше. На мястото на някогашните пищни къдрици сега растяха странни безцветни кичури, щръкнали на всички посоки. Беше на двайсет и четири, но изглеждаше изхабена.

Дрехите й — събрани от стари тоалети на Киара и новите, които си купи от магазин втора ръка — не помагаха. През повечето време беше облечена в много широки, избелели кадифени панталони и пуловер. Киара каза, че прилича на бежанците от левия бряг.

Сега тя надникна от малката кухня.

— Правя пиле chasseur^[1]. Няма да се бавя, миличка.

— Мирише прекрасно. — Умението на Киара да създава гурме ястия от нищо беше невероятно. Фелисити започна да слага малката маса за двете.

— Как мина? — попита Киара, докато съдовете дрънчаха.

— Много добре — отвърна тя и се опита да не разкрива колко е потисната.

— Наистина ли?

— Намерих си работа.

Киара затанцува жига с черпака в ръка.

— Браво!

— Ще работя в стол.

— Това ли искаш?

Фелисити беше твърдо решена да се покаже весела.

— Както каза чиновникът, не търсят библиотекарки със специални познания за духовната литература от шестнайсети век. — Двете седнаха да похапнат. Яхнията беше превъзходна и Фелисити веднага го каза.

— Половин заек изпод тезгяха на месаря — рече Киара. — Не казвай обаче на никого. Къде се намира столът?

— Британски ресторант в Канинг Таун.

— Кога започваш?

— В събота.

— Горкичката. По цял ден ще си потънала до раменете в мазни чинии — предположи Киара. — Няма да ти хареса. Защо не ми позволи да уредя нещо в министерството?

Това си оставаше болезнен въпрос. Оливър Кортфийлд, с когото Фелисити не се познаваше и който вършеше някаква тайнствена работа, понякога в чужбина — говореше се, че бил в МИ5 — бе задействал връзките си, за да уреди Киара в Министерството на информацията. Работата й бе да обуздава прекалено песимистични в репортажите си вестници и да ги принуждава да представят нещата малко по-ведро. Киара наричаше работата си: „Да, нямаме банани“, както се пееше в популярната песен за несломимо оптимистично настроен зарзаватчия, който отказвал да каже „не“. Фелисити не одобряваше използването на връзки и отказа предложението на Киара да й намери работа.

— Нямам нищо против трудната работа — рече напрегнато тя. — Не си търся топло местенце.

Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Обаче беше закъсняла. Усети, че Киара се обиди.

— Работата ми не е просто топло местенце — отвърна натъртено тя. — Като се опитвам да контролирам онова, което казват във вестниците, все едно спирам непреодолима сила. Трябва да пробваш някой път.

— Няма да критикувам работата ти, ако ти не критикуваш моята.

Киара отмести чинията си.

— Ще ми се да не си беше дала всичките пари на Църквата. Изабел те предупреди, че ще стане така, и се оказа права.

— Те ще ми ги върнат.

— Кога?

— Не знам. Когато Господ реши. Междувременно разполагам с точно четирийсет и две лири и шест шилинга и трябва или да работя, или да прося.

— В манастира ти беше по-добре.

— Същото ми казаха и в бюрото по труда.

— Ето, виждаш ли. — Киара стана от масата, без да си е дояла, и пристъпи към прозореца със скръстени ръце. Погледна навън. Двете с Фелисити все още не бяха в най-добри отношения. Дали това ще се промени, не се знаеше. Онова катастрофално посещение, преди да избухне войната, все още бе надвиснало над тях като призрак. Светлият шлем от яркозлатиста коса на Киара блестеше като нощна лампа. Променила се е, мислеше си Фелисити. Вече не беше жизненото, малко глуповато, наивно момиче. Беше станала по-тиха, по-твърда. Може би причината бе, че всеки ден й се налагаше да се сражава с вестникарски редактори. И войната, и любовта бяха променили Киара и я бяха в превърнали в жена, момичешкото у нея вече го нямаше. — Ти обаче никога не се вслушваш в съветите на другите.

Фелисити също бе изгубила апетита си. Тя остави ножа и вилицата.

— Слушам и не мога да повярвам. Беше ми сърдита, че влязох в манастира, а сега си ми сърдита, че съм излязла.

