Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (5)

Въпреки че се водеше война, пътищата, по които се движеха, бяха почти празни. От време на време на хоризонта забелязваха димни колони, знаци, че боевете продължават зад горичките сребристозелени маслини и бадеми, чиито голи клони все още не бяха напъпили.

Стигнаха малка река и спряха, за да се охлади Росинант. Минаваше четири следобед и всички бяха гладни. Решиха да седнат на брега на реката и да проверят какво има в кошницата, която им бяха дали. Оказа се, че вътре има хляб, шунка и вино, но и от това щеше да излезе приличен обяд.

За ужас на Фелисити Уилъби и Изабел се разбираха доста по-добре. Продължаваха да се карат, но сега караницата беше прекъсвана от смях.

— Признай — рече Уилъби, — че единствената причина фашистите да ни пропуснат беше, защото си облечена в тесен пуловер.

— Да изпълниш тесния пуловер е умение.

— Глупости! Това е просто случайност, която имаш по рождение.

— Твоето раждане може и да е било случайност, Уилям Уилъби, но моето определено не е било.

Той се усмихна.

— Много си нахална.

Докато ги наблюдаваше как постилат одеяло върху измръзналата греба, Фелисити се почувства изолирана. Бяха по-големи от нея, на една възраст. Знаеха какво да кажат, какво да направят. В много отношения тя беше извън техния свят.

Изабел, все още развълнувана след постигнатия в Торент успех, отряза шунка и направи сандвичи. Беше така чаровна и весела, както Фелисити не я беше виждала, откакто се омъжи за Роберто. Уилъби отвори виното с джобно ножче, очевидно развеселен от бъбренето й. Почти не откъсваше очи от нея. Когато се смееше, в гласа му се долавяше закачливост, която щеше да достави неизразимо удоволствие на Фелисити, ако тя, а не сестра й го беше предизвикала. Почувства се нещастна. Нима не видяха труповете на убитите, нима не се измъкнаха на косъм? Имаше нещо езическо в това веселие, в начина, по който бързо забравиха за смъртта.

Разположиха се върху одеялото, ядоха от семплите сандвичи и си подаваха бутилката. Изабел, Фелисити веднага забеляза, дори не избърсваше гърлото на бутилката, преди да я подаде на Уилъби или след като я поеме от него. Обикновено беше много придирчива и гнуслива и тази интимност бе напълно нетипична за нея. Колко си подхождат, помисли си тя — Уилъби висок и атлетичен, Изабел женствена и грациозна. И двамата бяха много красиви. Телата им, отпуснати едно до друго върху одеялото, сякаш бяха създадени едно за друго. Бяха цветя и плодове, докато тя, девственицата, бъдещата монахиня, се чувстваше привлекателна като гола пръчка. Очакваше Уилъби да привлече Изабел към себе си и да притисне устни към нейните. Представата за това й се стори мъчителна. Разкъсваше я болка, много по-силна от всичко, което бе изпитвала досега, горчивина, с която нямаше представа как да се справи. Тя смазваше дробовете й, не й позволяваше да диша.

— Какво има, миличка? — попита Изабел, неочаквано забелязала изражението на Фелисити. — Горкичката, съвсем си пребледняла!

— Няма нищо. — Не би могла да изтърпи да остане още дълго край тях. Беше твърде болезнено. Изправи се на крака. — Ще се поразходя, стига да не възразявате.

Докато се отдалечаваше, чу Изабел да шепне театрално на Уилъби.

— Констипация.

Прииска й се да изпищи.

Тръгна по брега на реката, която беше тясна, но бързоструйна, провираше се между скали и плисваше надолу по малки водопади, отправила се към по-пълноводна артерия. Преди дни се поздравяваше, че е видяла доста от живота. Сега обаче имаше чувството, че е видяла прекалено много.

