Браян Маклелан
Есенната република (7) (Трета книга от трилогията „Барутният маг“)

Глава шеста

Таниел наблюдаваше взвода адрански войници, които претърсваха дъното на каньона дълбоко под него.

Следеше ги още от Веридийската долина, където преди два дни се бяха отлъчили от ротата си. Бяха дузина, облечени в стандартната синя адранска униформа, в пълно снаряжение, стиснали готови за стрелба пушки. Бяха прекосили долината предпазливо, без да изминават повече от километър на ден, като претърсваха всяка диря, пътечка и пролука.

Ако запазеха темпото, след още два дни щяха да достигнат скривалището на Ка-поел.

Таниел потисна порива си да скочи на крака и да изкрещи. Искаше му се да се втурне надолу по склона, да се запързаля по сипея и да размахва ръце, за да привлече вниманието им. От последния път, когато бе вкусвал истинска храна и беше спал в меко легло, го деляха седмици. Кожата му стоеше напукана, покрита с вкоравена мръсотия, а тялото му още напомняше за побоя, нанесен му от войниците на Крезимир.

Отдавна не обръщаше внимание на собствената си миризма — сигурен знак, че е привикнал към вонята.

Единственото, което го възпираше да оповести присъствието си, бе глождещото го съмнение. Беше повече от вероятно тези хора да търсят именно него. Югозападните адрански планини бяха почти непроходими, пресичащата ги плетеница от долини не отвеждаше до нищо значимо. Нямаше друга причина, която да оправдае присъствието им. Същинският въпрос беше защо го търсеха.

Никой друг от висшите офицери нямаше основание да изпраща две роти подире му. А генерал Хиланска бе изменил на Таниел, на Тамас и на Адро. Може би тези войници бяха негови доверени хора. А може би Тамас се беше завърнал и те бяха приятелски настроени.

Но нали щяха да зоват името му, ако бяха доброжелателни? Колебанието не спираше да го измъчва. От това разстояние нямаше как да различи лицата им… Изруга тихо. Ако разполагаше с барут, щеше да може да зърне лицата им от много по-далеч.

Отне му няколко часа да се спусне безшумно и незабелязано. В ботушите му потракваше чакъл, а прасците му пламтяха от напрежение. Почти се здрачаваше, когато най-сетне зае позиция в сянката на една канара на около сто и петдесетина крачки над войниците, където приклекна и се спотаи. По челото му се стичаше пот. Отново изруга.

Всеки от войниците носеше пушка с нанизан щик. От голямо разстояние човек не можеше да различи подробности за същината на оръжието, но от настоящата си позиция съвсем ясно видя опростеното, гладко дуло и заобления приклад. Това не бяха огнестрелни оръжия — тези пушки използваха сгъстен въздух, за да запращат куршумите си.

Деликатни и капризни оръжия. Войниците ги използваха само когато им се налагаше да убият някой барутен маг.

Таниел остана скрит до смрачаване, като наблюдаваше как войниците се приготвят да нощуват. Вечерта пое обратно нагоре по стръмнината.

Козите пътеки го отведоха отвъд билото и той пое успоредно на върха, като вървя близо километър до тесния процеп между две огромни, плоски канари.

Ка-поел седеше кръстато, опряла гръб върху каменната стена на пещерата им. Луничките й не се виждаха под пласта кал, по тъмната й връхна дреха личаха множество разкъсвания. Тя вдигна поглед към него, при което главата й леко се олюля от изтощение.

— Взвод адрански войници — каза Таниел. — Въоръжени до зъби с въздушни пушки.

Той се отпусна до нея, като умишлено избягваше да поглежда към восъчната фигурка, която беше положила пред себе си.

— Несъмнено хора на Хиланска.

Струваше му се, че умората се е просмукала до мозъка на костите му. Всяко мускулче го болеше, а ръцете му трепереха от копнежа по барут. И все пак това си беше напредък. Само допреди няколко дни не можеше да се държи на крака заради абстиненцията.

— В момента напредват по протежение на долината. Скоро ще достигнат завоя, сетне ще поемат насам. Няма да им отнеме повече от два дни. И прашинка барут не носят със себе си.

Таниел си наложи да се усмихне. Ка-поел отпусна глава на рамото му и той се постара да седи с изправен гръб. Не можеше да допусне да издаде собствената си слабост. Нямаше да е справедливо спрямо нея.

Не и след като го беше спасила. Собствената й магия му даваше сила.

Ка-поел беше удържала бог със силата на собствената си воля.