— Може да е така, защото никога не направи усилие да обясниш защо влизаш и защо излизаш — отвърна сухо Киара.

— Защо трябва да обяснявам — отвърна Фелисити. — Това си е моя работа. Както и да е, съмнявам се, че ще разбереш.

— Разбирам, че направи пълна каша от живота си — рече остро Киара. — Нелепо е да мислиш за тежък труд в твоето състояние. Погледни се — слаба си като вейка и бледа като призрак. Няма да изкараш и ден в натоварения стол.

— Много ти благодаря за доверието. Някога да ти е минавало през ум, че с така наречените си съвети само повтаряш, че не ставам за нищо.

— Не е вярно.

— Откакто се помня, двете с Изабел ме мачкате. Присмивате се на всяко малко постижение, на всеки мой стремеж. Каквото и да съм искала да направя, вие ми казвахте, че не ставам.

— Миличка, чуй ме — обърна се към нея Киара. — Ще ти заема пари, докато Църквата освободи зестрата ти. Върви да поживееш в провинцията, докато заякнеш. Там ще бъдеш на чист въздух и ще разчиташ на здравословна храна.

Фелисити поклати глава.

— Чак толкова ли искаш да ти се махна от пътя?

— Не се дръж противно. Тревожа се за теб. Искам да се махнеш от Лондон, да не си при бомбардировките, а на спокойно и безопасно място.

— Благодаря, няма нужда. Имах достатъчно тишина и спокойствие за цял живот. Дошло ми е до гуша да не правя нищо. Искам да дам своя принос. Щом си намеря квартира, веднага ще се изнеса.

— Не искам да се изнасяш — отвърна раздразнено Киара.

— Ти си ми сестра. През всичките тези години ми липсваше ужасно. Можеш да останеш, докато искаш, разбира се. Не бъди толкова остра.

Само че Фелисити се държеше остро. Не можеше да се сдържи. Чувстваше се като таралеж, наежил бодлите си от едната страна, уязвим от другата. Ако бодлите не бяха насочени към света, тя беше безпомощна.

Измиха чиниите и подредиха кухнята. Вечерта беше приятна и в апартамента беше много топло, а и двете се чувстваха неловко заедно.

— Ще се поразходя в парка — реши Фелисити и отново излезе.

Хайд Парк беше на пет минути от апартамента на Киара в Тисбъри Меншънс, където лондончани се събираха след цял ден работа, за да потърсят някакво военновременно развлечение. Пъстри екипи от Войските за вътрешна отбрана се упражняваха със старинни пушки, момчета играеха крикет, семейства бърбореха с работници, които запълваха кратери, оставени от случайно паднали бомби. Тя се отдалечи от тълпата и навлезе сред дърветата, където беше по-спокойно, с изключение на двойките, които се целуваха във високата трева и не обръщаха внимание на овцете, пуснати да пасат.

Какво даваше право на Киара да й говори като на дете? Тя нямаше морално превъзходство. Но пък винаги говореше за манастира като за нещо неприлично, докато истината бе, че Киара е любовница — факт, известен на всички — на по-възрастен мъж, който идваше и си отиваше, когато пожелае. Колкото и да отричаше, Оливър Кортфийлд правеше живота й много удобен — работа на високопоставено място в цензурата, подаръци като коприна, шоколад и парфюми, които трудно се намираха. Къде беше моралът?

Мъже и жени правеха каквото си искат — доказателство бяха гърчещите се в тревата двойки, ръце вдигаха полите, устните бяха впити като пиявици. По всичко личеше, че войната и смъртта са страшни афродизиаци. Светът коренно се бе променил през петте години, които бе прекарала в манастира. Жените ругаеха и пушеха, гримираха си лицата, показваха краката си, боядисваха си косата. Войниците се клатушкаха и подсвиркваха, пъхнали палци в коланите, груби и безцеремонни.

Фелисити знаеше, че греши във всичко, което прави. Тя не приличаше на тях, не можеше да говори като тях, нито се обличаше като тях, нито мислеше като тях. Още по-лошо ставаше, признаеше ли, че е била в манастир в продължение на пет години. Хората се отдръпваха от нея, все едно е била в колония за прокажени.

