Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (14)

Въпреки че й беше казал да не мисли много, през следващите дни, скучни, празни, тя не прави почти нищо друго. Преповтаряше разговора им. Откри, че Хамлет на Алек Гинес се връща отново и отново в мислите й. Когато се сблъскат със злото, обикновените хора трябва да действат. Само че описанието на Оливър за бомбардировачи, които ще съсипят Лондон на пух и прах, я ужасяваше. Струваше ли си подобна жертва? Не беше ли по-добре да се даде на Хитлер онова, което иска, и да се избегне войната?

Насилваше се да бъде весела. Излизаше, срещаше се с хора. На Нова година отиде на бала на изкуствата в Челси заедно с Чарли и група приятели. Маскира се като неубедителна Клеопатра, а Чарли като още по-неубедителен Антоний. Нямаше значение. Сред тълпа от над пет хиляди, повечето студенти, изпълнили Албърт Хол с шум и цвят, никой не забеляза костюмите им. Навсякъде се вихреха танци, веселието бе прекалено, трескаво, също като целувката й с Оливър в колата му, и то поради същата причина — усещането, че тази ера е на приключване, че това са последните щастливи моменти за много време напред. Имаха маса на балкона, но слязоха долу, в мелето, за да потанцуват.

Когато удари полунощ, хиляди балони бяха пуснати от купола. Те се спуснаха над веселяците, крехки балони в цветовете на дъгата, които се пукаха, подскачаха, носеха се, издигаха се от топлината и шума. А шумът в залата беше оглушителен. Всички пожарни в Лондон зазвъняха с камбаните си. Шлепове и баржи надуха сирени в Темза. Някой изсвири „Олд Ланг Сайн“ на огромния орган и всички запяха с бумтящите ноти. Сред цялата тази истерия Киара забеляза хора, които плачеха, не се сдържа и също се разплака. 1939 година бе започнала.

Излязоха навън. Улиците около Албърт Хол бяха пълни с подивели хора, които не спираха да крещят. Хвърляха снежни топки, скачаха върху преминаващи таксита и се качваха по улични лампи, прескочиха парапета на парка и там направиха снежен човек. Група леко облечени момичета се качиха на мемориала на Албърт, размахваха бутилки шампанско и пееха. Пристигнаха полицаи и надуха свирките си. Приятелите на момичетата започнаха галантна битка с полицаите.

Киара нямаше апетит за веселба през цялата нощ както в минали години. Успя да убеди Чарли да я прибере и той я остави с огромно неудоволствие у тях към един след полунощ.

Тя се отскубна от пиянските му опити да говори с нея и когато това не се получи, той я целуна. Киара се отърва от него и отиде да си легне. В мислите си пожела на Оливър щастлива Нова година, където и да беше той. Много й липсваше. Запита се какво ли правят Изабел и Фелисити и как празнуват.

Тъкмо беше заспала, когато я събуди настойчив звън от входната врата. Реши, че Чарли става нахален, и се опита да не обръща внимание, но звъненето продължи. Тя стана и натисна копчето на интеркома.

— Кой е?

— Сесил дьо Робияр. Пусни ме да вляза.

Силно изненадана, Киара натисна копчето. След малко Сесил се показа на вратата. Беше с палто от норка, гарвановочерната й коса рошава. Говореше ясно, отчетливо, но незнайно как Киара остана с впечатлението, че жената е много пияна.

— Ще платиш ли на таксито? Ня’ам пари.

Твърде стресната, за да спори, Киара слезе по халат и плати на нетърпеливия таксиметров шофьор безобразно висока сума. Той избръмча да търси други веселяци. Когато се качи в апартамента, Сесил беше метнала норката върху канапето и се опитваше да запали газовата печка, както беше в изключително тясна бяла рокля и високи обувки.

— Mon dieu, il fait froid ici^[1] — измърмори тя. — Вие, англичаните, имате лед във вените.

Киара запали огъня. Той пламна веднага. Сесил застана пред него и потри ръце.

— Какво имаш за пиене?

— Само уиски.

— Става.

Киара й сипа солидно количество.

— Да не би да се е случило нещо?

— Какво? Не, нищо. Ангъс стана невъзможен. Злобен. Заключи ме навън. — Тя гаврътна уискито, без да благодари, и потръпна. — Той е свиня.