Таниел сведе най-сетне поглед към восъчната фигурка, положена върху земята. Нямаше как да сбърка лицето — разпознаваше го по деликатната челюст, златистата коса и противната празнота, зееща на мястото на едното око. Камък с големината на Таниеловия юмрук притискаше гърдите на куклата, а от главата й стърчеше дълга игла.

Той нежно отмести главата на Ка-поел от рамото си.

— Време е — каза Таниел.

В повдигнатите към него очи се четеше питане. За момент се опита да отгатне звученето на гласа й… Той я целуна по челото и се изправи на крака.

— Отивам да убия сънародниците си.

Таниел се спусна обратно по склона точно след полунощ. Нощта се случи мрачна, със закриващи полумесеца облаци. Цялото му тяло се тресеше под напрежението от слизането: налагаше се да напредва бавно, за да не предизвика свличане от сипея, и безшумно, за да не стресне спящите наблизо животинки. От непрекъснатото взиране в мрака го боляха очите.

Можеше да разчита единствено на мускета, задигнат по време на лудешкото бягство от кезианския лагер, и то само на щика му, защото не разполагаше нито с барут, нито с куршуми. Куртката си остави в пещерата при Ка-поел — винаги имаше опасност сребърните копчета да уловят някой от редките лунни лъчи и да издадат присъствието му преждевременно. По същата причина беше покрил катарамата на колана си с кожа.

Болезнено остро усещаше липсата на барут. Едничко смръкване щеше да му позволи да вижда съвсем ясно в мрака и да изостри сетивата му. Щеше да заглуши болката в костите, да успокои разранените гръб и нозе и да го дари със силата и бързината, които щяха да превърнат сблъсъка му с дузина противници в нещо съвсем…

Е, не съвсем лесно. По-скоро постижимо.

Приклекнал на склона, той проучваше плячката си.

Взводът адрански войници се беше разположил да нощува в сянката на триметрова скала със стичаща се по нея вода, с гръб към плитка ниша в стената на каньона. Един от тях стоеше на пост на върха на водопада. Подир още няколко минути оглед Таниел успя да различи и втория постови — по-надолу, отдалечен на около тридесетина крачки от лагера. Позицията беше подбрана добре, защото отстраняваше възможността за изненадващо нападение.

Само че Таниел не възнамеряваше да се промъква изненадващо. Не и сам. Единствено шумът на водопада щеше да прикрива приближаването му.

Макар затрудненото от тъмнината виждане да представляваше известна пречка, той обмисляше евентуалното нападение от една седмица насам. Беше разучил целия терен, така че можеше да се оправи и със затворени очи. Това място бе една от набелязаните по-рано потенциални позиции, където съгледвачите биха се разположили да нощуват. Дори разположението на постовите им отговаряше на Таниеловите предвиждания.

Заради сините униформи щеше да е трудно да различи войниците, ако не бяха сребърните копчета. Тук той неочаквано се поколеба. Беше отраснал сред тези хора — може би не сред конкретните войници, но сред техни другари със сигурност. Те бяха негови братя и сестри.

Но тогава защо вървяха по дирите му с въздушни пушки? Единствено Хиланска имаше възможност да се сдобие с толкова много подобни оръжия в Адро. Единствено той можеше да разполага с толкова много доверени хора, склонни да се изправят срещу барутен маг. Убивал съм адрански войници и преди, напомни си Таниел. Противните войници на генерал Кет, изпратени срещу него и Ка-поел. Мога да го направя отново.

Чакълът се размести тихо под стъпките му, когато възобнови спускането си към върха на водопада. Жената на пост извъртя леко глава, дулото на въздушната й пушка се повдигна. Таниел застина, затаил почти напълно дъх. Стори му се, че е минала цяла вечност, преди постовата да отпусне оръжие и да се обърне на изток, по протежение на долината.

Таниел нагази в потока и почувства как студената вода изпълва ботуша му през дупка в подметката. С плавни стъпки се запрокрадва към постовата. Стисна върха на мускета си, за да отдели щика.

По шията му плъзнаха неприятни тръпки, когато ножът не помръдна. Той завъртя по-силно, но отново не успя.

Побърза да потуши прилива на паника. Можеше да се справи и с голи ръце, но липсата на оръжие правеше нещата както много по-несигурни, така и много по-лични.

Внимателно остави мускета на брега на потока и на три големи крачки прекоси остатъка от делящото го разстояние. Едната му ръка се стрелна около врата на дежурната, другата се притисна към гръбнака й. Незабавно засили натиска, като напрегна мускули, за да пресече достъпа на въздух и кръв до мозъка.