Бяха изминали едва три седмици, откакто манастирът отвори порти и я пусна навън. Като се връщаше назад, единствено последните дни й бяха ясни. Периодът между решението да напусне и разрешението за освобождаване беше обгърнат в мъгла. Повечето време прекара сама в килията си. Никой, дори сестра Тереза Маргарет, не направи опит да я разубеди; всъщност тя усети безмълвното облекчение на много от сестрите и правилно предполагаше, че те са знаели, че това ще се случи.

Седеше в килията си освободена от работата си в библиотеката, неподвижна, същевременно бе подложена на топли и ледени вълни, които отговаряха на душевното й състояние. Господ вече не я искаше. Това съсипващо заключение дойде като гръм, обясни защо в продължение на пет години се бе чувствала окаяна и нещастна. Той я бе призовал — в това не се съмняваше — а след това й беше обърнал гръб. Също като сватбения гост в притчата тя бе прогонена от гощавката.

Защо? Какво не бе направила както трябва? По какъв начин бе погазила правилата? Да не би защото позволи да се отклони за миг заради широките рамене и сини очи на Уилям Уилъби? Да не би Господ да бе ревнив? Отговор нямаше. Тя обаче знаеше, че вече не е добре дошла.

Излезе от манастира като таралеж, мигаше често–често, ситнеше. Не бе изготвила смислен план за живота си навън. И наистина, какво можеше да прави? Всичко, което научи в манастира, напредъкът, който постигна, бе изчезнало в мига, в който прекрачи навън. Нищичко не бе от значение извън манастира. Беше постъпила там на деветнайсет и излезе на двайсет и четири, без да има какво да покаже — не разполагаше с нещо, което светът да приеме за талант или умение. Все още не беше член на онази видна група, която хората наричат Клуб на порасналите.

Ако искаше да оцелее в страшното лето господне 1942, налагаше се да започне от дъното и да си проправи път нагоре, да се научи на всичко, докато стане неразличима от „нормалните“ хора около нея, дори от онези, които се съвкупяваха безсрамно в краката й под дърветата на Хайд Парк.

Автобусът, който я откара на работа в събота, мина по целия Ийст Индия Док Роуд. Това бе пътуване през разрушения. Ийст Енд беше понесъл цялата жестокост на бомбардировките. Можеше единствено да си представи нещастието и загубата на живот. Фабриките бяха съсипани, газопроводите бяха пламнали с ужасяваща сила и оставиха сгърчени стоманени скелети. Железопътни депа, работилници и складове бяха изравнени със земята.

Най-жалки бяха обикновените домове, чиито странични стени или фасади бяха срутени и всичко вътре се виждаше като в куклена къща. Цели общности бяха превърнати в пустош, тъй като пълните с народ, тесни улици с къщи бяха сочни цели за обикновени и запалителни бомби.

Хората, които се лутаха сред руините, бяха замаяни, стояха скупчени на групи или се редяха на опашки за помощ като сомнамбули. Купища отломки бяха пръснати наоколо сред мрачния район, осеян с докове, депа и индустриални сгради. Тя разбра защо я накараха да подпише бланката, в която се съгласяваше да работи в опасна зона.

В тази част на Лондон преградните балони изпълваха небето, бяха хиляди и се простираха чак до безкрая. Едновременно призрачна и величествена гледка. Между фабриките мярна мътната сива река и забеляза поразен кораб, наполовина потънал в Темза, а баржите се поклащаха около него и се опитваха да го изтеглят или нагоре, или надолу по течението.

Кондукторът я докосна по рамото.

— Твоята спирка, сладурче.

Фелисити слезе от автобуса. Във въздуха се носеше мирисът на скорошни бомбардировки, с който тя вече бе запозната, на наскоро угасени пожари, скъсани водопроводи и изтичащ газ. Откри ресторанта лесно. На табелата пишеше: „Тринидад Стрийт Бритиш Ресторант“, но на това място нямаше никаква романтика. Намираше се в една от арките под викториански влаков мост, каменна арка между авторемонтен салон и аукцион, където се продаваха вани втора ръка, тоалетни чинии и мебели от бомбардирани къщи. Вратата беше заключена, затова тя почука. Беше подранила с два часа, но искаше да направи добро впечатление и да започне така, както възнамеряваше да продължи.

