Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (12)

На Киара не й беше хрумвало, че няма да се чувства неловко с мъж, който цитира поезия, за която дори не е чувала. Не бе и предполагала, че ще се радва да отиде да гледа Шекспир и ще й е приятно с човек, който я предизвиква в толкова много отношения, но нали това беше част от вълнението. Чувстваше се поласкана, че толкова изискан мъж се интересува от нея, макар интересът му да беше бащински. Същевременно знаеше, че в интереса му няма нищо бащинско. Той не флиртуваше с нея, не правеше намеци, но начинът, по който очите му задържаха нейните, караше сърцето й да препуска. Караше я да мисли за себе си в нова светлина.

Въпреки че се шегуваше с нея, никога не я правеше на глупачка. От трите сестри единствено Фелисити можеше да бъде наречена начетена и това бе така, защото искаше, а не благодарение на образованието й. Нито един от родителите им не одобряваше „интелектуалките“. И без това бе достатъчно зле, че семейството изповядва римокатолическа вяра, но това беше по наследство. Представителите на фамилия Редклиф приемаха, че някои мъже са умни, докато жените трябва да се стремят към обратното, освен ако не искат да се превърнат в странни птици като братовчедката Фенела, която живееше в Кеймбридж с по-млада жена, известна единствено като приятелката на Фени, или Фелисити, чиято ужасна съдба се сочеше в рода като последствие от прекалено много учене и четене. Чичовци и лели, които им подадоха ръце след смъртта на родителите им, поддържаха същата философия. Изабел поне бе записана в пансион за два месеца и бе сравнително образована. Киара се приемаше за напълно невежа. Затова пък Оливър Кортфийлд смяташе, че тя е способна на велики дела — освен ако това не бе така наречената Първа стъпка, както подчерта леля Патси.

Беше развълнувана, че ще прекара вечерта с него. Той беше забавен. Разсмиваше я. Освен това беше хубаво, че ще я видят с него, защото всички си мислеха, че е в глуха линия.

Следващата вечер той я взе в шест, както бе обещал, в дълъг, елегантен „Ягуар“. Вниманието й бе приковано от готовия за скок сребърен звяр на носа.

— Нов символ — обясни Кортфийлд. — Не съм сигурен, че ще се задържи. Прилича на попарена котка. — Колата беше нова, миришеше на кожа. Стори й се много мощна.

— Има нещо за вас в жабката — подхвърли той, докато минаваха по моста „Ватерло“.

Тя отвори и откри вътре кутийка с три бонбона.

— Много мило.

— Изяжте ги сега. Не мога да понасям хора, които тайничко мляскат шоколад до мен по време на представление.

— Няма нищо тайничко в начина, по който ям шоколад, господин Кортфийлд — увери го тя. Бонбоните бяха ръчно правени, всеки украсен с буквата „К“.

— Вашият инициал е върху тях.

— Всъщност вашият. И моля те, наричай ме Оливър.

— Ще изям един сега, а останалите ще отнеса у дома, за да ги хербаризирам.

— Много ли бонбони си хербаризирала в албума си?

— Не. Единствено карамела, който ми подари кралят.

Представлението беше в модерни дрехи, с модерни декори, което я заинтригува. Докато седеше до Оливър Кортфийлд в тъмния салон, Киара имаше чувството, че преживява нещо много интимно, защото макар да следеше внимателно действието, тя усещаше присъствието на кавалера си, но искаше и да разбере защо той хвалеше толкова много пиесата. Хамлет — млад актьор, Алек Гинес — тъжеше и размишляваше в неугледен костюм и вратовръзка, изричаше репликите си с отмерен, меланхоличен глас. В антракта отидоха на бара и Оливър поръча шампанско. Попита я какво мисли за представлението дотук.

— Той е много добър. Но е обикновен. Все едно е млад чиновник в банка, не принц.

— Това разочарова ли те?

— Питам се защо ми каза, че е най-добрият Хамлет в историята.

