Браян Маклелан
Есенната република (47) (Трета книга от трилогията „Барутният маг“)

Глава четиридесет и шеста

Войниците на Тамас разположиха лагера си на три километра от стените на Адопещ.

Той наблюдаваше града с изтощените си очи и отбеляза липсата на знаменитите някога кули на крезимската катедрала. Черният зъб, който представляваше затворът, се издигаше над града и като че ли се бе наклонил още повече след земетресението миналата пролет. Отбеляза си да изтъкне това пред съвета. Можеше да се наложи да срутят постройката, преди да падне.

— Понякога, когато участваме в някаква кампания — поде Тамас, — далеч от земите, които обичаме, лесно можем да забравим защо се сражаваме. — Той посочи към града, кацнал спокойно на върха на Адмориевата капка.

— Гледката несъмнено е красива, сър — каза Олем. Телохранителят му, изглежда, се бе възстановил благодарение на деливанските Привилегировани, но фелдмаршалът знаеше, че ще мине известно време, преди да върне жизнеността в походката си. — Имате ли още заповеди за момчетата?

— Разгърнете лагера. Не искам при една изненадваща атака от страна на Привилегированите им, да унищожат повече от една-единствена бригада.

Олем вдигна далекогледа към окото си.

— Не ми изглежда като да искат да се бием. По стените обаче се събира тълпа. Виждам само няколко брудански войници.

— Това не значи нищо. Разгърни лагера и постави останалите ми барутни магове да пазят. Ако някой Привилегирован приближи на по-малко от километър и половина и не развява бяло знаме, да получи куршум в главата. И събери конвой. Влизаме.

— Тъй вярно, сър.

Тридесет минути по-късно Тамас напусна лагера на гърба на кон и се отправи към югозападната порта на Адопещ. Конвоят му се състоеше от шестдесет мъже: най-добрите сред Железните оси, а също и Нила, Бо и Гаврил. Фелдмаршалът мразеше да ходи където и да е без защитата на барутните магове в тила си, но те бяха по-подходящи за охрана на армията.

— Изпрати ли вестоносци? — попита той Олем, докато приближаваха отворените порти. Хората ги наблюдаваха от претъпканите стени, децата размахваха знаменца. Тамас чуваше радостните им възгласи от близо два километра разстояние.

— Да, сър. Ще ни очакват.

— Добре.

Минаха под арките и Тамас откри, че хората бяха застанали по протежение на улиците и викаха името му. Вестоносците бяха предназначени само за съвета му, така че тази тълпа трябваше да се е събрала от сутринта насам. Нелошо посрещане, реши той.

Минаха през работническия квартал и прекосиха река Адра, от чийто мост той ясно видя руините на крезимската катедрала — разчистени до голяма степен, с изключение на огромните крайъгълни камъни и останките от външната стена. Появиха се граждани, които му махаха за поздрав, щом новината за пристигането му се разпространи, но Тамас не им обърна особено внимание. Очите му обхождаха покривите и уличките, търсещи брудански Привилегировани или войници.

От тях нямаше и следа, освен няколкото, разположени по старите стени, които безучастно бяха наблюдавали преминаването му.

— Олем, аз…

— Сър — прекъсна го Олем и го потупа по рамото. Той посочи към една от уличките, след което дръпна юздите си и застана зад Тамас, с ръка върху пистолета.

От пряката излезе кон и се изравни с фелдмаршала. Тамас огледа облечения в тъмно адранско синьо конник.

— Добра среща, сине.

Таниел кимна в отговор. Изглеждаше посърнал и изтощен. Униформата му беше мръсна и раздърпана, но бе успял да изтупа по-голямата част от прахта, а ботушите му бяха лъснати. Тамас забеляза липсата на обичайната му пушка Хруш, но все още разполагаше с два пистолета, затъкнати в колана му.

— Къде беше? — попита фелдмаршалът.

— Спотайвах се. Гаврил успя ли да стигне до теб?

— Да. В края на колоната е.

Таниел въздъхна облекчено.

— Влора е мъртва.

— Какво? — Тамас бе принуден да сграбчи рога на седлото си, завладян от прилив на замайване. — Не. Не е възможно.

— Мъртва е. Поне така мисля. Проследихме Привилегированите и Ка-поел до града и се сражавахме в Талиен. Дали са ги очаквали подкрепления, или просто извадихме лош късмет, не знам. Опитвахме се да избягаме в отводнителните канали на града, когато сградата се срути отгоре й.