Замисли се за света Тереза от Авила, за чийто живот чете с интерес, но и е известна неприязън, тъй като светицата бе почувствала как ангел забива многократно „дълго златно копие“ в тялото й и я кара да стене от „сладостта на тази нетърпима болка“. Възможно ли беше някой във века на Фройд да не възприеме това като сексуален намек? Пътят, който си беше избрала, щеше да се окаже труден. Наставницата на послушниците я бе разпитвала внимателно, но настойчиво за плътските нужди; а когато Фелисити призна не без срам, че наистина страда от такъв глад, жената остана доволна, вместо да я изгони.

— Трудният за обяздване кон — отбеляза загадъчно тя — става най-добрият, след като бъде обучен.

Фелисити усети как студеният вятър притиска дрехите към тялото й и потрива настойчиво тъканта в гърдите и бедрата й. Труден за обяздване кон. Да, точно така. Ами студената дума обучен? Тя не искаше да бъде обучавана.

Цял живот се беше старала да не се състезава с Изабел. Не ставаше въпрос единствено за огромната сила и авторитет на сестра й; Фелисити не забравяше лоялността и обичта си към нея, които я караха да приеме безропотно ролята на роб, отредена й често от Изабел.

Когато се връщаше отново към детството си, сякаш виждаше пиеса, написана и създадена от Изабел, в която двете с Киара изпълняват поддържащи роли, а голямата им сестра винаги е в средата на сцената. Изабел определяше игрите, тя раздаваше наказанията и ги изпълняваше, наградите и лакомствата също се раздаваха от нея. Изабел водеше парада, а двете с Киара се тътреха покорно след нея.

Всъщност във века на Фройд не беше никаква изненада, че Фелисити бе избрала живот на подчинение — бе възпитавана за него цели деветнайсет години. Не знаеше по какъв друг начин да се държи.

Сега обаче за пръв път й се прииска да се опълчи на Изабел. Искаше Уилъби да гледа нея, не сестра й. Искаше усмивките му, прекрасната топлина, която бликаше от него, когато се смееше. Искаше да поеме ръката му в своята и да се извини за идиотския начин, по който му говори. Искаше да му каже, че вече е забелязала благородството му, идеализма му, куража и галантното отношение.

Искаше да му каже, че докато лежеше притиснала буза на гърдите му, се бе пренесла в истински рай.

Мечтите й не отиваха по-далече. Истината бе, че тя нямаше опит в онова, което следва, за да продължи. Въображението й беше чисто. Искаше тя, не Изабел, да е първа с Уилъби.

— Фелисити!

Сърцето й отскочи в гърлото, когато чу гласа му. Завъртя се рязко и видя, че я следва по брега на реката. Имаше чувството, че ще се разплаче от радост. Остана стиснала ръце, чакаше го да се приближи, а вятърът отмяташе косата от лицето й.

— Уилям!

— Добре ли си? Да не би нещо да те разстрои?

Той не криеше загрижеността си. Фелисити пристъпи към него и едва не се препъна. Ръцете му стиснаха нейните, задържаха я. Тя вдигна лице към него. Беше очарована. Почувства се като света Тереза, пронизана от златно копие право в сърцето.

— Ами… добре съм — заекна.

— Защо избяга така? Да не би да ти е лошо?

— А, не! Добре съм. Мисля… струва ми се, че мъртъвците на площада днес сутринта…

— По дяволите, толкова съм тъп. Трябваше сам да се сетя. Прости ми.

— Няма какво да ти прощавам! Аз съм глупачката.

— Слушай, хлапе, натоварихме всичко във вана. Трябва да потегляме. Скоро ще се стъмни и трябва да намерим място, на което да пренощуваме.

— Разбира се.

Тръгнаха покрай реката и той я прегърна и притисна до себе си.

— Свикнал съм с такива ужасни гледки. Дори не се замислих. А би трябвало. Права си да бъдеш разстроена. Ти си чувствителна. Това е невероятен дар.

Сърцето й биеше толкова бързо, че тя едва имаше сили да говори.

