Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (6)

Стаята им беше просторна, с огромна веранда и изглед към Средиземно море. Фелисити все още усещаше напрежение в гърдите. Трябваше да се съсредоточава над всяка глътка въздух. Първото, което направи, бе да поръча разговор с Киара, която изписка от радост, щом чу гласа й по телефона.

— Да знаеш само колко много се притеснявах за вас двете! Нямах никакво известие от вас. От дни не съм спала. Във всички вестници пишат единствено за войната. Мислех, че сте заловени от червените. А като знам какви са политическите предпочитания на Изабел, очаквах да са ви изправили пред някоя стена.

— Бяхме заловени — натърти Фелисити. — За малко да ни изправят за разстрел! Между другото, един червен ни измъкна.

— Какво?

— Не е точно червен — продължи Фелисити. — Всъщност той е прекрасен. Изабел разправя, че бил нашият рицар в лъскави доспехи.

— Кой е този образец на мъж?

— Нарича се Уилям Уилъби и е американски доброволец. Бил разквартируван в къщата на Изабел. Направо няма да повярваш в какъв вид е замъкът. Там е квартирата му и той ни се притече на помощ. Спаси ни от един луд болшевик, който искаше да ни застреля, и ни закара от Кордова чак до Валенсия.

— Мили боже, той заслужава медал.

— Ще се погрижа да получи — зарече се Фелисити. — Трябва да му бъде присъдено рицарско звание. Какви приключения само преживяхме. Нямам търпение да ти разкажа всичко, но имаме само две минутки, така че разказът ще почака.

— Уилъби ли каза?

— Да. Рискува живота си за нас. Той е висок, красив, смел и… и…

— Фелисити! Ти си влюбена!

Фелисити се изчерви.

— Глупости.

— Напротив, влюбена си! — Веселият смях на Киара се понесе по линията. — О, боже! Това пресуши сълзите ми!

— Стига глупости.

— Да не би това да означава, че онази работа с манастира отпада? Моля те, Фий, кажи ми, че си се осъзнала!

— Не става въпрос да се осъзная.

— Точно това е. Винаги си живяла в свят на мечти, миличка. Затова ти хрумват толкова много безнадеждни идеи. Сега си вкусила малко от истинския живот и се надявам това да издуха паяжините. Доведи въпросния сър Галахад^[1], за да го огледам.

— Ще се постараем — обеща Фелисити. — Той се бие на страната на испанците.

— Сигурно. И на ваша страна. О, Фий, какво прекрасно обаждане. Да науча, че сте живи и здрави… и че онази глупост с манастира отпада!

— Изобщо не отпада — заяви разгорещено Фелисити. — За това и дума не може да става. А дори да можеше — а то не може — той не иска мен. — Погледна Изабел, докато говореше, но Изабел беше твърде заета да оглежда стаята и не обръщаше внимание на разговора. — Той вижда единствено нали знаеш кого?

— Да не би да му е правила мили очички?

— И още как. Нали знаеш как се държат около нея мъжете.

— Знам, разбира се. Подай ми кофата, за да повърна. — Киара издаде неприличен шум. — Ти обаче не можеш да прекараш живота си в сянката на Изабел. Ако си влюбена във въпросния Уилъби, тогава му кажи. Та това е истинска вълшебна приказка — невинната девица, рицарят в бляскави доспехи и драконът. Нали знаеш, че няма начин накрая рицарят да избере дракона? Осигури на това приключение щастлив край. Има да разказваш на внуците си. Не бъди чак толкова срамежлива, Фий!

Фелисити не се сдържа и се разсмя.

— О, Киара. Винаги ме развеселяваш!

— Какъв цвят са очите му?

— Облачни.

— Косата?

— Черна.

— Ясно. Трябва да съобщя на пресата името на младоженците.

— Да не би двете с Киара да имате намерение да дрънкате цял ден? — прекъсна ги Изабел. — Искам спа процедури. Заслужаваме ги след всичко, което преживяхме. Освен това министър-председателят Стенли Болдуин ще трябва да се бръкне.

Сигналът по линията извести, че двете им минути са приключили.

— Трябва да затварям, миличка — рече Фелисити на Киара. — Обичам те! Не се притеснявай повече! След няколко дена сме си вкъщи!

Двете с Изабел тръгнаха към спа центъра, където попаднаха в свят на облечен в бяло обслужващ персонал, сауни, термални вани, парни бани, кабинки за масаж, хидротерапия и процедури с лед.

— Най-добре да започнем с кал — реши Изабел. — След това пара.

Отпуснаха се на мрамора, докато момичетата мажеха телата им с топла кал. Изабел въздъхна с наслада и се унесе. След малко топлината и тежестта на калта надвиха Фелисити и тя също потъна в безпаметен сън. Когато се събуди, дишането й се струваше по-леко.

