Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (26)

6.
Киара

Лондон, есента на 1942 г.

Щастието на Киара беше пълно. Не само че Оливър се върна в Англия най-неочаквано и получи работа на бюро в Уайтхол, ами Изабел пристигна от Америка! Освен това беше сключила примирие с Фелисити след години на отчуждение, а след няколко седмици малката й сестра щеше да замине за слънчевия Египет, където със сигурност щеше да порасне и да се отърси от странните мисли и сковаността, заради които общуването с нея беше толкова трудно. След като Оливър се върна в Англия, Фелисити тактично се изнесе от апартамента на Киара в Тисбъри Меншънс и си намери квартира в Излингтън. Апартаментчето беше малко, но както каза Фелисити, щеше да го използва едва няколко седмици преди да замине за Египет. Това даде на Киара и Оливър желаното усамотение. Когато трите сестри се събраха на позлатена маса в Пам Корт в „Риц“, Киара си каза, че не би могла и да мечтае за нещо по-добро.

На външен вид Изабел си беше същата, както досега: свръхсамоуверена, готова да командва и красива. Киара обаче забеляза промени в нея. Беше станала по-корава, отколкото преди. Безразличието й към мнението на другите се беше превърнало в егоизъм, в начин да възприема света като длъжен да удовлетворява първо нейните желания и се изразяваше с цинизъм, който на моменти шокираше.

— Тази война е чисто и просто врява — каза тя на Киара. — Погледни ги. — Всички изкарват луди пари и ги харчат за курветини.

Киара и Фелисити проследиха тежкия поглед на Изабел. Двойките на масите около тях бяха еднотипни — възрастни мъже с костюми или униформи на висши офицери заедно с жени едва в началото на двайсетте. Зад листата на палмите се виждаха посребрели глави, наведени към платиненоруси къдрици. Този сезон блондинките бяха на мода.

— Сигурна съм, че някои от тях са бащи и дъщери — подхвърли невинно Фелисити.

— Само ти си в състояние да кажеш подобно нещо — отвърна Изабел. — Тези хора са мечтали за войната. Банкери, генерали и собственици на фабрики. Колкото по-дълго продължи, толкова по-щастливи ще бъдат. Те се възползват от всички начини, които са им известни. Като бонус всички млади мъже се бият и са им дали картбланш с кобилки наполовина на тяхната възраст. Същото, разбира се, се случва и в Германия. Няма разлика.

Киара се почувства неловко. Първо, връзката й с Оливър отговаряше на сценария, който Изабел описа, макар и не точно. Все пак тя беше наполовина на възрастта на Оливър. Второ, Изабел говореше прекалено високо. Тя беше прекалено натрапчива във всяко отношение. Серията лекции, които изнесе в САЩ и които измъкнаха десетки хиляди долари от обикновените американци за британските нужди във войната, очевидно беше много доходоносна в лично отношение. Изабел си беше взела апартамент в Де Вер Гардънс, елегантен адрес в Кензингтън, и се обличаше великолепно. В тези години на оскъдица и строгост тя изглеждаше прелестна в бухнала рокля на точки и елегантна шапка — докато Киара внимаваше да облича някой от костюмите в миши цвят, без всякакви украшения, одобрени от комисията по облеклото (два джоба, четири копчета, права пола и обикновени, здрави обувки). Фелисити, която идваше от Министерството на войната, гордо носеше униформата си в цвят каки.

Изабел нагласи цигара в цигарето от слонова кост и я запали. На трийсет и една тя беше забележителна жена, която привличаше погледа на всеки мъж в заведението. Мнозина знаеха коя е, но дори да не знаеха, я зяпаха. Изабел се отнасяше с арогантно презрение към погледите. Вирнатата брадичка показваше, че не й пука кой я гледа и какво мислят за нея. Живееше си както й харесва и посрещаше и доброто, и злото еднакво дръзко.

— Струва ми се, че целта на войната е печалба — рече Киара, — но нека не спорим, миличка. Радвам се да те видя отново.

— И аз. — Изабел й отправи бляскава усмивка. — Дори в тези скучни дрехи. Кажи ми, умнице, как успя да измъкнеш Фелисити от манастира?

— Нищо не съм направила. Тя сама се измъкна.

— Как успя? — обърна се Изабел към Фелисити. — Мислех, че присъдата е до живот.

— Не беше чак толкова трудно — отвърна Фелисити. — Подадох молба да анулират клетвите ми. Трябваше одобрение от Рим, отне няколко месеца и това беше всичко. Никой обаче не се опита да ме разубеди. Останах много обидена.

— Невероятно дете. — Изабел изпусна облак дим към тавана. — Излекувана ли си?

Фелисити се усмихна.

— Струва ми се, че съм излекувана от желанието да бъда монахиня.

— Тя си намери работа в един стол веднага — намеси се Киара, — и започна да излиза с американски летец.

— Шегуваш се.

— Нищо подобно. Превърна се от монахиня в съвременна жена буквално за една нощ.

— Невероятно. Изгуби ли девствеността си с този мъж? — обърна се Изабел към Фелисити.

— Не можеш да задаваш подобни въпроси, Изи — опъна се Фелисити. — Вече не съм на четиринайсет.

— Просто се надявам да си понатрупала опит — отвърна Изабел. — Надявам се Египет да ти се отрази добре.

— И аз.

— Трябва да забършеш някой и друг шейх.

— Ще се постарая. — Двама сервитьори донесоха стойка за торти, отрупана с малки сандвичи и сладкиши. Наляха чая в чаши от костен порцелан. — Също както едно време — отбеляза замечтано Фелисити.

— Не съвсем. — Изабел угаси цигарата. — Нищо няма да е същото.

— Мислиш ли? Все мечтая, когато тази отвратителна война приключи, да се върнем към красотата и спокойствието от едно време.

— Сини птици над белите скали на Доувър ли? Люляци през пролетта. Няма никакъв шанс. Твърде много се е променило. Ние съсипахме стария свят. Не може да бъде построен отново.

— Много ми е мъчно, когато говориш така.

— Защо? — надигна глас Изабел. — Старият свят не беше рай, миличка. Беше скучен, лицемерен ад. Поне блясъкът му падна. Виждаме грозната истина такава, каквато е.

Киара остана поразена от горчивината в гласа й.

— Нямах представа, че си толкова разочарована.

— Години наред живях с нищо — заяви Изабел и посегна към сандвичите с пушена сьомга. — Всичко, което стоеше между мен и света, беше лицето ми. Това, че притежавах малко красота, ме спаси от канавката.

— Преувеличаваш — рече Киара и последва примера й, — но със сигурност си прекрасна. Не помня някога да съм те виждала толкова красива.

— И ти не изглеждаш зле. Очевидно ти отива да си влюбена, Киара.

По-малката сестра се усмихна.

— Щастлива съм.

— Така и трябва. Откри онова, което всички ние търсим. Имаш невероятен късмет. Нито Фелисити, нито аз сме постигнали подобно нещо.

Киара знаеше, че е истина, но не посмя да се поздрави с късмета си. Все едно да предизвика съдбата. Изабел огледа критично сандвича и повика сервитьора.

— Не знам какво е това, но определено не е сьомга.

Възрастният сервитьор остана шокиран.

— Това е най-хубавата пушена сьомга от езерото Файн, госпожо.

— Глупости — подхвърли Изабел високо и гласът й се понесе из заведението. — Срамота. Отнесете това и донесете нещо прилично.

Човекът забърза послушно. Киара и Фелисити оставиха сандвичите си с нежелание — най-вкусните, които бяха пробвали от месеци.

— На мен ми харесаха.

— Всъщност — заяви Изабел — възнамерявам да се кандидатирам за Парламента.

Фелисити ахна.

— О, Изабел! Наистина ли?

— За лейбъристите, разбира се.

Киара изви вежди.

— Лейбъристите ли? Ти не си социалистка, миличка.

— Не съм нищо — отвърна сухо Изабел. — Но мога да дрънкам глупости редом с всички тях.

— Това е прекалено цинично.

— Да заложиш на коня победител не е цинизъм, а проява на здрав разум. На хората им е писнало от торите и техните войни. Дойде времето на лейбъристите и на жените в политиката.

Киара се опита да прикрие скептицизма си.

— Не си ли малко… не ти ли се носи лоша слава за политически живот?

— Че какво по-добро от лошата слава?

— В политиката се смята за пречка. Разведена си, а и книгата ти. Много хора останаха шокирани. Изградила си си особена репутация.

— Трябва ми точно репутация. Особено когато става въпрос за лейбъристката партия. Освен това те искат жени. Вече разговарях с Клем Атли. Той прояви огромен интерес.

— За бога, Изабел — обади се Фелисити. — Ами връзките ти с нацистите?

— Прекъснах ги публично. Изритаха ме от Германия. Отразявах Испанската гражданска война за левите, нали не си забравила? Бях в Барселона, когато градът падна. Щом коалицията приключи, да знаете, че Англия ще гласува за лейбъристите. А аз възнамерявам да ги накарам да гласуват за мен. Те нямат нищо против, че съм родена в скучен северен град с рахит.

Сервитьорът се върна с нови сандвичи, препечен бял хляб, покрит с лъскави резени розова сьомга.

— С комплименти от главния готвач, госпожо — рече той, — най-хубавото, с което разполагаме, от Юист. Донесена е от Западните острови, специално за главния готвач.

Изабел пробва хапка.

— Малко по-добре. Ще трябва да се примиря. — Човекът се оттегли с облекчение. — Не ме гледай така — обърна се тя към Киара. — След като плащам за нещо, искам да е най-доброто. Не е ли така и с вас?

Киара не се стърпя и прихна.

— Струва ми се, че искаш нещо повече, миличка. — Неочаквано мярна високата фигура на Оливър да върви към масата им. Беше обещал да дойде, ако успее да се измъкне от офиса, макар че не очакваше да смогне навреме. Тя го посрещна радостно.

