Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (10)

3.
Киара

Лондон, зимата на 1938 г.

— Ще се порадваме на бяла Коледа — рече весело Киара, докато слизаше от таксито на стоянката на Бромптън Роуд и поглеждаше към небето. Над пищната величествена фасада на „Харъдс“ от сивото небе се сипеха съзвездия едри бели снежинки. Снегът вече бе натрупал по корнизите над прозорците и вратите на огромния магазин. Тя затвори щастливо очи, докато снежинките се топяха по вдигнатото й лице, по бузите и устните.

Чарли Гроувнър я блъсна отзад, за да може да слезе от таксито. Беше много пиян.

— Ами — започна той и се подхлъзна на тротоара — през коя врата ще влезем? — А след това добави със задгробен глас: — Защото „Харъдс“, също като смъртта, има много порти.

— Насам — рече тя и го поведе сред тълпите, които влизаха и излизаха. Хората твърдяха, че никога не е имало по-натоварена или по-весела Коледа въпреки надвисналата заплаха от нова световна война. Тази Коледа беше най-веселата, която помнеха.

Портиер в зелена ливрея докосна периферията на цилиндъра си, докато влизаха.

— Добър ден, госпожице Редклиф. Напред към целта.

В „Харъдс“ беше горещо. Лъхна ги опияняващ аромат, смес от десетте най-популярни парфюма за сезона. Чарли спря.

— Да ти кажа, доста ми е зле.

— Нали ти казах да не поръчваш трета бутилка шампанско — натякна тя. Откакто научи за наследството, това бе единствената напитка, която той признаваше, при това в огромни количества.

Хората се отдръпваха от него. Буйната му кестенява коса, разрошена от вятъра и шампанското, му придаваше вид на дивак. Беше едър младеж, но изглеждаше слаб и немощен. Попи чело с края на белия си копринен шал.

— Не е от него, сигурен съм, че е от стридите.

— Когато времето е студено, не се ядат стриди — изтъкна тя и се опита да го побутне напред.

— Няма значение кое време от годината е, ако попаднеш на развалена. Трябва да пийна едно бренди.

— Това е последното, от което се нуждаеш.

— Ако не пийна бренди, ще повърна. — Той издаде предупредителен звук.

— О, Чарли! — възкликна нетърпеливо Киара. Не можеше да прецени дали говори сериозно или не. Качиха се в асансьора до ресторант „Джорджиън“, където оберкелнерът, мосю Алфонс от Париж, грейна, докато я поздравяваше.

— Следобеден чай ли, госпожице Редклиф? Заведението е пълно, но ще ви намеря местенце.

— Тук сме заради Чарли, мосю Алфонс. Каза, че ако не изпие едно бренди, ще повърне.

След като огледа набързо лицето на Чарли, мосю Алфонс ги поведе към закътана маса в един ъгъл. Брендито се появи пред Чарли и той го гаврътна на един дъх, а след това, изглежда, заспа, отпуснал брадичка на гърдите си. Киара го побутна, но той не помръдна.

— Мили боже — въздъхна тя. — А пък аз исках да напазарувам за Коледа. Мислите ли, че е добре?

— Понякога тъкмо брендито успокоява стомаха — довери мосю Алфонс. Този път, пред Киара, не си направи труд да доизкусури френския акцент. Заговори естествено, истински господин Алфред от Хакни. — Не че личи. Каквато болестта, такова и лекарството, както се казва. Добре е похапнал на обяд, нали?

— Не мисля, че е изтрезнявал, откакто научи — въздъхна Киара.

— Пожелавам му късмет. Да ви донеса ли нещо, госпожице Редклиф? Чай, нещо от количката?

— Само чаша вода, благодаря ви, мосю Алфонс.

Той забърза да изпълни поръчката. Беше почти четири часът, времето за чай, и ресторантът жужеше от разговори, отекваше смях. Масите бяха отрупани със сребърни чинии за торта. Сервитьорите се стрелкаха насам-натам с колички. Ресторантът беше украсен за Коледа, на стените бяха закачени едри бели венци, а елхите бяха накичени със сребърни дрънкулки. Изкуствено осветеният витражен таван придаваше усещане за слънчев ден, въпреки че навън валеше. Киара се огледа и видя две познати лица. Ръце в ръкавици й помахаха весело. Тя също помаха, малко срамежливо. Някои, както забеляза, я наблюдаваха развеселени. Имаше чувството, че е център на вниманието. Опита се тайно да сръчка Чарли, за да го събуди, но той издаде някакъв гъргорещ звук и тя бързо се отказа. Главата му висеше на гърдите, несресаната кестенява коса наполовина покриваше лицето му. Дори за най-незаинтересувания наблюдател нямаше съмнение, че той спи дълбоко. Мосю Алфонс й донесе чашата вода.