— Мамка му. — Думите излязоха като шепот. Тамас се олюля в седлото. Още един барутен маг. Още един приятел. По дяволите, Влора беше част от семейството. Искаше му се да изхлипа, но потисна желанието и запази хладнокръвното си изражение. Хората на Кларемон го гледаха. Чувстваше неприятелските погледи върху себе си и не можеше — нямаше — да покаже слабост.

— Повишението ми беше лоша идея.

Тамас го погледна с крайчеца на окото си. Челюстта на Таниел трепереше, очите му бяха зачервени. Беше на път да се разпадне.

— Не е вярно. Това… Виж. Проследил си ги дотук. Гордея се с теб.

Таниел не изглеждаше много убеден и Тамас трябваше да признае, че думите му бяха лишени от ентусиазъм. Таниел бе причинил смъртта на Влора, двама барутни магове и дузина Оси. Трябваше да е по-разумен! Да влезе в капан и…

Не. Не, не, не. Тамас почувства как скръбта се превръща в гняв, почувства как устните му се извиват надолу, за да се смръщят. Не можеше да стори това. Не сега. Не и на Таниел.

— Намери ли Ка-поел? — попита той.

— Седалището на Кларемон е в небесния дворец. Наел го е от града. Гъмжи от войници и Привилегировани. Мисля, че зърнах аурата й Отвъд, но не можех да определя със сигурност от разстояние. Трябва да е още жива.

— Или досега Крезимир да ни е избил всички, предполагам.

Таниел го изгледа странно.

— Войната свърши ли?

— Да. В момента се водят преговори.

— Взе ли тялото на Крезимир?

— Да.

Таниел кимна на себе си.

— Добре. Какво ще правим с Кларемон?

— Ще подходя предпазливо. Ще дойдеш ли на срещата на съвета?

— Рикар ще бъде ли там?

— Би трябвало.

— Тогава по-добре да не идвам.

— Не можеш да избягаш от позицията на заместник-председател — каза Тамас. — Дал си дума.

— Принудиха ме.

Тамас стисна зъби в опит да овладее гнева си.

— Възползвал си се от предоставената ти по това време възможност за бягство. Ще удържиш на думата си.

— Или какво? — В очите на сина му се четеше неподчинение.

— Или вече никой няма да ти има доверие.

Таниел извърна поглед.

— Това е част от играта — каза Тамас, като се опита да смекчи тона си. — Част от живота. Мислиш ли, че исках да съм паленцето на Железния крал, когато бях кажи-речи на твоите години? Не. Но направих нужното, за да оцелея. Пристигнахме. Качи се горе.

Бяха достигнали западния вход на Дома на народа, а над тях, от отсрещния Изборен площад, се извисяваше сградата на затвора. Тамас слезе от коня и войниците му заеха позиции до вратите, начело с Гаврил, а базовата група го последва вътре.

Бяха минали само няколко месеца от последния път, в който бе стъпвал в тази прилична на пещера постройка, но имаше чувството, че е било преди половин живот. Не разпознаваше голяма част от персонала, когото подминаваха из залите, а и коридорите изглеждаха леко чужди сякаш вървеше по тях за първи път.

Качиха се до шестия етаж и се отправиха към бившия кабинет на Мануч; Тамас чуваше виковете от стотина стъпки надолу по коридора. Забърза крачка.

Бутна вратата и откри Ондраус, седнал в едно от креслата в ъгъла и преплел поглед над очилата си за четене с Рикар Тамблар. Лицето на Рикар беше червено, а брадата му — неподдържана, и той размахваше юмрук под носа на Ондраус. Лейди Винцеслав стоеше зад Рикар, с ветрило в ръка, и се опитваше да изглежда достолепно.

— Проклет, мръсен предател! — викаше Рикар. — Крадец! Негодник! Ще те убия със собствените си ръце! — Лейди Винцеслав скочи напред, за да задържи ръката на Тамблар, и го издърпа надалеч от Ондраус.

— Какво става тук? — попита настоятелно Тамас.

Лейди Винцеслав отвори уста, но Рикар я прекъсна, като посочи с пръст Ондраус.

— Преминал е на другата страна! Дал е подкрепата си на Кларемон. Участва като негов заместник-председател.

