Браян Маклелан
Есенната република (45) (Трета книга от трилогията „Барутният маг“)

Глава четиридесет и четвърта

Адамат придружи полицейски комисар Хеви и шестима офицери, за да арестуват лейди Черис.

Имението й беше красиво, разположено в покрайнините на най-заможната част на града, недалеч от дома на председателя Ондраус. Беше три етажа висока и гледаше към една от най-големите частни градини в града. Адамат изчака във фоайето и позволи на хладния есенен въздух да го облъхва от отворената врата, докато двама полицаи говореха с иконома.

— Това е крайно необичайно — каза човекът, повишил глас. — Лейди Черис е почтен член на обществото и няма да бъде третирана като обикновена престъпница.

Комисар Хеви прочисти гърло и прекъсна отговора на един от хората си.

— Добри ми човече, аз съм комисарят на адранската полиция. Присъствието ми ясно показва, че лейди Черис е възможно най-необикновената престъпница. Сега, кажи ми къде е или ще прекараш следващите шест месеца в затвора.

Икономът като че ли щеше да продължи да спори, но един поглед към каменните лица на полицаите явно го разубеди. Мъжът като че ли се сви.

— В дневната е. Но комисарю, тя има гости. Вероятно това може да се отложи за друг ден.

Хеви го отмести от пътя си с бастуна и го подмина. Адамат я последва.

Един от полицаите отвори вратата към всекидневната и Хеви влезе вътре сякаш беше в собствения си дом. Двама мъже седяха в кресла до прозорците, а двата дивана бяха заети от четири жени, едната от които беше лейди Черис. Разговорът им секна по средата на изречението и всички изгледаха с изненада комисар Хеви, а Адамат застана в ъгъла с шапка в ръка.

Той нямаше желание да извърши този конкретен арест. Всичко, включително и думите на Рикар, сочеше, че лейди Черис ще бъде хлъзгава като змия.

— Комисар Хеви! — каза лейди Черис и се изправи. — Не ви очаквах днес. Позволете да ви представя лорд Елмор от Националната банка на Нови. Мисля, че другите ги познавате.

— Очарована съм, лорд Елмор. Лейди Черис, тук ли искате да го направим, или желаете първо да изпратите гостите си?

Черис се навъси и замига ожесточено.

— Какво имате предвид?

Адамат прочисти гърло и погледна многозначително към полицаите, пазещи на вратата, макар да знаеше, че Черис само се прави на неразбираща.

— Ах. — Черис преглътна тежко. — Лорд Елмор. Приятели. Бихте ли желали да продължим разговора си утре?

Господата и дамите се изправиха и лорд Елмор стисна ръката на Черис, докато в същото време хвърляше мрачни погледи към комисаря.

— Разбира се. Моля да ни уведомите, ако можем да направим нещо за вас. — Те излязоха от стаята и Адамат се заслуша, за да се увери, че са напуснали къщата. След като си отидоха, лейди Черис се отпусна на един от диваните.

— За какво е всичко това, Хеви?

— За вас съм „комисарю“, милейди. И моля, станете права. Арестувана сте за опита за убийство на Рикар Тамблар. Мисля, че можем да ви спестим белезниците, стига да дойдете доброволно.

Ноздрите на Черис се разшириха.

— Опит за убийство? Едва не умрях в бомбената атака! За какво говорите?

— Имаме значителни основания да вярваме, че сте инициирали атаката над седалището на Благородните воини на труда.

По-значителни отколкото самата Хеви би дала да се разбере, разсъди Адамат. Дени от Родигас бе признал пред Чудака на комисаря — онзи, който можеше да разпознае лъжа, щом я чуе. Лейди Черис лично го бе наела за работата.

— Аз? Ръката ми беше счупена от падаща греда! — Черис размаха лакътя на все още превързаната си ръка. — И имате наглостта да ме обвините в подобно нещо.

Хеви въздъхна.

— Имаме значително количество доказателства, милейди.

— Доказателства? Какви доказателства? Няма нищо, което може да ме свърже с подобно престъпление! Щях да вечерям с Рикар довечера. Мислите ли, че ще вечерям с мъж, когото съм се опитала да убия? Вие, господине. Инспектор Адамат, нали? Вие сте приятел на Рикар. Той вярва ли, че съм способна на такова нещо?