— Не можеш ли да четеш? Затворено е. — Намусена млада жена, стиснала парцал, отвори вратата няколко сантиметра. Преди да я затвори, Фелисити побърза да избъбри:

— Аз съм Фелисити.

— Моля?

— Фелисити Редклиф. Явявам се на служба.

— Какви ги дрънкаш?

— Днес трябва да започна работа. — Тя показа картата.

— Защо не каза веднага?

Момичето я пусна с нежелание.

Ресторантът имаше спартанската атмосфера на всички военновременни институции. Столовете бяха натрупани върху дълги маси, докато намусеното момиче миеше пода. Стените бяха голи, таванът — тухлен купол. В далечния край беше плотът за сервиране.

— На кого да се представя? — попита Фелисити.

Младата жена кимна към кухнята, към която имаше преграда.

— Управителката.

Фелисити влезе срамежливо в кухнята. Посрещнаха я купища мръсни чинии, тенджери и тигани, натрупани в мивка. Жена с изпънат гръб седеше на една маса и попълваше нещо. Вдигна за миг глава и разкри тясно мъжко лице с очила с рогови рамки.

— Кажи?

— Аз съм Фелисити Редклиф. Би трябвало да започна работа днес.

Жената посочи мивката.

— Тогава започвай. Добре че си подранила. Предшественичката ти не се появи снощи. По-късно ще те представя.

Сърцето на Фелисити се сви. По всичко изглеждаше, че мрачното пророчество на Киара се сбъдва. На една закачалка видя престилка, сложи я и се залови за работа. Остатъците от храна по чиниите бяха засъхнали и втвърдени. Водата беше толкова студена, че ръцете я заболяха. Беше твърде срамежлива, за да помоли да й пуснат бойлера. А пък калъпът зелен сапун започна да прогаря пръстите й веднага. Тя се зае упорито. Тенджерите бяха най-зле, загорели, а емайлът отказваше да даде наслоените черни пластове дори когато търкаше с препарат. Гърбът й започна да се схваща и ръцете й изтръпнаха. Нали нямаше да се пречупи заради някакви си чинии?

— Знаеш ли какво правиш?

Острият въпрос я изтръгна от транса. Управителката беше застанала до нея.

— Какво? — въздъхна тя и се запита каква ли грешка е направила.

— Строиш новия Йерусалим.

— Нещо нередно ли правя? — заекна Фелисити.

— Новият Йерусалим в зелената, приятна Англия. Може и да мислиш, че това е скромна работа. — Очите заблестяха иззад очилата. — Само че тя е изключителна. Точно така. Дори това. Това е бъдещето, Редклиф. Нова Британия. Казвам се госпожица Олсоп.

— Приятно ми е — отвърна Фелисити. Госпожица Олсоп беше около четирийсетте, жена с вид на стара мома, тип, с който Фелисити вече се беше сблъскала в живота си като монахиня, и гореше от нетърпение да постигне нещо — в нейния случай социализъм. — Надявам се не съм…

— Казаха ми за теб. Не спирай да работиш, чака те много, през което трябва да преминеш. Привилегирован живот, който обаче не те е задоволявал. Постъпила си в манастир, но и там не си намерила мястото си. — Фелисити се намръщи. Младежът от трудовата борса, изглежда, беше казал абсолютно всичко, което знаеше. А тя се надяваше да избегне подобни разкрития.

— Така — продължи госпожица Олсоп, — дошла си на правилното място, Редклиф. Тук си в кюпа. Ще откриеш цяло общество. Дами от висшата класа, също като теб…

— Не съм дама от висшата класа — прекъсна я задъхано Фелисити, но госпожица Олсоп не й обърна внимание.

— … продавачки, прислужници, доста са от простолюдието, разбира се. Всички са обединени от общата кауза: да помогнат на пролетариата във великата му борба срещу фашизма.

— Кокалеста ръка стисна изтръпналото й от болка рамо. — А новият световен ред ще бъде построен, Редклиф. Ще бъде построен. — Госпожица Олсоп огледа внимателно лицето й. — Все още си бледа и личи, че идваш от манастир. Красиво момиче си. — Дъхът й миришеше на ментови бонбони.