— Сигурна съм, че има разумно обяснение за това — каза лейди Винцеслав.

Рикар се извърна към нея.

— Не ме карай да подхвана и теб, госпожо. Хората ти изоставиха армията, преди войната да е приключила. Знаеш ли как изглежда това в очите на обществото? Предполага се, че представяме един обединен образ!

— Имах пълното право да го сторя. — Винцеслав се изправи. — Съветниците ми прецениха, че фелдмаршал Тамас е изгубил перспектива и поредицата му от гафове ни навлече… Съжалявам, Тамас, не искам това да става нещо лично.

Тамас прекоси стаята до огромното писалище на Мануч и седна на стола зад него. Отправи към трима им студена усмивка.

— Не, не. Моля ви, продължавайте.

— Сметнахме, че загубите ни…

— Изплашила си се и си се оттеглила от битката! — обвинително каза Рикар. — Мислех, че всички сме заедно в кюпа, а сега разбирам, че този побъркан стар глупак е едно от подставените лица на Кларемон!

Ондраус седна по-изправено.

— Слушай сега…

— Не, ти слушай! — Гласът на лейди Винцеслав се извиси до крясък. — Всички си имаме причини за това, което сме сторили! Не мисля…

Стаята се превърна в бъркотия от разгорещени викове и сочене с пръсти. Тамас отпусна брадичка на дланта си и ги слуша известно време, след което посочи към Олем и щракна с пръсти. Олем извади пистолета си и внимателно го зареди, без да слага куршум. Прекоси стаята от мястото си до вратата и подаде пистолета на Тамас.

Изстрелът накара всички да млъкнат. Три чифта очи се втренчиха в него — членовете на съвета му, замръзнали на място.

Тамас вдиша дълбоко барутния дим, излизащ от дулото на пистолета, и го постави на масата.

— Можеш ли да спечелиш изборите?

Рикар задърпа бясно брадата си и започна да крачи, като подозрително се взираше в председателя.

— Просто отговори на въпроса — каза фелдмаршалът.

— Най-добрите хора в Деветте ръководят кампанията ми. Казват ми, че нещата са доста равностойни. Отговарях на всеки подкуп, заплаха и ласкателства, чрез които Кларемон се домогваше до изборния ден, и скоро парите ми ще свършат. Неговите — не.

— Не на това се надявах — промърмори Тамас. После каза по-силно: — От какво се нуждаеш, за да спечелиш?

Рикар погледна към Таниел, който стоеше близо до балконските прозорци и се взираше към Изборния площад.

— Изборите ще се състоят в последния ден на есента, който е само след няколко дни. Би било полезно заместникът ми да направи няколко публични появи. Твоята подкрепа също би била изключително благотворна.

— Ще я получиш в утрешния вестник — каза Тамас. Предвид всички неща, които не харесваше у Рикар, човекът беше надарен бизнесмен. Ако успееше да управлява държавата наполовина толкова добре, колкото профсъюза, Адро щеше да е перлата на Деветте за десетилетия напред. — Предполагам, че не може да става и дума просто да убием Кларемон? — попита тихо.

Рикар се стегна.

— Напълно. Работихме твърде усилено по тези избори. Създадохме правилата и трябва да ги спазваме, иначе не сме постигнали нищо.

— Съгласна съм — каза лейди Винцеслав.

— Е, поне относно това сте единодушни. — Тамас погледна към все още димящия си пистолет. Светът се променяше и след няколко дни той нямаше да разполага с властта да смълчи враговете си. Трябваше да предаде тази власт доброволно.

— Освен това Съдържателя вече опита — добави Ондраус. — Не се получи.

Рикар заби юмрук в гърба на един диван.

— Знаех си, че той стои зад това! По дяволите!

— Къде е евнухът всъщност? — попита Тамас. — И ректорът?

— Евнухът е мъртъв — кратко отвърна Ондраус. — Засега Съдържателя не е назначил заместник за този съвет.

— Няма и да го направи. Твърде късно в играта е за заместник. И без това след изборите този съвет ще бъде разпуснат. Както — Тамас извиси глас, за да възпре всякакви възражения — всички се съгласихме още в самото начало. А ректорът?

— Ректорът е избягал — каза някой.