Адамат погледна към Хеви, която му кимна едва забележимо.

— Да, госпожо. Както и аз.

Черис се изпъчи.

— Настоявам да ми представите доказателствата, с които твърдите, че разполагате.

Адамат се подсмихна с насмешка. Тя едва ли си въобразяваше, че ще го сторят.

— Не мога да го направя, милейди — отвърна Хеви.

— Не можете? Или не искате? Защото нямате нищичко срещу мен. Ако имахте, щяхте да ми кажете. Известно ми е как се случват нещата в съдилищата. Дори с моите връзки ще минат две седмици, преди да се изправя пред съдия. Дотогава ще гния в някоя килия с плъховете, репутацията ми ще бъде унищожена и…

— Разполагаме с показанията на Дени от Родигас, че сте му платили, за да се сдобие с взривно масло от барутна компания Флеринг — каза Хеви, скривила устни от отвращение, — както и за извършването на бомбената атака над щаба на Благородните воини на труда.

— Този лъжлив кретен? Ха! Сякаш бих имала нещо общо с него. Надявам се, че разполагате с нещо по-добро от това.

— Прехвърлянето на средства на стойност от сто и двадесет хиляди крана от личната ви сметка към сметка, принадлежаща на Дени Родигас — намеси се Адамат. — Вече арестувахме и разпитахме личния ви банкер.

Черис зяпна за момент, след което отвърна тихо:

— Тези сметки не са отворени за достъп от правителството, нито имат някаква сила в съда.

— Вече са — каза Адамат. — Законът беше приет преди месец. Предвид че ръководите банкерския съюз, съм учуден, че не сте в течение. Комисарю?

Хеви съблюдаваше ареста, докато Черис биваше извеждана през страничната врата от един от полицаите и вкарвана в немаркирана полицейска карета. Адамат изчака комисаря до колата.

— Благодаря ви, че дойдохте, госпожо — каза той на Хеви.

— Не, аз ви благодаря, инспекторе. Дори да имах още хиляда офицери, които да претърсват града, пак нямаше да ми стигнат. Хората ми не биха могли да разкрият всичко това. Вие наистина сте сред най-добрите.

— Това е много любезно от ваша страна, госпожо. А онзи закон, който споменах…

— Вече трябва да е вписан. Със задна дата, разбира се. Не е нещо, което по принцип бих направила, но след като нашият Чудак-детектор на лъжата разпита Дени, трябва да подсигурим доказателствата си.

— Благодаря ви, госпожо.

— Сигурен ли сте, че искате да се возите с нея? — попита комисарят.

— Да. Най-добре да я разпитам насаме.

— Нищо от казаното не може да бъде официално използвано.

— Разбира се. Само за собствено спокойствие.

Адамат си взе довиждане с комисаря и се качи в каретата, където Черис седеше и се взираше в отсрещния прозорец. Маската й на озадачена и разгневена бизнес дама бе свалена и отдолу оставаше някой, който бе изморен и леко раздразнен. Каретата потегли и Адамат задели няколко минути да я огледа, преди да заговори.

— Защо? — попита той.

Черис се извърна сякаш за първи път забелязваше присъствието му в колата.

— Защото Рикар е идиот — отвърна тя. — Можете да му кажете, че съм го казала. Той несъмнено е визионер и това действително е в негова полза. Но той е глупак и ще бъде ужасен премиер.

— Значи признавате?

— Изглежда, вече знаете истината, така че какъв е смисълът да отричам? — Тя въздъхна. — Средствата ми изтъняха, инспекторе. Необходимостта да разчитам на хора като Дени кара стомаха ми да се преобръща. И може да сте сигурен, че банкерът ми няма да намери работа никъде в Деветте.

— Смятате, че ще разполагате с подобно влияние, след като това се разчуе?

— Участието ми ще бъде забравено до една година. Дени ще бъде екзекутиран, а аз ще платя голяма глоба и ще изгубя позицията си в профсъюза, но пак ще се изкача до върха.