— Не знам дали е чак толкова невероятен. Понякога чувствата ми…

— Разбирам. По-добре е да имаш чувства, дори болезнени, отколкото да бъдеш безразлична. Все го казвах на учениците си. Трябва да умееш да реагираш. Не позволявай обаче нещата да притискат ума ти.

Тялото му бе гъвкаво до нейното, докосваше ханша й, бедрата им се потъркваха, сякаш танцуваха. Той я притискаше съвършено, поддържаше я, но не със сила, движеше се с лекота. Фелисити усети как топлата река от мед отново се излива в слабините й и я кара да почувства всички онези места, които се бе заклела да не забелязва. Свещените удоволствия на душата й бяха събудени отново.

— Разбираш ли какво ти казвам? — попита той и я погледна в очите.

— Да — прошепна тя и пое загрижеността му като слънчоглед, обърнат към слънцето.

— Ако мислиш за ужасни неща, те притежават свойството да полепнат по теб. Аз обаче вярвам, че всичко ни е изпратено — както доброто, така и лошото — с основателна причина. За да се научим.

— Ти си мистик.

— Нищо подобно — усмихна се той. — Ти просто ми напомни, че съм длъжен да виждам нещата, и затова ти благодаря. Не бива да те докосвам по този начин, извинявай. — Пусна я. Тя се почувства толкова нещастна, че едва не извика от мъка. Искаше той да я прегърне отново, но вече приближаваха вана.

Изабел ги чакаше. Тя също бе разтревожена и се засуети около Фелисити.

— По-добре ли си, миличка? Струваш ми се толкова унила.

— Просто едно от глупавите ми настроения. Добре съм, мила, честна дума. — И наистина, сърцето й пееше. Когато беше най-нещастна, Уилям я прегърна и сподели с нея съкровените си мисли. Тя не можеше да си представи по-голяма радост.

Беше почти тъмно, когато стигнаха в следващото село. В сумрака видяха, че войната е вилняла и тук. Минаха бавно покрай изгорелите останки на църквата и кметството, улица с къщи, надупчени от картечен огън, стъклата на прозорците счупени. Нито една от уличните лампи не светеше, но ледената луна се издигаше и хвърляше самотен блясък над пустото селище.

Попаднаха на малка, запусната пивница в странична уличка, където светеше. Влязоха. Старица сервираше на шепата старци, които играеха карти, пиеха вино и слушаха радио. Щом влязоха в бара, разговорът прекъсна. Някой изключи радиото, сякаш беше опасно, че слушат. В настъпилата тишина всички насочиха погледи към тях.

— Нямаме нищо — рече старицата остро в отговор на поздрава на Уилъби. Беше пребледняла, гледаше ги като попарена. — Моля ви, вървете си.

Уилъби огледа неугледното заведение с жал в очите.

— Съжалявам за онова, което се е случило тук — промълви той. Обърна се към старата жена. — Има ли къде да пренощуваме, майко? — попита тихо. — Пътуваме към Валенсия, но тази вечер няма да успеем да стигнем. Много е студено, за да спим навън.

— Нямаме нищо — повтори сухо старата. Заизбутва ги със захабените си ръце. — Тук няма къде да нощувате. Вървете си. Вървете.

— Чакай. — Старец в ъгъла се облегна на тоягата си. — На коя страна се биеш, младежо?

— На страната на републиканците — отвърна без колебание Уилъби. — Дойдох от Америка, за да се бия за Испания. Тези жени не можеха да мръднат заради боевете в Кордова. Придружавам ги до Валенсия. След това ще се върна в частта си.

Старецът кимна.

— Дай им стаята, Мария.

— Не искам никакъв бой — рече старата и в гласа й се прокрадна отчаяние.

— Няма да има бой — кимна Уилъби. — Обещавам. Просто трябва да преспим някъде.

— Дай му стаята — повтори старецът. — Той е наш гост. И е добро момче.

Старицата сякаш грохна.