— Как ми намерихте адреса?

— Оливър ми каза да те наглеждам. — Допи чашата и протегна ръка за още.

— Много мило — отвърна сухо Киара, — но съм съвсем добре.

— Ще остана тук тази нощ — заяви Сесил. Каза го така, сякаш няма никакъв спор по въпроса, въпреки това стрелна Киара леко намръщено, същевременно въпросително с крайчетата на зелените си очи.

— Разбира се, щом искате — отвърна Киара. Сложи тапата на бутилката уиски и я прибра. — Ще ви оправя канапето.

— Никакво оправяне. Ще спя под vison^[2]. Ще ми бъде по-топло, отколкото с резервното ти одеяло. — Сесил изрита обувките на високи токчета, вдигна роклята, за да освободи чорапите, и показа голото си бедро. Олюля се леко.

— Внимавайте.

— Тогава ела. Помогни ми. — Киара й помогна да си свали чорапите. Миришеше на уиски и на „Апре Лонде“. Забеляза, че по бялата й ръка има синини, където някой мъж я беше стискал. Сесил отказа да се съблече и се сви на канапето под коженото палто. Огледа се със студените си очи. — Добре поне, че имаш вкус към картините. Да не би любовниците ти да ти ги подаряват?

— Отивам да си легна — заяви Киара и пристъпи към вратата.

— Недей, чакай. — В гласа на Сесил се прокрадна жална нотка. — Остани малко при мен.

— Трябва да поспите.

— Съвсем за малко — рече умолително тя. Киара приседна уморено до нея. — Харесваш ли Оливър? — попита тя.

— Да.

— И аз го харесвам. Но аз го създадох такъв, какъвто е. — Сесил затвори очи. — Не се отнасях много мило с него. Имах си собствен живот. Que voulez-vous^[3]?

Киара седеше и чакаше умората да надвие Сесил. Когато тя се отпусна, изглеждаше по-невинна и гневът се стопи. Щом реши, че е заспала, Киара стана тихо.

— Il a été trahi par les deux femmes plus important de sa vie^[4] — заяви сънено Сесил. — Майка му го напусна, а съпругата му почина млада. Той никога вече няма да се довери на друга жена. Оставѝ огъня да гори.

Киара беше много уморена, когато си легна.

Събуди се рано, замислена над хилядата и един въпроси, които да зададе на Сесил — за работата на Оливър, за жените в живота му, за детството му, за съпругата му, коя е Моника Лангфорд, дали наистина е шпионин. Когато обаче влезе в хола, Сесил и палтото от норка ги нямаше. Газовата печка беше спряна и единствената следа от нощната посетителка беше ароматът на „Апре Лонде“.

 

 

Като размисли, Киара реши, че е много по-вероятно Оливър да е дал адреса й на майка си, в случай че Сесил има нужда от убежище, а не, както тя твърдеше, „да държи под око“ Киара. При тази мисъл й стана приятно, защото намекваше, че тя е надежден човек. Сесил не се появи повече. Само че пророческите думи на жената, също като неясна мъдрост на някоя ясновидка, не я оставяха на мира. Оливър е бил предаден от двете най-важни жени в живота си. Повече няма да прояви доверие. Тя никога няма да успее да го накара да я обикне. Но така или иначе, той беше изчезнал от живота й.

1939 година започна мрачно, снегът се редуваше с дъжд и суграшица, докато лондонските тротоари не заприличаха на реки от киша. Новините бяха стряскащи. Вестниците бяха пълни с материали, че германците възнамеряват да нахлуят в Холандия и да използват холандските летища, за да бомбардират Великобритания. Сред виелицата от обвинения и отричане напрежението растеше и вероятността за война ставаше все по-реална. Хората вече не казваха „ако“, а „когато“.

Фашизмът триумфираше в Испания. Националистите, с подкрепата на Мусолини, се опитваха да завземат Барселона, което щеше да сложи край на Испанската гражданска война. Бежанци се стичаха от града към Франция. Във вестниците пишеше, че щяло да има страшно клане, когато Франко превземе Барселона, че се е зарекъл да избие до крак онези, които са му обърнали гръб. Киара благодари на Господ, че Изабел вече не е в Испания. Въпросът беше къде се намира.