— И предполагам, ще накарате враговете си да страдат?

— Обикновено не прибягвам до убийство, инспекторе. Не убивам и не осакатявам, освен ако съм лишена от други опции. Но да, ще ги накарам да страдат. Ще унищожавам репутации, ако ми е угодно. Трябва да го знаете, щом сте ме разследвали.

Разследването на Адамат беше шеметна вихрушка, траяла едва шест часа между залавянето на Дени и пристигането пред вратата на Черис. Той изсумтя в отговор.

— Всъщност — добави Черис, — удивена съм, че ми позволявате да узная за вашето участие.

— Разправял съм се и с по-големи злодеи. — Адамат почувства леко съмнение и се зачуди дали това не беше лоша идея. Вероятно предупреждението на комисаря бе съдържало нещо, което той бе пропуснал. Нищо не сочеше, че Черис е чудовището, което беше Ветас, но вероятно нямаше да е излишно да бе взел предпазни мерки.

Черис изви леко устни в знаеща усмивка. Адамат присви очи, запитал се дали тя знаеше за Ветас. Може би да. Предвид връзката й с Рикар, не беше изключено.

Минаха по Изборния площад и наблюдаваха как тъмната кула на затвора нараства пред тях. Затворът беше пълен с дисиденти и особено шумни роялисти, но пазачите бяха освободили една от по-приличните килии за Черис. Рикар беше настоял, макар Адамат да не знаеше защо. Сантименталност може би?

Черис бе съпроводена от каретата. Адамат слезе, зачудил се дали щеше да се наложи да удължи договора на Сусмит, и наблюдаваше как я отвеждат към вратите на затвора. Изведнъж Черис се обърна и погледна назад, хвърляйки му заплашителна усмивка.

— Приятни няколко седмици, инспекторе. Скоро ще се видим.

 

 

Обиталището на бившия архидиоцел на Адро, Шарлемунд, изглеждаше пусто и неприветливо.

Адамат си спомни първото си посещение тук. Лозето гъмжеше от работници, на хиподрума тренираха коне. Всичко беше представлявало една противна демонстрация на богатство, но инспекторът почти предпочиташе тази помпозност пред обраслите плетове, високата трева, празните овощни градини и студената, безжизнена фасада на огромното имение.

Единствените обитатели бяха дузината пазачи, назначени от града да държат грабителите и бездомниците на разстояние, докато правителството получеше възможност да разпредели имуществото на Шарлемунд. Библиотеката му щеше да отиде в университета и Обществения архив. Произведенията на изкуството щяха да бъдат продадени на частни колекционери или дарени на градския музей. Самата сграда вероятно щеше да бъде купена от богат търговец — Адамат дори беше чул Рикар да проявява интерес — или може би съборена, а камъкът щеше да бъде рециклиран в полза на реконструкциите в центъра на града.

— Какво търсиш? — попита Сусмит.

Адамат приглади предната част на сакото си.

— Опитвам се да открия що за човек не хвърля сянка — отвърна той.

Инспекторът показа документите си при временната портиерна на няколкостотин метра от къщата и бе пуснат да мине. Стигнал входната врата, той си спомни второто си посещение: по време на битката, в която Тамас се бе сражавал и бе заловил Шарлемунд. Изгорелите останки на каретата още лежаха до застлания с чакъл път и още личаха кални бразди там, където магията на Привилегирования се беше вкопала в земята.

Друга двойка пазачи се излежаваха на верандата при входната врата и играеха на зарове. Те се изправиха, щом Адамат слезе от каретата и се приближи, следван от Сусмит.

— Казаха ми, че вие ще имате ключ — каза инспекторът.

— Така е. Имаме — отвърна единият от пазачите. Беше млада жена на не повече от двадесет и пет, държеше мускет и носеше светлосиньото на градската полиция. — Документи?

Адамат отново показа документите си.

— Дим ли видях да излиза от един от комините?

— Вероятно — отвърна вторият пазач, като потърка с палец под ръба на шапката си. Беше по-възрастен мъж със сиво в мустаците.

— Не знаех, че имението е обитавано.