— Не мога да остана дълго — обясни той, докато я целуваше. Поздрави любезно Изабел и Фелисити и седна при тях. Беше облечен в безупречен сив костюм с бял карамфил в бутониерата. Оливър и Изабел се бяха срещали два или три пъти. Отнасяха се един към друг със студена любезност, но Киара знаеше, че не се харесват. Двамата бяха съвсем различни, Оливър от старата школа, човек на дълга, а Изабел самовлюбена бунтарка. На Киара много й се искаше да са в по-добри отношения, но знаеше, че никога няма да се случи. За неин ужас сестра й продължи да говори за плановете си да стане член на Парламента от партията на лейбъристите. Колкото и да се забавляваше със суетата и материализма на Изабел, в присъствието на Оливър Киара се почувства неловко.

Докато Изабел бърбореше и превъзнасяше собствените си политически умения, подхвърляше името на Клем Атли и стария Ърни Бевин, Киара не се стърпя и погледна изражението на Оливър. На пръв поглед беше любезен, но тя го познаваше достатъчно добре и долови презрителен присмех в извитите устни и разширени ноздри.

— Едва ли ще можеш да ядеш пушена сьомга в „Риц“, когато станеш кандидат на социалистите — подхвърли Оливър, когато Изабел млъкна за момент. — Или да се обличаш в парижки дрехи.

— Защо пък не? — сопна се Изабел. — Нали работническата класа се стреми тъкмо към това? Не го ли знаеше? А и аз ще бъда нов вид лейбърист. На хората им е дошло до гуша от старците в мухлясали костюми. Писнало им е от строгост, лицемерие и вирнати носове. Твоето поколение им е дало предостатъчно от всичко това, Оливър.

— Точно така — промърмори той.

— Точно така. Хората искат блясък. Търсят скандали, вълнение. Ще им ги дам, и то по много. Ще си паднат по мен. Най-вече жените. Мъжете също.

— Сигурен съм, че си права — отвърна Оливър с едва забележима усмивка. — Въпреки че с твоята склонност към крайности съм изненадан, че не си избрала комунистическата партия.

— Никога не бих го направила. Предпочитам да съм на страната, която ще спечели.

— Затова ли беше на страната на Хитлер преди войната?

— Именно.

— Надявам се да не си чак толкова откровена, когато се кандидатираш.

Тя попи със салфетката крайчетата на намазаната си с червило уста.

— Поне мога да кажа, че съм пробвала и двете страни. Повечето хора отиват в една партия или друга, защото наследяват отегчителните си родители. Аз избрах сама.

— И сега си сигурна, че Хитлер ще изгуби, така ли? — попита тихо Оливър.

— О, да. След като Америка е във войната, изходът е ясен. Невероятна страна. Там има изобилие от всичко, най-вече енергия. Когато отидеш в Щатите, виждаш, че е безсмислено да се сражаваш с тях. Отначало се чувствах странно, но американците умеят да те накарат да се почувстваш като у дома си. — Тя протегна ръка към нов сандвич. — Те, разбира се, ще бъдат на върха, когато войната приключи. Те ще водят шоуто, а останалите ще бъдем в сянката им. Няма да успеем да съхраним империята си. Сигурно ще я дадат на американците, за да изплатят дълговете ни. Великобритания ще стане треторазредна страна.

Оливър я наблюдаваше, подпрял брадичка на юмрука си.

— Защо тогава не се преместиш в Америка?

— Au contraire^[1]. Оставам. На потъващия кораб има безброй възможности.

— Говориш като дребна крадла — отбеляза Фелисити.

— До това са ме докарали. Аз съм сама на този свят. Трябва все някак да си проправям пътя. Ако се налага от време на време да преджобя някого, така да бъде.

— Пожелавам ти успех в новата кариера — рече Оливър. — Сигурен съм, че ще се справиш блестящо.

— И аз. — Тя му отправи крива усмивка. — Сега имаш нещо ново, което да завреш в досието, което държиш за мен в МИ5.

— Изабел! — обади се Киара и погледна Оливър. Не за пръв път Изабел се заяждаше с него за предполагаемото досие, което има за нея, докато Киара не смееше да проговори за работата на Оливър в МИ5, това за нея бе тайна, която не се споменаваше дори на шега.

Той обаче никак не се притесни.

— Е, сега поне мога да го преместя от секция „Симпатизанти на фашистите“ в секция „Червена заплаха“.

Изабел се разсмя весело.

— Значи признаваш, че имаш досие за мен!

— Нищо подобно не съм признал.

Тя се облегна напред и тъмните й очи заблестяха.

— Много ли е дебело? Какъв цвят е? Надявам се да е алено! Какво има в него? Хайде, кажи!

Той не поддаде.

— Ако имаше досие, едва ли щях да ти кажа нещо за него. Но в този случай, entre nous^[2], надявам се да приемеш думите ми, че няма такова.

— Не ти вярвам — нацупи се Изабел.

— Защо? Да не би суетата ти да страда?

— Да кажем просто, че доверчивостта ми е доста разтеглена.

— Да не би да си представяш как групи анализатори следят всяко твое движение? — попита сухо той.

— Не, но си представям как двама гнусни старчоци редовно ровят бельото ми.

— Изабел — обади се възмутено Фелисити, — държиш се неприлично.

Изабел изви безупречната си вежда към нея.

— Неприлично ли? Той не ни е баща, миличка, макар че е достатъчно стар да бъде. Ти, ако искаш, го уважавай, но аз никога не съм попадала на мъж, когото да уважавам, след като съм спала с него.

Очевидно днес дяволът се беше вселил в Изабел и Киара усети как бузите й пламват.

— Със сигурност има досие за теб след безобразния начин, по който си се държала. Може и да те интересува, че докато обикаляше Европа, Оливър се опитваше да те спаси. Дори отиде в Барселона, за да те намери.

— Много галантно от негова страна — отвърна ледено Изабел, — но не съм имала нужда нито да ме търси, нито да ме спасява. Справях се чудесно сама.

— Невъзможна си — отвърна подразнената Киара.

— Шест невъзможни неща преди закуска — отвърна Изабел. — Това предписа Червената кралица, нали?

— Мисля, че беше Бялата — поправи я спокойно Оливър, — но няма значение. — Той с нищо не показа, че Изабел го е провокирала, но Киара знаеше, че вероятно се е подразнил.

— След като се насладих на красотата ви, мили мои, за съжаление трябва да се върна на бюрото си. Преди това искам да ви отправя една покана. Следващия уикенд ще отворя къщата си. Беше затворена почти през цялата война и е крайно време там отново да закипи живот. Бих искал да прекарате няколко дни с мен — стига да нямате нищо против малко неудобства и отегчение.

— Неудобствата и отегчението съпътстват дните ми — отвърна Изабел, преди Киара да успее да каже и дума. — Още малко няма да навредят.

— Радвам се, че понасяш живота така стоически.

— Аз няма да мога да дойда — отвърна с тъга Фелисити. — Следващия уикенд ми предстои специален курс. Трябва да се подготвя за Кайро.

— Жалко. Но вие двете с Изабел ще дойдете, нали, Киара?

— Разбира се. — Той не й беше споменал, че се кани да отвори Кортфийлд Парк, къщата си в Оксфордшър. Както сам каза, тя беше затворена още от началото на войната. Беше ходила там с него два пъти, но повечето стаи бяха заключени, а мебелите покрити. Бяха се настанили в една спалня. Тя не видя почти нищо. Прие това като поредната част от живота му, до която няма достъп.

— Добре. — Той стана. — Тогава започвам с приготовленията.

След като Оливър си тръгна, Киара се обърна към сестра си.

— Какво ти става? — попита гневно тя.

Фелисити беше просто подразнена.

— Как можа да му говориш по този начин?

Изабел се прозя.

— Милички, той е такъв надут пуяк. Просто не мога да се стърпя да не спукам балона на самодоволството му. — Опита се да имитира говора на Оливър. — „Следващия уикенд ще отворя къщата си в графството.“ Понякога се питам как стоиш будна, когато си до него.

— Не знаеш нищо за Оливър — сряза я Киара. — Само защото се държи любезно с теб, не мисли, че е надут пуяк. В продължение на три години се би лице в лице с германците. А пък аз имам късмет, че е все още жив и здрав. Ако го бяха хванали от Гестапо… — Тя потръпна, неспособна да довърши.

— Стига, миличка — обади се смирено Изабел и изпрати на Киара въздушна целувка. — Извинявай, че се държах неприлично с белия ти рицар. Той не го приема сериозно, вижда се. Добре поне, че има чувство за хумор.

Киара не се успокои.

— Обещай ми да не говориш с него по този начин.

— Не мога да ти обещая да бъда ангел. Знам, че го обичаш, но мъжете като твоя Оливър Кортфийлд ме карат да се държа гаднярски. Самодоволни, бащински настроени, самовлюбени гадняри, които винаги знаят по-добре от жалките женички. Страдала съм в ръцете на подобни типове повече от всяка друга.

— Оливър не е такъв — обади се Фелисити. — Той се държа мило с мен и не желая да чувам лоши думи за него!

— Както кажеш. Ще си прехапя езика. Какво ще кажете за тези петифури?

 

 

Следващата седмица беше натоварена в Комисията по цензура. Започна рано в понеделник сутринта с разговор с войнствено настроен австралийски журналист, чиято статия Киара беше орязала.

— Това е напълно съсипано — заяви човекът и размаха вестника пред лицето й. — Хората имат право да знаят какво става!

През есента на 1942 г. новините от военните действия бяха все лоши. Министърът на информацията, шефът на Киара, бе преценил, че хората не трябва да научават най-лошото, за да не паднат духом.