— Горе има стая. — Погледна недоверчиво Изабел и Фелисити. — Тези жени са дами. Стаята е съвсем простичка.

— Ще сме доволни, независимо каква е — отвърна Уилъби.

— Ще ви я покажа.

Поведе ги нагоре по стълбите към малка, съвсем семпла стая, в която имаше двойно легло и кръст на стената.

— Банята е до нея — посочи тя. — Предупредих ви, че е съвсем обикновена.

Когато слязоха, някой бе пуснал радиото отново и новините бяха потискащи. Хитлер бил изпратил още танкове, военни самолети и нови войски за Франко. Мусолини изпратил бомбардировачи, всичките в Майорка, и сега лесно можеше да се стигне до Барселона или Мадрид. Въпреки че руснаците обещали същите оръжия, те така и не били пристигнали. Молбите за помощ, отправени към демократичните страни, Великобритания и Франция, били посрещнати с мълчание. Войната отнемаше живота на хиляди. Испания бавно се предаваше пред силата на фашистите, въпреки това се биеше смело.

Старицата им донесе омлет и няколко филии хляб. Седна при тях, докато се хранеха.

— Случи се миналия месец — започна тя. — Гражданската гвардия се опита да арестува младите мъже в града. Казаха, че били предатели. Започна престрелка, едно от момчетата беше убито. Целият град се вдигна. Грабнаха лопати и секири срещу пушките на гвардията. — Тя им наточи вино механично, докато разказваше монотонно историята. — Изгориха cuartel^[1], полицейското управление, църквата и alcalda^[2]. Синът ми уби брат ми. — Измъчените й очи пробягваха по лицата им, едно след друго. — Преряза му гърлото с коса. — Как е възможно подобно нещо? Племенник да убие чичо си?

— Не знам — призна Уилъби.

— Сега всички младежи заминаха да се бият на юг. Останаха единствено жените, децата и тези старци.

След това нямаше за какво друго да говорят. Старците си тръгнаха един след друг. Изключиха радиото. В тишината се чу воят на кучетата, останали без стопани. Старицата затвори и се зае да измие чиниите. Тримата се качиха на горния етаж и се изредиха един след друг в примитивната малка баня. Изабел влезе първа. Фелисити се разплака. Изабел също бе мрачна, когато излезе от банята с опъната назад коса.

— Доволен ли си от себе си? — натърти тя с горчивина на Уилъби. — Това е новата Испания, която искаш.

— А, не, аз харесвах старата — отвърна напълно спокойно той. — Поне тогава имаше демокрация.

— Невежи хора грабват косите и си прерязват гърлата. Това ли е твоята демокрация? Пълна съсипия!

Най-сетне Уилъби изгуби търпение с Изабел. Обърна се към нея с пламнали очи.

— Добре, Изабел, да пробваме по твоя начин. Първо ще съберем всички евреи и ще ги разстреляме. След това прибираме социалистите и разстрелваме и тях. После прибираме всички, които приказват за избори, и разстрелваме и тях. Накрая натрисаме по един портрет на Адолф Хитлер във всяка къща, татуираме по една свастика на всяко чело, защото хората имат нужда тъкмо от това, нали? И никакви разправии, нали? — Той почти викаше. Изабел се отдръпна и се сви, но той стисна китката й и я дръпна към себе си. Тя извика от болка.

— Престани! — Фелисити се спусна към него и стисна ръката му. — Нараняваш я! Погледни я!

Уилъби сякаш се изтръгна от пристъпа на ярост. Изабел беше пребледняла с безизразно лице. Цялата трепереше, беше се превила така, сякаш се опитваше да предпази утробата си. Той я пусна и Фелисити прегърна сестра си.

— Да не би да забрави какво ти казах? — подвикна тя през рамо. — Забрави ли какво й е причинявал Роберто?

Той се обърна.

— Извини ме — рече с надебелял глас.