Междувременно в Лондон започнаха да прииждат многобройни евреи, жалки, объркани семейства, които очевидно нямаха почти нищо освен дрехите на гърба си и обикаляха улиците.

Тя се зае да почисти малкото платно с небе и облаци, което бе купила. Жълтеникавият лак падна и разкри изящен пейзаж. Може би господин Кавъндиш беше прав и платното наистина беше на Констабъл. Старият търговец на картини имаше набито око, точно както бе казал Оливър.

Тя мислеше непрекъснато за него. Първоначално мисълта за двуседмичната раздяла й се струваше непоносима. Но така й остана време да разсъждава над чувствата си, които изпреварваха ума. Така можа да прецени какво би било бъдещето с Оливър.

Може и да беше глупаво да казва, че е влюбена, след като го познаваше от нищо и никакви няколко седмици. Тя обаче беше наясно, че дори да не го обича сега, много скоро ще го обикне и че любовта й ще бъде истинско, трайно чувство. Как точно го разбра, си оставаше мистерия, поне донякъде. Той беше властен, мил и я възбуждаше сексуално. Но това не беше достатъчно, за да обясни страстта й. Това беше нещо, което избликваше дълбоко в нея, сякаш бе спало през целия й живот и бе чакало тъкмо този момент и този мъж, никой друг. Беше посяло коренната и бе изникнало от нея.

А знаеше толкова малко за него. Същевременно го познаваше интимно. Как така? Може би от времето, когато е бил цар във Вавилон, а тя християнска робиня, както в старото стихотворение. Копнееше за завръщането му, нямаше търпение да се озове отново в ръцете му и да му признае всичко, което беше скътано в сърцето й.

Инес се върна след празниците и двете направиха почистване на апартамента. Галерията отвори отново и Киара се върна на работа. На първия ден имаше малко посетители и тя направи продажба. Може би пред опасността от война хората влагаха парите си в материални неща. Говореше се, че златните бижута са недостъпни. Дилърите ги изкупуваха, за да се спасят от инфлацията.

На второто й утро на работа двойка бежанци пристигна в галерията — съпрузи на трийсетина. Личеше, че дрехите и на двамата са били хубави, но сега бяха поизносени. По лицата им се беше изписало учуденото изтощение на хора, чийто живот е бил разбит. Говореха слабо английски. Носеха пакет, увит в кафява хартия, който дадоха на Киара да отвори. Тя остана удивена, когато видя платно на Рембранд, портрет на младо момиче, вероятно дъщеря му Корнелия. Двамата бяха успели, незнайно как, да го изнесат нелегално от Германия въпреки бдителността на нацистите.

— Тази картина е много ценна — каза им тя.

Мъжът кимна уморено.

— Знам, разбира се. Колко ще ми дадете?

— Трябва да я отнесете в „Сотби“ — посъветва го тя. — Наблизо е. Ще ви упътя. Ще спечелите поне десет хиляди лири.

— Вие плащате тези пари? — попита жената и погледна Киара с измъчени очи. — Тези десет хиляди?

Киара погледна платното, несъмнено шедьовър.

— Моят работодател ще ви даде най-много половината от тази сума. Може би две-три хиляди. Занесете картината в „Сотби“.

— Веднага ли ни платят?

— За съжаление, не — там е аукционна къща. Ще отнеме няколко месеца.

— На нас ни трябват пари веднага — отвърна мъжът. — Не можем чакаме месеци. Разбирате?

Тя позвъни на господин Кавъндиш, който пристигна в галерията половин час по-късно. Очите му заблестяха, щом видя картината. Той излезе с бежанците, елегантен в раирания си костюм и цилиндър. Тя така и не разбра колко е платил за Рембранд, нито какво е направил с него. Той не й каза. Може и да го беше прибрал в сейфа си.

През втората седмица на януари настроението й отново се подобри. Оливър беше казал, че ще се върне приблизително по това време. Тя тръпнеше от вълнение. Когато пристигна писмо, адресирано до нея с почерк, който не познаваше, сърцето й запя. Оказа се, че не е от Оливър. Беше написано на лист с името на манастира на Фелисити в Уестморланд. Беше кратко.

Скъпа госпожице Редклиф,

Пиша ви във връзка със сестра ви.