Седнаха една до друга на пейката в парната баня, голи, само с хавлиени кърпи.

— Господи, колко е хубаво да изкараш от тялото си цялата мръсотия — заяви доволно Изабел, докато капките се стичаха по носа й. — Каква е тази работа с Уилям? — попита тя и погледна внимателно Фелисити. — Да не би да си падаш по него?

— Много по-зле е — отвърна приглушено Фелисити.

— О, Фелисити! — Сестра й най-сетне се усети. — О, миличка. Наистина ли?

— Да.

Изабел избърса потта от лъскавото си лице.

— Невъзможно, миличка — рече решително тя. — Никой не може да се влюби само за седмица, най-малкото костелив орех като теб. Това е като лошото храносмилане. Ще мине за ден-два.

— Не знам как се случи — отвърна нещастно Фелисити. — Не мога да спра да мисля за него. Не мога да понеса мисълта, че ще го изгубя. Не знам как ще преживея следващите два часа без него, камо ли останалата част от живота си! — Последните две думи прозвучаха като смес от вопъл и смях. След това Фелисити се овладя и се опита да се държи по-достойно. — Няма смисъл обаче. Ще стана монахиня. А дори да нямах подобно намерение, той е твой.

— Изобщо не е мой — отвърна троснато Изабел. — Това пък откъде ти хрумна?

Фелисити поклати глава. Възможно ли беше Изабел да е толкова задръстена?

— Че вие двамата не отделяте очи един от друг — обясни тя.

— Нещо не си разбрала — намръщи се сестра й. — Между нас с Уилям няма абсолютно нищо.

— Когато ти си в стаята, все едно не съществувам за него. Той те намира за невероятно прекрасна. Двамата сте в пълна хармония. Ти знаеш точно какво да кажеш, за да го разсмееш. Аз съм винаги изключена, елиминирате ме. Дори когато се карате, сте съвършени. А пък аз не мога да допринеса с нищо, с абсолютно нищо.

Изабел стисна ръцете й.

— Чуй ме, миличка. Двамата с Уилям сме на една възраст, а ти си по-млада. Разбира се, че имаме много общо, макар той да е тъпанар в политическо отношение. Това съвсем не означава, че сме влюбени.

— Как е възможно някой да не е влюбен в него?

Изабел се усмихна.

— Уверявам те, че ако бях неомъжена, щеше да е съвсем различно. Щеше да ми се стори интересен. Той е от мъжете, по които жените си падат. Само че аз не съм неомъжена. Аз си имам съпруг. Каквото и да мислиш за мен, миличка, аз съм вярна на клетвите, които съм изрекла. Никога не бих изневерила на Роберто. Може и да съм кръгла нула в други отношения, но не и в това.

Фелисити имаше чувството, че огромен, тежък камък се търкулва от сърцето й. Дневната светлина нахлу, прониза я.

— О, Изабел. Бях напълно убедена — прости ми, наистина си помислих…

— Всичко е наред. — Изабел целуна нежно мократа буза на сестра си. — Ако беше мой, щях да ти го дам с радост. Ти го заслужаваш. Но истината е, че никога нямаше да се досетя какво изпитваш към него. Ти през цялото време му говориш като игуменка. Сигурна съм, че горкият човечец няма представа за чувствата ти. Ти сигурна ли си какво изпитваш?

Фелисити беше отпуснала глава в ръцете си. Сърцето й биеше толкова тежко, все едно юмрук блъскаше по заключена врата, а тя бе твърде слаба, за да издържи на натиска.

— Много съм объркана — изрече с усилие. — Не знам нито какво да направя, нито какво да мисля.

— Но това е чудесно. Човек трябва да бъде объркан, когато е на деветнайсет! О, миличка, да благодарим на Господ за Уилям. Ако той те накара да премислиш за манастира, аз ще му бъда най-добрата и любяща сестра, за която човек може да мечтае. Възможно ли е да преосмисляш постъпването в манастира?

— Да — прошепна Фелисити. Не можеше да повярва, че го е изрекла. Но ето че го каза. Камъкът се търкулна надалече, набра скорост и я остави непоносимо лека да се носи във въздуха.

— Алилуя. — Изабел скочи и се разтанцува от радост, докато кърпата не се плъзна и не я остави скандално гола. — Та това е прекрасна новина.

— Стига глупости — сгълча я Фелисити и се усмихна. — Не е толкова просто.

— Разбираме, че е! Най-сетне избра живота! О, миличка, направи ме толкова щастлива! Той все пак успя да те откъсне от онези бездейни монахини! — Тя прегърна Фелисити и мокрите им тела се притиснаха в сауната.