— Моля ви, престанете да се карате — помоли отчаяно Фелисити, — за бога. Повече не издържам.

— Извинете — повтори Уилям. — Ще отида да видя дали всичко с Росинант е наред. — И излезе.

— Не се тревожи, добре съм — рече Изабел. — Гласът й обаче потреперваше, а кожата й беше студена като лед. Тя затвори очи. — Понякога го мразя.

Макар Фелисити да усети известно мрачно задоволство, щом чу тези думи, враждебността не продължи дълго. Щом Уилъби се върна, той пристъпи към Изабел и се извини нежно, с достойнство, задето я бе нагрубил. Тя беше спряла да трепери и по бузите й потекоха няколко сълзи. Фелисити подозираше, че това е просто номер, но Уилъби, изглежда, се хвана и беше притиснат от разкаяние. След малко започна да гали Изабел по косата, да шепне в ухото й и Фелисити остана напълно изолирана.

— Нямаш представа колко страшен можеш да бъдеш — рече Изабел с жален изтънял гласец и вдигна поглед към Уилъби с изражение на мъченица. Фелисити изви възмутено очи. Изабел уплашена? — Освен това не знаех — продължи сестра й, — че притежаваш такова красноречие. Обикновено си мълчиш, Уилям.

Фелисити забърза към банята, за да не слуша. Гадеше й се.

Банята се оказа малка. Дори да бе имало топла вода, Изабел беше използвала всичката. Фелисити стисна зъби. Мивката беше пълна с кестенявите косми на сестра й, а калъпът сапун беше лигав и хлъзгав от пяна. Изпраното й бельо и чорапогащникът висяха безсрамно на рамката за кърпи. Уилъби щеше да ги види. Тя нямаше ли свян? Усети, че копнее за малката, спретната, безупречна килия, която я чакаше, където никой не се караше, никой не флиртуваше, където всичко бе свято и цареше спокойствие. Тя се насапуниса, доколкото можа, и изпра бельото си, после го сви на топка и го прибра в ризата, за да не го остави на показ. Предпочиташе утре да го облече влажно, отколкото да го изложи пред погледа на Уилъби. Излезе от банята безупречно чиста.

Когато се върна в стаята, Уилъби и Изабел бяха седнали на леглото. Изабел беше с гръб към американеца, а той масажираше нежно раменете й.

— Да не би да ви прекъсвам? — попита кисело Фелисити.

— Извинявай много, миличка — обади се с изтощен глас Изабел, — мисля, че ще получа поредния пристъп на ужасната си мигрена.

Въпреки че Фелисити се отнесе скептично, Изабел беше силно пребледняла, очите й бяха подпухнали, все признаци за болезненото главоболие, от което страдаше след смъртта на Пол.

— Вината е моя — заяви примирено Уилъби и продължи да мачка врата й с нежни, силни пръсти. — Държах се като дивак.

— Просто каза онова, което мислиш — отвърна Фелисити и усети, че макар Уилъби да бе проявил грубост, сега всичко се люшна в противоположната посока и това не й беше никак приятно. — Имам аспирин, ако смяташ, че ще ти помогне.

— С удоволствие — отвърна немощно Изабел. — О, боже! — Притисна ръка към устата си, втурна се към банята и повърна шумно в мивката. — Много се извинявам! Винаги става така!

Накрая тя стана център на вниманието, отпусна се на леглото с мокър парцал върху очите, а Уилъби се суетеше около нея обзет от разкъсващо разкаяние, докато Фелисити чистеше повърнатото в банята.

Аспирините подействаха и след малко на Изабел й се доспа. Само че единственият начин, по който можеше да се почувства удобно, бе с глава на рамото на Уилъби, докато той я прегръща. Нищо друго не помагаше. На Фелисити също й се доповръща. Тя кипеше от яд. Не можеше обаче да направи нищо, освен да лежи до тях, докато Уилъби прегръща Изабел, която скоро захърка. Фелисити така и не можа да заспи, макар да бе уморена.