Фелисити бе прекалено погълната от задачата, за да мисли за Новия Йерусалим. След няколко часа щяха да пристигнат стотици, които да чакат храна. Как, за бога, се управляваше тази кухня? Купчината за миене намаляваше едва-едва. Изглежда силите я напускаха, а бе работила едва час. Да припадне, преди да е започнала новата си работа, щеше да бъде твърде унизително. Тя обаче усети как гърдите й се стягат. Пристъпът на астма не беше далече. Беше болна твърде дълго в манастира; физическите й сили ги нямаше отдавна. Последните месеци оцеля единствено благодарение на духовна енергия. И сега се опита да призове малко гориво.

След още час кухнята се напълни с млади жени, всички приблизително на нейната възраст, но много различни от нея във всяко друго отношение. С прически и червило, те бъбреха като пъстропери папагали, докато влизаха. Фелисити погледна през рамо ококорено към тесните панталони, опънати върху широки задници, късите поли, които откриваха голи крака (някои все още бяха с размазаните линии от снощните „ръбове на чорапи“), и блузи, разтегнати над щедри гърди.

— Коя е тая, дет ше помага? — попита висок глас с кокни акцент зад нея. Фелисити се сви в себе си като застрашена мида.

— Леле, т’ва е монахинята — обади се друга.

Избухна смях и той накара Фелисити да се свие още повече. Тайната й — ако може да се каже, че е имало тайна — беше известна на всички. Здраво женско тяло се настани до нея и едро лице, увенчано с бухнала червена коса, се вгледа в нейното.

— Какво са ти направили? Превърнали са те в истинска попова лъжичка. Да не би да са използвали косата ти за възглавниците на игуменката?

— Не е… още не е пораснала — отвърна Фелисити и цялото й лице пламна.

— Това е повече от ясно, миличка. Струваш ми се слабичка. Не си свикнала с това, нали? — Як ханш я блъсна отстрани. — Върви да бършеш и трупаш, аз ще мия.

— Ти знаеш ли за двете монахини в банята? — Друго едро тяло, също в опънати дрехи и със силно гримирано лице, се появи от другата страна на Фелисити.

— Не — отвърна невинно тя.

— Едната казала „Къде е сапунът?“, а другата отговорила, „Да, нали!“.

Фелисити не разбра нито шегата, нито смеха, който я последва. Продължи да бърше и трупа, заклещена между двата яки задника на асистентките си, които се казваха Джинджър и Айлийн. Тяхната живост я успокои поне донякъде; вече не се страхуваше, че ще падне на пода.

Някои от момичетата бяха започнали да готвят. Щяха да поднесат ирландска яхния и нещо, което миришеше на пудинг от пържоли и бъбреци. Разговорите около Фелисити, които тя долавяше само отчасти, накъсани от шумовете на кухнята, й отвориха очите. Всички момичета бяха неомъжени. Снощи Шърли беше „миткала“ не с един, ами с двама американски войници и беше много доволна от себе си и се надяваше да се видят и тази вечер. Марлийн имаше работа във фабрика в Скорсуик, далече от бомбите. Лили беше „пропуснала“ три месеца и пресмяташе дали Еди ще се прибере навреме за бяла сватба. Айви била толкова пияна снощи, че някакви мъже трябвало да я отнесат у дома и никой не знае какво се е случило след това. Домът на Моди бил улучен от бомба и семейството й заминало за Нюкасъл.

Повечето от разговорите им се въртяха около мъже и секс. Войната не ги интересуваше особено. В манастира разговорите за чувства — камо ли за физическа близост — бяха табу. Дръзкото разголване на най-интимни и анатомични детайли я шокираше. Макар да принадлежеше на същото поколение като тях, Фелисити се чувстваше като съвсем различен биологичен вид. Не знаеше нищо за секса и мъжете. Шегите им (когато ги разбираше) бяха скандални, а езикът им груб.