— Това е война на нерви — каза той на цензорите. — Ако не опазим духа си, ще бъдем смазани още преди да започнем.

Разкриването на истината щеше да хвърли песимистична светлина върху изхода от конфликта и да покаже, че усилията са напразни, да предизвика критика към общите усилия на съюзниците, към тактиката им или лидерските решения. Затова истината трябваше да бъде скрита. Същото важеше и за мненията, които бяха определено политически и задълбочаваха бездната на класовото разделение.

Киара се опита да обясни всичко това на репортера, който (уведоми я неколкократно) бил вършел тази работа още когато тя била малко момиче.

— Не става въпрос за онова, което казвате, господин Харис, а за начина, по който го представяте. Не можем да позволим Флийт Стрийт да разпространява отчаяние и паника сред цивилното население. Имаме нужда от оптимизъм.

— Никаква кървава истина, така ли? Това не е журналистика. Не се ли води война между свободните нации и нациите, които спират гласа на вестниците си?

— Да, но…

— Защо, за бога, се бием? — попита Харис. — Ако и вие се държите като гадните нацисти, няма никакъв смисъл.

— Господин Харис, правим го, за да може страната ни да спечели войната и за да чувстват гражданите, че има някакъв смисъл. Не можем да позволим нито на вас, нито на който и да е друг да им отнеме надеждата. Британският ентусиазъм по отношение на войната може бързо да спадне, ако публикуваме снимки на мъртви на първа страница всеки ден…

— Не ми изнасяйте лекции за мъртвите, госпожице Редклиф!

— … нито статии, които обясняват как генералите ни не успяват да спечелят битките…

— Бил съм се при Галиполи!

— … или статии, които ни казват, както вашата, че сме безпомощни срещу Луфтвафе, което, по една случайност, дори не е истина…

— Вършел съм си работата още по времето, когато сте били в пелени!

— … и мога да ви уверя…

— Вие не сте по-добри от онзи гад Гьобелс!

— … че ако представите отново подобни статии, към тях ще се отнесем по съвсем същия начин. Приятен ден, господин Харис!

Господин Харис не разбра намека и остана в офиса й достатъчно дълго, за да каже мнението си за правителството, за Министерството на информацията и нейната некомпетентност. Лицето му се беше зачервило, потеше се, а когато най-сетне си тръгна, тя трябваше да отвори прозореца, въпреки че бе студен есенен ден. Никакви кървища, точно така.

Във вторник вечерта, за своя радост, Киара пристигна в Тисбъри Меншънс и завари Оливър там. Той имаше ключ и беше влязъл. Почти не го беше виждала през изминалата седмица. Стори й се уморен.

— Трябваше да ми кажеш, че ще идваш — възмути се тя. — Щях да направя нещо специално. Имам единствено супа!

— Супа, чудесно — отвърна той. — Супа и ти. — Киара сложи тенджерата на печката, наля му чаша уиски „Лагавулин“, което той обичаше, и масажира раменете му. — Чух за разговора ти с Андрю Харис — подхвърли той.

— Заяви, че с нищо не съм по-добра от Йозеф Гьобелс.

— А, бил е мил. Много по-зле си.

— Старая се.

— Той е ветеран и мисли, че предава новозеландския армейски корпус при Галиполи. Вярва, че му е позволено да казва каквото пожелае. Такива като него има много. От сега нататък ще ни бъде много трудно да контролираме пресата.

— Може и да е прав. Може и да не сме по-добри от нацистите.

— Ако беше така, той щеше да е в концентрационен лагер. Налага се да ограничаваме такива като него. Нямаме избор. Войната е повсеместна, знаеш много добре. Не позволявай подобни хора да те разстройват.

Тя застана зад него и започна да масажира напрегнатите мускули на раменете му.

— Много се засрамих, когато Изабел започна да разправя за кандидатурата си за Парламента. Тя наистина е много умна, но понякога се прави на неспасяема идиотка. Извинявай за грубостта й. Кой знае какво си мислиш за нея.

Оливър се разсмя.

— Мисля, че двете с нея сте много различни. Няма нужда да се срамуваш, мила. Сестра ти Изабел прави всичко по свой начин.

— Мислиш ли, че има шанс да влезе в Парламента? — полюбопитства тя.

— Ако е готова да се труди упорито. Не виждам защо не. Тя е жена с характер.

— Само че не вярва в нищо. Нали я чу.

— Вярва в себе си. Това е най-важното.

След леката вечеря Киара се качи на канапето, за да вземе сребърния свещник от шкафа. Беше на баба й и тя винаги го палеше, когато се любеха. Запали свещите и ги отнесе в спалнята, постави ги край леглото. Мека светлина изпълни стаята. Оливър я последва. Привлече я до себе си.

— Киара — започна тихо той. — Милата ми. — Целуна я по челото, след това по клепачите, накрая по устата. Устните му бяха топли. Тя усети, че трепери.

Нямаше почти никакъв сексуален опит преди Оливър въпреки многобройните ухажори, но не можеше да си представи по-добър любовник. Той разбираше съвършено тялото й, в някои отношения дори по-добре от нея, защото я беше научил да открива наслада в части, за които тя дори не предполагаше, че могат да й доставят удоволствие. Можеше да я държи омаяна часове наред и винаги знаеше какво да направи, винаги владееше положението. Единственото разочарование беше, че тя не може да му даде същия екстаз. Той не й се отдаваше така цялостно, както тя на него. Киара подозираше, че я намира неопитна или просто изпитва нужда да владее положението. Преобразена от удоволствието, с което той я даряваше, беше лесно да забрави това малко разочарование.

Отпусната на трон от възглавници, тя се рееше, докато Оливър й доставяше удоволствие с уста и ръце. Времето с него беше безценно и рядко, дори сега, откакто се върна в Англия. Налагаше й се да търпи, докато го няма, нищо повече. Това обаче не беше живот.

Когато се увери, че тя е задоволена, Оливър най-сетне влезе в нея. Тя го притискаше към себе си, докато той се движеше в нея и най-сетне се отпусна. След това остана да лежи в прегръдката му, отпуснала глава на гърдите му.

— Наистина ли си щастлив с мен? — попита тя.

— Разбира се. Защо ми задаваш такъв странен въпрос?

— Не знам. Не ти доставям достатъчно удоволствие.

— Мила, уверявам ти, че ми даваш много.

— Не говоря единствено за леглото. Имам предвид и навън.

Понякога сякаш играя толкова малка роля в живота ти, че се опасявам да не ме забравиш напълно.

Оливър я целуна по челото.

— Ти си винаги в сърцето ми, Киара. Не позволявай подобни глупави мисли да се въртят в ума ти.

— Не мога да се въздържа. Месеците, през които беше във Франция, ми се сториха ужасни. Почти не спах. Не знаех дали си жив или мъртъв, дали не са те заловили…

— Шшшт, аз съм прекалено хитра птица, за да се оставя да ме заловят. Винаги съм бил в безопасност.

— Не ти вярвам. Знам, че си бил изложен на ужасна опасност. Няма да преживея същото отново.

— Обещавам да не се налага. Официално не съм на активна служба. Няма повече да скитам на светлината на сребристата луна.

— Копнея тази война да приключи.

Той я погали по косата.

— И аз. А когато войната приключи…

— Кога? — попита настойчиво тя, защото той замълча.

— Когато стане — продължи той, — животът отново ще бъде хубав.

— Изабел казва, че никога няма да е същото.

Свещите догаряха. Той мълча дълго, след това погледна часовника си.

— Трябва да вървя. Прости ми, мила.

Тя остана в леглото, беше й тъжно и наблюдаваше високото му слабо тяло, докато се облича. Никога не им оставаше достатъчно време заедно, то винаги изтичаше бързо.

— Прибираш ли се? — попита тя.

— Не, връщам се в Уайтхол, за да инструктирам Уинстън. Той работи по цяла нощ, следователно и ние работим с него.

Тя не отговори. За пръв път й ставаше ясно колко високо се е издигнал Оливър, колко близо е до мъжете, които ръководят войната.

След като той си тръгна, тя лежа будна дълго, мислеше за недовършеното изречение „Когато войната приключи…“. Какво се канеше да каже? Сигурно беше, че нямаше намерение да изговори думите, които каза после. Свързано ли беше с нея, може би с тях, дали не ставаше въпрос за общото им бъдеще? Какво ли щеше да се случи след войната? Дали нямаше да стане истинска част от живота му? Щеше ли да се ожени за нея? Или — стига войната по някакъв странен начин да ги задържи заедно — щеше да се отърве от нея?

Тази мисъл я ужаси. Беше с него толкова рядко. Изоставеше ли я, щеше да я съсипе. Вярваше, че той я обича. Държеше се много нежно с нея. Същевременно винаги я пазеше на разстояние и тя се страхуваше, че ще продължи по същия начин.

 

 

Както беше обещал, Оливър „уреди всичко“ в Кортфийлд Парк. Ягуарът му я взе в събота сутринта. Изабел вече беше вътре. Той имаше униформен шофьор, който почти не говореше, дори не отвърна на въпросите им — Оливър, изглежда, обичаше безмълвен персонал. Беше много студено и започна да вали сняг много рано.

— Там сигурно ще бъде леденостудено — предсказа презрително Изабел — и влажно. Просто не знам защо се съгласих да дойда. — Беше в лошо настроение и очевидно нямаше представа каква чест й е оказана, а Киара не си направи труд да й обясни.

Минаха през еднообразието на предградията на западен Лондон, притиснати между безкрайни колони военни камиони. Щом излязоха от града, клаустрофобичното напрежение, надвиснало над столицата, изострено от преградните балони, разрушените от бомби места и военното присъствие, се поразсея. Те се отклониха от главните артерии и провинцията се разкри на отделни парцели, добре поддържани, на места покрити в бяло. Някога тучните поля сега лежаха голи. Въпреки това ги обгърна спокойствие. Нямаше почти никакъв трафик, който да наруши удоволствието им.