Тамас се обърна и откри Адамат в рамката на вратата, лицето му се бе зачервило и той дишаше задъхано от тичането по стълбите.

— Съжалявам, че закъснях — каза и затвори вратата зад себе си.

— Беше ли поканен? — попита Тамас.

— Аз го поканих — отвърна Рикар.

Фелдмаршалът избърса челото си с кърпичка.

— Слава на Адом, че си го направил. Този съвет има нужда от глас на разума.

— Боя се, че не мога да предложа много в това отношение.

— Олем, погрижи се за вратата. Продължи, инспекторе.

— Чакай! — каза Рикар и посочи към Ондраус. — Той вече не е един от нас. Не бива да е тук и да слуша каквото и да е.

Адамат се облегна тежко на бастуна си и обходи стаята с поглед.

— Той знае.

— О.

Тамас кимна.

— Инспекторе.

— Ректорът е напуснал страната. Може би дори и Деветте. Асистентът му твърди, че преди да си тръгне, е мърморил за задаването на нещо по-лошо, след което се измъкнал посред нощ.

Тамас килна глава.

— Какво, в името на бездната, може да е имал предвид? Човекът беше на наша страна, когато Крезимир чукаше на вратата ни. Какво може да го изплаши повече от това?

— Мислех, че се предполага да е някакъв древен Привилегирован — каза лейди Винцеслав. — Да не би да е било измама? Нима все пак е бил просто един сбъркан професор?

— Не вярвам, че е измама, милейди — каза Адамат. — Подозирам, че е избягал, защото е открил какво се случва в действителност.

— И какво се случва в действителност? — попита Рикар.

— Лорд Кларемон е двуликият бог на Брудания. Самият Бруд.

В стаята се възцари тишина за известно време и Тамас опря брадичка на ръката си, докато разсъждаваше върху последиците от това.

— Не може да говорите сериозно — каза лейди Винцеслав.

Тамас отвърна:

— Вече сме срещали двама богове. Защо да няма и още в тази побъркана свада? Кларемон е дърпал конците от известно време насам, манипулирал е събитията. Има логика. — Дори докато изричаше думите, не му се искаше да им повярва. Друг бог, тук, в Адопещ, играещ си със смъртните сякаш са пешки на игралното табло. Самата мисъл накара кръвта му да закипи. — С какви доказателства разполагаш?

— Предпочитам да го обсъдим насаме, фелдмаршале — отвърна Адамат.

Рикар се изправи.

— О, хайде де. Всички сме на една и съща страна! Какво би могло… — На вратата се почука и Рикар млъкна посред изречението. — Какво има? — извика той.

Олем мушна глава в помещението и се обърна към Тамас:

— Сър. Един човек иска да ви види.

— Кой? — остро запита Тамас.

— Лорд Кларемон, сър.

Адамат изпита внезапен, мощен порив да се скрие под дивана. Погледна към фелдмаршала, който — трябваше да му се признае — запази самообладанието си.

— Какво иска? — попита Тамас.

— Да каже нещо пред съвета.

Фелдмаршалът вдигна пръст към телохранителя си, който прекоси стаята и се приведе. Тамас му прошепна нещо и мъжът кимна, като докосна приклада на пистолета си, сетне се върна в коридора.

— Това е лоша идея — каза Адамат почти без да се замисля. Хвърли поглед към Ондраус, който едва вчера за малко не бе изгубил живота си заради хората на Кларемон. Старецът се беше сковал, пръстите му стискаха облегалките на креслото, очите му гледаха вратата както заек би гледал кръжащ сокол. Инспекторът си спомни за подозренията на председателя, че един от заместниците му е бил заловен, и се зачуди дали другата му самоличност не е била разкрита. Кларемон щеше с право да иска главата му.

Тамас не отговори на Адамат, а каза:

— Ще приемем госта си с търпение и учтивост. Ясно ли е, Таниел?

Инспекторът хвърли поглед към сина на фелдмаршала — беше забравил за присъствието му. Остана шокиран от видяното. Ръцете на капитан Двустрелни бяха свити в юмруци и той се бе привел напред, застанал на пръсти като куче, опънало синджира си. В очите му се четеше глад и бяс. Адамат погледна към Тамас за потвърждение, че ще удържи сина си, но в очите му откри да проблясват същите глад и бяс. Фелдмаршалът го прикриваше добре — изглежда, останалите от съвета не го забелязваха, но за него беше ясно като ден.