— Може би заради времето и мястото. — Сред множеството хора, които разговаряха, пушеха и пиеха, Оливър изглеждаше великолепно в официално сако. Киара забеляза, че жените често хвърлят погледи към него, но той не им обръща внимание. Наблюдаваше единствено нея. Тя беше облечена в малка рокля от сребърно ламе, избор, за който съжаляваше, тъй като в Олд Вик беше студено, но пък изглеждаше като фея.

— Може би проблемите на Хамлет не са приложими единствено в средновековна Дания, ами и тук, сега, сред всички нас.

През втората половина от пиесата Киара размишлява над казаното от Оливър. Когато Хамлет най-сетне бе тласнат да действа и да убие злия крал, беше прекалено късно и той вече умираше. Може би това беше предупреждението, за което Оливър говореше. Тя стана с останалите от публиката, за да ръкопляска възторжено на Гинес. В очите й имаше сълзи.

Представлението беше дълго и Киара усети, че е гладна. Оливър я заведе в „Булестен“ в Ковънт Гардън. Не беше идвала тук преди; компанията й предпочиташе елегантните хотели в Мейфеър. Тук беше съвсем различно, парижки ресторант с наситени цветове и аромати, със съвременни стенописи от представления в цирка и ниско надвиснали лампи с копринени абажури, подобни на балони.

— Каква красота! — възкликна тя.

Това, изглежда, му достави удоволствие.

— Според мен е най-красивият ресторант в Лондон.

Беше пълно с народ. Масата им беше в един ъгъл, близо до стенопис с ален клоун и яркосин кон в жълт обръч. Киара беше във възторг. Това бе съвършеното място след дълъг спектакъл на „Хамлет“.

— Ти наистина имаш изтънчен вкус — обърна се тя към Кортфийлд.

— Присъствието ти го потвърждава — усмихна се той.

— Това е друго. Казваш хубави неща, но те никога не звучат като комплименти. Ненавиждам комплиментите. — Тя се съсредоточи над менюто, което беше на френски. — Планираш всичко много внимателно, нали?

Забеляза, че той си е сложил очила, за да прочете менюто.

— Открил съм, че така имам най-добри шансове за успех.

— И как преценяваш успеха тази вечер?

— По блясъка в очите ти.

Тя го погледна закачливо.

— Нищо повече от това ли?

— Какво повече може да има, мила Киара?

— За мъжете успехът с жените означава повече от просто блясък в очите. — Тя отново насочи вниманието си към менюто. — Мисля да взема sole meunière^[1]. А ти?

— Bouillabaisse^[2].

— Много съм невежа. Дори не знам какво е това.

— Препоръчвам ти я. Риба хек можеш да ядеш навсякъде в Лондон.

— Добре — съгласи се тя и затвори менюто. — Какво удоволствие е да ме напътстваш.

Той прибра очилата в джоба си.

— Между другото, не съм такъв тип човек. Когато казвам, че преценявам успеха по това дали си щастлива, говоря сериозно.

— Мили боже, една-единствена сълза се стича по бузата ти.

— Имаш проблем с очите.

— На мен обаче не ми трябват очила, за да прочета менюто.

Очите му заблестяха.

— Къде ще прекараш Коледа, орлово око?

— В „Савой“.

— С Чарли ли?

— И други от същото тесто. Не ме разбирай погрешно. Никак не ми е приятно да прекарам Коледа в хотел. Само че вече не ми останаха сестри.

Самият Булестен дойде, за да вземе поръчката им. Оказа се весел човек с клюнест нос, който поздрави „Оливер“ през смях и много приказки на френски. Поклони се галантно над ръката на Киара и погледна одобрително към деколтето й. След като взе поръчката и ги остави, Оливър каза:

— Можеш да прекараш Коледа с мен. Ще организирам малък семеен обяд у дома, в Оксфордшър. Тъкмо ще се запознаеш с мама.

— Тя не беше ли на лов за елени в Шотландия?

— Вчера по здрач е убила един с тринайсет разклонения на рогата. Ще го опечем за обяд.

— Целият ли, на коледния огън ли?

— Именно.

— Не мога — отвърна тя със съжаление. — Вече съм обещала на другите.

— Тогава ще го оставим за друг път — отвърна той. Замисли се за момент. — Ще бъда отново в Лондон на двайсет и осми. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Мисля, че ще бъда свободна — отвърна тя.