Жената изхриптя и изтърва оръжието си, което изтрака в дъното. Сърцето на Таниел се сви при звука и той напрегнато се заоглежда, без да прекъсва мислено да брои.

Двадесет секунди за несвяст. Четири минути за сигурна смърт.

Паническите й опити да се отскубне изгубиха настойчивост още на осмата секунда. Таниел продължаваше да отброява и когато стана ясно, че никой не е чул изтърваването на оръжието и няма да има тревога, затвори очи.

Защо пък да пощадява войниците, изпратени да го заловят? Стигаше едничък от тях да оцелее, за да доведе със себе си цялата рота. И тогава Таниел щеше да има насреща си двеста души, ако не и повече, дошли специално заради него. Заради него и Ка-поел.

На осемнадесетата секунда жената престана да се мята. Таниел задържа мускулите си напрегнати и я притисна към себе си. Прегръдката на убиеца — така го наричаше Тамас.

Таниел почувства влага върху страните си.

Спомни си как неотдавна, отново в планините, но далеч на изток, взема на прицел най-добрия си приятел, осъден на смърт заради магическите си способности на Привилегирован.

На тридесетата секунда пусна жената — не чувстваше достатъчно ярост, за да подхранва силата си. Задържа увисналото в ръцете си тяло и внимателно го положи на брега на потока.

След като приближи длан до устата й, за да се увери, че е жива, Таниел прокле слабостта си и бързо се отправи надолу, за да заобиколи лагера. Закова се на място, когато един от спящите се размърда, но въпросният войник само промърмори нещо в съня си, намести се и продължи да спи.

Ушите на Таниел бучаха. Първоначалният му план, в най-добрия случай посредствен, се опираше на отстраняването на постовите, последвано от избиването на спящите. Жестоко, но ефикасно.

А какво можеше да стори сега? На сутринта, когато се събудеха, щяха да разберат, че са били нападнати. Щяха да разберат, че са го открили. И какво щеше да е постигнал с мисията си? Нищо.

Занесен в тези мисли, Таниел не осъзна, че е започнал да напредва непредпазливо. Изпод крака му се изхлузи камък, който увлече и други след себе си, и Таниел изруга.

Постовият, до този момент с гръб към него, се извърна с учуден вид.

Таниел се хвърли напред и стовари юмрук под челюстта му. В същия миг сграбчи куртката му, за да задържи изтърваното оръжие. Мъжът се свлече на земята.

Под светлината на показалата се за момент луна Таниел се взря в лицето му. Младо, все още с детска мекота, недокоснато от бръчките на години кампании. Изглеждаше на около осемнадесет. Може би новобранец?

Той повдигна въздушната пушка и прокара ръка по нея. Оръжието имаше дълго, гладкоцевно дуло като на мускет, с клапанов механизъм на мястото на затвор и заоблен въздушен резервоар вместо приклад. Макар и страховита заплаха за един барутен маг, високите производствени разходи в съчетание с ненадеждността на тези оръжия бяха попречили на по-широкото им разпространение сред кезианската армия. Тамас ги беше забранил изцяло на територията на Адро.

Не беше никак трудно да се строши механизмът на оръжието. Ала Таниел трябваше да остави недвусмислено послание.

Той повдигна ръката си към нощното небе, загледан в лунната светлина, процеждаща се между пръстите му. Спомни си как уби онези адрански войници — копачите. Спомни си как обвива с пръсти ченето на онзи от тях, възнамерявал да насили Ка-поел, и дръпва. Спомни си усещането от разкъсаните сухожилия, напразно опитали се да задържат челюстната кост.

И всичко това без барут. Тласкан единствено от собствения си гняв и тайнствената магия на Ка-поел.

Таниел стисна дулото на въздушната пушка с две ръце и се напрегна. Бавно, дулото започна да се огъва. Той го изви под прав ъгъл, без да обръща внимание на негодуванието на мускулите си.

Подир това се промъкна обратно в лагера. Събра всички въздушни резервоари в един зеблен чувал, същото стори с раниците и дажбите, взе един нож, сабя и храна, която щеше да стигне на него и Ка-поел за около месец.

Не докосна спящите войници. Те щяха да се събудят на сутринта — или когато часовите им дойдеха в съзнание — и да открият, че са били ограбени.

А в средата на лагера, досами огъня, щяха да заварят единадесет въздушни пушки, струпани в прилежна купчина и с огънати под прав ъгъл дула.