Те поне знаеха какво правят. Печките, мивките и кухните им бяха познати, както приемните на Фелисити. Госпожица Олсоп не издаваше команди, но седеше и размишляваше над Новия Йерусалим иззад блестящите си очила. До обяд храната бе сготвена, чиниите извадени, целият стол бе готов за гладните. Нетърпелива опашка вече се трупаше пред вратата, лица с хлътнали бузи надничаха през прозорците. Лондончани, както научи Фелисити, бяха винаги гладни. В манастира гладът можеше да бъде потиснат с хляб и маргарин и чаша чай, а по време на храна се отдаваха на тихи мисли. Вече съжаляваше за онези дни. Стомахът й ръмжеше.

Заедно с пет други момичета се настаниха зад тезгяха, въоръжени с черпаци, с които да сипват. Имаше три ястия с месо, макарони със сирене и бъркани яйца. Имаше и пудинг (ябълков кръмбъл), както и купи воднисто пюре и преварено зеле. Фелисити беше пред тавата с макарони и сирене — бледа, лепкава маса, от която се носеше воня на мръсни крака.

— Така, момичета — провикна се госпожица Олсоп, — усмихнете се, ако обичате!

Всички оголиха послушно зъби. Вратата се отвори и гостите нахлуха. Сега вече госпожица Олсоп се развихри и надигна глас, който изпълни помещението.

— Не се блъскайте! Подредете се един зад друг, ако обичате! Само по едно ястие на човек! Билети на касата!

Системата беше съвсем простичка. За шест пенса на клиентите се полагаше месо, яйца или сирене, пудинг и чаша чай. Паят с пържоли и бъбреци струваше девет пенса. Макароните със сирене бяха популярно ястие и Фелисити попадна в истински хаос, вземаше билети и раздаваше порции в протегнатите към нея чинии.

Първоначално парадът от лица пред нея я обърка. Имаше майки с неизмити очи и слаби дечица, чиито домове очевидно бяха разрушени; възрастни ергени или вдовци с платнени шапки; заможни двойки, чиито купони бяха свършили и те оглеждаха със съмнение порциите си, сякаш не бяха свикнали на подобно нещо; млади хора, които приличаха на бегълци от дома, спали на открито: няколко клошари и алкохолици, войници и моряци в отпуск, поляци и чехи, най-различни хора, сближени от глада. На никого не бе отказано. Някои се усмихваха и благодаряха на Фелисити, други избягваха очите й и се мръщеха, сякаш им беше неприятно да приемат благотворителност. Някои умоляваха шепнешком за по-големи порции и орловото око госпожица Олсоп веднага ги сгълчаваше.

Докато работеха, момичетата около Фелисити продължиха да разговарят.

— Та казах, че няма начин. А той разправя, че имало и още как. Следващият, моля!

— Не, скъпи, не мога да ти дам и яйца, и сирене, съжалявам. Обръщам се аз и гледам, че ми зяпа под полата. Така го шамаросах, че тъпите му очила отхвърчаха. Следващият!

Към два часа черпаците вече дрънчаха по дъната на тавите. Последните бяха изведени и чистенето започна. Макар и уморена, Фелисити отново застана пред мивката. Сега обаче беше прихванала от жужащата енергия на жените наоколо, която я тласкаше напред. Освен това непосилната на пръв поглед задача да се нахранят гладните, бе изпълнена, а и сега вече имаше топла вода.

Освен вицовете, повечето от които тя не разбираше, другите момичета не я изолираха. Сега, след като работата бе приключена, около нея се събра група.

— Какво е да си монахиня? — попита дребна жена, прилична на птичка, с къдрици и кръгли очила. Казваше се Пеги.

В първия момент Фелисити се почувства объркана и се запита как да обясни нещо толкова отвлечено.

— Ами животът на кармелитките е много тих — започна тя. — Разполагат с много време за молитви… да мислят…

— Струва ми се прекрасно — въздъхна Пеги.

— Струва ми се пълна досада — подхвърли друга.

— Няма начин да е по-досадно от скапаната война. Направо ми писна от нея. А вие трябва да носите едни и същи дрехи всеки божи ден, нали?

— Абсолютно същите — отвърна напълно сериозно Фелисити.

— Разправят, че трябвало да се къпете с робата, да не би Господ да ви види голи.

— Господ ни вижда голи така или иначе — подхвърли бързо Фелисити, тъй като не искаше да говори за баните.