— Нямам ясна идея — отвърна Фелисити. — А остава и незначителният въпрос за чувствата на Уилям. Отнесох се към него като глупачка. Той си мисли, че съм кръгла глупачка. — Потръпна, щом си припомни какво му наговори, задето я е прегръщал. Господи, каква идиотка! Де да можеше да си вземе думите назад!

— Нищо подобно. Той искрено ти се възхищава.

— Как е възможно да ми се възхищава след начина, по който се държах?

— Казах ти истината. Той самият призна. Мисли, че си със забележителен ум и имаш възхитителни принципи.

Дори Изабел да си измисляше, а Фелисити подозираше, че е така, тя усети истинска радост.

— Наистина ли?

— Честен кръст.

— Кога ти е казал?

— При реката, когато ти отиде да се разхождаш, пребледняла като платно. Накара ми се, че не те ценя достатъчно, че се отнасям грубо с теб. Опитах се да го убедя, че си едно нахално насекомо, което има нужда някой да го мачка от време на време, но той дори не пожела да ме изслуша. Заяви, че притежаваш изключителна душа, че никога не е срещал друга като теб.

— Измисляш си.

— Не си измислям, честна дума. А що се отнася до това, че виждал единствено мен, нима не си забелязала как гледа теб? Фелисити, ти си толкова красива! Много по-красива си от мен!

— Разбира се, че не съм по-красива от теб!

— Напротив. Аз съм изхабена и повехнала. Вече нямам сърце, което да подаря на мъж. Ти обаче си свежа, прелестна, чиста като сълза и млада. В сравнение с мен си розичка. Аз съм престарял магарешки бодил, който има единствено шипове.

Фелисити се разсмя неуверено.

— Магарешки бодил. Как ли пък не.

— Слушай сега. Ако искаш Уилям, можеш да го направиш твой. Той е невероятно романтичен мъж. Романтичен в истинския смисъл на думата. Просто чака да се влюби в теб. Достатъчно е да му покажеш, че го приемаш по този начин. Той си мисли, че си твърдо решила да станеш монахиня, затова стъпва на пръсти около теб.

— Открай време умееш да ме накараш да се чувствам прекрасно — въздъхна Фелисити. — Първо обаче трябва да реша какво да правя с манастира.

— Вече си решила.

— Не, не съм.

— Напротив. Повече не ти позволявам да мислиш за това. Като се влюби в Уилям, доказа, че не си изкуствената светица, каквато искаше да станеш. Във вените ти тече гореща кръв.

— Горещата кръв не е проблемът.

— Ако постъпиш в онзи манастир — продължи настоятелно Изабел, — ще полудееш за нула време. Не си създадена за подобен живот. Ще станеш същата като старата света Тереза, ще си завираш златен кол нали знаеш къде и ще твърдиш, че това е Господ.

— Изабел, отвратителна си!

— Знам. Истината обаче обикновено е различна от сънищата и мечтите ни, миличка. Дори връзката с Уилям да не потръгне — а аз съм сигурна, че ще се получи — самият факт, че го обичаш, означава, че не си подходящ материал за монахиня. Ако не е Уилям, тогава ще бъде някой друг.

— Не, ти просто не разбираш. — Фелисити се усмихна тъжно на Изабел. — Ако не е Уилям, тогава няма да е никой друг.

Изабел заразглежда лицето на Фелисити, сякаш разшифроваше странни руни, изписани на него.

— Тогава — рече най-сетне тя — да видим какво да правим с него.

 

 

Цял следобед се разкрасяваха и гласиха. Фелисити си изми косата и я разреса, така че тя заблестя като злато. Изабел им купи нови рокли с последните пари и настоя, че Стенли Болдуин ще плати за останалото, защото го заслужавали, след като тормозел онзи ангел Хитлер.

— Трябва да накараме Уилям да се опомни — рече тя. — Тази война е изгубена. Нали чу какво каза превзетото аташе? Няма надежда за червените. Ще качим Уилям на полета за Лондон.

— Няма да е никак лесно — промълви тъжно Фелисити. — Той е безкрайно отдаден на каузата.

— Вече е дал своя дан. Бил се е за републиката, изгубил е приятели. Не могат да искат повече от това.

— Никой не иска. Той е готов да им го даде.

— Първата ни задача е да го накараме да отвори очи за теб — заяви практичната Изабел. — Всичко останало произтича оттам. Така ще действаме. Ще остана за омара — няма начин да го пропусна — а след това ще кажа, че мигрената отново започва да ме мъчи. Ще се кача в стаята и ще ви оставя сами. Ще има оркестър, танци. Изчакай някоя бавна песен, след това му кажи, че това е любимата ти песен. Той ще те покани на танц. Щом се озовете на дансинга, ще бъде лесна плячка.

— Как само говориш!

— Просто се притисни до него и го погледни в очите. Той ще разбере посланието. Ако се налага, опитай се да отриеш корем в стратегическите му места.