Със съжаление трябва да ви съобщя, че от известно време тя е в лошо здраве, макар лекарят да ни уверява, че няма непосредствена опасност.

Въпреки това игуменката смята, че посещението ви ще й се отрази добре.

Уикендите не са удобно време за посетители. Всеки друг ден от седмицата е подходящ.

Бъдете така любезна да се свържете с нас по телефона, за да уточним деня и часа.

Писмото беше подписано от сестра Тереза Маргарет, наставницата на послушниците като Фелисити. След като прочете писмото, Киара се паникьоса. „В лошо здраве“ ли? Какво точно й беше? Защо не знаеше нищо? Нямало „непосредствена опасност“. Това пък какво означава? Че по-късно ще има опасност ли? Да не би Фелисити да умира?

Тя се зае незабавно да организира пътуването, което означаваше да си вземе ден отпуск от работа (уикендите не били подходящи, така ли? Те да не би да си въобразяваха, че никой не работи?) и да намери къде да отседне за една нощ в Апълби. Господин Кавъндиш се съгласи да я освободи в четвъртък. Тъй като тя не работеше в петък, щеше да разполага с ден и половина да се види с Фелисити, ако се върнеше в събота. Обади се в манастира и потвърди часа на посещението си. Монахинята, с която разговаря, не можа или не пожела да й каже подробности за състоянието на Фелисити.

За да стигне от Лондон до Апълби, трябваше да пътува с два влака, първо до Карлайл, а после от Карлайл до Сетъл. Втората част от пътуването беше популярна през лятото, защото пътят бе един от най-живописните на север, минаваше се по виадукти, водопади и диви поля. В средата на зимата обаче гледката беше потискаща. Хълмовете бяха покрити със сняг; долините бяха кафяви, брулени от вятъра. Връх Пенигент беше бял като смъртта. Колко самотно изглеждаше всичко! Киара погледна през прозореца на купето и се замисли над необикновената съдба на по-малката си сестра. Защо избра такъв път в живота? Двете с Изабел положиха огромни усилия да я откажат. Фелисити дори замина за Испания, за да се махне от Англия и от влиянията, които я тласкаха да постъпи в манастир. Това не се получи. Заради гражданската война се наложи бързо да се махнат от Кордова, а когато се върна, Фелисити веднага постъпи в манастира. Киара така и не разбра подробности за пътуването. Подозираше, че Изабел, както често се беше случвало, е пипала прекалено грубо и вместо да спаси Фелисити, я е тласнала в нежеланата посока.

Взе си стая в „Мъртън Армс“, малък хотел в Апълби, който бе почти празен. Времето беше лошо, за да отиде на разходка, непрекъснато преваляваше сняг, вятърът пронизваше, затова тя повика такси, което да я откара в манастира, на километър и половина, може би три от града.

Сградите на манастира заприличаха на Киара на крепост още първия път, щом ги видя. Бяха построени от местен гранит, покривът беше от плочи и стряскаха, въпреки че еркерите на прозорците и великолепно гравираните вертикални колони на прозорците бяха красиви. Влезе през тежка метална порта в тихия манастирски свят.

Дворът беше потънал в мъгла и сестрите, облечени целогодишно в тежки кафяви роби, с лица, обрамчени от бели забрадки, приличаха на ефирни призраци. Рядко вдигаха очи от земята и Киара чу единствено тих шепот от малкото, с които се размина. Отведоха я в чакалня и й казаха да седне. Ритъмът в манастира не се променяше, чуваха се приглушени камбани, тихи процесии от забулени фигури преминаваха от една сграда в друга. Нима това беше привлякло Фелисити, този ред, спокойствието, толкова различни от хаоса, който цареше в детството им?

Сестра Тереза Маргарет най-сетне се появи, жена на средна възраст, чието лице можеше да мине за мило, ако си позволи да се усмихне. Поздрави Киара без капчица топлина.

— Сестра ви е в лечебницата — рече тя. — След малко ще ви заведа. Преди да се видите с нея, искам да ви помоля да сте много тиха в нейно присъствие и да не я възбуждате по никакъв начин.

— Разбира се. Сестро, моля ви, кажете ми, какво й е на Фелисити?

— Какво й е?

— Каква е болестта й?