Погледна към дивана, като се запита дали би се побрал отдолу, сетне огледа стените за вратата на някой дрешник. Някъде, където да се скрие.

Беше твърде късно. Вратата се отвори и телохранителят на Тамас пристъпи вътре.

— Лорд Кларемон — обяви той. Миг по-късно вътре влезе Кларемон, като подаде шапката и бастуна си на Олем.

— Господа. Госпожо — каза той с подкупваща усмивка. — Благодаря ви, че ме приехте толкова скоро. За мен е удоволствие да…

Съвсем безцеремонно Олем захвърли шапката и бастуна му на дивана.

— … удоволствие да видя всички ви. Ондраус, приятелю! Обядът за днес остава ли?

— Остава — изхриптя Ондраус.

Спри да изглеждаш толкова виновен, помисли си Адамат, вперил гневен поглед в Ондраус. За негово облекчение, старият председател се размърда, за да се намести по-удобно на стола си, и повтори думите по-уверено.

— Чудесно! Лейди Винцеслав, за мен е чест! Сега, след като тази ужасна война приключи, трябва да обсъдим изпращането на войските ви в Гурла. Търговската компания има остра нужда от войниците ви. И Рикар, моят уважаем противник! — Кларемон се приведе в кръста и успя да се поклони едновременно грациозно и някак неиронично.

Очите на бруданеца попаднаха върху Таниел Двустрелни. На Адамат му се стори, че долавя леко колебание. После Кларемон пристъпи към бюрото и подаде ръка на Тамас.

— Фелдмаршале. Аз съм вашият най-голям почитател. Така се радвам на завръщането ви от злощастната експедиция в Кез и на края на войната веднъж и завинаги. Това е облекчение за всички ни.

— Милорд Бруд — каза Тамас и пое за кратко ръката на Кларемон.

Усмивката на мъжа се разшири леко и Адамат можеше да се закълне, че очите му проблеснаха.

— Не ми казвайте — каза Кларемон. — Адамат го е разкрил. Казах на лорд Ветас, че добрият инспектор е два пъти по-умен, отколкото той смяташе. — Той се обърна към Адамат и свали въображаема шапка от главата си. — Справили сте се отлично, инспекторе. Какво ме издаде? Не! Чакайте. Не ми казвайте. Далеч по-потайно е да го оставим неизречено.

Адамат стисна зъби. Нямаше си доверие да отговори. Всичкият страх и безпокойство бяха изчезнали, заменени от гняв. Беше нужно само да спомене името на Ветас, за да напомни на Адамат за целия ужас, който този човек бе причинил на семейството му.

Успокой се, каза си той. Кларемон целеше именно това. Да ги докара до ръба. И работеше. Лейди Винцеслав беше смутена, Таниел Двустрелни изглеждаше готов да убива, Ондраус изглеждаше замаян, а Рикар като че ли не знаеше да побегне ли, или да се бори.

Единствено Тамас изглеждаше невъзмутим, и то едва. Ако очите на Кларемон блестяха от веселие, Тамасовите блестяха сякаш си представяше някоя бавна и мъчителна смърт за бруданеца.

— Сега. — Кларемон плесна шумно с ръце и Рикар едва не изскочи от кожата си. — По работа. — Той прекоси стаята и се настани в едно кресло срещу писалището на Тамас, като за момент задържа поглед върху Таниел. — Аз съм последният бог в Деветте. Крезимир е възпрян, а Адом е мъртъв. Мога да ви обещая, че никой от останалите ми братя и сестри няма да се включи в тази разпра.

— Предполагам, че всички очаквате да започна да отправям някакви празни заплахи, но извършвате голяма несправедливост, ако е така. За разлика от по-големите ми братя, аз съм модерен бог. Разбирам, че тези неща не могат да бъдат насилени. Бих могъл да убия всички ви и да поробя Деветте, но няма да постигна кой знае какво с това. След няколко години ще възникнат бунтове и могъщи Привилегировани ще се надигнат, за да ме предизвикат, а е очевидно, че не притежавам нужното за подобно нещо. Не обичам конфронтацията. Ако Адом беше тук, щеше да потвърди.

— Колко удобно, че не е — каза Тамас.