— Държавата нае няколко души от персонала, за да поддържат къщата чиста, докато успеят да я продадат — отвърна първият пазач и върна документите му. — Не се притеснявайте за тях, не се набиват на очи. Библиотеката е в южното крило, чак в задната част. Като влезете вътре, подминете първото стълбище и завийте наляво. Коридорът свършва пред библиотеката.

— Много ви благодаря — каза инспекторът. Изчака да отключат вратата, сетне пристъпи вътре, последван от Сусмит.

Фоайето все още съдържаше доказателства за провелата се тук преди толкова месеци битка. Някой бе разчистил бъркотията, която Адамат си спомняше, но беше невъзможно да се скрият дупките от куршуми в мрамора или празната стойка, на която някога бе стоял бюст на Шарлемунд.

Сусмит се спря и подсвирна тихо.

— Един-единствен човек е живял тук?

Адамат беше забравил, че при предишната им визита Сусмит не беше допуснат вътре.

— Малко отблъскващо, не мислиш ли?

Сусмит прокара палец над дупка в мраморния парапет.

— Не. Трябваше да стана духовник.

Те напуснаха фоайето и последваха указанията на пазача към библиотеката.

— Каза, че Шарлемунд е избягал? — запита Сусмит.

— Така ми каза Рикар.

— Мислиш ли, че може да е тук?

— Какво? Да се крие?

— Да.

— Тук има пазачи и прислуга. Не може да остане незабелязан.

Сусмит спря ненадейно и огледа коридора. Беше над двеста метра дълъг и приютяваше не по-малко от тридесет врати, а таванът се издигаше на шест метра височина. Боксьорът повдигна вежда към Адамат.

— Добре де, просторно е — предаде се инспекторът. — Но Шарлемунд е… ами… срещал си го. Свикнал е да командва. Свикнал е на лукс. Не мисля, че би могъл да се „скрие“ където и да е, дори животът му да зависи от това. Бих заложил, че вече е избягал в Кез или Нови, или някъде още по-далеч. Вероятно скоро ще чуем нещо за него.

Гласовете им се носеха, докато говореха, и придаваха странно ехо на мястото, запращайки студени тръпки по гръбнака на Адамат, които той отдаде на есенния хлад.

Коридорът свършваше пред двукрила, затворена врата. Инспекторът разтърси едната дръжка и откри, че не е заключена, сетне натисна. Помещението отвъд секна дъха му.

Библиотеката на Шарлемунд представляваше правоъгълна стая в пъти по-голяма от къщата на Адамат. По всяка стена бяха наредени книги, внимателно поставени върху черешови лавици. Имаше дървени стълби на колелца за достигане на по-високите рафтове и във всеки ъгъл имаше по едно желязно вито стълбище, отвеждащо на втория етаж. Във всеки край на стаята имаше голяма, облицована с мрамор камина.

Книгите не бяха толкова, колкото в Обществения архив или в университетската библиотека, но тукашната книжна колекция беше поне колкото тази на покойния крал, ако не и по-голяма. Адамат бе смаян как един човек можеше да се сдобие с толкова много книги. Шарлемунд съвсем не беше „човек на науката.“

— Нямам никаква идея откъде да започна.

Сусмит изсумтя и се хвърли в едно кожено кресло до студената камина, намираща се най-близо до вратата.

— Събуди ме, когато приключиш.

— Изобщо не си ми от полза.

Докато схване методологията на подреждане на Шарлемунд, Сусмит вече хъркаше шумно.

Ускан му бе изпратил списък с десетина заглавия, които можеха да представляват интерес. Адамат започна с тях, като ги откриваше и ги вадеше, след което ги подреждаше на купчина върху маса в средата на библиотеката. Щом ги събра всичките, започна бързо да прелиства всяка книга, като съхраняваше страниците в паметта си, за да може после да ги разгледа по-внимателно, и всичко това докато търсеше думи от рода на „сянка“.

Приключи с първите десетина книги до един часа и леко изнервен се върна към останалата част от библиотеката.