— Спи като бебе, нали?

— Нищичко не чува. Как мислите, мосю Алфонс, колко ще спи?

Алфонс огледа Чарли с опитно око.

— Доста, струва ми се.

— А сега е най-натовареното ви време. Моля за извинение. Страхувам се да го събудя, да не би да… нали знаете. Да не повърне.

— Не се притеснявайте, госпожице Редклиф. Дайте му час, за да се съвземе, след това аз ще се опитам да го раздвижа.

Час! Киара подръпна надолу бялата си велурена ръкавица и погледна часовника си. Пълният с изкушения „Харъдс“ я очакваше, до Коледа оставаха няколко дни, а тя беше вързана със Спящия красавец. Беше толкова лесно да се измъкне и да напазарува сама, да се надява на най-доброто, но се страхуваше да го остави без придружител. Той можеше да се изложи пред хората, при това по много начини. Като се изключи, че беше непрекъснато пиян, Чарли беше много приятен млад човек. Тя се чувстваше отговорна за него. Повечето му приятели бяха вдигнали ръце от пиянството му, освен използвачите, които се надяваха да изкопчат нещо от него.

Киара въздъхна и отпусна брадичка в дланта си. Тя беше най-малко красивата от момичетата на семейство Редклиф, но нямаше нищо против. Мислеше, че сестрите й са двете най-красиви жени на света, и те й липсваха безкрайно. Фелисити беше станала монахиня в манастира в Уестморланд, Изабел пък беше изгубена бог знае къде — Киара не се беше чувала с нея от седмици — в ужасната нацистка Германия. Тя самата не проявяваше интерес към религия или политика, тъй като нито ги разбираше, нито я вълнуваха.

Имаше чипо носле и устни, които можеха да бъдат наречени пълни, горната малко по-пухкава от долната. Беше блондинка, златните й коси късо подстригани, тъй като цветът се забелязваше прекалено много, когато ги оставеше дълги, и хората по улиците я зяпаха, а тя не обичаше да привлича внимание. Неморалните момичета имаха коси с такъв цвят и един приятел веднъж й направи забележка, а тя възкликна, че неморалните момичета постигат този ефект с боя, докато нейната е естествена. Той бе отвърнал, че това няма значение.

Типичната за Итън къса подстрижка, която не беше на мода в епоха, когато се възхищаваха на водопади от къдрици, й придаваше дяволит вид. Често я описваха като gamine^[1], което й беше безкрайно неприятно, защото показваше самохвалство, но също така намекваше за приказност, за необикновена и старомодна увереност, с която правеше впечатление на околните. Колкото и да беше необикновено за естествена блондинка, Киара имаше кафяви очи, които понякога ставаха закачливи, дори в случаите, когато мислите й бяха напълно невинни. На двайсет и три тя вече застаряваше и времето й да се мотае из Лондон неомъжена беше към края си. Изабел се омъжи на деветнайсет, а Фелисити отдаде верността си на Исус на същата възраст. Майка им се беше омъжила на седемнайсет. Ето че тя, жена със средства, достатъчно привлекателна, добре облечена и приятно забавна за вкуса на повечето хора, беше все още необвързана и чакаше търпеливо Чарли Гроувнър, който вече бе започнал да хърка.

— Каква очарователна картинка. Уна и лъвът.

Киара вдигна стреснато поглед към високия господин, който я бе заговорил. Както бе погълната в мисли, тя дори не бе забелязала кога е приближил.

— Моля?

— „Тъгува Уна сломена — цитира той, — а в краката й полегнал е лъвът и бди.“ Само дето в този случай лъвът е сломен, а Уна бди.

— Не познавам стихотворението — отвърна тя студено любезно. — От Шекспир ли е?

— Спенсър. „Кралицата на феите“.