На следващата сутрин стигнаха до морето и по обяд приближиха покрайнините на Валенсия. Въздухът беше станал мек и топъл след сухия студ във вътрешността на страната. Росинант едва се тътреше, издаваше жални стонове всеки път, когато Уилъби сменяше скоростите. Всички мълчаха. Не бяха спали добре. Очите на Изабел се затваряха и тя мълчеше.

Сякаш приглушени удари на метална камбана напомняха на Фелисити, че времето им заедно приключва. Налагаше се скоро да се сбогува с Уилъби и да приеме, че няма да го види никога вече. Тази мисъл я прониза.

След жестокото нападение на националистите над Мадрид и бомбардировките над града от самолети на Мусолини и Хитлер републиканското правителство се беше преместило във Валенсия. Основните посолства и дипломатически мисии ги бяха последвали. Оттук щяха да вземат самолет до Париж или Лондон или пък да се качат на кораб до Марсилия.

Успяхме — рече Уилъби, докато минаваха край надписа Bienvenidos a Valencia^[3]. Забеляза, че двете жени се вглеждат през прозореца към морето. — Какво ще кажете да поплуваме, преди да продължим?

— Нямам бански — отвърна Фелисити.

— За бога, Фелисити — въздъхна Изабел. — Добре, Уилям, да поплуваме.

Пресякоха портокалови горички към морето и откриха самотен плаж, където се виждаха няколко рибарски лодки, боядисани в какви ли не цветове. Пясъкът беше топъл под краката им. Останаха по бельо и Фелисити хукна към водата стиснала Уилям и Изабел за ръцете, докато се заливаше от истеричен смях.

Водата беше студена, но се търпеше. Хвърли се сред вълните. Усети как нещо се оттича от нея, напрежението и нещастието трупани през последните седмици. Плискаше радостно Изабел, сестра й също я плискаше. Уилъби се отправи към хоризонта с мощни загребвания, сякаш бе решил да стигне до Майорка. Накрая двете се уплашиха и започнаха да го викат да се върне.

После седнаха на плажа, за да се порадват на слънцето и да изсъхнат.

— Не мога да повярвам, че най-сетне сме тук — отбеляза Изабел. — Господи, това е истински рай. Горкият Уилям, скоро ще трябва да се върнеш при боевете. — Тя си сложи черните очила и се отпусна по гръб, протегна великолепните си ръце и крака. Водата бе направила бельото й почти прозрачно, но пък на нея й беше приятно да се перчи пред него, да показва повече й беше забавно. — Как е възможно да се върнеш към всичко това?

— Затова съм дошъл — рече сънено той. Беше се проснал по гръб, затворил плътно очи. Фелисити копнееше да отпусне длан върху мускулестия му стомах. — Някой ден ще се върна тук, след като спечелим войната, ще легна на същия този плаж и ще си спомня и двете.

— О, Уилям — извика Фелисити, — не говори така! Няма да прекъснем връзка!

Той й се усмихна и присви очи на яркото слънце.

— Ти ще бъдеш в манастира си с олтара от розов мрамор. Ще си забравила всичко това.

— Никога няма да те забравя — отвърна разпалено тя.

Нещо в гласа й накара Изабел да се надигне и седне.

— Какво не е наред, кукличке? Да не би отново някое от странните ти настроения?

— Не — отвърна нещастно Фелисити. — Просто не искам да мисля за момента, когато ще се сбогуваме.

— И на мен не ми се иска — призна Уилъби.

— Сигурно ти е дошло до гуша и от двете ни, Уилям — рече Изабел и се разсмя. — Ще се разтанцуваш от радост, щом се отървеш от нас.

— Ако трябва да съм честен — продължи тихо Уилъби, — вие двете сте най-интересните, красиви и възбуждащи жени, които познавам.