— Ти защо си тръгна? — попита Джинджър, самоуверената червенокоска, която първа се притече на помощ на Фелисити на мивката. — Те ли те изхвърлиха?

— Аз сама се изхвърлих — уточни тя.

— Да не се е стигнало до разни лудорийки, а?

— О, не. Просто бях… чувствах се много нещастна там, при това от доста време.

— А ти какво очакваше, когато влезе в манастира? — попита Джинджър направо.

— Истината е, че очаквах истинско щастие.

— Как така? Без мъже, без музика, без пиячка, без танци? — Джинджър беше красива едра жена, която сигурно се радваше на големи успехи сред силния пол, предположи Фелисити. Изглежда новата й приятелка не се интересуваше от друго. — Че то е все едно да се погребеш жива.

— Не го приемах по този начин.

— Колко време изкара там?

— Почти пет години.

— Пет пропилени години от живота ти. — Каза го Гладис, красиво момиче от Уелс с много бяла кожа и зелени очи, което се вгледа любопитно в очите на Фелисити. — Не съжаляваш ли?

— Съжалявам само, че взех грешно решение — призна Фелисити. — Навремето обаче мислех, че постъпвам правилно.

— Не понасям религията — заяви Гладис. — Задушавах се от нея като дете. Сега трябва да ме усмъртиш, ако искаш да ме вкараш в параклис. Но ти сигурно си от дълбоко религиозно семейство.

— Всъщност всички от семейството ми бяха ужасени. Решиха, че съм полудяла. Повечето все още не ми говорят.

— Въпреки това ти постъпи в манастир — учуди се Гладис.

— Да.

— А сега си тук.

— Да!

— Не би трябвало — обади се Джинджър.

— Защо не? — не разбра Фелисити.

— Да, защо? — попита Гладис, готова да й се притече на помощ. — Да не би да искаш да я накараш да се чувства нежелана тук?

— Не казвам, че е нежелана — натърти Джинджър и пое в ръце няколко десетки чинии, — но мястото й не е тук.

— И защо да не е?

— Първо, тя е дама. Никога през живота си не е влизала в кухня, освен за да поръча обяда. Не може да различи мивката от задника си. Трето, погледнете я само. — Джинджър остави чиниите с трясък върху плота. — Тя е парниково цвете.

Последва смях, чуха се възражения. Кокни акцентът на Джинджър проряза гласовете:

— Не казвам, че вината е нейна, нищо подобно. Само че не е създадена за тежка работа. Толкова е слаба, че не може да вдигне и калъп сапун. Още малко и ще припадне, а днес е едва първият й ден. Тя направо ще се разпадне и ще вземе да повлече двайсетина от най-хубавите чинии на Негово Величество.

Всички зяпнаха Фелисити, а тя стоеше и не смееше да помръдне, отпуснала ръце над мивката, обзета от желание земята да се отвори и да я погълне. Дори госпожица Олсоп я наблюдаваше изпитателно. Фелисити усети как я залива вълна на замайване, сякаш думите на Джинджър ще се окажат истина и тя всеки момент ще падне на земята. Отвори уста.

— Знам, че тялото ми е на слаба и немощна жена — чу тя гласа си, — но имам сърцето и нервите на крал, при това на краля на Англия.

Възцари се мълчание.

— Ама тя какви ги приказва? — попита обърканата Джинджър.

Госпожица Олсоп се разсмя тихо.

— Навря те в миша дупка, Джинджър Пъркинс. Тя цитира историята. Връщайте се на работа, момичета, моля ви.

Отново се възцари хаос. Гладис сръчка Фелисити.

— Браво — прошепна тя. — Не й се оставяй. Тя е много нахална.

Фелисити обаче се чувстваше смазана от словесната престрелка, беше като крехък сал, който незнайно как не бе потопен от траулер. Добре поне, че никой повече не я притесняваше, и тя се сви с надеждата да си остане невидима. Изкара някак следващите часове и когато стана четири, всички бяха готови да си тръгват.

Докато Фелисити си обличаше палтото, Джинджър се приближи. Сърцето на младата жена се сви. Джинджър сви юмруци и ги подпря на ханша. Погледна я гневно.

— Каква беше тази работа със стомаха на краля?