Онази част от Оксфордшър, където бе домът на Оливър, не беше далече от Глостър, където се намираше тяхната къща. Тези места й бяха познати и Киара се чувстваше така, сякаш се прибира у дома. Сякаш полята и горите я зовяха. Тя попита Изабел дали се чувства по същия начин.

— Мразя провинцията — заяви троснато сестра й. — Роберто искаше да продам къщата преди началото на войната. Трябваше да го послушам. Сигурно вече е станала на змиярник.

Кортфийлд Парк беше близо до Чипинг Нортън, малко пазарско градче в Котсуолдс. Те влязоха в имението през каменна порта. Пътят до къщата минаваше през разорани поля, сега засипани със сняг, но Киара знаеше, че през лятото тук кипи оживен труд. Паркът беше просторен, очевидно създаден в златни години, е езеро и огромни дървета, които сега бяха достигнали зрелостта си. Киара забеляза сърни да надигат глави и да гледат любопитно автомобила. Езерото беше покрило с тънък слой лед. Изабел потръпна.

— Замръзнало — рече тя. — Нали ти казах.

Къщата се показа, квадратна постройки от светъл камък, прозорците с вертикални колони, отзад се издигаше хълм, а наблизо тъмнееше гора. Не беше особено красиво, но пък бе съвършено като обстановка, спокойствието се усещаше веднага. Те спряха пред къщата, където бяха паркирали три елегантни автомобила. Оливър излезе, за да ги посрещне. Беше в избелял вълнен костюм, напълно различен от безупречните, които носеше в Лондон. Пое ръката на Киара, погледна я в очите и се усмихна.

— Добре дошла.

Поздрави топло Изабел.

— Предполагам, че първо искате да видите стаите си. Ще ви заведа.

Във фоайето имаше прекрасна камина, а над нея се виждаше великолепна картина с три голи жени.

— Твърди се, че е на Лели — отговори той на въпроса на Изабел. — „Трите английски грации“. Мама ги нарича трите английски задника.

Киара чу разговори и смях от друга част на къщата и усети безпокойство.

Оливър ги поведе по стълбите към стаите им, които бяха в противоположния край на дълъг коридор. Нейната беше с розова дамаска, два големи прозореца с изглед към езерото, където се скупчваха диви птици. Леглото й беше с балдахин от бял лен. Камината все още не беше запалена, но стаята беше топла. Киара се изненада.

— Няма ли да спим в една стая?

— Не и когато има гости. Няма да е редно — отвърна той и я целуна нежно. — Но довечера ще дойда при теб, след като всички заспят. Така ще бъде дори по-вълнуващо, отколкото ако делим една стая.

Тя направи гримаса. Той я остави да се настани. Влезе домашна помощница, за да й помогне.

— Гостите не са много, госпожице — отвърна тя в отговор на въпроса кой е в къщата. — Госпожа дьо Робияр, разбира се, тя пристигна от Лондон. Генерал Гранвил, съпругата и дъщеря им, Брайъни. Той е участвал в миналата война заедно с господин Кортфийлд. Стари приятели са. Какво прекрасно бельо имате, госпожице. Не е с купони.

— Белгийско е, отпреди войната. Вече остарява, за съжаление. Кой друг е тук?

— Сър Джеймс Олтрингъм и съпругата му, лейди Мери. Той е министър в кабинета. Двете им момчета, но едва ли ще ги виждаме често, защото непрекъснато яздят. Това са десет души с вас и сестра ви.

Изабел повече би се зарадвала на подобна компания и сърцето на Киара се сви. Сестра й се чувстваше в свои води сред подобни хора. Тя знаеше как да говори. Киара не знаеше и се страхуваше, че за пет минути ще се представи като глупачка. Не й оставаше друго, освен да се стегне и да приеме положението. Среса се, провери грима си и слезе долу, за да се запознае с компанията.

Гостите се бяха събрали в големия хол, където камината беше запалена. Изабел беше слязла преди нея и Киара чуваше гласа й. Когато влезе в стаята, за момент се почувства изгубена. Стори й се, че вътре има повече от десет човека, но отдаде това впечатление на нервност. Не помогна и това, че Оливър и майка му тръгнаха с бърза крачка към нея.

— О, дете. — Както и преди, Киара беше впечатлена от бялата гладка кожа на Сесил дьо Робияр, повечето на показ, благодарение на черната рокля, която разкриваше краката и бюста й по много нетипичен за англичанка начин. — Сигурно пътуването е било ужасно и сте се пързаляли по леда.

— О, не, шофьорът беше много внимателен, въпреки че не каза почти нищо. Май синът ти предпочита мълчаливците.

— Реже им езиците — отвърна Сесил. — Та в тази връзка очарователната ти сестра забавлява всички ни с историите си. Ела да видим дали ще успееш да я надминеш.

Сесил стисна ръката й и я поведе към гостите, за да я представи. Оливър го нямаше. Отначало й се стори, че семейства Олтрингъм и Гранвил са обикновени, самоуверени двойки на средна възраст, които се чувстват добре в къщата. Огледаха Киара с неприкрит интерес и без много топлота. Сигурно от месеци любопитстваха с кого има връзка Оливър. Младите хора, приблизителна на нейна възраст, се държаха приятелски, но тя не можа да каже и дума и се засрами.

— Познавах баща ви от войната. Забележителен офицер — заяви генерал Гранвил — и много добър човек. — Имам нужда от хора като него сега.

Киара благодари. Погледът й беше привлечен от портрет в цял ръст, закачен над камината, на който се виждаше млада жена в дрехи от двайсетте, стиснала кошница с рози.

— Съпругата на Оливър, Маргарет — посочи Сесил, забелязала погледа на Киара.

— Каква красива картина.

— Тя беше красива жена. По-млада от теб, когато почина, chérie.

— Ожениха се след войната — обади се госпожа Гранвил. — Брак по любов. Двамата с Оливър бяха неразделни. Невероятна трагедия.

— Как е починала? — попита Киара.

— Имаше слабо сърце.

Киара се вгледа в красивото лице. От него лъхаше спокойствие, устата се усмихваше. По нищо не личеше, че смъртта ще я навести рано. Картината беше образец на младост и щастие.

— Много е елегантна.

— О, да. Тя умееше да се облича. — Усети се леко наблягане на „тя“. Киара усети, че я оглеждат внимателно, най-вече двете по-възрастни жени, които зяпаха ръцете й, дрехите и обувките, без да се прикриват.

— Държа да отбележа — продължи госпожа Гранвил, докато разглеждаше Киара, — че някогашната мода беше много по-женствена от сега.

— Това не е справедливо — усмихна се Киара. — Сега всички се обличаме според онова, което позволяват купоните.

— Не разбирам как неугледният външен вид помага на войната — натърти госпожа Гранвил. Това й заприлича на лична атака и Киара усети как бузите й пламват. — Сестра ви има представа как се прави.

След това започнаха въпросите. Бързо се разбра, че тя работи като цензор и е на двайсет и седем.

— Казах ти да останеш на двайсет и три завинаги — обади се Сесил. — Ти не послуша съвета ми.

— За съжаление не — отвърна Киара. — Оставих годините да минат.

— Много си небрежна — скара й се Сесил, — трябваше да ме послушаш. — Зелените й очи бяха леденостудени, а шегите неприятни.

— В кое училище сте били? — попита госпожа Гранвил.

— Със сестрите ми ходехме в „Сейнт Хелена“.

— Не съм чувала за това място — намръщи се госпожа Гранвил.

— Манастирско училище в Съсекс.

— Семейство Редклиф са римски католици — обади се компетентно съпругът й.

— А, много интересно. — Изражението й говореше друго. — Ирландско семейство ли сте?

— Не, доколкото знам — отвърна Киара, — просто ексцентрици.

— Киара може и да е католичка, но аз се отказах от суеверията много отдавна — разсмя се Изабел.

— Вече не съм нищо — обади се Киара.

— Очарователно — заяви бавно и провлечено лейди Мери Олтрингъм. — Вече не съм нищо. Това е всичко, ясно и кратко.

— Кое точно е ясно и кратко? — попита Киара и усети, че отново я нападат.

— Вие не следвате никакви правила.

Киара усети, че се изчервява.

— Според мен животът е пълен с правила, които не следвам на своя отговорност.

— Вие, младите жени, правите каквото пожелаете в днешно време — сопна се лейди Мери, — но се съмнявам, че на някоя от вас й върши работа.

Госпожа Олтрингъм погледна дъщеря си Брайъни, много обикновена, с наднормено тегло, притиснала възглавница към гърдите си, сякаш по този начин се опитваше да прикрие излишните килограми.

— Добре че не всички са такива.

На Киара й стана още по-горещо. Очевидно я нападаха, задето е любимата на Оливър. Защо Оливър не беше тук, за да я спаси от тези харпии? Прииска й се да отвърне, че приятелите и близките й не са очаровани от връзката й, също като Гранвил и Олтрингъм.

Добре че разпитът беше кратък. Изабел взе думата и всички очи се обърнаха към нея. За ужас на Киара тя отново повдигна въпроса за политическата си кариера. Киара седеше неловко с чаша чай, докато Изабел не млъкваше и привличаше вниманието на всички присъстващи.

— Защо лейбъристката партия? — попита намръщено лейди Мери.

— Това е партията на бъдещето — отвърна компетентно Изабел.

— Спомням си, че четох същите думи, казани от вас и за нацистите — отбеляза сухо лейди Мери. — Беше наскоро.

Изабел дори не трепна.

— Сбърках за Хитлер, не за фашизма. Като политическа система националсоциализмът е почти безупречен. Грешките, които няма как да се предвидят, са човешки — агресията на света към Германия и амбицията на германските лидери. Основните идеи са от полза за цялото човечество.