Последва мълчание. Фелисити усети как очите й се пълнят със сълзи. Въпреки че включваха Изабел, тя щеше да цени думите му завинаги. Чувствата я задавиха и не можа да продума повече.

— Благодаря — рече тихо Изабел. — Ти си нашият герой, знаеш го. — В гърлото на Фелисити се беше надигнала буца, която й попречи да се съгласи. Бяла чайка се носеше над вълните, самотна, изолирана, чиста. Тя се пребори със сълзите. Изабел подръпна къдравите косъмчета високо над бедрата си заедно с ластика на гащите.

— Господи, приличам на горила. Наистина съм се занемарила. — Тя вдигна ръце и погледна наболите косми под мишниците. — Трябва да намеря бръснарско ножче.

Фелисити въздъхна. Изабел, както обикновено, бе в състояние да съсипе всеки момент на нежност. След като знаеше, че той е запленен от нея, защо се държеше толкова вулгарно?

Предстоеше им да преминат няколко пътни блокади, преди да влязат във Валенсия, всяка контролирана от различни военни, включително две, на която дежуреха обикновени мъже и жени в цивилни дрехи, стиснали пушки, поели отговорността да защитават кварталите си. Никой не прояви интерес към Фелисити и Изабел, така че Уилъби успя да си проправи път с обяснения.

В този град на слънце, палми и портокалови дървета, целият в зоната на републиканците, цареше атмосфера на мир, дори празничност. Морето, тъмносиньо, тихо, допринасяше за спокойствието.

Градът беше построен на широк залив, облян от слънцето на Средиземноморието. Бугенвилии и здравец цъфтяха на фона на медния на цвят камък. Палмови дървета шумоляха около църкви и хотели. Сергиите бяха отрупани с портокали и лимони. Тук почти не личеше, че се води война.

Откриха временното британско посолство край брега, фасадата му бе обърната към пристанището. Уилъби паркира Росинант на улицата отвън.

— Ще ви чакам тук — рече той. Облегна се на волана и се загледа към морето.

Фелисити и Изабел влязоха, стиснали в ръце безценните си британски паспорти. Посолството се намираше в апартамент на втория етаж, малък, препълнен с народ, шумен, но дейният млад аташе ги прие бързо.

— Получихме съобщението ви и изпратихме отговор, но вие така и не сте го получили. Ще бъдете репатрирани веднага щом стане възможно — обясни той, докато седеше зад бюрото, отрупано с документи и паспорти в синьо и златно. — Ще отнеме ден-два, докато ви осигурим места на самолет. Стараем се да изведем всички англичани от страната. Положението непрекъснато се влошава. — Погледна Изабел с неприкрито любопитство. — Позволете да попитам, госпожо Албаран, кога за последен път видяхте съпруга си?

— Преди няколко месеца.

— Разделени ли сте?

— Нещо такова.

— Да имате представа как вижда той изхода от войната? Простете ми, но положението е много объркано и с радост посрещаме всяка информация от хора с… ами… малко настрани от центъра на конфликта, ако мога така да се изразя.

— А, Роберто е убеден, че националистите ще спечелят — отвърна тя. — Можете да ми вярвате, че той определено е далече от центъра на събитията. Испания много скоро ще се присъедини към Германия и Италия като фашистка страна.

— Разбирам. Много ви благодаря. — Аташето докосна върховете на пръстите си и погледна Изабел с неприкрито любопитство. — Това е и нашето впечатление.

— Това е единственото впечатление, което човек може да добие.

— Точно така. Най-добре си намерете стая в някой хотел — за англичани все още се намират стаи покрай paseo maritimo^[4]. Ако извадите късмет, още утре ще летите за дома.

— Утре! — повтори Фелисити.

— Не се притеснявайте за пари — успокои ги дипломатът. — Приоритетът ни е да изведем всички. Досега Валенсия не е била подлагана на атаки, но това няма да е вечно. Няма да ви искат пари, докато не пристигнете във Великобритания. Разполагате ли с достатъчно за стая в хотел?