Чудатостта му позволяваше да се движи сред помещението с бързина, която повечето хора биха намерили за поразителна. За него беше влудяващо бавна. Библиотеката беше подредена по името на автора, което не беше от особена полза. Беше принуден да търси заглавия, които изпъкваха като религиозни книги, или автори, които разпознаваше като хора на науката. Насъбра нова купчина книги и започна да ги преглежда.

В четири часа беше на третата купчина. Сусмит се беше събудил и заспал отново и удължаващите се сенки говореха, че няма да може още дълго да чете на дневна светлина.

— Сусмит — каза той и разтърси рамото на боксьора.

Сусмит отвори око.

— А?

— Имаш ли кибрит? Трябва да запаля фенерите. Или огън, каквото и да е.

— Не. — Окото му се затвори.

Адамат въздъхна. Сусмит нямаше да е от голяма полза тук. Инспекторът можеше да се ползва от услугите му на телохранител за още седмица, но истинската опасност беше преминала и боксьорът го знаеше. Също така знаеше, че Рикар плаща сметката. Адамат не можеше да го вини, че се размотава.

— Ще потърся някого от прислугата — оповести той.

Сусмит изгрухтя.

Адамат си спомни, че димът се издигаше от комин в северното крило. Представи си къщата в ума си, като си припомни краткия оглед след битката с Шарлемунд. В северното крило имаше бална зала, обсерватория, трапезарията, кухните и помещенията на прислугата.

Това беше най-добрият му шанс да намери кибрит. Може би дори биха му запалили камината в библиотеката.

Инспекторът взе шапката и бастуна си и се запъти надолу по главния коридор. Изкачи стълбите на фоайето и продължи надолу по основния коридор на втория етаж, където се намираха помещенията на прислугата. Тази част от къщата беше по-топла и той установи, че с нетърпение очаква топлината на огнището. На това място есенният хлад беше по-ясно изразен, отколкото бе очаквал.

Почука на няколко от вратите, но не получи отговор. Три от тях бяха отключени и вътре откри признаци на обитаване, но прислугата не беше там.

Раздразнен, инспекторът пое по стълбите надолу към кухните. Обратно на първия етаж, той долови гласове. Най-сетне!

Влезе в кухнята през задния вход. Помещението представляваше огромна стая, около тридесет крачки в дължина, и с изненада откри, че беше доста добре запасено въпреки скелетоподобния екипаж от прислужници. От тавана висяха билки, по рафтовете — прахта от които беше забърсана — имаше консерви с месо и чували със зърно, необезпокоявани от вредители. Някаква фигура в противоположния край на помещението, носеща бяла престилка и висока бяла шапка, си пееше пред единствената запалена фурна.

— Извинете — повика Адамат.

Човекът се обърна и позволи на инспектора хубаво да огледа профила му — и изведнъж като че ли краката му се наляха с олово. Той сграбчи бастуна си в две ръце и го завъртя, за да извади меча си. Устата му пресъхна и той насочи върха на острието към беглеца Шарлемунд, архидиоцела.

— Ти — изсъска Адамат.

Шарлемунд повдигна вежди. Престилката му беше покрита с брашно, а ръцете му бяха заети с хлебно тесто.

— А… да?

Устата на инспектора се задвижи, но той не беше напълно сигурен какво иска да каже. Архидиоцелът беше национален предател и подлец и беше ранил Адамат два пъти по време на последната им среща. Но не изглеждаше да е въоръжен. Всъщност като че ли той беше по-изненадан да види Адамат тук, отколкото обратното.

— Остави тестото.

— Добре.

— Чакай! Няма значение. Задръж го. Дръж ръцете си така, че да ги виждам.

— Хубаво. — Бавно, Шарлемунд започна да меси тестото между пръстите си.

— Спри.

— Бих предпочел да не съсипвам този самун — каза Шарлемунд.

— Не ме интересува! — Думите излязоха като крясък. По тила на Адамат се стичаше пот.

Шарлемунд замижа към него, но не спря да меси тестото.

— Срещали ли сме се?

— Що за въпрос е това? Срещали сме се няколко пъти. — Сърцето на инспектора биеше бясно в гърдите му, но раздразнението му започваше да надделява над нервността. Нали това беше Шарлемунд? Беше качил около десетина килограма от последната им среща насам — ужасно много за толкова малко време, но иначе си беше същият. Освен ако не бе наел свой роднина в кухните?