— За съжаление не го знам. — Мъжът беше в гълъбовосив костюм с розов карамфил в бутониерата и човек би си казал, че е конте, ако не беше вратовръзката му на кафяво и тъмносиньо райе, което означаваше, че е бил в гвардията. Киара знаеше това, тъй като баща й носеше такава. Отношението й стана малко по-топло, колкото да му се усмихне. — Чарли може и да прилича на лъв, когато го погледне човек, но всъщност е нещастно изгубено агънце. Наследи крупна сума и празнува.

— И аз така чух. — Той не поглеждаше към Чарли, наблюдаваше нея с повече интерес, отколкото бе прилично. Тя обаче се зарадва на присъствието му. Вниманието на изискан джентълмен на този етап от живота й беше спасение.

Той беше от онези безупречни мъже, за които инстинктивно си наясно, че знае как трябва да постъпи и какво да каже. Косата му бе безупречно подстригана и отиваше безкрайно много на безупречния костюм и безупречния акцент. Слепоочията му бяха посребрели, беше слаб, висок, на около петдесет. Очите му, помисли си тя, са сиво–зелени като стените на замък и зимен пейзаж, макар да е по-загорял, отколкото бе типично за англичанин по това време на годината.

— Чарли вашият любим ли е? — попита той.

— Не, не ми е любим. Аз се явявам нещо като негова бавачка, поне докато не изтрезнее.

— Заемате се с непосилна задача.

— Може и така да се каже. Всеки друг би се отказал.

— След като Чарли не е вашият любим, тогава кой е?

— Нямам любим.

— Наистина ли? Разбирам, че на младото поколение му липсва инициативност, но нямах представа, че нещата са стигнали чак дотук.

Той умееше да представя нещата по шеговит и едновременно с това ласкателен начин, поднесен сухо, галантно и забавно. Мосю Алфонс забеляза господина и забърза към масата.

— Господин Кортфийлд! Мислех, че си тръгнахте.

— Качих мама на такси и се върнах да спася младата дама, Алфред. Тъжна картинка.

Алфонс/Алфред намигна на Киара.

— Тъжно е, наистина, господин Кортфийлд. Да ви донеса ли нещо?

— И така — обърна се мъжът любезно към Киара. — Какво ще пием? Може би кампари?

— Нямам представа какво е това — отвърна тя.

— Тогава трябва да разберете — заяви той. Дръпна стол и седна. — Две кампарита, Алфред. Знаеш как го харесвам.

— Веднага, господине.

Оберкелнерът се забърза.

— Майка ви ли, казахте? — полюбопитства Киара.

— Сигурно ви се струва невероятно, че престаряло същество като мен има майка — рече мрачно той, — но е така. Тя се е захванала със зъби и нокти за живота.

— Толкова ли е стара? — попита Киара.

— На сто и единайсет.

— На сто и единайсет! — възкликна младата жена.

Той имаше прекрасно оформени устни, които изглеждаха строги, докато не се разтеглиха в усмивка.

— Тя няма да остане никак доволна, че съм издал възрастта й, но е в края на шейсетте.

— О! Аз пък си помислих, че говорите сериозно!

Той изви вежда.

— Надявам се, че след като си направих труда да ви спася, няма да се окажете глупачка.

— Не бива да оставате, ако мислите, че ще бъде неприятно — отвърна тя.

— Със сигурност няма да остана, ако се окажете образец на празноглава млада дама без цел в живота като онези, с които Лондон е пълен напоследък, обикновено придружени от празноглави младежи без цел. — Той погледна приятеля й.

— Какво ви прихвана, та доведохте младия Чарли тук в това състояние?

— Обядвахме в Мейфеър, след това исках да напазарувам за Коледа също като почитаемата ви майка. Нямах представа, че ще припадне.

— Вие сте Киара Редклиф.

— Точно така. Моля да ме извините, но аз не ви познавам.

— Нищо. Не сме се срещали, но аз ви следя. Зорко.

— Така ли?

— Казвам се Оливър Кортфийлд. Познавах баща ви. Служихме заедно в картечарски отряд през последната война.

Тя бе очарована.

— Колко вълнуващо, че сте били с татко!

— Много се натъжих, когато почина. Той беше от най-умните и прекрасни хора.

Това описание й достави удоволствие.