— Само като изключим книгата за добро държание, която леля Патси сигурно ще ти подари. Коя ще бъде тази година? „Наръчник на младото момиче за църковната архитектура“ ли?

— Плашиш ме. Знаеш всичко. — Шегуваше се с него, въпреки че се чувстваше така, както в ягуара, когато той натискаше газта, а именно че нещата се движат твърде бързо и макар да е вълнуващо, е и страшно.

За аперитив пиха коктейл „Негрони“, много по-цивилизована напитка, поне според нея, от кампари. Бе една от най-щастливите вечери, които помнеше. Обсъждаха пиесата, говориха си за незначителни неща, шегуваха се един с друг. Тя го разсмя, като му разказа забавни случки от детството, за Фелисити и Изабел и техните прекрасни ексцентрични родители, които никога нямаше да остареят.

— Не е възможно да си родена в Адълстроп — рече той и остави изненадано ножа и вилицата.

— Защо?

— Прекалено съвършено. Онова прекрасно стихотворение — „всички птици в Оксфордшър и Глостър“.

— Стихотворението е прекрасно, съгласна съм, но Адълстроп е малко, скучно място. Къщата дори не е в село. Стара фермерска къща, на осем километра. Сега е на Изабел. Не бих избрала да съм родена там. Дори в стихотворението е едноминутна спирка на влак.

— Напротив. Боговете избират умно. Няма нищо по-красиво от английската провинция. А косата ти е с цвета на зряло лятно жито. — Той й се усмихна. — Адълстроп е съвършен.

— Добре, така да бъде.

— И не е много далече от моя дом. Ние сме съседи.

Кортфийлд беше много чаровен. Ресторантът беше забележителен, а храната превъзходна. Bouillabaisse се оказа яхния от риба, миди и скариди, ухаеше на чесън, зеленчук, забранен в Адълстроп. Оливър й каза, че англичаните имат най-добрата риба в Европа, само че не го знаят и отказват да я ядат, освен ако не е увита във вестник заедно с пържени картофки.

Няколко човека спряха при тях. Оливър, изглежда, познаваше половин Лондон. Само веднъж тя се почувства неловко, когато семейство Лангфорд дойдоха, за да поздравят Оливър. Мъжът беше грубоват и сърдечен, но жената, тъмнокоса трийсетина годишна красавица, не притежаваше такива качества. Не каза почти нищо, но наблюдаваше жадно Оливър. На тръгване стрелна Киара с поглед, в който имаше притаена горчива ревност.

— Коя е тя? — попита Киара, след като двойката излезе.

— Моника Лангфорд ли? Има конеферма в Девън. Отглежда главно състезателни коне.

— Имах предвид каква ти е на теб?

— Приятелка. Джайлс е вторият й съпруг. Той ми е нещо като колега.

— Тя е зашеметяваща. Обзалагам се, че бе готова да те наругае.

— Защо го казваш?

— Погледна ме по много странен начин.

— Не й обръщай внимание — рече пренебрежително той. — Тя е странна жена.

Киара усети, че той не й казва истината, и това силно я притесни. Но в крайна сметка, това си беше негова работа, а и тя се интересуваше много повече от бъдещето, отколкото от миналото.

От известно време бе спряло да вали. Той паркира пред апартамента й в малките часове на нощта и двамата слязоха от автомобила на притихналата леденостудена улица, а над тях намигаха звездите. От устата на Киара излизаха облаци пара.

— Вечерта беше истинско вълшебство.

— Ще я запомня — отвърна той.

— Аз също. — Изпрати я до вратата. Там тя се обърна и го погледна. — Благодаря ти, Оливър.

— Ще се видим след три дни. — Най-неочаквано й се видя цяла вечност, огромна бездна от време, която все някак трябваше да преодолее. Помисли си — надяваше се с присвиване в стомаха — че той ще я целуне по устните, но Оливър просто докосна бузата й. — Честита Коледа, Киара.

Не използва асансьора и тича два етажа нагоре. Хвърли се на леглото и зашепна.

— Толкова съм щастлива… щастлива… щастлива!