— Мисля, че да.

— Ако се натъкнете на проблем, кажете им да се свържат с нас. Ние ще платим сметката ви, стига да е в разумни граници. Щом получите стая, обадете ми се, за да ми кажете адреса. Ще поддържаме връзка. — Той стана. — Кажете ми, ако има нещо, с което да ви помогна.

Слизаха по мраморното стълбище, когато Фелисити спря. Не можеше да диша. Сякаш гърдите й се бяха затворили.

— Миличка! — Прихвана я Изабел. — Спокойно. Какво, за бога, става?

— Просто не мога да го оставя — изхлипа Фелисити.

— Кого? — попита изпадналата в недоумение Изабел.

— Уилям, разбира се!

— Уилям ли?

Фелисити обърна пребледнялото си лице към сестра си.

— О, Изабел, толкова е страшно! — Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Не можеше да си поеме дъх. Беше уплашена и нещастна.

— Хайде, изтощена си — подкани я Изабел и я поведе надолу по стълбите, — трябва да намерим хотел.

Откриха Уилъби седнал на ниска стена с изглед към плажа, да ближе сладолед.

— Не съм ял такъв от дете — призна той. — Как мина?

— Казаха ни да си вземем най-хубавите стаи във Валенсия на разноски на посолството. — Изабел посочи сладоледа на Уилям и го близна с розовия си език. — Не разбирам защо да не платят и за теб. Та ти си нашият рицар в бляскави доспехи.

— Добре — съгласи се той и отвори вратата на вана. — Да вървим да намерим най-хубавия хотел във Валенсия.

Настаниха се в „Лас Аренас“, помпозен спа хотел, който бе наполовина празен, а останалите гости бяха чужденци като тях и чакаха полети, за да се махнат от Испания. „Лас Аренас“ беше истинска мечта в кремав мрамор, с високи колони като в римски храм. Семейства, облечени в бяло, се разхождаха скрити под слънчобрани по широкия плаж пред хотела. Кей, който напомняше за Брайтън, се издигаше от синята вода. По вълните подскачаха лодки, които предлагаха приятни излети. Все едно нямаше никаква война. Фелисити се чувстваше като бурен в мраморното фоайе. Бяха облечени в зле подбрани тоалети, все още лепкави от солената вода, с пясък по дрехите и в обувките. Хората обаче не им обръщаха никакво внимание.

Уилъби им върна остатъка от парите, но отказа предложението да му вземат стая.

— Стига, Уилям — настоя Изабел. — Порадвай се на малко лукс. Ние ще платим стаята ти тук. Поне това можем да направим.

Той поклати глава и се усмихна леко.

— Трябва да се явя в местния Международен батальон. Те ще ми намерят къде да отседна.

— Твърд под и купа леща!

— Ако имам късмет — съгласи се той.

— Ние предлагаме омари и пресен лаврак в ресторанта — обади се рецепционистът иззад мраморната рецепция. — И френско шампанско. Дамите ще резервират ли маса за довечера?

— И още как — отвърна Изабел. — Слушай, Уилям! Омар и шампанско за вечеря. Нали ще дойдеш с нас? Нека поне ти благодарим, както му е редът.

Той сви рамене.

— Добре, защо не?

— Маса за трима — обърна се Изабел към рецепциониста. — В седем.

Фелисити бе прободена от остра болка, когато Уилъби си тръгна. Не й беше никак приятно да го изпуска от поглед, въпреки че довечера щяха да се видят. Ами ако има въздушно нападение? Ами ако…

— Уилям! — провикна се тя.

Той се обърна.

— Да?

Фелисити го прегърна и го целуна неумело по устните.

— Благодаря ти за всичко.

— Няма защо. — Той се усмихна загадъчно, сякаш мислите му вече бяха другаде. Тя остана да го наблюдава как върви към вратата, висока фигура на фона на ослепителното слънце. Той се обърна и помаха. След това се скри от очите й.