— Нима? — попита някой иронично.

— О, да. Ако отделите национализма от националсоциализма, остава само социализмът. Идеята е същата. Най-голямото добро за най-много хора. След войната социалистите ще доминират политиката в цяла Европа. Дори тук.

— А вие ще бъдете начело.

— Стига да е възможно. — Тя се разсмя. — Те ще отговарят за хора като нас. Не предпочитате ли хора като нас? Или предпочитате да бъдете оставени на милостта на sans-culottes^[3]?

Киара погледна израженията им. Бяха ли впечатлени от Изабел? Или просто я възприемаха като поредния претенциозен егоист?

— Яздите ли? — обърна се едно от момчетата на семейство Олтрингъм към Киара. Беше висок младеж, Саймън, приблизително на нейната възраст, ако можеше да съди по външния му вид.

— Не съм яздила от години — отвърна тя, — но навремето ми беше приятно.

— С брат ми и Брайъни ще поизлезем с конете на Оливър. — Той я погледна косо със сините си очи. — Искате ли да дойдете с нас?

— За съжаление не си нося подходящи дрехи.

— Все има нещо в къщата. Може и да не са елегантни, но поне ще ви държат топло. — Сниши глас още повече. — Може да е по-забавно, отколкото да слушате цял ден за политика.

Тя го погледна по-внимателно. Имаше дългия нос на баща си, малко крив заради старо нараняване; беше представителен младеж с хубава уста, интересни очи и приятен глас. Брат му Ейдриън беше по-малък, тихо момче на около деветнайсет, с подобни черти, без счупения нос. Брайъни Еранвил беше като кон в лицето, яка и червенобуза. Всички я наблюдаваха в очакване. Определено щеше да е по-приятно с хора на нейната възраст, отколкото да слуша цял ден как Изабел се перчи.

— Много мило — отвърна тя. — Добре.

— Тогава да се оставим на старото carpe diem^[4].

Четиримата се извиниха и излязоха. Киара усети как строгият поглед на Сесил я проследява. Във фоайето срещнаха Оливър. Киара се почувства така, сякаш е попаднала на старата си директорка, докато се опитва да се измъкне от час. Той обаче се държа мило.

— Има сако, което ще ти стане, също и пола-панталон и ботуши. — Отиде с тях до стаята с амуниции. Сакото се оказа старо, на „Барбър“, и миришеше силно на кон и застояло. Както предположи той, то й стана, а другите дрехи се оказаха по-чисти.

Конете, доста неугледни в зимна премяна, нямаха желание да бъдат оседлани и изведени от топлата конюшня. Тя и останалите трима скоро препуснаха далече от къщата към полята. Леденият въздух ощипа бузите й, насълзи очите й, но се оказа приятно.

— Сестра ти не спира да говори. — Брайъни беше до Киара. Избърса носа си, който бе потекъл от студ. — Де да имах същата дарба.

— Не ти трябва — рече сухо Киара. — Сигурна съм, че не ти трябва.

— Вади на всички душите с памук. Най-голямото ми постижение е да остана незабележима.

— Обикновено това е и моето постижение. Саймън не е ли в армията?

— Предстоят му окончателните изпити в медицинската школа в Оксфорд. Много е умен. До лятото ще бъде доктор и сигурно ще го пипнат в армията. Ейдриън току-що го повикаха. Това е последната му седмица в цивилни дрехи.

Бяха стигнали до поле, което изглеждаше обещаващо.

— Да се надбягваме? — провикна се Саймън Олтрингъм. Препуснаха бавно, след това ускориха, докато на Киара й се прииска да се разсмее от удоволствие. Небето беше облачно, тук-там се виждаха сини петна, истинско английско небе, също като картината на Констабъл, която бе подарила на Оливър.

Стана стръмно. Скоро стигнаха върха на хълма. Пред тях се ширна открито поле. Препуснаха в галоп и се пръснаха.

Брайъни и Ейдриън поеха в една посока, към потока, а тя и Саймън в друга, към гората.

Ездата по неравния терен беше вълшебна, въпреки че мускулите на бедрата скоро я заболяха от нетипичното усилие. Бяха минали години, откакто бе яздила. В края на гората отново забавиха ход. От конете се вдигаше пара, Киара се беше задъхала. Саймън приближи коня си до нейния. Тя му се усмихна. Той се наведе на седлото, прегърна я с една ръка през врата и я целуна звучно по устните. Беше толкова настойчива целувка, че тя едва не падна от седлото.

— Какви игрички, по дяволите, играеш? — възкликна тя.

— Красива си. Не се сдържах.

— Не можеш да целуваш всяка жена, която ти скимне — сопна се тя.

— Напълно разбираем импулс.

— Ти си много нахален младеж.

— Аз съм на същата възраст като теб — изтъкна спокойно той.

— Възнамерявам да кажа на Оливър.

— Не го прави. Повече няма, не се тревожи. — Навлязоха в гората по криволичеща пътека, така че тя нямаше как да препусне далече от него. — Та като спомена Оливър, как се запознахте?

— Не е твоя работа.

— Справедлив въпрос.

Тя го погледна остро.

— За какво намекваш? Само защото съм любовница на Оливър, би трябвало да съм на разположение и на децата на приятелите му ли?

— Изобщо нямах това предвид. Просто попитах. Всички са много любопитни за теб, сигурно сама го разбираш.

— А теб са инструктирали да измъкнеш от мен информация.

— Нищо подобно.

— Накъде води тази пътека? — попита студено тя.

— Обратно към къщата. Ще се срещнем с Ейдриън и Брайъни там. — Той я погледна. — Мислех, че ще ти бъде приятно да се махнеш от светлината на прожекторите. Ти пък прие една най-обикновена целувка прекалено сериозно.

— Целувките не са нещо обикновено.

— За мен са. Поне тази беше такава.

Тя запази ледено мълчание чак до къщата. Брайъни и Ейдриън все още не бяха пристигнали. Младо конярче им помогна да разседлаят конете и да ги изчеткат. Киара се запита дали кратката езда си е струвала раздразнението, което преживя.

Саймън понесе седлото и се обърна към нея.

— Виж, вече се извиних. Не искам да започваме накриво.

— Малко по-късно за това.

— Стори ми се много напрегната и нещастна в хола. Веднага личеше, че не се забавляваш. След галопа беше друг човек. Лъчезарна. Затова те целунах, не съм се опитвал да те прелъстя. Много ми е мъчно, че нещастното ти изражение се върна. Нямах подобно намерение. — Той отиде да закачи седлото. Беше широкоплещест и гъвкав. Тя свали амунициите на своя кон замислено.

— Добре — заяви най-сетне, — прощавам ти. Но повече не го прави.

— Няма. — Той се усмихна. — Освен ако ти не поискаш.

Киара беше гладна и обядът, заешка яхния с пащърнак и други зеленчуци от имението, беше чудесен. Трапезарията беше с красива ламперия, масата заредена с джорджиански сребърни прибори. На масата бе поставена ваза с кукуряк, любимите цветя на Оливър. Бяха почти черни. Тя си припомни първия им обяд заедно в „Будъл“. Стори й се много отдавна.

Къщата е великолепна за събирания, помисли си Киара, и е жалко, че е стояла затворена толкова дълго. Може и да беше едно от нещата, към които Оливър щеше да се върне, „когато войната приключи“. Той седеше на челно място на масата, а майка му в другия край. Киара се опита да си се представи тук като господарка, заела почетното място в живота му, а не някъде настрани, както сега. Бодна я съжаление. Толкова много го искаше, че не можа да се спре да мисли по този въпрос.

След като обядваха, по настояване на Оливър излязоха на разходка.

— По-късно ще завали и ще съжаляваме, че не сме излизали.

Небето наистина се смрачи и над водата задуха студен вятър. Десетимата обиколиха езерото на три групи. Изабел със Сесил, семейство Олдрингъм и семейство Гранвил, Киара с Оливър, а младите зад тях.

Той стисна ръката й.

— Много си тиха, милото ми момиче. Никога не съм те виждал толкова мълчалива.

— Това не е щастливо преживяване за мен, Оливър.

— Защо?

— Първо, не мисля, че приятелите ти ме харесват. Отнасят се с мен така, сякаш мястото ми не е тук. Дъртите свраки се държаха безобразно с мен в хола, докато теб те нямаше. Затова побързах да изляза.

— Те са семпли хора, но не мисля, че не те харесват.

— Напротив, не ме харесват. И не ги виня, Оливър. — Тя го стрелна с остър поглед. — Аз съм натрапница. Не трябваше да ме водиш тук. Не съм ти съпруга. Не съм нищо. Нямам никакъв статут. Според тях е истински срам, че им бях представена.

— Изабел ще те наглежда — рече тихо той.

— Изабел! Друг път. Тя се направи на кръгла глупачка с непрекъснатото си перчене.

— Според мен те са очаровани от нея — разсмя се той.

— Не видя израженията им в хола.

— Прекалено чувствителна си. Те наистина са очаровани от нея. Нямаха търпение да се запознаят и с двете ви.

— Затова ли организира този уикенд? — попита Киара. — За да задоволиш любопитството им?

— Прецених, че е време да започнеш да се запознаваш с приятелите ми. — Той спря, вдигна пръчка и я хвърли на шпаньолите, които бяха тръгнали с тях. Кучетата хукнаха развълнувано. — Не се срамувам от теб. Ти защо се срамуваш от себе си?

— Не се срамувам. Не ми е приятно някаква дърта кокошка да ми казва, че съм уличница без морал. При това в твоя дом.

— Наистина ли го казаха?

— Да.

— Веднъж ми каза, че отказваш да живееш по правилата, определени от леля ти Патси или от друг.