— По-скоро тъжно — строго го смъмри Кларемон. — Винаги съм харесвал Адом. Той единствен ме вземаше насериозно. А храната му беше убийствена. — Той разтегли думата убийствена и драматично отметна глава настрана.

— Каква е целта на всичко това? — попита Тамас. — Някои от нас не разполагат с вечен живот.

Кларемон се ухили широко.

— Бездни, какъв дух. Затова ви харесвам. По времето на Крезимир имаше един генерал на име… бездни, не си го спомням. Както и да е. Той беше смъртен, дори не беше Чудак, но беше единственият, който му се опълчваше, щом преценеше, че върши нещо глупаво. Нови казваше, че има топки колкото Южната планина. Напомняте ми на него. — Лицето му доби натъжен вид. — В крайна сметка Крезимир накара да го одерат жив. Безсмислена загуба. Както и да е. Докъде бях стигнал?

— Щяхте да ни казвате какво целите — отвърна Тамас.

— А, да! Аз съм модерен бог, както казах, и играя по правилата. Имате думата ми, че войната свърши. Освен това съм тук само заради изборите. Утре сутрин ще оттегля войниците си от Адопещ в знак на добра воля. Изборите ще се състоят след три дни, както е по план. Дори няма да ги наглася. Ако бъда избран за министър-председател на Адро, ще поведа държавата към период на благоденствие, невиждано досега в Деветте.

— А ако загубите? — Адамат намери гласа си и реши да го изпробва. Трепереше едва доловимо.

— Ако изгубя, добри ми инспекторе, ще се върна в Брудания, към търговската си компания, и ще продължа с опитите да подобря човечеството от тамошната си висока позиция. Повече няма да ви безпокоя.

— И защо да ви вярваме? — попита Адамат.

Кларемон се извърна, за да го погледне, повдигнал невинно вежди.

— Защото нямате друг избор. И защото току-що ви дадох думата си. Думата на един бог е тържествена клетва.

— Вие сте нагласили всичко това. — Инспекторът усети как гневът му се надига и мощно притиска гърдите му. — Завръщането на Крезимир. Кезианско-адранската война. Имали сте пръст във всичко от самото начало. Видях бележките на Ветас. Не се опитвайте да отричате.

— Защо ми е да отричам? Разбира се, че съм замесен. Но вие сте несправедлив. Жулин, това заблудено дете, и кезианската кабала заговорничеха да върнат Крезимир. Мислите ли, че исках по-големият ми брат да си вре носа в работите ми? Той щеше да ни върне в Бронзовата епоха! Не, просто бръкнах в огъня, за да се опитам да смекча щетите. Хората, които използвах и сред които, боя се, влиза и семейството ви, са злощастни жертви на една война, която дори не знаехте, че водите.

— Недейте да принизявате семейството ми до „злощастни жертви“ — изръмжа Адамат през зъби. Той стисна бастуна си толкова силно, че се зачуди дали дръжката няма да се скърши. Кларемон не показа отношение към яростта му.

— Нападнахте войските ми — каза Тамас, пръстите му бяха все още сплетени под брадичката. — Изиграхте ме, за да наруша примирието, и взехте нещо, което не ви принадлежи.

— Ах. Това… беше злощастно — каза Кларемон. — Направих това, което сметнах за необходимо. Шпионите ми ми казаха за дивото момиче и контрола й над Крезимир — удивително, между другото. Не знаех какво да мисля. Ако тя се разколебаеше дори за миг, всичко щеше да е било напразно. Сметнах за необходимо да действам и да я заловя. Уверявам ви, че нареждането беше издадено без знанието за примирието ви с Ипил.

— Продължавате да използвате думата „злощастно“ — ненадейно каза Таниел и всички глави се извъртяха към него. — Вони на извинително подмазване.

— Аз съм бизнесмен, момчето ми. Извинителното подмазване е всичко, което правя. Питайте Рикар.

— Защо сте тук? — попита Адамат. — Следващата седмица щеше да мине по обичайния си начин и без да разкриете всичко това.

— Исках да се уверя, че този съвет знае какво и кой съм. Няма нужда цялата тази олелия с хората на Съдържателя да се повтаря. Не е препоръчително. Както и да ме нападнете с голи ръце, господин Двустрелни. — Очите на Кларемон трепнаха към Таниел, който изглеждаше готов да скочи.

— При Крезимир сработи — задъхано каза магът. — Как мислите, че се сдобих с кръвта му за Ка-поел?