— А, да. Има упорита кашлица, която не се поддава на никакво лечение. Правиха й тестове за туберкулоза и емфизем. Също и за охтика. Не е това.

— Тогава какво е?

— Първо, тя страда от физическо изтощение. Кашлицата я уморява непрекъснато. Понякога е трудно да се каже дали тя е причината или симптом на заболяването й.

— Откога е така?

— От няколко седмици.

— И състоянието й не се ли подобрява?

Сестра Тереза Маргарет се поколеба за момент. Седеше както седят сестрите, свила ръце на кръста. От позата й лъхаше колкото спокойствие, толкова и желание за отбрана. Хлътналите й бузи и дълъг нос бяха зачервени от студа.

— Лекарят не е на това мнение, но аз съм убедена, че болестта на сестра ви е до голяма степен въображаема.

— Май не ви разбирам — призна Киара. — Какво имате предвид, като казвате въображаема?

По лицето на сестра Тереза Маргарет премина раздразнение, сякаш мислеше, че Киара е много глупава.

— Може би трябва да я видите още сега. Заповядайте.

Киара я последва. Стъпките на сестра Тереза Маргарет бяха почти безшумни дори по каменното стълбище, което водеше към лечебницата. Чуваше се единствено шумоленето на дрехите й. Какво ли е, питаше се Киара, да обличаш едни и същи дрехи всеки ден, никога да не виждаш нищо цветно, да потънеш в това монотонно ежедневие?

Лечебницата се оказа малка. Фелисити беше единствената пациентка. По-възрастната сестра, която се грижеше за нея, се представи като сестра Джон, пое щафетата от сестра Тереза Маргарет и въведе Киара. Фелисити лежеше на тясно болнично легло с желязна рамка, точно под прозорец високо на стената, чиято светлина падаше върху нея на бели ивици. Когато Киара приближи леглото, сестра Джон седна на стол наблизо. Стана ясно, че възнамерява да остане там по време на посещението.

Киара погледна сестра си. Едва позна онази Фелисити, с която бе расла. Беше с гола глава. Косата й, навремето светла, гъста, сега беше късо подстригана, приличаше на безцветна вълна. Лицето й бе изтъняло, бузите и очите хлътнали. Имаше измъчен вид. Погледна Киара сякаш объркано. След това заговори тихо.

— Киара! Ти дойде!

— О, Фий! — Очите на сестра й се напълниха със сълзи, когато се наведе да целуне някога закръглената буза.

Усети как тънките ръце на Фелисити я прегръщат. Двете останаха за кратко прегърнати. След това Фелисити се отпусна назад.

— Изглеждаш прекрасно, мила. — Поне очите й все още бяха очите на Фелисити, светлосивото на баща им, обрамчени с дълги, тъмни мигли. — Чувала ли си се с Изабел?

Тъй като тя беше съвсем немощна, Киара прецени, че е най-добре да не й разказва за бурния живот на Изабел и онова, което бе научил Оливър.

— Знам само, че сега е във Франция и е добре.

— Много се радвам. Непрекъснато мисля за нея.

— И аз.

— Преодоля ли манията по нацизма?

— Мисля, че да.

— Слава богу.

— Много си слаба, Фий.

— Не е толкова зле. — Киара обаче видя, че ръцете й треперят от усилие, докато се опитва да се надигне, за да седне в леглото. Помогна й и подреди твърдите възглавници, за да й бъде удобно. — В лечебницата съм от седмица. Сигурна съм, че скоро ще ме пуснат. Много е уютно тук, нали?

Нима съзря искрица от стария хумор в очите на Фелисити? Киара погледна голите стени. Нямаше нищо освен дървен кръст, който да раздвижи монотонността. Тук дори не й се стори много чисто. Със сигурност не беше боядисвано от години.

— Прекрасно е. — Погали късо подстриганата глава на Фелисити. — На пипане си като Амброуз.

Фелисити се засмя тихо. Амброуз беше плюшеното мече на Киара, което тя не остави, докато не се разпадна от ласките й.

— Чувствам се малко като него в последния стадий на съществуването му, готов да се разпадне на парченца — промълви тя.

— Защо? Какво ти се е случило?

— Никой не знае. Аз съм медицинска загадка. И тежа на всички.

— Ти винаги си тежала на всички, така че не ми казваш нищо ново.