И на себе си ли беше пял по-рано?

Архидиоцелът като че ли се замисли и очите му се съсредоточиха върху нещо над рамото на Адамат.

— О, да, вярно. Срещали сме се. — Той направи гримаса. — Но не при най-благоприятните за това тяло обстоятелства. Наистина се извинявам. Нека ти помогна.

— Да ми помогнеш?

— С търсенето. Търсиш една книга. Мисля, че трябва да е Кратко изложение на богове и светци. Предимно суеверия и глупости, но ще отговори на въпроса ти. В библиотеката е, в северозападната част. Всъщност, на около метър над лакътя на Сусмит.

Адамат почувства как ръката му, стиснала меча, се колебае.

— Как е възможно да знаеш всичко това?

Шарлемунд се ухили.

— Просто се опитвам да бъда добър домакин. Мога ли да ти предложа нещо?

— Какво да ми предложиш?

— Нещо за ядене. Снощи направих тиквена супа. Може да е останало малко.

 

 

Тамас стоеше върху разбитите останки от будфилската стена и обедното слънце светеше в очите му. Тялото го болеше, кракът му пулсираше, кожата му се бе опънала от шевовете. Някаква драскотина на бузата му го щипеше и той трябваше да си напомня да не я търка или проклетото нещо никога нямаше да заздравее.

Деливанската армия наближаваше — змия от зелени униформи, виеща се надолу по главния път и в обширния лагер на адранските войски пред стените. Хората на Тамас бяха застанали от двете страни на пътя, облечени в парадните си униформи в знак на уважение към деливанските си съюзници. Сулам и кабалата му яздеха в челото на войската; Тамас виждаше знамената в далечината и без барутен транс и можеше да чуе барабаните, задаващи ритъма на марша.

— Сър.

Той откъсна поглед и го насочи към младия ефрейтор, който се бе качил на стената.

— Да?

— Полковник Олем иска да ви види.

— Да се качи веднага. — Тамас изчака ефрейторът да си тръгне, след което се отпусна на стената на укреплението и въздъхна облекчено. Олем беше оцелял. Това беше добре. Твърде много отбрани мъже и жени бяха загинали през последните няколко седмици.

Чу несигурни стъпки по стълбите зад себе си и след малко към него се присъедини Олем. Лицето му беше на черни и сини петна, имаше няколко видими рани на врата и ръцете. Телохранителят стоеше леко прегърбен, свил рамене навътре, и Тамас разбра, че изпитва голяма болка. Беше виждал подобна стойка много пъти през дългата си кариера. Така изглеждаше човек, който бе понесъл тежко бичуване. Дори не искаше да знае на какво прилича гърбът му под униформата.

Минаха няколко минути в тишина, сетне Тамас чу тих звук, подобно на дрънчащи монети. Той сведе поглед и видя полковническите значки на Олем, поставени на камъка.

— Провали ли се в поръчението си? — попита Тамас.

— Не мина добре, сър.

— Провали ли се?

— Неутрализаторът е мъртъв. Хората му са или мъртви, или заловени.

Тамас взе значките и ги постави пред Олем.

— Ако се опиташ да ми ги върнеш още веднъж, ще ти ги завра в задника.

— Но…

— Това беше единственото ти предупреждение.

Безмълвно, Олем върна значките на реверите си. Тамас погледна с крайчеца на окото си и видя, че той се затруднява с поставянето им, тъй като едната му ръка беше в превръзка през рамо. Лицето му представляваше една голяма контузия, веждите и устните му бяха покрити с множество шевове. Меката част на едно от ушите му липсваше.

— Изглеждаш ужасно — каза Тамас без укор.

Олем приключи с поставянето на значките с една ръка и успя да се усмихне изморено.

— И вие не изглеждате много по-добре, сър.

— Бил съм и по-добре. — Спомените на Тамас относно битката бяха смесица от кръв и стомана и той не можеше да си спомни къде бе получил половината от раните си, ала помнеше лицата на стотици от хората си, на чиято смърт бе станал свидетел. За известно време сънят му щеше да е неспокоен.