Кларемон пребледня при тези му думи.

— Предпочитам да не узнавам. Сега, предлагам размяна. Момичето в замяна на тялото на Крезимир.

— Дадено — каза Таниел.

Тамас се изправи и стрелна сина си с поглед.

— Какво ви кара да мислите, че е у нас?

Кларемон го изгледа безстрастно.

— Хайде сега.

— Ка-поел ще ни бъде върната невредима — каза Таниел.

— Таниел, достатъчно — излая Тамас.

— Не това момиче — каза Кларемон. — Това момиче ми трябва. Ще ви дам друго момиче.

— Кое? — Тамас сбърчи чело.

— Влора.

— Тя е още жива? — попита Таниел.

— Тишина! — изрева Тамас. — Таниел, изчакай отвън. Това е заповед!

За момент Адамат реши, че Таниел няма да се подчини на баща си, но той се запъти към коридора, отправил кръвнишки поглед към Кларемон.

— Размяната не е равностойна — каза Тамас, щом синът му излезе.

— Барутните ви магове убиха много от моите Привилегировани. Фактът, че Влора е още жива, е доказателство за щедростта ми.

— А фактът, че не позволих на Таниел да ви заудря оттук до следващата седмица е доказателство за моята.

Кларемон подбели очи.

— Излишно е да прибягваме до заплахи, фелдмаршале. Не сме деца.

Тамас забарабани с пръсти по бюрото си, вперил поглед в бруданеца.

— Размяната ще се осъществи, при положение че върнете Влора и Ка-поел, както и при условие че изтеглите хората си от Адопещ до последния войник.

— Не може наистина да обмисляш това — възрази лейди Винцеслав. — Не знаем какво ще прави с тялото на Крезимир.

— Ако исках да го освободя, трябваше само да убия момичето — каза Кларемон. — Доведете обратно господин Двустрелни. Той ще ви каже. — Той поклати глава. — Вече обещах да изтегля хората си, но не мога да ви дам дивачката. Тя е единственото, което удържа Крезимир, и искам да я държа под око. Щом Крезимир бъде погребан в яма в най-дълбокия океан, където тежестта на водата ще му попречи да се издигне отново, ще ви върна момичето. Имате думата ми.

В стаята се възцари тишина, докато Тамас размишляваше, и Адамат се зачуди защо Ондраус и Рикар не бяха възразили. Това беше лудост! Ако Тамас разполагаше с тялото на Крезимир, не биваше да позволява да му се изплъзне.

— Лейди Винцеслав е права — тихо каза Адамат.

Тамас погледна към него и въздъхна.

— Съгласен съм. Не мога да направя подобна размяна, Кларемон.

— Хм. — Кларемон се изправи и взе шапката и бастуна си от дивана. — Много злощастно. Все пак ще удържа на думата си. Хората ми ще напуснат града утре сутрин, а после ще чакаме резултатите от изборите. Дотогава, успех. — Той се поклони на всеки от тях и напусна.

Останалата част от срещата мина сред мрачна атмосфера. Адамат чу викове на няколко пъти, след като Кларемон си тръгна, вероятно когато Таниел бе разбрал, че баща му е отхвърлил сделката. Измина час, преди Ондраус да последва Кларемон, вероятно за обедната им среща, а още час след това Адамат остана сам с фелдмаршала.

— Книгите твърдят, че Бруд има две лица — каза инспекторът. — Не просто някаква алегория, а две реални проявления.

— Значи Кларемон не е единственият враг, върху когото трябва да се съсредоточим?

— Не, не е. В момента издирвам другия.

— И може да е всеки?

— Да.

Тамас отпусна глава в ръцете си.

— Това току-що направи деня ми неимоверно по-лош, инспекторе.

— Съжалявам, сър. Имате ли доверие на Кларемон?

— Не. Ще повярвам, че ще си тръгне по собствена воля, десет години, след като го направи. — Фелдмаршалът държеше главата си в ръце, вперил поглед в бюрото си. — Моля те, кажи ми, че имаш някакви добри новини.

— Всъщност наистина имам.

Тамас вдигна поглед, на лицето му бе изписано неверие.

— О?

— Да. Виждате ли, когато Кларемон каза, че е последният останал бог в Деветте, не беше напълно прав. Адом е още жив.