— Това беше много отдавна. Тогава бях на двайсет и три. Сега съм на двайсет и седем. А животът вече не е толкова весел и безгрижен. Започвам да се питам какво ще стане с нас, Оливър. С мен и теб. — Кучетата се върнаха, две от тях захапали пръчката. Тя я измъкна и я метна отново. — Цял живот ли ще прекарам в подобно неустановено положение?

— Киара…

След като всичко започна да се излива, тя отказа да спре.

— Чаках те през трите години на войната, във всеки момент се питах дали не си затворен за мъчения, дали не са те изправили за разстрел. Изобщо не е смешно. Доказах, че те обичам и че съм ти вярна.

— Разбира се.

— Още колко години, Оливър? Не е ли време ти да докажеш, че си ми верен?

— Ти си на двайсет и седем, а аз ще стана на четирийсет и девет тази година — отвърна тихо той.

— Не е нужно да ми повтаряш отново този аргумент — настоя тихо тя. — Известен ми е. Обичам те какъвто си, какъвто ще бъдеш. Подготвена съм да приема разликата във възрастта ни. За мен тя няма значение. Защо за теб има?

— Просто има.

— Значи няма смисъл да се надявам да стана твоя жена.

— Казвал съм ти още преди да станем любовници, че нямам намерение да се женя — отвърна той още по-тихо.

— И аз го приех — потвърди тя, — защото бях млада и не исках и да чуя друго. Само че вече не го приемам. — Кучетата примъкнаха отново пръчката и залаяха, за да привлекат вниманието. Саймън Олтрингъм отиде при тях, дръпна пръчката и затича по пътеката, като я държеше високо, а кучетата скачаха по него, обзети от истерия. — Той ме целуна тази сутрин — рече Киара, докато наблюдаваше лудориите на Саймън.

— Кой те е целунал?

— Саймън Олдрингъм.

Оливър се намръщи.

— Ти защо позволи да се случи?

— Изненада ме. Тъкмо бяхме спрели да галопираме. Дойде до мен и ме целуна по устните. Накарах му се ужасно, но вече беше прекалено късно.

Оливър погледна към високия, атлетичен Саймън.

— Трябва ли да ревнувам?

— Не, Оливър — тросна се тя. — Би трябвало да разбереш, че положението ми тук е неприемливо. Той никога нямаше да си позволи, ако бях твоя съпруга. Обаче на всички е известно, че съм единствено твоя любовница, и се отнасят към мен като към любовница. Родителите му се държат презрително с мен и ми говорят така, сякаш съм уличница, а той си въобразява, че стоката е на разположение по което време реши.

Оливър й отправи бегла усмивка.

— Като знам какъв е Саймън, щеше да си позволи същото дори да ми беше съпруга. Сигурен съм, че не е вложил нищо.

— Сега вече си в Англия — продължи тя. — Няма опасност да те заловят германците. Ще останеш в страната. Няма причина да не се оженим.

— Само че аз не искам да се женя — отвърна спокойно той.

Тонът му беше толкова категоричен, че Киара усети как кама пронизва сърцето й. Опита се да си поеме дъх.

— Оливър!

— Не ти казвам нищо ново — рече все така спокойно той. — Обясних ти още от самото начало. Не е честно да повдигаш въпроса тук, сега, по този начин, сякаш съм те излъгал. Не съм. Бях кристално ясен още от самото начало.

— Минаха три години. — Тя долови умолителните нотки в гласа си. — Чувствата ти към мен не са ли се задълбочили поне малко?

— Не е там въпросът. Причините да не искам да се оженя за теб бяха същите преди три години, същите са и сега.

— Да, причините са ми известни. Не искаш да съм вързана, когато остарееш. Кога точно ще остарееш, Оливър? На шейсет и пет ли? На седемдесет? Да очаквам ли разрешение тогава? Има ли дата, когато ще разбера, че всичко е приключило? На колко години ще бъда, когато ме освободиш от длъжност? И какво ще правя, когато ме захвърлиш? Просто ще забравя за теб и ще си живея остатъка от живота, сякаш никога не сме се срещали ли?

— Киара, мила, не го прави.

Тя плачеше и сълзите пареха ледените й бузи.

— Нима не разбираш, че всичко това е нелепо, Оливър! Жестоко е и е глупаво и нелепо. Аз те обичам и ако нямаш чувства към мен, не можем да продължаваме по този начин!

— Достатъчно! — сряза я той. — Престани. Не съм ти обещавал нищо. Изрично ти съобщих условията си и ти ги прие.

Разтреперана от емоции и студ, Киара напипа кърпичка в джоба си и се опита да попие сълзите.

— Бях глупачка.

— Така както сме се разбрали, е най-доброто възможно разрешение.

— За теб. Можеш да идваш и да спиш с мен когато пожелаеш, а след това изчезваш отново.

Колкото повече се ядосваше той, толкова по-студен ставаше.

— Аз не възприемам нещата по този начин.

— Само че точно това се случва. Само секс е, Оливър. Хората, които се обичат, споделят живота си. Живеят заедно, женят се. Имат деца.

— Деца! — повтори той с досада.

— Да, деца! Искам деца! Искам да ги родя, докато съм все още млада!

— Ако искаш деца — изстреля в отговор той, — върви при него. — И посочи отдалечаващата се фигура на Саймън Олтрингъм.

Тя беше твърде разстроена, за да продължи спора. Врътна се и пое към къщата. Брайъни и Ейдриън останаха да гледат след нея, когато профуча покрай тях, но не казаха нищо.

Киара мислеше за всички предупреждения от времето, когато се влюби в Оливър Кортфийлд, предупреждения, към които се отнесе презрително и ги отхвърли. Всички се бяха опитали да й кажат, а тя се присмиваше, защото знаеше по-добре от тях. Мислеше си, че ще успее да промени Оливър, че тя няма да е като другите. Каква глупачка. Беше му дала три години от живота си и никога нямаше да си ги върне. Сега беше хваната в капан; знаеше, че го обича твърде много и няма да го остави.

Когато другите се върнаха от разходката, вече се бе овладяла, въпреки че огледалото й разкри подпухнали очи и кожа на червени петна. Започна да вали. В четири следобед вече бе тъмно, а къщата изглеждаше мрачна. Стаите бяха пълни със сенки.

Сервираха чай в хола. Младите извадиха дъска за игра на монопол и седнаха пред камината, а от време на време откъм тях долиташе смях и възклицания на задоволство или ужас. Киара отказа поканата да играе. Не се доближи и до възрастните двойки, които обсъждаха политиката с Изабел, докато похапваха прегорели кифли. Избягваше да среща погледа на Оливър, въпреки че той отново бе станал мил и внимателен. Предполагаше, че е преживявал подобни сцени неведнъж в живота си.

Сесил седна до нея с чаша вино в ръка. Само тя пиеше алкохол вместо чай.

— Едно от малкото хубави неща в тази къща — отбеляза. — Покойният ми съпруг и баща му са направили невероятна изба.

— Не ти ли харесва тук? — попита Киара.

— Според теб защо си тръгнах? — отвърна високомерно Сесил. — Ненавиждам тази къща. Като затвор е. — Отпи и се наслади на виното. — Виждам очите ти. Искаш да си господарка тук. Забрави. Това са дарове от Мъртво море. И младостта, и радостта ти ще повехнат тук. Бъди благодарна, че ще избягаш.

— Уморена съм от живота, който водя, Сесил. Искам да се установя.

— Затова ли се карахте с Оливър? Нали те предупредих, че той никога няма да се довери на жена?

— Да, предупреди ме.

— Chérie, бракът също е затвор, от най-ужасния вид, и носи най-горчивите плодове от Мъртво море. Попитай сестра си. Казвам ти отново, би трябвало да благодариш на Господ, че Оливър не е мъж, който има желание да се ожени. Това за теб е спасение.

— Но аз не искам нищо друго, само това — заяви тъжно Киара. Беше странно, че се доверява на Сесил, жена, на която няма доверие, но нямаше на кого друг. — На другите хора им е приятно.

— Просто търпят. Оливър поне е любвеобилен. Повечето бракове нямат дори това.

— Сякаш е скрил сърцето си зад стена — оплака се Киара, — а аз не успявам да я пробия.

Сесил изпъшка с досада.

— Имаш други неща, за които да се тревожиш повече — рече раздразнено тя. — Не ме ядосвай, дете.

Отиде при другите и Киара остана сама.

За вечеря дойдоха други двама гости, семейство Хилиърд, съседи на Оливър. Съпругата, Алис, бе настанена до Киара на масата. Беше към четирийсет, слаба брюнетка с мило лице, което изглеждаше меланхолично на светлината на свещите. Почти първото, което каза на Киара, беше, че никога не е имала деца.

— Вината, предполагам, е моя — обясни тя, — въпреки че човек си казва: всяко зло за добро. Имам предвид войната. Да имаш синове сега… — Тя замълча и сведе поглед над чинията.

— Аз бих искала да имам деца — прошепна Киара.

Алис вдигна ведро глава.

— Наистина ли? Аз имам кучета, разбира се, червени сетери.

— Сигурно са красиви — отвърна Киара и си помисли, че това е доста глуповата порода.

— Много ме радват. Поне разсейват отегчението. Животът в провинцията понякога е пълен с отегчение. А сега, с идването на зимата… — Алис Хилиърд въздъхна. — Завиждам ви, че живеете в Лондон, дори с бомбардировките.

— Мога да мина и без бомбардировките. Какво ще кажете да си разменим местата за някоя и друга седмица.

— Би било забавно, нали! Само че ще трябва да се разправяте с Майлс, а пък аз… — Тя замълча отново. Изглеждаше объркана и смутена.