— Изабел! — Фелисити покри уши с ръце и затвори очи.

— Каквото и да правиш, не споменавай манастира. Ако обаче го споменеш, кажи, че си размислила. Да, точно така. Кажи, че вече не си сигурна. Кажи, че се е случило нещо, което те е накарало да си промениш мнението. Той ще те попита какво. Ти просто прошепни името му и кажи, че се надяваш да разбере.

Фелисити не се сдържа и се разсмя.

— Изабел, това е твърде банално.

— Любовта е банална. Повярвай ми.

— Изобщо не ти вярвам.

— Добре тогава, напиши си собствен сценарий. Просто гледай той да разбере посланието. Не използвай намеци. Мъжете не разбират от намеци. — Тя нагласи флоралната рокля на малките гърди на сестра си. — Изглеждаш прелестно, миличка. Златният ми ангел! Уилям Уилъби е най-големият щастливец на земята! Ако искаш да го поканиш в стаята, просто ми позвъни от рецепцията. Аз ще се скрия в нощта. Дори няма да докосвам леглото, не се притеснявай. Ще го оставя оправено. Може обаче да пръсна няколко розови листенца на възглавницата.

Фелисити не се сдържа и се разсмя.

— Ти и твоите глупости. Не мога да обещая, че ще стане така. Обещавам обаче да не пускам намеци на Уилям. И няма да танцувам с него. Просто ще му кажа, че го обичам.

Изабел посрещна блесналите едри сиво-сини очи на сестра си и преглътна, сякаш бе останала без дъх.

— Добре. Това ще свърши работа.

 

 

Чакаха на масата в новите си рокли, пиеха шери и слушаха оркестъра, който изпълняваше приятни стари мелодии. Странното бе, че Изабел се чувстваше нервна, пушеше цигара след цигара и току опипваше прясно лакираните си нокти. Фелисити имаше чувството, че се носи напълно спокойна над врявата. Чувстваше се много уморена.

Ресторантът беше препълнен. Каквото и да се случваше в останалата част от Испания, Валенсия бе успяла да съхрани блясъка си. Жените бяха с къси пелерини, с гребенчета в косите, мъжете бяха изискани, косите им с брилянтин; сервитьорите носеха табли, отрупани с храна и вино, между масите.

Двете сестри се забавляваха, като критикуваха тоалетите на жените около тях, докато накрая не останаха жертви. Фелисити погледна червилото, което бе останало по чашата й шери.

— Не съм свикнала с грим — рече тя. — Иска ми се да го изтрия.

— Дяволите да го вземат — нервираше се Изабел, — закъснява. Какви игрички ни играе?

— Скоро ще дойде — отвърна спокойно Фелисити. Оркестърът засвири Болеро от „Кармен“. Няколко двойки станаха, за да демонстрират танцувалните си умения. До масата им застана сервитьор и предложи сребърен поднос, на който бе поставена бележка. Изабел я грабна и бързо я отвори. Зачете бързо.

— Забавили ли са го някъде? — попита Фелисити.

Без да каже и дума, Изабел подаде бележката на сестра си. Беше написана с молив на разграфен лист от упражнителна тетрадка.

Извинете ме, че ви разочаровам, но не обичам сбогуванията.

Когато получите бележката, ще бъда на влака за Кордова. Там боевете са тежки и имат нужда от всеки човек. Не мога да остана повече. Подарих Росинант на местната милиция. Те ще го стегнат и използват като полева линейка.

Радвам се, че заминавате оттук. Беше истинска привилегия, че се запознах с вас. Няма да ви забравя.

Хапнете омар!

Смърт на фашизма!

Уилям.

Фелисити вдигна очи към пребледнялата Изабел.

— Съжалявам — рече безпомощно Изабел.

— Всичко е наред. — Фелисити сгъна механично бележката и я пъхна в джоба си. — Просто ми се размина.

— Миличка, не говори така!

— Самата истина е. За малко да допусна огромна грешка.

— Не!

— Проявих се като кръгла глупачка. Колко ме е срам. Било е просто увлечение. Но сега съм спасена. Винаги ще съм благодарна, че стана така.

— Фелисити, моля те! Ще го открием, ще го върнем…

— Оказва се, че съм неспособна да изградя нормална връзка. Не мога да споделя себе си с когото и да било. Не мога да накарам никого да ме обича. Мога единствено да се потопя в глупави мечти, да се слея с други такива като мен. — Фелисити се изправи. Ушите й бучаха. — Сега вече знам пътя. Това е било изпитание и слава на Бога, аз успях да го премина.

— Фий!

Тя се обърна, за да излезе от ресторанта, но незнайно как се оказа, че пода го няма. Падна сякаш от високо и чу звук като от затръшване на метална порта.