— Така си е. Добре ли прекара Коледа и Нова година?

— Вие с Изабел ми липсвахте. Липсват ми Коледите, които прекарвахме заедно. — Киара чу сестра Джон да се намества на стола зад нея. Постара се да не обръща внимание на безмълвната вълна от неодобрение. Беше решила, че ръцете на Фелисити треперят от усилието да се намести, но сега забеляза, че цялата Фелисити трепери, че пръстите й са нестабилни, че ръцете й се тресат. Дори лицето й беше нестабилно, единият клепач се спусна в някаква пародия на намигване, а устните й потръпнаха. Опита се да прикрие ужаса си.

— Прекарах Коледа в „Савой“, а Нова година в Челси.

— Май не съм ти липсвала много.

— В „Савой“ беше доста скучно, докато в Челси беше истински хаос. Почти буквално. Някои от момичетата се напиха до безумие и се качиха на монумента на Албърт почти без дрехи…

Сестра Джон се изправи.

— Моля ви! Налага се да ви помоля да напуснете!

— Много се извинявам — отвърна разкаяно Киара. Да не би по лицето на Фелисити отново да се появи следа от усмивка? Или пък беше нервен тик? Така и не можа да определи. — Както и да е, получих картичката ти, много ти благодаря.

— Нашата Коледа беше красива. Имаше служба в полунощ. След това… — Фелисити май нямаше какво друго да каже. Очите й се преместиха към дървения кръст на стената. — Не мислиш ли, че Коледа е много тъжна? Това малко бебе, толкова невинно. А после какво са му сторили. Той е роден за това. Просто не мога да мисля.

— Тогава недей.

— Но трябва!

— Не сега. Докато си тук, трябва да си почиваш.

— Кажи им да ми позволят да стана, мила. Трябва да се върна на работа. Така само губя времето на всички!

— Шшшт. Оздравявай. Нищо друго.

Сега Фелисити се разтрепери още повече. Киара чу как тракат зъбите й. Очите й бяха широко отворени, втренчени напред, бялото подчертаваше ирисите.

— Просто не знам защо ме държат тук. Аз съм силна. Глупаво е.

— Какво казва лекарят?

— Той казва… той казва… — Киара мълчеше и чакаше сестра й да продължи. Стори й се, че Фелисити наблюдава нещо обзета от невидим ужас.

— Не трябва ли да си в болница? — Киара погледна примитивната лечебница и сниши глас. — Сигурна съм, че тук те обичат, но нямат нужните ресурси, за да се грижат за теб както трябва.

— Ще се оправя.

— Сестра Тереза Маргарет ми каза, че си болна от седмици.

— Шшшт — настоя Фелисити.

— Много си отслабнала.

— Ще се оправя — увери я сестра й със странен, задъхан глас. След това гърдите й изхъркаха и тя започна да кашля. Не беше туберкулозната кашлица, която Киара очакваше. Беше странна, лаеща кашлица, която разтърси слабото тяло на Фелисити, сякаш някой я беше ударил.

Сестра Джон се надигна с въздишка и започна да бърка нещо в една чаша.

— Извинявай… — започна Фелисити. — Не исках да… правя… така.

— Няма защо да се извиняваш, мила. — Киара стисна раменете й. Сестра Джон й даде лекарството, някаква течност с цвят на тебешир, която Фелисити успя да изпие на малки глътки. Въпреки това кашлицата продължи, накъсана, настойчива, а всеки пристъп свършваше с хъркане в гърдите.

— Не трябва ли да извикаме лекар? — обърна се Киара към монахинята. Сестра Джон поклати нетърпеливо глава. Започна да удря Фелисити по гърба, между плешките. Фелисити не възрази, но това също не помогна. Острата кашлица продължи, докато устните й не посиняха. Киара се уплаши. Тялото на сестра й се вдърви. От устните й покапа слюнка. Тя изглеждаше толкова крехка, единствено кашлицата я зареждаше с някаква енергия, сякаш я бе обладала и искаше тя да трепери, докато не се разпадне.

Най-сетне Фелисити се отпусна разтреперана на възглавниците. Започна да диша отново, но трудно, сякаш на гърдите й имаше някаква тежест. Киара забеляза, че в хлътнатините на гърлото й се е събрала пот. Положи ръка на гърдите й и усети как лудешки бие сърцето й. Фелисити не можеше да говори. Пристъпът я беше изтощил.