В другия край на масата Изабел отново беше център на вниманието. Истина бе, че изглеждаше великолепно, блясъкът на свещите криеше възрастта й. Беше облечена във великолепна вечерна рокля, в контраст с натруфените одежди на останалите жени. Да се облича по модата беше нейният начин да покаже среден пръст на света. Освен това беше със смарагдовото колие и обеците, които Фелисити й беше дала, когато влезе в манастира. По принцип, мислеше си Киара, Изабел трябва да върне бижутата на Фелисити, след като е излязла от манастира. Но се съмняваше, че по-голямата й сестра ще го стори. А Фелисити бе все още твърде наивна и не се занимаваше с подобни въпроси. Както обикновено, Изабел се изтъкваше.

Правеше го натрапчиво, самоуверено и всички искаха да чуят мнението й по всеки въпрос. Киара забеляза ироничното изражение по лицето на Оливър, но той беше твърде възпитан, за да опонира на Изабел на масата по време на вечеря.

— Сестра ви е много красива — довери Алис Хилиърд. — И много умна. Сигурно много се гордеете с нея.

— Да, така е — отвърна Киара, а пък Алис, изглежда, не забеляза сухотата в гласа й.

— Книгата й беше вълшебна. Не можах да я оставя.

— Войната, разбира се, е ужасна — редеше Изабел със звънък глас. — Това е безкрайно доходоносен бизнес за хората, които са я започнали.

Този път, изглежда, прекали, защото и семейство Гранвил, и семейство Олтрингъм възроптаха. Гласът на лейди Мери се надигна над хора от възмущение:

— … не знам как е възможно да кажете подобно ужасно нещо, след като германците избиват хората ни и сриват градовете ни до основи.

— Наистина е престъпление — рече спокойно Изабел, без да обръща внимание на реакцията, която предизвика. — Печалбите растат, а съсипията в живота и собствеността е огромна. Винаги е така. Безчувствен главорез удря възрастна дама, за да й отмъкне чантата. Безчувственото правителство убива и краде от милиони.

— Това може и да е истина за нацистите — повиши глас генерал Гранвил, — но проклет да съм, ако важи и за нас!

Изабел сви рамене, вбесяващо спокойна.

— Ами онези, които шият униформите? Ами онези, които правят танковете и бомбардировачите и бойните кораби? Ами останалите, политици и войници, и обществото като цяло? Всички се възползват по един или друг начин. Всичко това носи на някого пари. Повече работа и повече пари.

— Това ли възнамеряваш да кажеш на бъдещите си гласоподаватели? — попита тихо Оливър. Сега вече неприязънта по лицето му беше очевидна.

— Да, разбира се — отвърна Изабел. — Те знаят, че е истина.

— Долна лъжа е — избумтя генералът. — А работническата класа няма да повярва и на една дума. Те са твърде честни.

— За съжаление ще повярват — рече Оливър още по-тихо и погледна очаквателно Изабел.

— Но това са отровни глупости — възмути се лейди Мери.

— Ще има много мощен отзвук — отговори Оливър. — Консерваторите почти нямат надежда срещу подобни аргументи.

— Нямат никаква надежда — сряза го Изабел. — Много е просто. Всичко е въпрос на капитал и работна ръка. Клането на работници помага на капиталистите да забогатяват. В рамките на едно поколение преживяхме две световни войни. Работниците никога няма да гласуват отново за консерваторите. — Тя отпи вино. — Чудесно бургундско.

— „Нюи-Сен-Жорж“, premier grand cru — уточни Сесил. — Поздравявам те, че го оцени.

— Човек трябва да е пълен невежа, за да не го оцени. Истинска амброзия.

Сесил й отправи копринена усмивка.

— Амброзия от боговете, така е.

Сър Джеймс не се интересуваше от виното.

— Никога не съм чувал подобни глупости — изсумтя той и погледна лошо останалите. — Ами патриотизмът? Ами лоялността?

— Това са концепции, скъпи ми сър Джеймс, които трябва да бъдат преформулирани — усмихна се мило Изабел. — Ако има нещо, на което войната е научила работещите хора, то е, че патриотизмът ги убива и те трябва да са лоялни единствено към себе си.

— Много тъжно — зашепна лейди Мери. — Аз мислех, че войната ни е научила на други неща. Да преодолеем класовото разделение, да сложим край на лакомията и прахосничеството, да работим съвместно.

— Това са точно идеите, които сестра ми се опитва да ограничи, за да не попадат във вестниците — усмихна се Изабел на присъстващите. — Нали така, Киара? Очарователно, но наивно.

Имаше още възмущение, но чарът и красотата на Изабел бяха такива, че пет минути по-късно тя отново вадеше душите им с памук, както се бе изразила Брайъни. Единствено Оливър остана спокоен, докато наблюдаваше внимателно Изабел. Киара си спомни вица му от „Риц“, че ще премести досието й в лявата секция. Нали не приемаше сериозно глупостите й? Нямаше да е приятно Оливър и Изабел да са врагове. Тя обаче се страхуваше, че това е неизбежно.

Добре че театралниченето на Изабел не позволи вниманието да се насочи към нея, но това бе поредният нещастен момент за Киара. Прекара вечерта почти без да каже нищо, никой не й обръщаше внимание освен Алис Хилиърд, която беше доволна, че има пред кого да говори за сетерите си.

В полунощ гостите се качиха да спят с чаши горещи напитки, които всеки бе избрал според вкуса си. Киара каза лека нощ на Оливър с безразличие и се качи в стаята си. Съблече се и се приготви да си ляга. Камината й беше запалена и в стаята се носеше лек аромат на изгоряло дърво. Беше забравила колко е тихо в провинцията. Веднъж излая лисица, но иначе нощта беше тиха като гроб. Тя си легна и се запита дали Оливър ще дойде при нея, както беше обещал, когато пристигнаха. Подозираше, че няма. Като цяло денят беше ужасен.

Докосването му я събуди. Тя бе заспала дълбоко и се превъртя сънено. Бяха минали часове.

— Оливър? Къде беше? Колко е часът?

— Шшшт. — Той се пъхна в леглото до нея и я целуна, а ръката му се плъзна между краката й.

— Недей — възмути се тя. — Искам да спя.

Той се опита да я убеди друго, но тя беше сърдита и не му позволи. Лежеше сковано и изтърпя, вместо да се наслади на вниманието му със затворени очи. За пръв път, откакто станаха любовници, тя бе напълно студена към него, докато се любиха. Нямаше единение на душите, само серия от усещания, някои приятни, други не.

Когато приключиха, остана да лежи в ръцете му, както винаги, и усети как по бузите й се стичат сълзи. Оливър, изглежда, не забеляза. Двамата не разговаряха. Тя се унесе отново и когато се събуди, докато сивата утринна светлина се опитваше да се промъкне вътре, разбра, че е сама.

Завърза халата си и тръгна по тихия коридор към стаята на Изабел. Почука, но отговор не последва, затова влезе. Изабел спеше дълбоко сред смачкани чаршафи и пръснати възглавници, едната й бяла ръка висеше от леглото.

— Искаш ли да дойдеш на закуска с мен? — попита тихо Киара и докосна рошавата коса на сестра си.

— Махай се — изръмжа тя. Беше в ужасно настроение. Киара слезе да закусва сама.

Беше мъглив, мрачен ден. В къщата цареше типичната за неделно утро тишина. Стаята за закуска с тежките завеси беше сумрачна. С изключение на Изабел, всички гости се бяха събрали на препечени филийки с мармалад, преди да отидат на църква. Любенето снощи не беше сдобряване и когато видя Оливър на масата, Киара се държа студено с него.

— Ти, разбира се, няма нужда да идваш на църква — увери я той, докато й наливаше чай.

— Нямам нищо против. Едва ли ще избухна в пламъци.

— Къде е Изабел?

— Още спи.

— Нищо чудно — промърмори някой.

Отидоха с няколко автомобила, братята Олтрингъм в тяхната двуместна спортна кола, а Оливър най-отзад с ягуара си, Сесил до него, а Киара на задната седалка.

Тя не беше от хората, които се цупят и предават на настроения. Докато вървеше по пътеката покрай покритите с лишеи надгробни камъни, стисна ръката на Оливър.

— Извинявай, че направих сцена вчера. Прав си, не беше честно да ти стоварвам това на главата. Извини ме.

Той погали ръката й.

— Благодаря ти.

Розите все още цъфтяха в розово и бяло в двора на църквата, въпреки че есенната мъгла бе обгърнала дърветата. Църквата беше построена от котсуолдски камък, навремето със златист оттенък, сега посивял с времето. Киара седна до Оливър на семейните места. Не участваше в службата, но поемаше атмосферата на църквата, ярките витражи, избелелите знамена от други войни, високия неф и отекващите гласове на паството.

Оливър отговаряше с висок, ясен глас. Чувства се съвсем като у дома си, помисли си Киара, защото има дълбоки корени. Погледна Сесил, която също като нея седеше мълчаливо, свела поглед. Нищо чудно, че мразеше този живот и бе избягала веднага щом бе могла. Тя беше чужда тук и изпитваше единствено отегчение и самота. Това, че Оливър бе расъл без майчина ласка, бе оставило отпечатък върху него. Смъртта на съпругата му беше оставила печат, заради който той не искаше дори да помисли за втори брак. Не беше имал добри примери, на чиято база да изгради живота си. Като цяло беше истинска трагедия.

Викарият изнесе проповед, дълга почти час, която бе съсредоточена около личния му план да сложи край на британската военна слабост. Влезе в големи детайли и Киара усети, че очите й се затварят, но Оливър слушаше внимателно, също като велик генерал.

На връщане пътуваха бавно през свят, погълнат от мъгла. Крави и свраки се подаваха от мъглата като примитивни чудовища, после изчезваха бързо зад автомобилите.