— Кралица Елизабет го е казала през 1599 г., когато испанците се канели да нахлуят.

— Така ли? — погледна я подозрително Джинджър. — Ти да не би да се подиграваше с ръста ми?

— О, не! Ръстът ти е съвършен.

Джинджър захапа пълната си долна устна и огледа спокойно Фелисити.

— Не мога да те пусна да се мотаеш така. Косата ти е в трагично състояние. Веждите ти са като на комедианта Джордж Роби. А мустаците като на Лойд Джордж.

— Чак толкова ли е зле? — попита Фелисити с немощна усмивка.

Джинджър пое ръката й в своята с червен маникюр и я стисна собственически.

— Идваш с мен.

Момичетата излязоха от ресторанта на шумна група и веднага привлякоха вниманието на всички мъже на улицата. Звънкият им смях и писъци на престорен ужас — на Фелисити скоро й стана ясно — бяха за привличане на вниманието на противоположния пол, чиито представители бяха съвсем наясно какво става. Някои от момичетата ги чакаха мъже и те се отделиха от групата. Тя се остави Джинджър да я поведе нанякъде.

— Къде отиваме?

Джинджър не обърна никакво внимание на въпроса.

— Пази се от онази Гладис Уилямс. Те уелсците са до един чаени листа.

— Чаени листа ли?

— Крадци. Не може да им се има доверие.

— На всички ли? — попита Фелисити.

— Нито на ирландците, нито на шотландците. Всички северняци са един дол дренки. Единствените, на които може да се има доверие, са лондончани. При това само на онези от Ийст Енд.

Пристигнаха пред една врата и Джинджър натисна звънеца. Жената, която отвори, беше изненадващо изискано привидение на окаяната улица, носеше дълга рокля с перли. Беше на средна възраст, с натежали клепачи и цигара в кехлибарено цигаре. Огледа Фелисити от главата до петите.

— Да видим кого ми водиш.

— Това е Фелисити, госпожо Хънт. — Джинджър побутна Фелисити напред с уверена ръка. — Току-що е избягала от манастир.

— Ясно — отвърна бавно госпожа Хънт и дръпна от цигарата.

— Можете ли да я поспретнете?

— Мога да пробвам.

— Тогава ви оставям — рече Джинджър и пое по улицата. — Довиждане!

Фелисити се уплаши, когато я видя, че си тръгва.

— Ти къде отиваш?

— Събота вечер е — подхвърли през рамо Джинджър. — Нямам време за губене!

— Влез в хола. — Госпожа Хънт протегна спокойно ръка и дръпна Фелисити вътре.

Холът на госпожа Хънт бе оборудван като козметичен салон с най-различни малки масички. На всяка бяха натрупани мазни бутилчици и приспособления. Самата жена изглеждаше замаяна като сомнамбул, впечатление, което се подсилваше от черните сенки за очи и тежкия грим.

— Да не би да си се прекачила през стената, миличка?

— Нещо такова.

— Колко време беше монахиня?

— Почти пет години.

— Значи половината ти живот. Е, момичето вече не е в манастир. Питам се обаче дали ще успеем да избием манастира от ума на момичето. — Отведе Фелисити до прозореца и я огледа, докато бавно дъвчеше цигарето. — Добре поне, че си кльощавка — заяви най-сетне тя, — това е истинска благословия. И лицевите ти кости са хубави. Вежди, един и четири пенса. Горна устна, два шилинга — ще оправим тази работа с машината и няма да пораснат отново. Маникюр, един шилинг. Коса половин крона, но не гарантирам нищо. И ще ти направя маска. Ще дойдеш следващата събота и ще видим какво друго трябва да се направи. Какво ще кажеш?

Излизаше почти седем шилинга. Цената на красотата беше безобразно висока. Фелисити извади портмонето си и преброи монетите вътре.

— Може ли да остане да ви дължа половин крона до следващата седмица?

— Струва ми се, че мога да ти имам доверие — заяви бавно госпожа Хънт. — Да започвам ли?

Фелисити огледа бедната малка стая. Споменът, че я бяха нарекли парниково цвете, я накара да се реши. Тя пристъпи към бъдещето.

— Да, благодаря.