— Докладът ми ще позакъснее, сър. Не мога да пиша с лявата ръка.

— Не се притеснявай.

— Бих могъл да ви го дам още сега, ако желаете.

— По-късно. Чакай. Как се справи Привилегированото момиче?

— Много добре. — Олем се поколеба. — Не разбирам много от магия, сър, но Привилегированият Борбадор каза, че ще бъде най-могъщата адранска Привилегирована за последните шестстотин години.

— Бо има навика да преувеличава.

— Тя подпали неутрализатора, сър. С магия. Поне така каза Бо.

— Това е… забележително. — Тамас си спомни доклада на Таниел как неутрализаторът Готън беше убит от, както се оказа, една от Предеите. Тогава фелдмаршалът се бе усъмнил и може би нямаше да повярва и на това, но се чувстваше твърде изморен, за да се съмнява в Олем. Все пак през последните десет месеца беше видял неща, които бяха разтърсили Деветте из основи.

Той се стресна, щом осъзна, че Олем продължава да говори, и махна с ръка.

— Достатъчно. Ще чуя останалото по-късно.

— Разбира се. Поздравления за победата ви, сър.

— Не сме приключили още.

— Сър?

Тамас снижи глас.

— Предателството на Ипил по време на преговорите. Не беше той. Бяха хората на Кларемон, дегизирани като кезианци.

— Ще го накараме да си изяде подметките, сър. — Погледът на Олем се втвърди, а здравата му ръка се сви в юмрук.

Тамас върна погледа си към адранския лагер и настъпващата деливанска процесия. В началото на колоната беше излязъл тръбач. Звукът лазеше по нервите на фелдмаршала.

— Това възнамерявам да сторя.

Те наблюдаваха приближаването на процесията и Тамас предположи, че Сулам водеше само пет хиляди души със себе си, а останалата част от войските му лагеруваше на север със заловените кезиански бригади. Зачуди се колко ли войници бе изгубил кралят по време на битката си.

— Приличат на завоеватели — каза Олем с горчива нотка в гласа.

— Така и трябва. Посрещнаха главните сили на кезианската армия на север от нас. Трябва да си минал покрай полесражението на път за насам.

— Видях го от разстояние.

— Те отвлякоха вниманието им, за да можем ние да превземем града.

— Ако се осмеля да предположа, бих казал, че при тях е минало доста по-леко. Великата войска не се е криела зад стените заедно с личната гвардия на Ипил.

Тамас не възнамеряваше да оспорва това.

— Нужни са ми, Олем. Войниците и Привилегированите им.

— Сър?

— Заловихме близо седем хиляди кезиански войници онзи ден. Малко над шест хиляди са още живи. Не мога да запазя мира, дори и с най-добрите си хора. Плъзнали са слухове относно зверствата, причинени от кезианците в града, и всяка вечер те стават жертва на отмъщение. Ще предам пленниците на Сулам колкото се може по-скоро или от тях няма да остане нищо.

— Пести си силите — продължи Тамас. — Сутринта заминаваме за Адопещ.

— Няма да останете за мирните преговори?

— Трябва да разбера какво се случва в столицата. Кларемон играе някаква по-голяма игра, на която трябва да сложа край. Ще го накарам да отговаря за нападението, което наруши преговорите ни, но трябва да подходя внимателно. Той държи столицата ми — опрял е нож в гърлото ни. Не знам дали ще се наложи да се бием, за да го свалим, или иска нещо друго. — Тамас поклати глава. — Ще оставя генерал Арбър начело тук. Преговорите ще отнемат месеци в най-добрия случай. Ако Рикар Тамблар е успял да събере някакво подобие на гражданско правителство, ще му кажа да изпрати делегация, която да се присъедини към генерала.

— Много добре, сър. Деливанците ще ни помогнат ли в Адопещ?

— Сулам няма конфликт с Брудания. Сами сме.

— Жалко.

— И аз съм на това мнение.

— Имате ли заповеди за мен, сър?

— Намери някой от деливанските Привилегировани да те изцери. Трябваш ми до мен. Може би не сме приключили с убийствата.