— О, Фий — промълви тя, — не може да продължаваш по този начин.

Фелисити се усмихна немощно.

— Този беше… лек — изхърка тя. — Извинявай, че те притесних. Но сега, мила, просто съм малко уморена. Май… най-добре… да си почина малко.

Киара я целуна по челото.

— Довечера ще остана в „Мъртън Армс“. Утре ще дойда да те видя.

Фелисити кимна. Очите й вече се затваряха.

Киара се върна при сестра Тереза Маргарет. Докато прескачаше през стъпало надолу, тя си каза, че трябва да се овладее. Само че не беше никак лесно.

Сестра Тереза Маргарет я чакаше най-горе на стълбите в обичайната си поза.

— Не можете да я оставите така — започна остро Киара. — Трябва незабавно да бъде преместена в болница.

Лицето на сестра Тереза Маргарет беше като издялано от камък.

— Ще продължим този разговор в кабинета ми, ако не възразявате. — Поведе я нанякъде с тихата си плъзгаща се походка. Кабинетът и се оказа тясна килия, в която бюрокрацията във формата на шкаф за документи и бюро се смесваше с духовното, представено от няколко религиозни снимки на стената. Тя се настани зад бюрото, стисна ръце и погледна Киара през очилата без рамки. — Кажете. За какво искате да говорим?

— Фелисити не може да остане в онзи неугледен затвор. Трябва веднага да бъде преместена в болница. Тя е тежко болна.

— Не съм съгласна с вас — отвърна сестра Тереза Маргарет. — Не вярвам да е много болна.

— Вие чули ли сте кашлицата й?

— Чувам я денонощно — отвърна сухо монахинята.

— И според вас това не е болест, така ли?

— За мен това е чудесен начин да се привлича вниманието.

Киара беше потресена.

— Тя не се преструва, ако това имате предвид!

— Лекарят не откри органична причина за кашлицата. Опитът ми подсказва, госпожице Редклиф, че или има, или няма причина.

— След като причината не е органична, значи е психологическа!

Сестра Тереза Маргарет й отправи тънка, студена усмивка.

— А, да. Психологическа. Думата е много на мода напоследък, нали? За съжаление не вярвам в психологията. Твърде много се употребява. Психологията поощрява слабости и извинения, които трябва да бъдат приети и коригирани. Вярвам, че за нещата има много по-простички причини и резултати, отколкото психолозите се опитват да ни представят.

Сестра Тереза Маргарет, изглежда, изпитваше прикрито удоволствие от тези думи и очите й блестяха. Киара се постара да запази спокойствие.

— И вие вярвате, че Фелисити се преструва.

— Вие избрахте думата, не аз.

— А вие коя дума ще изберете? — попита Киара.

— Бих казала, че тя се убеждава в нещо, което не съществува.

— Това е дефиницията за психологически проблем!

— Това е дефиницията за прищявка!

На Киара й се прииска да издере самодоволното лице.

— Настоявам сестра ми да бъде преместена от манастира и да получи медицински грижи в прилична клиника — настоя тя.

— Можете да настоявате колкото желаете. Нямате никаква власт между тези стени.

— Не можете да я държите като затворник!

— Никой не я държи като затворник — заяви с леден глас сестра Тереза Маргарет. — Ако иска да постъпи в болница, ще бъде заведена веднага. Тя не е проявила подобно желание. Що се отнася до това, че лечебницата е „неугледен затвор“, както се изразихте, сестра ви вече отне предостатъчно от оскъдните ни ресурси, ограниченото ни време и търпение.

Сърцето на Киара блъскаше от гняв. Гласът й трепереше.

— Тогава трябва да си тръгне.

— Тя иска да остане. Не притежавам власт да я изгоня. — Монахинята вдигна ръка, за да спре отговора на Киара. — Отнесете въпроса към сестра Хелън, игуменката. Повече нямам намерение да обсъждам този въпрос с вас.

— Тогава искам да се срещна със сестра Хелън.

— Доколкото разбрах, ще прекарате нощта в Апълби. Сестра Хелън ще се срещне с вас утре сутринта. — Сестра Тереза Маргарет стана и посочи вратата, без да каже и дума повече.