Когато се върнаха в къщата, Изабел най-сетне беше станала и закусваше на спокойствие, разтворила неделните вестници, облечена в халат. Той беше завързан хлабаво и разкриваше сметановобяло деколте. Жените замърмориха възмутено, че не се е облякла, но Киара забеляза, че мъжете не откъсват погледи, включително момчетата на семейство Олтрингъм, които побързаха да се настанят до нея.

Военновременна закуска бе подредена на масата. Докато Киара си вземаше печени на грил гъби и студен бекас, започна спор какво да правят до обяд. Всички си тръгваха следобед. Времето беше все още лошо и по-възрастните двойки решиха да останат вътре, докато по-младите негодуваха.

— Какво ще кажете да отидем до Уайт Хорс Хил? — предложи Саймън. — Само на четирийсет и осем километра е.

— В тази мъгла? — нацупи се баща му. — Нищо не се вижда. Освен това сте ходили поне сто пъти.

— Мъглата може да се вдигне — намеси се Киара. Мисълта да остане в мрачната къща цял ден й се стори противна. — Не съм ходила от години. С удоволствие ще отида.

Изабел се протегна мързеливо и разкри още от щедрите си извивки пред нетърпеливите мъжки погледи.

— Без мен. Да обикалям по хълмовете в мъглата изгуби очарованието си преди години. Връщам се в леглото.

— Моля да ме извините — усмихна се Оливър, — макар и не поради същата причина. Имам доста задачи, с които трябва да се заема.

След като обсъдиха възможностите, Киара, Брайъни и момчетата решиха да отидат с внушителното „Бентли“ на семейство Олтрингъм. Обядът щеше да почака, за да имат време да се върнат, а те обещаха да се приберат до три.

Кортфийлд Парк се намираше на една от най-високите точки в провинцията и докато пътуваха към долината, мъглата изтъня. Киара седеше на предната седалка до Саймън, а Брайъни и Ейдриън се кискаха на задната на някаква глупава шега.

— Все още ли си ми сърдита? — попита Саймън, докато бършеше изпотеното стъкло с кърпичката си.

— Вече не. Приличам ли на сърдита?

— От вчера лицето ти е като буреносен облак.

— Не си виновен ти.

— Радвам се. Сестра ти е голяма веселячка.

— Щом казваш.

— Казвам. Възхищавам й се. Не дава пет пари за нищо. Харесвам такива хора.

— Чувстваш я близка, така ли? — попита сухо тя.

— Точно така. Тя не приема живота сериозно. Това е страхотен подход.

— Може ли да не говорим за нея? — попита подразнено Киара.

— Добре, но тогава ще говорим за теб.

— Благодаря ти, но по-добре не.

Той я погледна развеселено.

— Последния път, когато попитах, ти ме сдъвка, но ще рискувам отново. Как се запозна с Оливър?

— Случайно — отвърна тя. — Оказа се, че той познава добре баща ми…

— И от дума на дума…

— И от дума на дума — съгласи се тя. — Защо си толкова любопитен?

— А, познавам Оливър от дете.

— И?

— Просто съм любопитен.

— Това е характерно за студентите по медицина. Очевидно си готов да ме засипеш с добри съвети, Саймън. Съветвам те да си кратък.

— Добре — примири се той. — Ще бъда кратък. Ти си млада, а той стар.

— Медицинското ти образование очевидно не е отишло напразно — подхвърли иронично тя. — Благодаря ти за диагнозата.

— Би трябвало да си с човек на твоята възраст — продължи той.

— Това вече не е кратко.

— Би трябвало да си с човек, на когото можеш да разчиташ.

— Не мога ли да разчитам на Оливър? — попита тя. — Не си много лоялен към стария приятел на семейството.

— Познавам го много добре — отвърна Саймън. — Той е страхотен човек, но не е домошар.

Киара се изсмя.

— А ти домошар ли си?

— Не се предлагам да заема мястото му.

— Тогава защо ми го казваш?

Той сви рамене.

— Имам чувството, че двамата се карахте. Просто искам да ти кажа, че това не е просто така. Колкото повече чакаш, толкова по-трудно ще стане.

Тя не отговори. Минаха през малкото селце Ъфингтън и продължиха по виещия се път към Уайт Хорс Хил. Тук мъглата беше гъста и шансът да видят коня от пътя беше минимален.

— Дано успеем да открием онази проклетия — измърмори Саймън, свали прозореца и се взря през мъглата.

— Почти пристигнахме — рече Киара. Като деца със сестрите си обикаляха призрачното място с родителите си, търсеха древни погребални могили и каменни кръгове, скрити сред хълмовете. Какво ли щяха да кажат тези изчезнали хора за сегашната война, питаше се тя, с ужасните машини, които сееха разрушения от небето също както човек стъпква мравуняк с крак? — Можеш да паркираш тук — посочи тя.

— Не виждам нищо. Сигурна ли си?

— Напълно.

Беше студено и мокро в мъглата. Те се сгушиха в палтата си. Киара върза шала си на главата. По хълма бяха пръснати овце и пасяха трева; от тях се носеха единствените звуци в празния свят. Тръгнаха покрай увисналата бодлива тел, където тракторите не бяха достигнали и магарешките бодили бяха избуяли през лятото. Саймън беше до нея, Брайъни и Ейдриън се забавляваха, като рецитираха „Атаката на леката бригада“ зад тях.

— Ти си тъкмо обратното на сестра си — рече Саймън. — Приемаш всичко твърде сериозно.

— Мислеха ме за вятърничава — призна мрачно тя. — Май войната ме потиска.

— Трябва да натъпчеш тревогите си в старата торба — посъветва я той — и да се усмихваш, само да се усмихваш.

— Това е една от любимите песни на татко — рече тя и се почувства още по-унила.

— „Оръдия отдясно — рецитираха в един глас Брайъни и Ейдриън, — оръдия отляво, оръдия отпред гърмят и дуднат!“

— Аз съм почти лекар — рече Саймън — и ти предписвам малко забавления. Недей да си прекарваш живота с дъртофели. Излизай. Сигурно имаш десетки забавни приятели в Лондон.

— Имах. Или тръгнаха по лош път, или постъпиха в армията. — Истината е, помисли си тя, че през изминалите три години нарочно се отдръпнах от приятелите си, избягвах ги, отказвах поканите им, за да мога непрекъснато да съм свободна за Оливър. Те упорстваха известно време, оплакваха се. След това един по един се отказаха. Последен беше горкият Чарли Гроувнър, който сега обикаляше горите на Бирма с Орд Уингейт. Нищо не беше останало от веселата компания, с която се движеше.

— Какво правиш вечер? — полюбопитства Саймън. — Седиш си вкъщи и чакаш Оливър да се появи ли?

— Нещо такова.

— А през повечето време той не се появява, нали?

Киара сви раздразнено рамене.

— Той е важен човек. Не очаквам да монополизирам времето му.

— Едва ли животът ти е много весел. А работата в цензурата е ужасно скучна. Виж, следващия път, когато съм в Лондон, ще ти се обадя. Някой път ще излезем на вечеря, ще отидем на място, където предлагат шампанско от черния пазар, а след това ще разбием някой нощен клуб. Поне бузите ти ще поруменеят.

— Ти май не се отказваш, а?

Той постави ръка на сърцето си.

— Аз съм лекар. Намеренията ми са напълно терапевтични.

— Да, бе, чувам как добротата се плиска във вените ти.

— Ти не си омъжена — продължи той. — Няма да бъде неприлично. Какво лошо има?

— „Дойде от челюстите на смъртта — редяха в хор другите двама, — върна се от портите на ада всичко, което остана от тях, което остана от шестстотин!“

Върхът на хълма беше гол и студен.

— Пристигнахме — рече тихо Киара. Огромната фигура на галопиращ кон, изваян във варовиковите скали, се откри пред тях, валмата мъгла се отдръпнаха и го разкриха. Всички останаха вгледани в него за известно време.

— Трябва да се качиш в балон, за да го видиш добре — отбеляза Брайъни. — Хората от бронзовата епоха имали ли са криле?

— Един господ знае — отвърна Киара. — Може пък да са били много високи.

— Е, дойдохме, видяхме и замръзнахме — натърти Брайъни. — Умирам от глад. Да се връщаме да обядваме. — Двамата с Ейдриън тръгнаха надолу по хълма и продължиха да рецитират Тенисън. Киара и Саймън не бързаха, останаха да гледат варовика през мъглата.

— Не искам да бъдеш наранена — рече Саймън.

— Много си загрижен за добруването ми — отвърна разсеяно тя.

— Струва ми се, че ти го дължа.

— Защо?

— Първо, защото сме на една възраст. Те са друго поколение. Много обичат да разправят колко велики са били, но повечето са напълно откачени. Това е в резултат на миналата война. Ние сигурно ще станем същите, след като войната приключи с нас. Второ, аз съм приятел на семейството, ако може да се каже, че Оливър е част от семейството. Познавал съм предшественичките ти и знам какво се е случило с тях.

— Много ли са били? — попита небрежно тя.

— Доста.

Киара си припомни позабравена вечер в „Булестен“.

— Имало ли е сред тях някоя си Моника Лангфорд?

— Да, точно преди теб.

— Ясно.

— Не беше никак весело. Тя беше омъжена.

— А ти познаваше ли съпругата на Оливър?

— Бях момче, когато тя почина, но я помня добре. Прекрасна жена.

— Май нито една от тях не може да се мери с нея — рече унило тя.

— Не това е проблемът — отвърна Саймън. — Хората говорят така, сякаш е била голямата му любов. Истината е, че той не й беше добър съпруг.

— В какъв смисъл?

В последвалото мълчание чуха Ейдриън и Брайъни да ги викат от колата.

— Ей, вие двамата, няма ли да побързате! Замръзнахме!

— Да вървим — настоя Киара, тъй като искаше да се махне от това място и да прекрати разговора.

Обърнаха се и поеха в мъглата.