— Близки ли бяхте?

— Беше ми командир. Бяхме другари войници, не приятели.

— Другари войници. Добре звучи. Като казвате „последната война“, мислите ли, че ще има нова?

— Ще има нова война. Въпрос на време е. — Той барабанеше с пръсти по покривката на масата. Тя забеляза, че има силни, фини ръце. — Не го казвам, за да ви депресирам, а защото сестра ви е в Берлин.

— А, значи познавате Изабел?

— Знам коя е. Тя обаче от няколко години подкрепя каузата на нацистите, напълно погрешно според мен. Тази страна скоро ще влезе във война с Германия. Крайно време е да се прибере у дома.

— И аз така мисля! Много се тревожа за нея! Не сме се чували, откакто разбиха всички витрини.

— Kristallnacht.

— Да, така наричат събитието.

— Не са разбивали единствено витрини. Изпратили са трийсет хиляди в концентрационни лагери. — Очите му вече не бяха забулени, бяха станали бистри, пронизващи. Пръстите му спряха да барабанят. — Не сте ли се чували оттогава?

— Тя не отговаря на телефона си. Писах й, пусках телеграми. Свързах се с посолството, но посланикът е отзован, а хората от персонала нямаха никаква информация за нея. Разговарях с един от редакторите й и той ме увери, че била добре, но не знаеше подробности. — Киара си пое дълбоко дъх. — Все ще се появи. Много й е неприятно, когато вдигам шум, но наистина съм притеснена.

— Ако искате, мога да направя запитване. Имам връзки във Форин Офис.

— Би било чудесно! — възкликна тя.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади малко черно тефтерче и молив. Наблюдаваше го, докато си записваше телефонните номера и адреси, които тя му даде, и всичко това я успокои. Той беше мъж, който вдъхваше спокойствие. Притежава аристократични черти, помисли си тя, макар да нямаше точна представа какво има предвид. Носът му беше прав, дълъг, имаше подчертани скули и добре изразена челюст. Погледът му беше стряскащо прям. Не бе от хората, които искаш да са ти врагове.

Алфонс донесе кампаритата. Киара остана очарована от цвета на напитката, за която не бе чувала досега, но вкусът я стресна.

— Много светско — отбеляза тя. — Къде открихте тази напитка?

— На Ривиерата.

— Наистина ли ви харесва? Или я пиете просто за да привличате вниманието към себе си?

Той отметна глава назад и се разсмя. Достави й удоволствие, че е предизвикала този искрен смях, който разкри прекрасни бели зъби.

— Трябва да внимавам с вас.

— Да, трябва — съгласи се тя. Забеляза, че откакто Кортфийлд седна на масата им, двамата привличат вниманието на гостите. Още няколко ръце в ръкавици помахаха. Освен това забеляза, че добре сресани глави се доближават и жени, които тя не познава, хвърлят любопитни погледи. — Много ли приключения преживяхте с татко по време на Голямата война?

— Обичайното — отвърна уклончиво той. — Засипваха ни с куршуми и снаряди. Позволете да ви попитам дали имате симпатии към нацистите?

— Мили боже, не. Това не се предава в семейството, нищо подобно.

— Не ги ли одобрявате?

— Ужасни са.

— Мисля, че го казахте много точно. — Той допи чашата и погледна отново часовника си. — Трябва да вървя.

Тя остана разочарована.

— Налага ли се?

— Да. Но ще ви отърва от Чарли. — Отпусна ръка на рамото на спящия Чарли. — Хайде, стари друже — рече тихо. Чарли не откликна, когато Киара го сръчка, но сега отвори веднага кървясали, гуреливи очи.

— Добре — изломоти той. — Тръгвам. — Надигна се неуверено, подкрепян от Кортфийлд. — Извинявам се, че бях такъв досадник — обърна се той към Киара.

— Ще поддържаме връзка — обеща Кортфийлд.

— Благодаря ви за всичко — рече тя. Остана да наблюдава как двамата мъже излизат от ресторанта, старият подкрепяше младия за лакътя. След това остана сама с алената напитка пред себе си. Пробва отново и потръпна. Не беше сигурна дали я обожава или ненавижда. Повика Алфонс, но Кортфийлд беше платил сметката. Беше свободна да напазарува за Коледа.